"ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ" И МИТА ЗА СИГУРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА

 

1. Въведение

2. Същност и роля на ДС

2.1. Същност и роля на ДС по време на режима

2.2. Митологията за разрушаването на ДС

2.3. Ролята на ДС в годините на трансформацията

3. Унищожаване и обработка на архивите

4. Противопоставяне на отварянето на архивите

5. Морални измерения на доносничеството

5.1. Мотивите за включване в доносничеството

5.2. Поведенчески характеристика на доносниците

6. Обществени нагласи към доносничеството


1. Въведение.

... не мисля, че някога ще се научим как да попречим на хората да си причиняват злини. Това винаги ще е най-великото и най-мъчителното ни преживяване тук, на тази планета, и то е, което ще ни накара да се стремим с цялото си сърце към нещо по-добро.

Франсис Колинс

Анализът на трансформацията на режима би бил непълен, ако не се засегне проблема с т. нар. държавна сигурност. Проблем, който е предъвкван много през изминалите години, но винаги някак си едностранно, половинчато, с недомлъвки и многозначителни намеци. Дискусията доколкото я имаше беше силно небалансирана, като центърът беше изкуствено изместен към сътрудниците, наречени доносници. Действията на щатните офицери и служители, които са реализирали дейността на ДС по същество, практически не е дискутирана. С малки изключения [1], които се появиха доста късно, действията на щатните служители се представят само от тях самите. Те разказват за себе си каквото поискат, когато поискат и както поискат. Доминира героизирането в стил Андрей Гуляшки.

Паралелно с героизирането, методично се натрапва митологията за разрушаването на т.нар. Държавна сигурност.

Случилото се обаче през изминалите 20 години, по никакъв начин не свидетелства в тази насока. През всичките години след смяната на ръководството на режима, тези хора продължават да контролират и манипулират нашия живот. Ако има някаква надежда да се промени това статукво, то е да се провокира обществена реакция, като се започне от доносниците. Сами по себе си те са едно угнетяващо явление в нашия живот. Още по-угнетяваща обаче е обществената апатия, да не казвам одобрение на тяхната дейност.

За тази престъпна апатия проф. Ставрев [2] казва:

Не съм забелязал някой да е загубил нещо от това, че са му извадили досието нито разузнавачи, нито агенти, нито долни доносници. Дори Иван Костов отиде при Коритаров!? Какъв е смисълът от цялата тази дандания? Никакъв няма вина, няма покаяние, няма и обществено обсъждане. Всички сме пак заедно както преди, така и сега.

Всъщност проблемът има два различни пласта. Единият е този, който умело се тика пред очите не обществото списъците с доносниците. Не по-малко важен е и втория пласт кадровите служители на т.нар. Държавна сигурност. Могат ли те да убедят обществото, че са се занимавали с друго освен с бизнес афери и с култивиране на доносничеството като национална черта. Какви са тяхната роля и място в годините на трансформацията?.

Отказът да се дискутира ролята и мястото на ДС, щатните и служители и доносниците име не само морално измерение. Този отказ даде възможност на тези хора да продължават безнаказано своята противодържавна и противообществена дейност.

връщане в началото

2. Същност и роля на ДС.

Народната заблуда често е канонизирала хора, чиито претенции за святост са изключително съмнителни.

Чарлз Маккейн

2.1. Същност и роля на ДС по време на режима.

При решаване на каквото и да е с помощта на насилието победата винаги печелят не по-добрите хора, а по-егоистичните, хитрите, безсъвестните и жестоките.

Лев Толстой

Животът ни в условията на официалното властване на режима беше пронизан от демоничното присъствие на т. нар. Държавна сигурност, повече известна в онези времена с трибуквената си абревиатура КДС. Често в ежедневния говор формированието се идентифицираше и с адреса на който се помещаваше съответния комитет ул. Московска, № 5. Къде на шега, къде по-сериозно, в ежедневния сленг беше навлязъл израза ще те пратя на Московска 5. Своеобразна закана, към тези, които се правеха, че много знаят.

За обикновените хора присъствието на това формирование беше имагинерно, но неотменимо. Много често в телефонните ни разговори присъстваше фразата: хайде, че това не е за телефона. Един израз, който отразяваше дълбокото ни убеждение, че всеки от нас може да бъде обект на подслушване. Бяхме приели това за една даденост и на никой, дори не му идваше на ум да пита за законността на подслушването и прочее други граждански права. Повсеместно беше възприето умишлено насаденото чувство, че ДС е всемогъща и на нея всичко е позволено, че е над закона. Ведомствените ченгета не се криеха и се движеха като дерибеи из предприятия и институти. Никой от обикновените хора, дори не си задаваше въпроса дали тази пасмина наистина има възможност да подслушва и следи всички ни? Логиката сочеше, че това е невъзможно, но житейската практика ни подсказваше друго. Просто доносниците бяха много. Те, доносниците бяха навсякъде и на всички нива. Фактически, тяхната многобройност създава илюзията за всемогъществото на ДС. Широките народни маси бяха прегърнали определената им роля да бъдат следени, подслушвани и клеветени. Отприщването в първите години след налагането на режима на низките страсти, съпроводени с убийства и концентрационни лагери, впоследствие е канализирано и структурирано. Развита е строга йерархична система. Който не намери достъп до КДС, доносничи пред партийния комитет. Ако и там не може, пред профсъюзната организация и в краен случаи пред ОФ организацията. Комсомола и детските организации не стоят в страни от процеса. Идеологията на режима въздига във висша морална ценност доносничеството от най-ранна детска възраст. В училище се изучаваха литературни произведения, които величаеха отцепредателството като висша човешка ценност. Зад официалните лозунги за дързост, творчество, красота стоеше реалността на масовото производство на доносници. Огромни средства са били хвърляни за да може една тясна група довереници на режима да си поиграе на разузнавачи и шпиони.

Абсолютна лъжа е, че тези хора са вършили нещо важно за държавата. През целият период на официалното властване на режима тези хора са се занимавали само със сплетни и интригантство и разбира се с бизнес афери за решаване на лични битови проблеми. Ако архивите за доносниците са обработени с цел прикриване на реалната им същност, то това е свършено в много по-голяма степен за архивите отразяващи делата на кадровите служители в службите. Много усилия са положени за да се прикрие истината, че българските служби са били на пълно подчинение на специалните служби на империята. То те ако са свършили нещо наистина свързано с разузнаване е било в качеството им на подизпълнители на съветските служби. Другата им дейност е абсолютно безсмислена и безполезна. Това е видно, макар и от оскъдните остатъци от архивите [3].

За пълната безсмисленост на дейността на ДС свидетелства и разказа на емигранта Георги Константинов [4]. За агента, който го е следял, той казва:

Фантасмагориите, които той съобщава, според мен имат една користна цел: разкрита е златна мина за информация за плановете на врага, нещата са много важни, човекът ми има доверие ... Уредете ми още командировки до Париж!

Работата в специалните служби не е нищо друго освен домогване до по-добър социален статус и нищо повече. И то социален статус според мерките на социализма достъп до магазини със специално зареждане, уреждане на жилище, с автомобил и прочее преодоляване на поддържаните дефицити.

Един от големите балони на ДС апологетите е т.нар. Научно техническо разузнаване (НТР) [5].

По същество това е една от най-големите глупости на цялостната социалистическа глупост. Дори в условията на тотална държавна собственост подобно разузнаване трябва да се ръководи от конкретните фирми, защото само ръководството на фирмите знае каква информация от конкурентните чужди фирми му е необходима. Да се твърди, че централизирано звено може да обслужва информационните нужди на конкретните фирми е най-обикновена и цинична лъжа.

НТР на режима е абсолютно нелогично и безплодно. Апологетите на ДС до ден днешен разправят врели не кипели за кражбата на върхови технологии, което най-меко казано е проява на некомпетентност. Дори да бяха успели да откраднат документацията на проекта за кацане на Луната, това би било безполезно, защото общото технологично и икономическо състояние на страната не позволява да се възпроизведе подобен проект. Но дори да е доставена някаква технология, която да е било възможно да се възпроизведе, това пак е безсмислено, защото отсъстват условията за развитие и усъвършенстване на откраднатото. Още повече за неговата пазарна реализация Именно затова опитите за копиране на чуждестранни технически достижения са тотално неуспешни и дори смешни. Затова след смяната на ръководството на режима останаха технологично необвързани и ресурсно необезпечени заводи. Предприятия, които се оказаха неспособни да оживеят дори няколко месеца без безсмисленото наливане на пари в тях.

По същество НТР беше параванът зад, който се криеше изнасянето на капитали навън. Друг резултат за държавата от неговата дейност няма. Положителен резултат има само за участниците в далаверата.

Двадесет години след официалния старт на трансформацията, няма никакъв проблем героите от НТР да разкажат нещо смислено и да убедят обществото, че наистина са вършили нещо полезно. Такъв разказ няма. Няма защото няма какво да се разкаже, а героите не са способни дори да измислят разказ, който да не е логически противоречив и смешен. Смислен разказ няма. В началото на декември 2009 г., се отбелязва 50 г. от създаването на НТР. Бившите ръководители отново ни засипват с фантасмагории [6]. Те още си вярват, че хората са тотално неграмотни и ще вярват на брътвежите им как една цяла технология може да бъде открадната, като се препише някаква формула на салфетка. А наглостта, с която представят приноса си за икономическото развитие, е своеобразна подигравка с малцината, който са работили с наивната вяра, че вършат нещо полезно.

Двадесет години след промените, те дори и не помислят да обяснят как така, на фона на техния героизъм социалистическата икономика се срути.

Запитан - какъв е процент от хората, съпричастни към ДС, наистина са работили за държавата? шефът на комисията по досиетата отговаря [7]:

Приблизително около 10%. Даже бях атакуван от колеги, че съм завишил процента.

Подобна е и оценката на Момчил Методиев [1]:

Моето убеждение, формирано вследствие на запознаването с достъпните архиви, е , че Държавна сигурност трудно може да бъде определена като защитник на българската национална сигурност. В най-добрия случай може да бъде описана като пазител на партийната сигурност на българската комунистическа партия. Всъщност много често и това се отнася преди всичко до служителите на разузнаването дейността на българските служби е била насочена основно към защитата на комунистическата система, която трудно може да бъде разграничена от интересите на Съветския съюз. Това твърдение се основава на убеждението, че едва ли е имало и един български разузнавач, чието и ме да не е било известно и при необходимост ползвано от съветското разузнаване.

