КАКВО НИ ДОНЕСЕ 19-ТИ ЮЛИ?

На 19-ти юли надвечер долетя новината от Вашингтон - МВФ подписва с България 4-тото стендбай споразумение. Седмиците преди тази дата изминаха в напрегнато очакване на отговора на въпроса - ще дадат ли пари или не? Само по себе си очакването е едва ли не естествено състояние на българина. Чакаме да ни освободят, да ни помогнат, да се оправим или да ни оправят. Напрегнатостта идваше от лансираната в обществото мълва, че е възможно да се стигне до т.н. "извънредно положение". Никой не обясняваше що за чудо е това т.н. "извънредно положение" и как точно може да се въведе такова положение в страната. Никой и не питаше. Той народът си знае.

След добрата вест от Вашингтон теорията за разните "положения" става безпредметна. Дори само това да е ефектът от подписаното споразумение, трябва да сме доволни. Временно се отлага т.н. "извънредно положение". Забравяме го. Медиите вече натрапват тезата - "МВФ одобрява икономическата политика на правителството". Точната формулировка е "МВФ реши да подкрепи намеренията за икономическа политика на правителството". Но това са подробности, сега важното е да се похвалим и да гледаме с оптимизъм към светлото бъдеще. Подробности са и негативните нагласи към международните финансови институции в програмата на управляващата партия, и поведението на правителството и парламентарното мнозинство само до преди няколко месеца.

Не съм от тези дето в позата си на вечно очакване, очакваха споразумението да се провали, та да дочакат правителството да падне. Страната ни се нуждаеше от това споразумение и сега, когато то е подписано България има шанс да поеме пътя на реформите. Реализацията на този шанс обаче е още под въпрос. Въпросителните идват от много страни.

Преди всичко е отчайващото закъснение. В началото на своя мандат правителството на социалистите не оцени важността на отношенията с международните финансови институции. Един станал вече нарицателен вицепремиер заяви - "Сключване на споразумение с МВФ и Световната банка е желателно, но не е задължително". Премиерът си назначи за икономически съветник един професор, известен с две неща: като идеолог на борбата срещу врагове като МВФ и Световната банка и като пропагандатор и агитатор на непрекъснато менящи се икономически механизми, чиято основна характеристика е, че всеки следващ отрича и изключва предходния. Повече от година беше необходимо да работи училището за министри, за да се разбере, че ако нямаш споразумение с международните институции, никой кредитор не ти обръща внимание. Повече от година българската икономика се движеше по инерция, а структурната реформа отиде в безвремието.

Тук е мястото да се отбележи, че с международните финансови институции съгласуват своите действия и развитите държави. В тези взаимоотношения не винаги става въпрос за получаване на пари. За някои страни (например Чехия) много по-важно е да съгласуват с тези институции своите програми и да си "сверяват часовника" относно реформите, които осъществяват. Нашите социалисти обаче са по-умни от всички останали. Повече от година те пренебрегваха обективните необходимости и изпълняваха партийната програма, за да се разбере на края, че нищо не са работили.

През март 1995 г. г-н Гечев заявява: " Разговорите с мисията на МВФ стават все по-български". Сигурно е било така, но от това споразумението само се забавя. В същото време действията на правителството са подчинени на интересите на избрани групировки. Икономиката затъва и условията, които трябва да изпълним, за да стигнем до споразумение се утежняват.

Важно е да се подчертае, че МВФ и Световната банка поставят глобално общи условия и изисквания. По същество тези изисквания не се различават коренно от това, което би трябвало да прави всяко отговорно за страната си правителство. Разбира се, когато става дума за предоставяне на пари, основната цел на поставяните условия се синтезира до създаването на такива условия, които да гарантират връщането на отпуснатите заеми.

Международните финансови институции не посочват коя точно банка и кои точно заводи да се закрият, дори не посочват как точно да се закрият. Те просто изискват да се редуцират необоснованите загуби в обществения сектор, да няма кредитни милионери в частния сектор, просто да има логика в икономическия живот. И тук идва другият основен източник на съмнение относно възможността България да реализира предоставения й шанс с това именно правителство.