В друго свое интервю Евтим Костадинов [8] казва:

Излизат по медиите оперативни работници, които говорят смешни неща! Твърдят, че са правили велики разработки за държавата! Но това са свободни измислици документите говорят друго.

...

Такива хора още мислят, че са недосегаеми и лежат на минало величие. Явно тези хора сега, извадени на светло, се чувстват неудобно и се мъчат да пренапишат собствената си история. Документите говорят за друго ...

връщане в началото

2.2. Митологията за разрушаването на ДС.

... егоистичните, безсъвестните и жестоките нямат никакво основание да се отказват в полза на народа от облагите, до които са се домогнали и които ползват.

Лев Толстой

Трябваше да изминат почти двадесет години от смяната на ръководството на режима за да се признае официално, това което подозирахме и възприемахме като публична тайна огромен брой българи са сътрудничили на този инструмент на режима. Мълчанието в продължение на две десетилетия и събитията развили се в това време подхранват усещането, че въпросната организация се е оттеглила в сянка, но нито за миг не е изпускала тоталния контрол върху процесите в обществото и държавата. Реформирането е само формално. Нейните кадри и сътрудница са вплетени във всички елементи на държавния и обществен живот. Както и по времето на режима те са навсякъде.

Резултатите от това, което в продължение на двадесет години упорито наричаме реформа, недвусмислено показват една дълбока криза на държавността. От своя страна този факт показва, че въпросното митично формирование не е изпълнило основното си задължение не е гарантирало сигурността на държавата. И за най-предубедените е ясно, че организацията, претенциозно наречена Държавна сигурност се е грижила много повече за сигурността на върхушката на режима, отколкото за сигурността на държавата, както по времето на официалното властване на режима, така и след това.

Всички прехвалени разузнавачи, контра разузнавачи, политически полицаи и прочее паплач, и до днес обслужват интересите на клановете на режима, без въобще да се интересуват от сигурността на държавата.

След много години упорито препятстване на достъпа до архивите, вратата към тях е леко открехната и изследователите бързо, макар и на база на оскъдните материали, определят ролята и мястото на ДС като машина за легитимация на режима [1].

Големият проблем е, че за дейността на хората свързани от мрежата наречена ДС, след 1989 г. дори няма архиви. Действията на тези хора в годините на трансформацията са в определен смисъл нелегални. Те определено не са институционализирани и за действията им може да се съди единствено по резултатите от тях. При това трябва да си даваме ясна сметка, че този подход е силно уязвим от обвинения в мнителност, необоснована подозрителност и прочее. Спекулациите по тази линия не са преставали нито за миг. Те са основно оръжие в ръцете на манипулаторите. Договарянето и взимането на решения става по тъмни доби, в тесен кръг на заговорниците. Уж случайни момчета, с много записани телефони в тефтерчето осъществяват координацията. Ресторантьорски кръгове се подиграват с обществото с показен цинизъм. Много е трудно да се докаже каквото ида било, като се спазват демократичните процедури. Прехвалени професионалисти, на висши постове проявяват наивност и на практика блокират и без това плахите опити да се разбули истината.

Бавното и мъчително изнасяне на информация за доносниците на ДС недвусмислено потвърждава огромният мащаб на това явление и размерите на неговото влияние във всички сфери на живота в България. Въпреки това все още се намират интелектуалци който отричат случилото се. За бившите комсомолски секретари, които твърдят убедено, че влиянието на ДС е хиперболизирано, защото комунистите не били толкова умни, че да управляват толкова сложен процес е хубаво да се напомнят думите на шефа на комисията по досиетата Евтим Костадинов [9], който на въпрос за влиянието на ДС върху т.нар. демократичен процес, отговаря:

Както се казва, мога да отговоря много точно, но нямам право. А да излъжа не искам. Но ако се следва определена последователност, ако се направи съпоставка на определени събития и действия на отделни лица, заемали публични длъжности в миналото и по време на прехода, мисля, че ще се стигне до положителен отговор да. Това би било интересна тема за изследователите.

Поддържането на митологията за разграждането на ДС е основен стълб в конструкцията на спекулативната пропаганда. Най-различни функционери на т.нар. специални служби като латерни повтарят, че някой е разрушил тези структури. Разбира се те винаги говорят в безлична форма, и старателно избягват да посочат кой точно е разрушителя.

Генерал Чергиланов [10] отказва да признае, че разрушители на държавата са именно хората от службите в изпълнение волята на върхушката на режима:

В историята ни винаги най-страшни са били еничарите, българите, превърнали се в оръдие на турците. Това съм го казвал на другарите след като излязох от затвора. А днес най-опасни са новите еничари, новоизлюпените демократи. Те ще останат в историята ни като рушителите на съвременна България. По волята на победителите от студената война първото, което сториха, беше да унищожат имунната система на страната ни: армията, органите за сигурност, разузнаване, съдебна система ...

После разгромиха и икономиката. И България се превърна в разграден двор за бандити.

Очевидно бившият ръководител на военното разузнаване се включва в общия хор по пренаписване на историята. Целта е да се поддържа мита, че не неговите другари, а някакви неясни субекти са сторили изброените от него злини. За пореден път възниква въпроса: защо не изпълнихте своя дълг да пазите държавата? Каква държавна сигурност бяхте вие? Нали вашите синове и зетьове първи хукнаха на Запад и станаха американски граждани! Кои са еничарите?.

Вероятно без да желае последният шеф на научно техническото разузнаване [11] признава:

Нито ръководството на българското разузнаване, нито редовите разузнавачи приеха безропотно заповедта на Луканов през 1990 г. Закриването на НТР беше очевидна слабост, изненадващо раболепно поведение без логика.

Както се вижда, дори формалните решения за преструктуриране на ДС са взети от върхушката на режима.

За какво разграждане на ДС и службите може да се говори след като Митко гестапото и заместникът му Цвятко Цветков са на обществената аванс сцена и не са престанали да упражняват менторската си роля.

Покрай скандали в БСП, Румен Петков беше провокиран да повдигне завесата пред същинската дейност на Цвятко Цветков. По думите на Петков, последния ходил при него да ходатайства за братята Маргини, които меко казано нямат добра обществена репутация и срещу които от години по абсурден начин се проточва някакво съдебно дело. Те обаче били наши момчета за Цвятко Цветков, който е член на висшето ръководство на БСП. Сбутаха се нещо с Румен Петков и последният го предаде.

С действията на типове подобни на Цвятко Цветков се изчерпва ролята и мястото на служителите на специалните служби на режима в годините на трансформацията.

От проявите на двете споменати лица можем само да си правим изводи за действията на другите от огромната армия на служители на режима. Не случайно вече двадесет години се пази в тайна числеността на армията на ДС.

Апологетите на ДС, на високия професионализъм и героизъм на служителите на ДС и техните доносници, често изпадат в логическа недостатъчност. Например, бившият служител на ДС Борис Илиев [12] негодува:

Държавна сигурност беше единствената институция, която можеше да се противопостави на разграбването на България с информацията, която имаше, с възможностите и средствата на агентурния апарат. И за да може всичко да се разграби безпроблемно, ДС трябваше да бъде ликвидирана. И беше успешно ликвидирана. Виждаме и резултатите от това. Това го сториха мишоците, които имаха интерес споменът за ДС и за нас, хората на дълга, да избледнее. А информацията, която имаме, да се загуби.

Тези и други подобни красиви приказки на един офицер от ДС пораждат въпроси. Що за професионална организация е тази ДС, която може да бъде разрушена от някакви си мишоци. Какви са тези мишоци? От къде те черпят ресурс за да могат да разрушат една организация която е акумулирала в себе си най-способните , най-образованите, най-смелите представители на нацията?.

Друг факт, който обезсмисля твърденията, че след смяната на ръководството на режима, някой е разрушил ДС е обработката на архивите. Както се вижда от приведените свидетелства на специалистите, най-мощното манипулиране на архивите е станало в първите години след преврата. В онези години никакви философи, поети, писатели и прочее демократи не са имали възможност да сторят това, дори да са искали. Ако има някакво деструктуриране на т.нар. специални служби то е резултат само и единствено на войните между клановете на върхушката на режима.

връщане в началото

2.3. Ролята на ДС в годините на трансформацията.

Трагедиите в историята изваждат напред големите личности, но посредствените са тези, които предизвикват трагедиите.

Морис Дрюон

Хората свързани със службите и особено върхушката на тези служби неспирно се опитват да поддържат мита за героизма на щатните служители и доносниците. Всички тези герои обаче старателно се крият от обществото. В продължение на двадесет години след смяната на ръководството на режима никой от тях дори не се е опитал да даде убедителни доказателства, че е свършил нещо полезно за държавата и своя народ. Напротив, огромната част от тях мълча, а шефовете им непрекъснато ни заливат с лъжи.

Ако се приеме тезата, че в ДС са служили най-умните, най-образование, най-способните българи, буди недоумение защо тези способни хора не се обединиха и не съхраниха държавността. Например те можеха да формират своя партия, да се покажат на обществото и да го убедят в своите способности, да бъдат избрани и да ръководят държавата явно и открито със съответните отговорности за своите действия.

Това обаче не стана ченгетата на режима заедно със своите доносници се разпределиха равномерно по всички възможни партии и граждански сдружения. Те предпочетоха да влияят тайно, скрито. През целият период на трансформацията влияят на процесите и са в основата на разрушението. Разбира се анонимно, без да поемат каквато и да било отговорност.

В свое интервю председателят на комисията по досиетата Евтим Костадинов [8] съвсем основателно поставя въпроса:

Аз се чудя защо агентите, които твърдят, че нищо не знаят за миналото си, първосигнално решават да съдят комисията, изнесла данни и факти, вместо да съдят оперативните работници?.

...

Може би връзката между оперативния и агента му продължава да съществува, там има някаква зависимост, която не може да бъде нарушена.

Така Евтимов засяга изключително важния въпрос за ролята и мястото на щатните служители. Тези, които са ползвали доносите за да оправдават реалните си репресивни действия. Ролята им в годините на трансформацията е съществена. Както и доносниците, така и щатните офицери на т.нар. ДС са навсякъде в живота на посткомунистическа България. Резултатите от това, което претенциозно наричаме реформа е разрушената държавност. Това е недвусмислено доказателство за продължаващата симбиоза на щатните служители и техните доносници.

Есента на 2009 г. минава под знака на скандалите около създадената преди малко повече от година Държавна Агенция за Национална Сигурност (ДАНС). Героите се замерват с доноси и компромати. Едно отвратително зловоние се носи над целия обществен живот. От всичко обаче става ясно, че както и своя предшественик ДС, така и ДАНС се занимават с всичко друго, но не и със сигурността на държавата. В това отношение има пълна приемственост. В специалните служби няма никакви промени, още по-малко реформи. Те са все така престъпни както бяха по времето на режима. Това състояние е публична тайна за която е прието да не се говори. Изненадата от научаването на тези истини е дълбоко неморална поза.

В едно свое интервю, експертът Тихомир Безлов [13] обръща внимание на кадровата приемственост в службите.

2/3 от служителите в ДАНС дойдоха от военното разузнаване. Те никога не са се занимавали с полицейска оперативна работа. Друга голяма група служители са бивши приятели на ръководството от Държавна сигурност и деца на близки познати ...

Такова е положението в цялата система на сигурността. Тя е изградена на родово общинен принцип и защитава сигурността само на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Нито за върхушката, нито за т.нар. специални служби държавата има някакво значение.

За престъпната дейност на т.нар. специални служби свидетелства Александър Петров [14]:

Нещата дори са далеч по-зле, отколкото МВР и службите си признават. Отгоре на всичко те са гарнирани и в България с твърде незаконни неща. Защото у нас е имало случай, при това за пране на пари, който се е разминал без съд само защото един от организаторите се е оказал нещатен сътрудник на службите. В други случаи е имало подозрение, че дори и прокуратурата и съдът да не "се поддадат на тази национално отговорен натиск", е правено всичко възможно за прикриване на лица, доказателства и какво ли още не.

Има и още едно твърде неприятно усещане. Че под чадъра и оправданието "агент" някакви хора богатеят по престъпен начин - дали ще е в митници, дали ще е точене на ДДС, дали ще е в държавна служба, дали ще е в бизнеса. Нещо, което е напълно неприемливо. Защото законите са за всички, а справедливостта - една.

Бойко Пенчев [15] отбелязва, че това състояние е публична тайна:

... да вземем МВР - някой има ли съмнения, че ключови звена в него на национално и още повече на местно ниво не са "приватизирани" от сивата и откровено криминалната икономика?!

Ролята на служителите на т.нар. Държавна сигурност в годините на трансформацията е сведена до обслужване интересите на върхушката на режима (като част от тях са в състава на тази върхушка), като разбира се продължава личното им материално и социално уреждане.

Чрез тях се реализира манипулацията на процесите на трансформацията. Те присъстват винаги, при всички политически трансформации. Излизането им на по-преден или престоят им зад завесата отразява само моментните разположения на силите в непрекъснатите борби на клановете.

Например в средата на септември 2003 г. общественото внимание е привлечено от поредни скандал около бившия служител на ДС Бригадир Аспарухов. В цялата пушилка около неговото назначаване за координатор на спец службите в политическия кабинет на премиера интерес предизвикват реакциите на неговите дружки от по-ранни периоди на трансформацията. Знаково е проявлението на Иван Кръстев в медиите. Не си спомням той да се е изказвал по въпроса за ролята и значението на ДС до момента. По новият казус свързан с Бригадир Аспарухов обаче, Кръстев реагира бързо [16]:

... голяма част от елита на службите за сигурност преди 1989-а, а и след това се превърнаха в дестабилизиращ фактор на общественото развитие. Всички партии искаха да използват службите, но на практика всички се оказаха използвани от службите.

Съвсем основателно много от коментаторите отбелязват, че Аспарухов е назначен за шеф на разузнаването от президента Желев. За хората работили с Желев не е тайна, че организацията, която ръководи Иван Кръстев и той лично имаха, а вероятно и до днес имат огромно влияние върху Желев. Влияние, което е един от основните фактори предопределили неговото политическо забвение.

Наивно би било да се мисли, че тогавашното назначаване на Аспарухов е станало без своеобразна санкция от страна на стратегическия център, чиято външна изява е лицето Иван Кръстев.

Към въпросния момент обаче разположението на силите е друго и Кръстев е от другата страна на тяхната си барикада.

Друг аспект на ролята на тайните служби на режима е тясната свързаност на техните служители с криминалния контингент. Хора като Златко баретата и героите от Дупница - Галеви са подсъдими. Други, макар и да се водят като сътрудници на новите тайни служби имат твърде съмнително обществено присъствие.

На този фон възниква естественият въпрос: на кого са служили въпросните червени барети. Твърде съмнително е, че може да се намери нещо положително в тяхната дейност по време на официалното властване на режима. Така или иначе те не защитиха държавата. След това никой от тях не се е прочул с нещо положително. Напротив. Това, което се чува за тях винаги е свързано с някакви тъмни афери.

Ние не знаем как са били отстрелвани непокорните или прегрешилите прислужници на режима. Тогава всичко беше обвито в секретност, за да не е особено видим отвратителния образ на клановете олицетворяващи властта.

След старта на т.нар. реформи единствената промяна е в това, че разстрелите станаха явни и видими. Преди се криеха престъпленията, при трансформацията се скриха представителите на клановете, но пък престъпленията се вършат открито, нагло и без всякакви скрупули.

На връх двадесетата годишнина от смяната на ръководството на режима, излиза поредната информация за ролята и мястото на служителите на ДС и техните доносници в процесите на трансформацията [17]. Аферата с петрола от Ирак се разшумя през 2004 г., но беше потулена. По-късно стана ясно, че две от имената замесени в аферата присъстват и в списъците на доносниците на ДС Васил Василев и Петър Манджуков.

На фона на случилото се в годините на трансформацията, твърде непочтени са опитите да се представят служителите на ДС като кротки стари хора. Например Валери Гюров [18] казва:

Мнозинството служители на специалните служби отпреди 1989 г. сега са пенсионери и скромен все по-разочароващ се електорат на левицата.

Въпреки тези пропагандни внушения общественото внимание често е провокирано от сбирките на ченгета, доносници и техни приятели в ресторант Монтерей. Дори хората участващи в тези сбирки получиха прозвището кръгът Монтерей. Те се надпреварват да убеждават, колко безобидни са техните сбирки. Димитър Иванов [19] казва:

Ако приемем, че Гоцев и Виктор Вълков са лидери в Монтерей, те нямат първо политически амбиции, те нямат желание, поради което отпада и необходимостта да редят каквито и да е било пъзели.

В този стил са и откровенията на ген. Любен Гоцев[20], [21].

Тъжно е, че двете взаимно изключващи се спекулации героизирането на служителите на ДС и представянето им като добри стари хора не предизвикват обществена реакция. Обществената пасивност даде възможност тези хора да управляват процесите без каквато и да било отговорност.

В логическата абсурдност на апологетиката на ДС е и тезата, че ченгетата не може да са толкова умни, че да дирижират и направляват целият обществен процес.

Оборването на тази цинична спекулация изисква анализирането на различни аспекти на процесите. Тук ще отбележа само, че наистина ченгетата не са достатъчно умни за да направят нещо добро. За да се направи добро е необходим ум и много усилия, и много труд. Злото, престъплението се прави лесно. Престъпниците нямат ум да решават сложни уравнения или пък да откриват нови лекарства. Престъплението изисква особен, извратен ум. За да си престъпник не е нужно да си професор.

За този аспект на проблема и за влиянието на ДС говори Кирил Ампов [22]:

20 години нищо не се е променило, защото всичко, което се случи в държавата, беше организирано много добре от Държавна сигурност, изпълнено от агентите на ДС, които управляват и днес, и никога не са спирали да управляват. За съжаление, за разлика от другите соцдържави, в България ченгетата винаги са били двойно по-прости.

Той е прав, че нашите ченгета са прости. Те не са направили нищо полезно за държавата. Те обаче притежават достатъчно извратен ум за да я разрушават и разграбват в изгода на тези, на които служат и разбира се в своя лична изгода.

Повече от очевидно е, че не само при старта на трансформацията, но и през целият двадесет годишен период след това те са загърбили държавата, за да изпълнят дълга си към комунистическите кланове и спазят клетвата си за вярност към режима. Комунистите се трансформираха в олигарси. Сега т.нар. специални служби работят за олигарсите.

Нещо повече, те не само не изпълниха своя дълг и загърбиха държавността, те са основните действащи лица в разграждането на държавата. Те бяха носители на комунистическото насилие и престъпност. Те са генератор и на посткомунистическата престъпност. Нито една престъпна практика от уличните джебчии до манипулациите с финансовия резерв не може да се осъществи без тяхното покровителство. Те участват във всичко. Те държат тоталния монопол върху престъпността.

Кадровите служители на ДС и техните доносници, не само, че не защитиха държавата, но бяха активни участници в нейното разграждане. Пряко или като изпълнители на волята на клановете на трансформиращата се върхушка на режима.

Болезнен е проблемът, който може да се нарече сценарии на трансформацията. На практика в българското общество не е имало дискусия по този проблем. Без всякакви логични доводи, само на базата на нагли спекулации пропагандата на трансформацията отрича съществуването на каквито и да било планове. Всеки който говори за планове, сценарии и прочее замисли бива обруган, охулен и в крайна сметка отлъчен. абсурдът в тази насока е доведен до състоянието на реалния социализъм. Всички знаехме, че режимът е недемократичен, но мълчахме. Сега повечето хора са убедени, че основните насоки на процесите са дирижирани от служителите на ДС и техните доносници, но пак се мълчи. Реакциите на пропагандните машинации са вяли и спорадични. Прави чест на посветените в архивите експерти обаче, че не колебаят да изрекат истината, така както са я видели и усетили. Запитан за това как вижда ролята на ДС в процесите след смяната на ръководството на режима [23] шефът на комисията по досиетата казва:

С всяко наше решение за обявяване на агенти винаги сме стигали до извода, че има закономерни процеси, съпътствали демократичния преход в България, които са в тясна зависимост от агенти на социалистическите тайни служби.