И така под натиска на поставените от МВФ и Световната банка рамкови условия правителството е принудено да направи нещо като описание на намеренията си, за да удовлетвори поставените изисквания. Макар и със закъснение, до тук това е сторено. Остава обаче една много по-важна стъпка - да се реализират намеренията. Въпросът е способно ли е това правителство и това мнозинство в парламента да извършат това?

Това правителство пое своя мандат в доста благоприятна икономическа обстановка. Ефектът на оттласкване от дъното беше довел до оживяване на производството. Ако то имаше идея за икономическата реформа и възможности да свърши нещо полезно, би трябвало да превърне тази конюнктурна тенденция в устойчива. Действията му обаче показаха, че то няма нито идея, нито възможности да осъществи нещо полезно в икономическия живот на страната. Декларираните намерения за реформа дойдоха под натиска на предизвиканата от неговите действия криза. Скромните и определено недостатъчни плодове от предходните правителства баха разпиляни. Зърното, засято в буквалния смисъл на израза от служебното правителство беше продадено навън. Намесата в банковата система беше насочена само към кадровите проблеми с цел уреждане на своите хора. Така вместо да се неутрализира заложената бомба, крахът на системата беше ускорен.

Действията от последните два месеца - неясните критерии, по които са изготвени списъците за ликвидация и изолация на предприятията, липсата на програма за осъществяване на ликвидацията и изолацията също не дават особени основания за надежда.

Като се имат предвид навиците и безотговорността на правителството, твърде вероятно е то да използва изискванията на МВФ и Световната банка като параван за своите машинации, подчинени на тясно групови интереси. Първите стъпки са наистина тревожни. Обявяването на БСИ "Минералбанк" и ПЧБ във фалит не доведе до повишаване на доверието в банковата система. Самата банкова система месеци наред вече е блокирана. Гражданите и фирмите не разполагат със средствата си.

Скокообразното нарастване на цените на тока и на разходите за отопление, без съответната програма за социално подпомагане ще принуди много от пенсионерите да продадат жилищата си. Едва ли е необходимо да дискутираме, кои ще бъдат купувачите. По същество се върви към нещо като национализация, но не в интерес на държавата, а в интерес на приятелските групировки.

Наложената данъчна политика, отново зад паравана на изискванията на фонда и банката, унищожава бизнеса. Стопанските субекти се тласкат към черната икономика. Това е изгодно само на силовите групировки и на лицата, свързани с тях. Едва ли фондът и банката искат това. Те искат по-добра събираемост на данъците и отговорно разходване на обществените средства, а не механичното увеличаване на данъците.

Споразумението с фонда дава и възможност за привличане на чужди инвестиции. Това е обаче само необходимо, но не и достатъчно условие. За да дойдат инвеститорите в България трябва да се пресече престъпността, да се спре черният внос. Със засилване на сенчестата икономика това едва ли ще се постигне. Дадените само преди три месеца розови обещания на срещата на ЕБВР вече са забравени.

Вероятно всичките тези, а и други въпроси си задават и в МВФ, защото ходът на реформите ще се анализира на всеки три месеца и ако продължим да парадираме само с обещания, траншовете ще спрат. Дано това не стане.

Но и простото изпълнение на изискванията не е достатъчно. Просто защото парите, които отпуска фондът не са достатъчни за плащанията ни по външния дълг. Необходимо е нещо повече от декларация за намеренията и програма за нейното изпълнение. Необходимо е да се създадат условия за икономическо оживление. Условия, които да дадат на българина свободата да работи. Да работи така, че да може да се изплащат дълговете, натрупани от същите тези, които управляват страната днес, а и да остане за инвестиране в бъдещето.

Малко вероятно е Виденов и компания да имат намерение да решат всичките тези проблеми. Ако училището за министри продължи, много по-вероятно е да се окаже, че 19-ти юли 1996 г. ни е донесъл не шанс за преодоляване на кризата, а просто нов запис към дълговете на България. Дългове, които ще се плащат от всички нас и нашите поколения.

София - 22.07.96