Комисията вече е изнесла достатъчно информация за доносниците и всеки логично мислещ човек може да направи необходимите разсъждения, които да му помогнат разкрие същността на процесите и главните актьори в тях. Упоритостта на пропагандата в обратна насока показва само слабост и нисък морал.

На този фон, особено впечатление правят периодичните напъни в защита на служителите и доносниците на ДС. Димитър Иванов е може би най-плодовития писател сред ченгетата. Вероятно апологетиката на ДС му е донесла и академична титла.

През пролетта на 2009 г. излиза поредната му книга Кой кой е в Държавна сигурност?. Вече се преминава към тотална подмяна на историята. Димитър Иванов пледира, че ДС на режима е просто продължение на ДС от времето преди налагането на режима. Година преди това, в същия стил Иванов е издал книгата Кратка история на Държавна сигурност, в която споменатата спекулация е основна теза.

Той не пропуска повод да повтаря пропагандното клише, че ДС се е грижела за спокойствието на гражданите. Например в интервю по Дарик радио [24], той казва:

Но, ако приемем, че ДС е подтискала свободното слово, демокрацията, то от друга страна ДС е защитавала доста успешно националната сигурност, реда и спокойствието на гражданите.

Както се вижда цинизмът може да бъде безграничен. Политическата полиция, не само, че няма принос към спокойствието на гражданите, но напротив, много силно го смущава.

връщане в началото

3. Унищожаване и обработка на архивите.

Българинът винаги е имал тъмно минало и светло бъдеще, но никога ясно настояще.

Станислав Стратиев

Една от темите дискутирани още със старта на трансформацията е унищожаването и обработката на архивите на т.нар. специални служби. На практика това беше обществена тайна, която апологетите на режима и службите в негова защита отричаха. Обработката и унищожаването на големи части от архивите на ДС са най-яркото доказателство за формалното разтуряне на това формирование. Архивите на тази организация може да бъдат обработвани и унищожавани само и единствено от вътрешни хора. Просто извън нея не съществуват хора, които да могат да извършат това, дори и много да желаят това.

От друга страна владеенето на архивите е мощен инструмент за влияние и манипулация на обществените процеси.

В края на ноември 2000 г. се дискутира поредната новина около унищожаването на досиетата. Изнесена е информация, че съгласно докладна записка на Димитър Иванов (последния шеф на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС), архивът на това управление на политическата полиция е унищожен няколко месеца преди датата на преврата 10.11.1989 г. Този нов факт недвусмислено говори за това, че имитацията на промени и демократизация е много добре планирана предварително.

През 2008 г. цитираният по-горе бивш служител на ДС Борис Илиев [12] споделя:

Когато за вътрешен министър беше назначен Атанас Семерджиев, още с идването му първата му крачка беше да направи национално съвещание и да заяви: Другари, ние трябва да направим една болезнена операция! И тази болезнена операция беше разсипването на службите. Това той го каза пред благите погледи на Лилов и на другите висши партийни ръководители. И малко по-късно дойде заповедта да се унищожават действащите оперативни материали, както и материалите за действащите агенти. Това са все материали, които се намираха в касите на оперативните работници. Заповедта беше устна, под предлог, че в МВР има предатели и ако се пусне в писмен вид ще стана достояние на т.нар. неформали

Трябва да се отбележи, че самият Семерджиев е бил доносник. Много по-важно е да се запитаме: на кого е служила тази държавна сигурност след като с една устна заповед се ликвидират важни документи? Нали според всички апологети на ДС това са хора на дълга. Как може тези хора на дълга да пренебрегнат всички строги правила на службата и да пристъпят към унищожаването на документите само въз основа на една устна заповед? Възниква въпросът те някога спазвали ли са законите в държавата?.

Важно е да се обърне внимание на фразата пред благите погледи на Лилов и на другите висши партийни ръководители. Дори след преврата Лилов не е държавен ръководител, а само партиен лидер. Защо устните заповеди за унищожаване на оперативните дела се издават пред погледите на партийните ръководители? На кого е служила ДС другарю Илиев? .

Такова поведение може да има само едно обяснение. Просто, тези хора не са чувствали, че имат дълг към държавата, а към нещо друго. Те са имали дълг към режима и са били хора на дълга към режима. След като режимът ще се трансформира и това се заявява от неговите висши ръководители, защо да не се изпълняват устни заповеди? Още повече, че са в пълно съответствие с личните интереси на всички нива от служещите в ДС. Нерегламентираното унищожаване на документи само по една устна заповед дава неограничени възможности за манипулиране на документацията на ДС. Това си е чист бизнес и всеки започва да граби документи. Все някога ще му послужат. Затова нито един служител на т.нар. държавна сигурност не е възроптал срещу нарушаването на законите. Тези хора на дълга не изпълниха простия си граждански дълг да спазват законите.

Разбира се действията по обработка на архивите на ДС не се изчерпват с героизма на ген. Семерджиев.

През 2008 г. шефът на комисията по досиетата [9] признава:

... около 29000 единици, бяха унищожени през 1990-91 г. с прословутата заповед на министър Семерджиев. Останали са само картотеките и регистрационните дневници, а по тях не може да се установи точно съдържанието на извършената работа от дадения сътрудник.

В същото интервю Евтим Костадинов отбелязва, че обработка на архивите има и през следващите години:

Комисията се е натъквала на факти за унищожаване на документи. В края на 2000 г. е имало няколко опита. Личи, че е имало интерес към тази документация.

Един от шефовете на разузнаването на посткомунистическа България също смята, че са положени много усилия за да се скрие истината [25]:

През годините всеки, който е участвал в управлението, е имал възможността да прочиства този архив и да манипулира информацията. И това не е мое твърдение. Аз мога само да твърдя, че по мое време информацията в разузнаването не е манипулирана. В управлението на България се изредиха всички политически партии и ако всеки е допринасял истината да се скрива, представете си до каква степен тя е пълна.

Разбира се като апологет на специалните служби Аспарухов прехвърля вината върху политиците, като пропуска да отбележи, че само служители на тези служби могат да организират обработката на архивите без да остане следа за това, кой е извършителят. Грехът на политиците е в това, че повярваха, че могат да използват специалните служби за свои цели. Тази им заблуда блокира възможността да се реализира граждански и политически контрол върху съответните формирования. Необосновано уверени в своите възможности, политиците станаха съучастници на служителите на ДС в процеса на прикриване и размиване на истината.

Освен скриването на истината, унищожаването и обработката на архивите е и инструмент за манипулиране на доносниците.

Членът на комисията по досиетата Татяна Кирякова [26] отбелязва:

... личните работни дела на тези, които може би най-много биха заинтригували хората, като Кеворкян, Гранитски, Авджиев, или Конакчиев, са унищожени или прочистени. Това може да се тълкува като огромна несправедливост по отношение примерно на Гарелов, Алгафари, Димитри Иванов, Атанас Свиленов и други, чиито документи са запазени.

Няма съмнение, че самите доносници са третирани по различен начин. По различен начин са използвани и през годините на трансформацията.

В свое интервю Евтим Костадинов [8] отбелязва:

Има доста документи, които са безвъзвратно загубени. Най-голямата чистка е била през 1990 г., но и в последствие е имало прочистване. Ако в момента съществуваха тези документи, законът по досиетата щеше да дава възможност и за оценка на дейността на всеки агент или служител на ДС. Сега това е невъзможно ...

Така определени персони получават възможност да лъжат безнаказано, че са вършили всичко в името на държавата, че са вършили някаква важна работа. За другите е ясно, че са се занимавали с най-долно битово клеветничество. Отнета им е възможността да заемат позата на герои.

Фактът на унищожаването може да говори само за едно. Деянията на изчистените доносници са много по-долни от тези, за които можем да прочетем. Със сигурност, те не са герои.

Героите работили за сигурността на държавата не се нуждаят от обработка на архивите, още по-малко от тяхното унищожаване. Те би трябвало да могат да очакват отварянето на архивите с гордо вдигната глава.

връщане в началото

4. Противопоставяне на отварянето на архивите.

"Трагедиите в историята изваждат напред големите личности, но посредствените са тези, които предизвикват трагедиите."

Морис Дрюон

Никъде в демократичния свят, специалните служби не са така истерични в желанието си да прикрият истината за своята дейност, както нашите самозвани герои. Тяхната агресивна истерия хвърля дълбока сянка върху законността на действията им и поражда редица въпроси за същността на тази дейност. За да се предотврати отварянето на архивите се експлоатира широк спектър спекулации. Огромна пропагандна машина представя апокалиптични картини за националната сигурност, за обществените сътресения, здравината на семействата дори. В същото време методично се разрушава държавността в България. Обществото е доведено до тежка морална деградация.

Една от най-експлоатираните теми в рамките на спекулациите срещу отварянето на архивите е загрижеността за обществени сътресения и крайни реакции.

Например, дори в началото на 2005 г. Чавдар Христов [27] смята:

Все пак има хиляди досиета, които са останали от бившата ДС. Независимо от контрааргументите те биха могли да се разсекретят. Възможният, почти еднозначен резултат е този акт да предизвика дълбока обществена криза и да дестабилизира крайно обществото.

Прилагането на закона за отваряне на досиетата показа, че очакванията за обществено сътресение вследствие разсекретяване на архивите на ДС са били твърде пресилени. .

Изнесени бяха много списъци с имена на доносници, но не само, че нямаше разделение в обществото, но и нямаше каквато и да било реакция. Радиостанциите и телевизиите на доносниците продължиха да проповядват своя демократичен морал. Те не помръднаха от първата линия на фронта на пропагандата на трансформацията.

Така или иначе имената на доносниците на ДС бяха разкрити, поне на тези, които проявяват натрапчива обществена активност. Апокалиптичните картини рисувани от Чавдар Христов и от много други апологети на ДС не се случиха. Обществото посрещаше поредните списъци с пълна апатия. Голяма част от имената в изнесените списъци не изненадаха никого. Духът на най-видните от тях до такава степен е пропит с ролята им на доносници, че може да бъдат разпознати от далече. Те са ярко доказателство на факта, че дори и да не е обвързан с договори и други документи, доносникът не променя своето поведение. През всички години на трансформацията тези хора се занимаваха със същата мръсна търговия с обществените интереси с цел получаване на лични облаги. И не го криеха. Те са си все така безсмислено агресивни и безскрупулни.

Спекулациите с дестабилизирането на обществото и застрашаването на националната сигурност имаха за цел единствено да се протака и бави решението на проблема с разкриването имената на доносниците.

Друга от широко разпространените теми на спекулациите с отварянето на досиетата е, че това ще навреди на съвременните спецслужби. Валери Гюров [18] дори посочва в чии интерес е отварянето на досиетата:

Истинските рушители на националната сигурност и техните политически протежета, които 16 г. разграждат нашата държавност, са тясно обвързани с олигархически интереси. Именно те са скритите инициатори на периодичната актуализация на въпроса с досиетата

Разбира се както всички спекуланти по темата и Гюров не посочва кои са разрушителите и олигарсите.

Наистина у нас периодичното разиграване на цирка с досиетата не е нищо друго освен вътрешно разчистване на сметки. Все пак за обществото остава утешението, че редица неща които бяха в сферата на подозрението полека, лека излизат наяве. Така поне можем да се освободим от личните си тревоги за прекалена мнителност.

Устойчиво повтарящите се спекулации с досиетата показват недвусмислено, че те са отражение на борбите между клановете на върхушката на режима. Маниакалните напъни да се представи ДС като организация работила в държавен интерес са неграмотни и по същество разкриват огромната обществена вреда на тази организация.

Истеричната борба срещу отварянето на архивите на т.нар. Държавна сигурност е израз единствено и само на гузна съвест. Гузната съвест е моторът, който задвижва унищожаване на досиетата и другите архивни материали.

Това поведение е още едно доказателство, че тези хора са вършили своите гадости с ясно съзнание.

Без съмнение последната вълна за отваряне на досиетата (Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, приет на 19.12.2006 г.) може да се нарече етап на победилите ченгета. Те просто демонстрират надмощието си и официално заявяват, че властта е тяхна. Сега решиха, сега отварят архивите. Когото искат ще посочат, когото искат ще скрият. Епизодичните писъци и смешният поплак за националната сигурност са само пушилка, за да не е съвсем ясна далаверата с манипулирането на архива. Е, разбира се има индивиди и групички, които са извън играта и сега ронят горчиви сълзи. Но не те определят процеса.

Закъснялото, частично отваряне на досиетата е недвусмислен знак, че ние не сме помръднали от времената на официалното властване на режима. Ние все сме си там. Няма и перспектива за предвижване в нормалната посока.

Един по-внимателен прочит на новата ни история показва, че доносничеството като състояние на духа има дълбоки корени. Отношението към комунистическите архиви не е ново. Милко Кръстев [28] разказва за подобно отношение и към архивите на отоманската империя:

Към делото на Левски имало шест тетрадки петте били по-същество за Левски и организацията му. Но шестата тетрадка била с имената на шпионите българи и гръкомани, които съобщавали на турските власти. И при работата върху тази част от архивите, някои от изследователите и сътрудниците намират имената на дядовци и на бащи сред тия шпиони. Видели се в чудо какво да правят.

...

Това става през 1936 г. Архивите са докарани през 1934 г. И следващата година са работили върху тях. И вече през 1936 г. Изгарят четирите вагона и половина на гара Побит камък в не знам коя глуха линия.

Именно това, страхът да не се видим (пряко или косвено) в архивите на режима се крие зад отсъствието на настойчивост да се отворят тези архиви. Тези, които държат ключа от архивите, много добре се възползваха именно от този страх. В допълнение, е началото на 90-те се разпространяваха митове за възможностите на ченгетата да произведат документи със стара дата и така да очернят когото си поискат. Говореше се, че се пазят стари пишещи машини, хартия от различни години. Говореше се, че ДС разполага с калиграфи, които могат да възпроизведат достоверно всеки почерк. Фантасмагории, за достоверността, на които едва ли ще разберем нещо някога. На фона на обществените нагласи, това вече няма никакво значение.

връщане в началото

5. Морални измерения на доносничеството.

Ленинският чекист беше полупрестъпник плуреволюционер, , сталинският енкаведист беше истински престъпник и отявлен циник, а съвременният кагебист е тотален фарисей.

Абдурахман Авторханов

Макар и вяла обществената дискусия около доносниците показва висока степен на отговорност към техните позиции. Много сериозно е отношението към проблема с мотивацията на тези, които са станали доносници. Отношение, което недвусмислено показва склонност към търсене на смекчаващи вината обстоятелства и поводи за опрощаване на участвалите в тази низост. Тези нагласи обаче останах протегната ръка без реакция от отсрещната страна. Готовността за разбиране и прошка беше посрещната с мълчание, а в много от случаите с надменен цинизъм.

5.1. Мотивите за включване в доносничеството.

"Културата не произвежда автоматично добродетел и неморалността на някои образовани хора не би трябвало да ни изненадва

Жан Жак Русо

След двадесет годишно мълчание, за мотивите на доносниците да станат такива може да съди само по резултатите от тяхната дейност и от поведението им. Дългото мълчание, определено не е импулс, който да поражда доверие. Опитите на определени знакови доносници да разиграят театъра на изповедта и катарзиса са неискрени и още повече утвърждават убеждението, че тези хора могат само да лъжат и не са способни на друго.

Обясненията на доносниците, които говориха след оповестяване на имената им може да се класифицират в няколко групи.

Лъжите за безкористност и героизъм.

Една част от уличените твърдят, че са правили всичко водени от светлия идеал да бъдат в служба на Родината. Разбира се никой от тях не е положил дори минимални усилия да убеди обществото, че неговите твърдения са верни. Най-малкото, което могат да направят за да ни убедят в противното е да разкажат какво точно са направили в полза на родината. Все пак са минали повече от двадесет години от техните героични дела. Необходимо е да обяснят защо въпреки техния героизъм се стигна до такава степен на разграждане на държавността, каквато наблюдавахме през годините на трансформацията. Не ги ли смущава това?.

Двадесет години след смяната на ръководството на режима няма нито едно свидетелство, което да доказва, че доносниците са работили безкористно в името на сигурността и просперитета на държавата.

Наивните вярващи.

Не е изключено да е имало и една много малка част шашави наивници, които да са вярвали, че с доносничеството си са служили на държавата. Това обаче не ги оневинява, не прави деянията им по-приемливи. Неосъзнаването на извършваната мерзост не я прави по-приемлива.

Двадесет годишното мълчание прави реалното съществуване на подобна категория доносници твърде съмнително. Много е трудно да се повярва, че съществува такава вяра или друг механизъм, който да гарантира тоталното мълчание на група хора в продължение на 20 години. Пробиви има дори в омертата на италианската мафия, където възмездието за нарушаване е смърт. Сред българските доносници няма нито един пробив.

Ако бяха наистина честни хора и са вярвали че служат на държавата, тези хора би трябвало да реагират по някакъв начин когато виждат какво става с държавността във времето на трансформацията. Но те не реагират. Дори само с мълчанието си те служат на трансформиращата се върхушка на режима с напълно ясно съзнание, че не служат на държавата. Ако това не е така, значи са малоумни.

Тезата, че са служили на Родината трябва да се защити. Двадесет годишното мълчание опровергава тази теза. Нито един от тези хора не застана да говори публично и да убеди обществото, че е правил своите доноси воден от вярата, че работи в името на държавата. Нека поне един от тези герои докаже, че не е ползвал предоставените му облаги.

Реалността е била друга. Имало е молби, пазарлъци и т.н. само за получаване на повече облаги. Едни са получили академични титли, други незначително служебно повишение. Раздаването е било не заради заслугите към държавата, а на база способности за пазарлък. Освен с доносничество, всеки се е занимавал с долни пазарлъци и отвоюване на цената, на която се продава. Фукливата им надменност от времето на режима се трансформира в циничен присмех.

Насилието към доносничество.

По-интересна е групата на хората, които обясняват своето доносничество с упражнено върху тях насилие.

Насилието е основна характеристика на режима. В службата обезпечаваща сигурността на режима то е основна практика. Житейската практика от времето на режима сочи недвусмислено, че е било невъзможно да се откаже сътрудничество на ДС без да се рискува житейската биография, своята и на цялото семейство. С тази нагласа може лесно да се спекулира. Хората, които получиха възможност да се запознаят отблизо с архивите на ДС са на противоположното мнение или поне не го споделят на 100%. В свое интервю [23] шефът на комисията по досиетата казва:

... от документите, които са минали през комисията, не мога да намеря 100% оправдание за тези хора, че са били в безизходица, и от немайкъде са дали съгласие и са работили за тайните служби. ... Но от това, което е минало като списък от лица, не мога да намеря ясно потвърждение, че не са имали друг изход.

Ефтим Костадинов поставя и друг голям въпрос:

... в голямата част точно на тези лица, които претендират, че са натискани, документите им липсват и е оставена само регистрацията в ДС.

Друг важен въпрос е дали ДС е вярвала, че може да разчита на доносници вербувани по такъв начин. Насилието и шантажа имат граници на търпимост. От гледна точка на човешката психология няма никакви гаранции, че някой от вербуваните с насилие и шантаж доносници няма да превърти и да се разприказва. Освен това, податливите на шантаж може лесно да бъдат шантажирани и от други специални служби. .

Категорията на насилствено привлечените доносници би могла да се раздели на две части. В едната група попадат хора, чието минало не е харесвано от режима. На тази група се предлага разменната монета опрощаване на греховете. Тук се отнасят и политическите затворници в концентрационните лагери на режима.

Втората група е криминалния контингент, за който е по-точно да се каже, че е купен за да служи на ДС. Освен за доносничество този контингент е използван за вършене на мръсната работа. От тези среди се формира значителна част от групите, които в годините на трансформацията бяха наречени мутри.

Обществото приема съдбата и ролята на първата група като драматична. Дискусията относно доносниците, доколкото има такава, недвусмислено показва готовност за опрощаване. Най-малкото, което може да се каже е, че не липсват съчувствие и разбиране. Съчувствието и разбирането обаче не отменят въпроса за тяхното мълчание през изминалите години след смяната на ръководството на режима. В тези години не се изискваха чудеса от героизъм за да се сподели истината за дейността на комунистическата ДС.

Те дължат на обществото своята изповед, защото въпреки апатичността му, в него има кръгове, които преживяват своите вълнения и притеснения относно възприемането и отношението към доносниците.

Става дума за това, което споделя Илия Костов [29] например:

Аз лично никога не съм бил притискан до стената да стана слушалка", а това е много важно за днешна оценка. В такава ситуация, в която обикновено е замесена съдбата на цялото семейство, сигурно е ужасно трудно да направиш своя избор в система, срещу която си абсолютно сам. Виж тези, които с лакти и нокти са драпали за подобен статут и с лична убеденост са доносничели и получавали за това облаги, бих наритал възпитателно!

Вероятно има хора въвлечени в низостта на доносничеството против тяхната воля, но те са единици. Проблемът с двадесет годишното мълчание на насила вербуваните доносници виси над тях с огромна сила. То прави много основателно подозрението, че въобще е имало такава категория. Смущаващо е че, след оповестяването на достатъчно много имена не се чу нито един опит за честен разказ. Никой не излезе да каже ето така беше, пък сега вие ме съдете. Напротив чуваха се цинични лъжи и нагли демонстрации на пълно отсъствие на морал. Дори мълчанието се превърна в демонстрация на превъзходство над непосветените в низките човешки страсти. Това мълчание може да свидетелства за две неща. За това, че ДС все още има механизми да реализира насилието си над тези хора. Ако това не е така, означава, че те не са насилвани, защото насилника вече го няма, а те продължават да мълчат.

Относно мотивацията на доносниците, вещият в тези дела Бриго Аспарухов [25] отрича принудата към доносничеството:

- Отварянето на досиетата не помага, защото хора, които са служили по собствено убеждение, са на възлови позиции. Подчертавам - по собствено убеждение. Защото песента, че някой ги е принуждавал, не важи. Имало е такива случаи, но те са били след войната и в първите години след 1944-а. Но през 70-а, 80-а, че дори и през 1989 г. никой никого не е принуждавал. Всичко е вършено доброволно, и то с гордост, че принадлежат към един таен апарат, който им дава някакви предимства и привилегии - осигуряване на добра работа, работа на семейството, издигане в кариерата, някакви благинки.

Това е нещо като отговор на моралния въпрос: дали трябва да сме толкова строги към доносниците? Дали те не са били притискани и по своеобразен начин насилвани от ДС за да станат доносници? Дори след оповестяването на имената им тези хора продължават нагло да демонстрират низкия си морал. Поведението им не оставя никакво съмнение, че за тях доносничеството е състояние на духа.

Мариела Балева [30] смята, че нямаме поводи да оневиняваме когото и да било от доносниците:

Ако в началото мислех, че все пак мога някого да оневиня, сега смятам това за неправилно. Защото най-важното нещо, което трябва да се направи най-напред е цялостен анализ на самата Държавна сигурност. Какво представлява тя. Със сигурност обаче е била репресивна машина. И когато си работил за нея, това не означава нищо друго освен, че си част от нея.

Сложните разсъждения, че някои са били принуждавани да бъдат доносници биха били актуални в началото на промените. Днес те не са актуални. Двадесет годишното мълчание прави масата на доносниците хомогенна. Ако е имало изнудвани, те имаха шанс да покажат, че са различни от доброволните и усърдни доносници. Никой не се възползва от този шанс. Дори да ги е имало, през изтеклите двадесет години те преминаха на едно и също морално ниво, ако приеме, че въобще някога са били различни.

Твърдящи, че не са знаели, че са доносници.

Най-цинична е реакцията на тези, които твърдят, че не са знаели, че са доносници. Те спекулират с факта, че архивите са обработени и за тяхната дейност практически няма информация, както стана актуално да се казва за тях има само картонче. Специалистите, които са изследвали организацията и практиките на ДС нямат никакви колебания по този въпрос. Момчил Методиев [1] казва:

... твърденията на някои, че не са знаели, че са били агенти на Държавна сигурност, звучат доста неправдоподобно, тъй като дори и да не са подписали декларация за сътрудничество, те са знаели своя псевдоним и начина за връзка с водещия си офицер.

Легендата за доносниците, които не знаели, че са вербувани се поддържа и развива от кадровите служители на ДС. Например в края на 2008 г. възниква скандал свързан с филмовите творци. В скандалите са въвлечени хора, които подготвят игрален филм. Драмата е свързана с това, че героят на филма е по прототип на един от авторите операторът Христо Тотев (другите автори са Руси Чанев и Светослав Овчаров). Изведнъж става ясно, че страдалия от мероприятията на ДС Христо Тотев фигурира и като агент.

В тази връзка с изявление излиза бившия офицер от ДС Румен Николов. Той водил разследването на Христо Тотев. Този офицер от ДС твърди, че е оформил документите на Христо Тотев като агент за да си изпълни плана за бройката вербувани агенти. Румен Николов [31] разказва:

Изградената система както навсякъде, така и в ДС, беше на пръв поглед желязна. Нямаше накъде да мърдаш, ако искаш да останеш там. И като навсякъде в страната, така и в ДС понякога се опитвахме и понякога успявахме да надхитрим системата. Една от уникалните простотии беше задължението на всеки офицер агентурист (а имаше и такива, които по време на цялата си служба не бяха виждали жив агент) да изготвя в началото на всяка година план колко агенти ще вербува през годината, минимумът беше двама.

Така възникна култовият термин от фолклора на ДС агент бройка, т.е. регистриран като агент, не вербуван, само за да се изпълни планът. Тези хора изобщо си нямаха представа, че са регистрирани като агенти на ДС. С тях не беше водена вербовъчна беседа. Т.нар. агенти бройка не бяха повече от 8-10 % от цялата агентура на ДС.

Както се вижда мерзостта на организацията ДС е безгранична. От една страна имат неограничени права да шантажират хората за да ги направят агенти, а от друга могат да те пишат агент дори без да знаеш.

В своя разказ офицерът от ДС продължава да изнася истината за мерзостта на тази структура. Става ясно, че доносът срещу Христо Тотев е направен поради това, че приятелката му не откликнала на любовните чувства на доносника.

Разбира се възниква въпросът: до колко може да се вярва на споменатия офицер? Защо до този момент апологетите на ДС не са използвали тази лесна индулгенция за оповестените агенти? Можем ли да мислим, че са мълчали за подобна практика, само за да не опетнят имиджа на ДС, който старателно се опитват да изградят? Защо не? Човешките съдби за тях нямат никаква стойност. За тях стойност има само съхранението на режима, макар и с цената на чужди съдби и живот.

За живелите във времената на режима не беше тайна, че хората от ДС могат да направят с обикновения човек, каквото си искат да разбият кариерата, да разбият семейството, да изселват, просто да убиват. В онези години имаше дори един злокобен израз, който се пускаше уж на шега внимавай да не те блъсне случайно минаващ Москвич (масовият автомобил на социализма). Продължаващите спекулации и манипулации на участниците в тази гадост пораждат отвращение.

Получаване на облаги от всякакъв характер.

Живелите в условията на режима много добре знаят как тези хора се перчеха и с пълни шепи грабеха облаги от измисления си героизъм.

Например в свое интервю Валери Кацунов [32] свидетелства:

... аз съм виждал документи, в чието поле оперативният офицер докладва, че еди-кой си сътрудник има нужда да си купи кола или жилище, или някой от близките му да влезе в университет и отстрани има резолюция: "Да му се помогне". В тази работа освен за пари става дума и за облаги.

Свидетелствата на посветените говорят, че користната мотивация е масова. Членът на комисията Татяна Кирякова [26] отбелязва:

Много са хората достигнали върхове в кариерата си точно благодарение на съпричастността към ДС. Ще ви дам за пример вербовъчната беседа на изтъкнат наш интелектуалец, чието име се върти в публичното пространство, но още не сме го обявили официално. Още по време на първия разговор оперативният работник му обещава, че с помощта на службите той ще може да се изгради като един от много надеждните научни работници. И го изграждат!

Това е реалността. Всички сфери на обществената дейност са наситени с изградени от ДС лидери доносници.

връщане в началото

5.2. Поведенчески характеристика на доносниците.

Всеки глупак е способен да разпали вражда, но за потушаването и са нужни усилията на много мъдреци.

Чарлз Маккейн

Независимо от опитите за категоризация на доносниците, те без всякакво съмнение демонстрират едно обединяващо ги качество мълчанието. .

Фактът, че нито един доносник, нито интелектуалците, нито технократите, нито дори работниците от заводи и строежи (и между тях има доносници, но просто днес за тях не се говори) не проговори и не поиска прошка в продължение на двадесет години е много лош атестат за обществото като цяло. Не трябва да се забравя, че в България доносниците са били твърде висок процент. Днес когато отварянето на досиетата е регламентирано от закон, мълчанието е много по-отвратително. Това е едно голямо спотайване. Всеки от тях таи надеждата, че може да му се размине. Това им поведение разголва тяхната низка морална същност и прави невъзможно вписването на дейността им в рамките на нормалните човешки ценности.

Спотайването е израз на смразяващия цинизъм на тези хора. Те са абсолютно сигурни, че нищо няма да им се случи. Те са съзнателни участници в мащабната и масова репресия върху обществото и затова са сигурни, че то не е способно да потърси възмездие. Обществото приема тяхното поведение за нормално и нищо не ги застрашава. Издаването на техните събрани съчинения продължава, развитието на академичните им кариери също. Те получават по цели страници във вестниците за да пишат в своя доноснически стил. Физиономиите им ежечасно се натрапват от телевизионния екран.

Поведението по-голямата част от доносниците, чиито имена станаха известни, показва, че не са склонни да се променят. Всички те са с нисък морал и до ден днешен не са променили същността си на лъжци и мошеници. Продължават да са все така агресивни и брутални в натрапването си на високи постове във всички сфери на обществения и държавния живот. Те са болезнено обзети от манията да бъдат обществени ментори.

Един от ярките примери на отсъствие на промяна в житейските практики е т.нар. журналист Георги Коритаров. Лъжата и мошеничеството са се превърнали в негова вътрешна същност. Най-безскрупулно се опита да се оневини с една отвратително лъжлива изповед. Интересното в неговия случай е и това, че беше отстранен като водещ на телевизионно предаване не заради това, че е доносник, а заради това, че със своите далавери беше настъпил интересите на силните на деня. Обществото и преките му работодатели го търпяха докато не се задейства порочния механизъм на натиск в полза на тясно групови, лични интереси.

Обществената незаинтересованост, в повечето случаи води до неглижиране на проблема с доносничеството. Знакови в това отношение са случаите с Доньо Донев и Вера Мутафчиева. Дълбоко неморално е нежеланието да се направи разлика между писателя, художника и човешките измерения зад тях. Никой не оспорва творчеството на Доньо Донев и Вера Мутафчиева. Но тяхното мълчание като доносници е неприемливо. Те имаха такова влияние върху обществото, че дори само те да бяха демонстрирали катарзис, можеше да се обезсмислят спекулациите с досиетата на доносниците и героичната роля на ДС. За жалост тези големи творци не можаха да изкачат този връх.

Доньо Донев се яви в едно шоу за да иронизира изнесената за него информация, но нито отрече, нито потвърди своите деяния. Иронията със съдбите на другите показва само, че зад добрия карикатурист не стои човек с високи морални измерения.

В свое интервю Вера Мутафчиева [33] говори за мълчанието, дори го осъжда:

Мълчало се е. И съм питала такива родители защо са мълчали. От страх казват. А, не, не е от страх, от срам е било. Не можеш да разкажеш на детето си за всички унижения и несгоди, за това какъв мизерник си бил. Ами то няма да те има вече за родител, ще те смята за едно нищо. Това премълчаване аз го помня по себе си. Аз никога не разказах на децата си какво е преживяло например нашето семейство. Е, намериха се доброжелатели да им го разкажат и за тях беше истински шок. Тъй че нещата си имат и сериозно психологическо обяснение. Как се живее, ако всеки ден признаваш поражението си.

Очевидно големият творец преживява и своето мълчание. Индиректно ни съобщава за своите терзания. Но така или иначе не се реши да говори със своя народ, ясно и открито. А само няколко думи от Вера Мутафчиева биха имали огромно значение.

Може би затова проф. Никола Георгиев [34] призовава да не се ровим в архивите и досиетата.

Знае се, че делът на доносниците в България е много висок. Това трябва да се каже веднъж завинаги и да се престане да се ровичка в тези досиета.

Да спрем да ровим в досиетата има смисъл, ако това спре доносниците да се бутат на най-предни позиции във всички области на нашия живот. Житейската практика обаче показва, че те нямат такива намерения.

Мълчанието на доносниците е техния най-тежък грях. Те се държат като мафиоти дали обет за мълчание. Интересно е дали може да се мълчи почти 20 г. само заради гузна съвест. А пък може би те наистина не чувстват угризения. Или пък въобще нямат съвест.

Нито един не проговори. От разкритите нито един не се покая. Няма естествена логика, която да обясни подобно единодействие. Очевидно ДС е подбрала много успешно своите доносници. Всички до един са верни на режима до гроб.

Не е изключено през цялото това време системата на комунистическата Държавна сигурност да си е запазена на базата на паралелни, резервни и неформални връзки и взаимоотношения. Доносниците винаги са принадлежали на тази система, работили са за нея и най-вероятно ще продължат да работят. Те просто не считат, че се е случило каквото и да било, което да смущава тяхната работа и техния живот. Наясно са, че не са се случили промени, които да изискват от тях ново, отговорно поведение. Най-вероятно е да са прави.

Другите са смешни в техните очи. Те имат пълното основание да се надсмиват. Те са били властта при режима, те са властта и по време на трансформацията. Тези които си приказват за демокрация не можаха да се справят с тях и вероятно никога няма да могат да се справят. За тях остава само говоренето.

Върхушката на режима се трансформира, заедно със своите институции и структури. През целия период на трансформацията най-надеждната опора на режима т.нар. Държавна сигурност също само се трансформира и продължава да изпълнява своята основна задача да пази интересите на трансформиращата се върхушка.

Някъде в пластовете на това невиждано дебелоочие е и тяхното вътрешно убеждение, че състоянието на обществото е такова, че никога няма да ги порицае, още по-малко да им поиска сметка.

Разбира се, те имат основание за тези си нагласи. Свидетелство в тази насока е едно изследване на нагласите на шефовете на медиите [35]:

Импровизирано допитване на "Дневник" сред шефове на електронни медии показа желание темата да се избегне или обвърже с условности. И най-вече надеждата "дано на нас не ни се случи"

Нееднозначни бяха реакциите и на гилдията и на ръководствата на медиите спрямо бившите агенти на ДС. Шефовете на повечето електронни медии избягваха конкретен отговор на въпроса биха ли оставили в ефир сътрудник на ДС.

Мълчанието и поведението на доносниците (поне тези, чиито имена знаем) по никакъв начин не свидетелстват на наличието на морал и съвест в тези хора. Определено тяхното поведение не е пример за гражданска доблест и отговорност. През годините на трансформацията, те са си все същите. Занимават се само със спекулации и манипулации. Без тяхно участие не минава нито един обществен скандал.

Петър Маринков [36] се съмнява, че тези хора въобще могат да имат съвест.

А може би си въобразяваме, че подобни хора изобщо могат да имат проблем със съвестта. В реакциите им, след като са разкрити, има всичко друго освен катарзис. Дори малкото от тях, които си признаят, го правят или сълзливо, или арогантно, представят се за жертви, или за патриоти, но прошка или извинение отказват.

Определено доносниците не чувстват никаква вина. Ако нещо ги терзае, това са отношенията по между им и с техните покровители. Никой не е възроптал, че е принуждаван да върши низости. За тях низостта е норма на житейско поведение. Те я практикуват през целия си живот. Маститите доносници не се притесняват за отношението на обществото спрямо тях. За тях съществен проблем са отношенията с покровителите им. Бидейки нагли и безскрупулни те занимават цялото общество с низките си страсти. Считат се за предадени и протестират срещу своите господари. Не ги смущават низките им дела, а това, че господарите им са се отказали от тях и са оповестени имената им. Доносникът и активен манипулатор от времето на трансформацията, Велизар Енчев [37] поставя въпроси към тези, на които е служил:

Може ли г-жа Уляна Пръмова да каже на какво дължи катапултирането си на поста генерален директор на БНТ? Естествено на принадлежността си към семейството на бивш секретар на ЦК на БКП! Но това не я възпря да излезе с гневна декларация срещу ченгетата в БНТ, ръководени преди 20 години от нейния свекър.

Благодарение на какво Сергей Станишев се възвиси до партийния и премиерския пост? Благодарение на баща си кандидат члена на Политбюро на ЦК на БКП и най-кремълския човек в обкръжението на Тодор Живков! Това обаче не му попречи да нареди на бившия милиционер Евтим Костадинов да окаля имената и посегне на съдбите на дузина български интелектуалци. Защото били хванати в система, желязно ръководена именно от неговия баща.

За широката публика остава да се замисли, защо доносникът не си е поставял тези въпроси, когато е приел да стане такъв, когато е писал доносите си? Защо не ги постави през изтеклите (тогава, близо 20 ) години след смяната на ръководството на режима. Негодуванието на въпросната персона също е мерзост без граници.

В цитираната по-горе статия Велизар Енчев развива своята мерзост и достига своеобразен връх в демонстративната морална деградация. Той се опитва да постави на една плоскост доносниците и обикновените граждани, живели под техния гнет в условията на режима. Верен на перверзността на обичащите ДС типове, той обвинява обикновените граждани:

Те всичките сякаш са родени след 10 ноември 1989 г. Те всичките се държат така, сякаш нямат нито един ден трудов стаж в тоталитарна България. Те целите са в бяло. Те никога не са минавали университетския курс по история на БКП и никога не са участвали в деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации. Те са непорочни ангели. Останали, естествено са комунисти и ченгета.

Именно Енчев, неговите събратя и господарите му срещу които говори бяха крепителите на статуквото, при което хората бяха насилвани да учат история на БКП, да ходят по манифестации и да работят ангария по бригадите. Това обаче не прави хората съучастници на режима. Те са негови жертви и вече се опитват да го забравят. За разлика от тях Енчев и компания бранят режима и неговата трансформация до ден днешен.

От какво не е доволен Енчев? Преди всичко не е доволен, че към момента надделява друга комунистическа банда. Енчев е омерзен, защото се оказва на страната на загубилата банда. Той осъзнава, че трансформиралата се върхушка на режима вече няма нужда от него. Едва след това идват крокодилските му сълзи за ДС и показаните на обществото нейни доносници. Енчев вече не крие, че е в лагера на обидените. От полето на градивната и спояваща електората критика на управляващите, той вече преминава към озлобеното джафкане. И отново е изтънчен в спекулацията. Това, което казва е истина, но причините за това не са в любовта към истината. Любовта към истината изисква отварянето на досиетата, докато този ерзац борец за истината е омерзен защото истината е излязла на яве. По тази причина той ръси своите позакъснели откровения.

връщане в началото

6. Обществени нагласи към доносничеството.

Кой ми е предателят това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели.

Васил Левски

Без съмнение доносничеството е черта, която съществува в човешкия характер. Доносници има навсякъде по света, във всички исторически времена, в живота на всички обществени структури. То намира проявления дори там, където общочовешките ценност имат здрави корени. Например, в средата на октомври 2008 г. се появи информация, че чешкият писател дисидент Милан Кундера е бил доносник [38].

Проблемът в българския случаи идва от начинът по които обществото възприема явлението. Смущаваща е вялата реакция, на практически официално оповестения факт, че процесите във всички сфери на обществения и политически живот са доминирани от доносници на репресивните служби на режима. Дори леко открехната врата на кухнята на тези служби показва тревожно големия брой доносници в служба на режима.

За високата плътност на доносниците в българското общество свидетелства Главният секретар на комисията по досиетата Румен Борисов [39]:

Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около 1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1 млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП.

Смущаващо високата плътност на доносниците в България не е тайна и за външните наблюдатели. Федералния комисар за архивите на ДС на бившата ГДР Ханс Алтендорф [40] отбелязва:

... и България и ГДР заемат челни позиции в негативен план, разбира се, в това отношение.

В годините на трансформацията общественото внимание се фокусира върху доносниците на ДС. Чрез мощни манипулации се наложи мита, че доносничеството е свързано само с тази организация. Истината е, че в годините на официалното властване на режима доносничеството беше в по-широк спектър. Неговото насърчаване беше официална политика. Доносничеше се на всякакво ниво от битовото до най-висшите кръгове на властта. В онези години доносничеството беше институционализирано в една сложна йерархична система. В това отношение интерес представляват и архивите на комунистическата партия, на сателитната земеделска партия и на всички казионни обществени организации. Архивите на тези организации са не по-малко интересни от тези на ДС. Независимо от това, тези архиви бяха унищожени безшумно. Никой не се сети за тях. Обществото е обхванато от мащабна амнезия. Изключение са само опитите на документалиста Малина Петрова [41] да открехне завесата за унищожаването на архивите на комунистическата партия.

Начинът, по който реагира българското общество на изнесените имена на доносници показва, че то е приело подобно поведение като норма. Просто каквото и да било кариерно развитие се оказва невъзможно, ако не се сътрудничи на върхушката на режима, ако не си техен съучастник, тогава и сега. Обществото е така настроено, че маргинализира всякакво друго поведение.

Младите хора демонстрират незаинтересованост. В своя мандат премиерът Станишев успешно спекулираше с тази нагласа. Спекулата се изразява в това, че се прикрива мотивацията за незаинтересоваността. Това не е обикновено нехайство от страна на младото поколение. Те загърбват проблема защото в тяхната житейска визия доносничеството не е отречено. Българското общество не се взира в този проблем защото продължава интензивно да произвежда доносници. Например купуването на дипломи и академични титли е само един от отзвуците на тази ментална нагласа. В същото време плашещо голям процент от преподавателите в българските висши учебни заведения са обвързани с ДС. Тези хора формират младото поколение. Те проповядват и насаждат своя, меко казано съмнителен морал. Цитираният по-горе Румен Борисов [39] отбелязва:

... например, Софийския университет. Там е ... фраш, там е страшна работа, 90% са били обхванати от ДС. Професори, доценти, особено тези от историческия факултет ...

Подобно е положението в тотално отсъстващата от живота Българска православна църква.

Цялото общество, в продължение на 20 години мълчаливо подкрепяше тайната на досиетата, защото в същото време произвеждаше нови поколения доносници. Професори, които участват в мощни запои с фолк гърли и кючеци на масите не могат да възпитат други качества в своите студенти.

Днешните доносници не се различават от тези от времето на комунизма. В последните години особено се засили присъствието на политически прислужници. Това са хора, които нямат собствени мисли, говорят само заучени фрази и нямат никакви морални задръжки при осъществяването на политическият слугинаж. С какво камарилата от политолози, социолози и прочее обслужващ персонал се различава в морален аспект от доносниците от времето на режима.

Низостта да се доносничи е приета като норма в българското общество. В годините на трансформацията тази мерзост доби нови измерения. Доносите, клеветите, долните лъжи се пускат в уж свободните медии. Те с удоволствие се включват в тази долна игра, защото се плаща добре.

Ченгетата, доносниците и техните деца са winner-и всички останали loser-и. Не са едно и две писанията, които се опитват да наложат тази теза като официална доктрина на трансформацията. Всичко това на фона на факта, че България е най-бедната и окаяна страна в ЕС. Както се казва каквато страната, такива и winner-те.

Принос за обществената апатия има и фактът, че архивите на ДС са сериозно обработени. Много от делата са унищожени. В досиетата е останало само картонче, което показва, че въпросното лице е бил доносник, но няма следа от неговите доноси. С тази обработка на делата са постигнати два предпазващи доносниците ефекта. От една страна обществото, дори и да прояви заинтересованост, е лишено от възможността да се запознае със същинската работа на тези заинтересовани за съдбата на България хора. От друга страна самите доносници имат възможност да спекулират, да отказват, че са били доносници или пък да представят за герой.

Всичко това дава отговор на не маловажния въпрос - Защо не се дискутира съдбата на пострадалите от доносите? Мълчаливото одобрение на доносничеството не може да върви заедно със съчувствието и състрадателността към жертвите. Някъде там, в пълното отсъствие на заинтересованост към жертвите на доносниците са корените на жестокостта която ни заобикаля. Жестокостта, която всички осъждат, но само на думи, без да се предприемат каквито и да било действия за нейното ограничаване.

Доносничеството е състояние на духа. Оповестяването на някакви списъци за доносниците, служили на комунистическия режим, не решава проблемът с това явление. Този проблем може да се реши само ако обществото проявява нетърпимост към доносничеството от една страна и съумее да контролира институциите, които неправомерно и спекулативно се възползват от тази човешка низост.

връщане в началото


ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ.

1.             Момчил Методиев, Машина за легитимност. Ролята на Държавна Сигурност в комунистическата държава, С., Сиела, 2008, 303 стр.

2.             Светослав Ставрев, Защо никой не се бори с корупцията, Дневник, 26 Февруари 2008, стр. 12.

3.             Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия и на нейната администрация, Документален сборник КГБ и ДС. Връзки и зависимости, София, 2009.

4.             Крум Благов, Георги Константинов: ДС плащаше до 6000 франка за донос, Стандарт, 01 Ноември 2009, стр. 18.

5.             Тодор Бояджиев, 18 г. от екзекуцията на научното ни разузнаване, Труд, 27 Ноември 2009, стр. 19.

6.             Мариела Балева, Любчо Михайлов: Формулата на верото? Взехме я на салфетка, Труд, 01 Декември 2009, стр. 17.

7.             Лилия Цачева, Евтим Костадинов: БСП не трябва да е заложник на Държавна сигурност, Труд, 22 Октомври 2008, стр. 8.

8.             Лилия Цачева, Евтим Костадинов: Агентите на ДС в частните медии - ясни след изборите, Труд, 13 Април 2009, стр. 14.

9.             Евелина Гечева, Евтим Костадинов: Един от всеки десет е бил от ДС, Монитор, 08 Февруари 2008, стр. 14.

10.         Пламен Йотински, Петър Чергиланов: Опасни са новите еничари, Труд, 18 Май 2006, стр. 18.

11.         Мариела Балева, Любчо Михайлов: Формулата на верото? Взехме я на салфетка, Труд, 01 Декември 2009, стр. 17.

12.         Румен Леонидов, Борис Илиев: Ликвидираха ДС, за да крадат спокойно, Монитор, 18 Юли 2007, стр. 14.

13.         Анна Заркова, Тихомир Безлов: Не виждам кое ще спре отвличанията, Труд, 01 Юни 2009, стр. 10.

14.         Александър Петров, Бандитите - обичайния агентурен апарат на службите (притурка Законът), Сега, 22 Октомври 2008, стр. І.

15.         Бойко Пенчев, Доносници и обръчи, Дневник, 03 Декември 2008, стр. 9.

16.         Веселин Стойнев, Иван Кръстев: Координатор на службите звучи като отговорник за медиите, Сега, 19 Септември 2003, стр. 11.

17.         екип на в.Сега, Спецкомисия на ООН уличи БСП, че е получила петрол от Ирак, Сега, 10 Ноември 2009, стр. 2.

18.         Валери Гюров, Операция "Досиета" удря съвременните спецслужби, Монитор, 24 Август 2006, стр. 15.

19.         Предаването на бТВ, Тази сутрин, по Focusnews - 26 май 2009.

20.         Таня Джоева, Любен Гоцев: Моята партия ме предаде, Труд, 14 Ноември 2009, стр. 14.

21.         Таня Джоева, Любен Гоцев: Довел съм царя? Евтини твърдения, Труд, 15 Октомври 2007, стр. 12.

22.         vsekiden.com, Кирил Ампов: Ние сме банановата република на Европа, Стандарт, 30 Октомври 2009, стр. 12.

23.         Лилия Цачева, Евтим Костадинов: Борисов показва воля за "тиха лустрация", Труд, 23 Ноември 2009, стр. 14.

24.         Богдана Лазарова, Народният съд неправилно се третира, според Димитър Иванов, 24 септември 2008 Дарик радио.

25.         Ива Николова, Ген. Бриго Аспарухов: Лустрацията в обществото ни тепърва предстои, Монитор, 21 Април 2008, стр. 14.

26.         Мариела Балева, Татяна Кирякова: Интелектуалец издал любовници, Труд, 04 Декември 2008, стр. 8.

27.         Чавдар Христов, Проблемът с досиетата отдавна е решен, Монитор, 17 Февруари 2005, стр. 12.

28.         Милко Кръстев, Четири и половина вагона българска история съзнателно изгорени, Монитор, 21 Март 2007, стр. 13.

29.         Петя Бахарова, Илия Костов: Една комедия не може без политичност, Монитор, 21 Юни 2008, стр. 11.

30.         Мариела Балева, Държавна сигурност - пипалата и жертвите и, Труд, 06 Декември 2008, стр. 16.

31.         Румен Николов, Христо Тотев бе "агент бройка", Труд, 11 Декември 2008, стр. 20.

32.         Ива Николова, Валери Кацунов: Живели сме в един голям "Биг брадър", Монитор, 09 Април 2008, стр. 14.

33.         Милена Димова, Вера Мутафчиева: Българи няма, има разни българи, Сега, 12 Ноември 2005, стр. 10 .

34.         Мариана Първанова, проф. Никола Георгиев: Идват трудни времена за капитализма, Монитор, 13 Октомври 2008, стр. 15.

35.         Албена Борисова, "Виж кой говори" в медиите, Дневник, 09 Декември 2008, стр. 11.

36.         Петър Маринков, Изкуството се храни с демоните в човека (Отворено писмо до кинорежисьорът Светослав Овчаров), Труд, 10 Декември 2008, стр. 16.

37.         Велизар Енчев, Мерзост без граници, Труд, 01 Декември 2008 г стр. 20.

38.         Гергана Пирозова, Милан Кундера е бил доносник, Дневник, 14 Октомври 2008, стр. 19.

39.         Румен Борисов: 90% от професорите и доцентите в СУ са агенти на ДС, Frognews.bg -  7 Август 2009.

40.         Ханс Алтендорф: Между щатни и нещатни агенти по закон няма разлика в Германия, Frognews.bg, 8 Декември 2009.

41.         Таня Джоева, Малина Петрова: Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?, Труд, 25 Август 2009, стр. 10.

връщане в началото