ЗА ЕВРОПА КАТО ЗА ЕВРОПА

През последните години много се изговори и изписа за Европа. Спектърът на мненията е широк - от простоватите очаквания, че ще ни полеят с мед и масло само защото набрахме кураж да критикуваме комунизма, през "Не им щем ни меда, ни жилото", до изтънчената демагогия на изолационизма.

Говореше се за консенсус относно желанието ни да се интегрираме в европейските структури. След като социалистите официализираха отново властта си, думичката консенсус бързо излезе от обръщение. Премина се към добре познатите, макар и малко позабравени мъгляви формулировки, за да се стигне до поучаващи "географски открития" за Европа от Ванкувър до Владивосток. Смехотворният (по същността на аргументите) дебат за членството ни в НАТО за дълго време ни определя съдбата на страна, която само географски е в Европа.

Всичко изложено до тук относно намеренията на управляващата партия може да се определи като излишна или недобронамерена подозрителност. Нещата обаче добиват ясни очертания в интервюто на г-жа Ирина Бокова, публикувано във в. "Стандарт" от 12.08.95 г.. Дамата е зам. министър в МВнР, отговарящ за европейската интеграция и все още ръководител на Правителствения комитет по европейска интеграция. Нека оставим настрана заглавието, което третира иазкуствено привнесен въпрос и се вгледаме в следното изявление на г-жа Бокова.

"Трябва да се подготвим, да създадем съответните структури и когато имаме законодателна основа и сме наясно с нашия интерес, си струва да ставаме пълноправни членове на ЕС." (подчертаването е мое).

Какъв брилянтен пример на комсомолско-партийната казуистика. Зад формално вярното твърдение за необходимост от подготовка за членството ни в ЕС, се поставя въпросът за "нашия" (така и не става ясно партийния или държавния) интерес и въобще струва ли си членството в ЕС.

Това е първото официално изразено становище, което разкрива, че за социалистите въпросът за ЕС все още трябва да се обмисля. Ще спра коментара си дотук, защото аз лично никога не съм вярвал в европейската ориентация на бившите комунисти. Позволих си казаното дотук, защото на фона на изтънчената демагогия на управляващата партия нелекият въпрос за релацията Европа - България става още по-сложен.

България се намира географски в Европа, но проблемът за същинската ни европеизация стои пред нашето общество.

От различни страни на политическия спектър (колкото и неочертан да е той) се чуват оплаквания за недостатъчната помощ, която получаваме от Европа. Често се споменава, че ни е необходим един нов план Маршал. Чувал съм тази реплика от мастити социалисти, които сега са във върховете на властта. А именно техните бащи и техните учители отказаха присъединяването на България към този план. От друга страна пропагандната машина на социалистите днес работи много настървено срещу международните финансови институции. Логично е при тези факти да се попитаме в състояние ли са управляващите да приемат какъвто и да е план за отварянето на страната ни към Европа и света.

Много по-важно е обаче българското общество да е готово за такова отваряне. Необходима предпоставка за това е то да разбере и осмисли пътя, който Европа измина, за да стигне до днешното си състояние и да разбере, че един план за икономическо оздравяване, както и да се казва той, никак не е лек. Затова в първия си материал от поредицата "За Европа като за Европа" ще се опитам да демитологизирам плана Маршал.

След Втората световна война много от страните в Европа (и победители и победени) са в катастрофално състояние. Например през 1946 г. нивото на промишленото производство спрямо 1937 г. в Италия е 40%, а в Германия и Австрия 34%. Промишленото оборудване е амортизирано до краен предел. Чувства се остър дефицит на основните стоки за потребление. Финансовата система е разрушена, процъфтява черния пазар, развиват се инфлационни процеси.

В подобно положение е и Япония.

Особено важно е да се подчертае, че планът Маршал не е началото. Веднага след войната САЩ помагат на Западна Европа. За 1946-47 г. са предоставени средства в размер на 5 млрд. долара. Всички тези средства обаче пропадат в икономическия хаос. В деловите среди на единствената страна донор за онова време става ясно, че без концептуална програма раздаването на пари не носи резултати. Така се стига до речта на тогавашния Държавен секретар на САЩ Маршал, произнесена на 05.06.1947 г. в Харвардския университет.

Политическият момент в тази реч е много по-съществен от икономическия. Маршал очертава същността на проблема - за да се избегнат социални сътресения, които могат да достигнат и до САЩ, то последните са длъжни да осъществят ефективна програма за възстановяване икономиките на европейските страни.

След малко повече от 40 години руският икономист Юрий Булах прави следния анализ на замисъла на Маршал.

"постепенно за европейските предприятия да се ликвидират националните граници, да се възпроизведе в Европа американският икономически модел, където има федерално устройство и широка самостоятелност на всеки щат, и в същото време единен пазар, единна валута, без вътрешни митнически бариери".

Всичко това може да е в сферата на догадките относно пълния замисъл ма Маршал. По-важното е, че резултатите, които постига Европа днес имат точно такъв ефект.

За участие в плана са поканенни и СССР и източноевропейските страни.Но на съвещанието с Франция и Англия в Париж през юли 1947 г. Молотов отхвърля условията на плана и дори напуска конференцията. След това и източноевропейските страни са принудени да откажат участие. Комунистическата пропаганда от онова време срещу плана Маршал не се различава съществено от днешната срещу международните финансови институции.

В крайна сметка планът обхваща шестнадесет държави от Западна Европа.

Процесите не са били нито гладки, нито леки. Имало опасения от загуба на национален суверенитет и неохота да се подчиняват на транснационален орган. За щастие, на американците се е отдало да убедят своите "ученици" в необходимостта от прилагане на тежки и непопулярни мерки. Постигната е обща политическа воля за реформа и просперитет.

В икономически аспект успехът на плана се гарантира от стриктното и безпрекословно изпълнение на набелязаните мерки за оздравяване на финансовите системи на съответните страни.

В рамките на четири години са разходвани 13.1 млрд. долара, като 7/8 от тази сума са безвъзмездните помощи, а останалата 1/8 като заем. По-голямата част - 70% е разходвана за продоволствия, полуфабрикати и суровини. Частта на машините и оборудването е едва 14%.

Ключовият момент в цялата операция е финансовата реформа. В Германия с тази задача се заема детройтският банкер Додж. Той се справя успешно за две години (1947 и 1948), след което провежда подобна реформа в Япония.

Същината на реформата на Додж е в това, че тя се провежда в съкратени срокове и едновременно с мероприятията по развитие на производството, а не преди или след това.

Техническите инструменти са включвали непопулярни мерки като обмяна на парите и ограничаване на достъпа до личните влогове на гражданите. Най-важното обаче е абсолютното недопускане да се кредитират губещи производства.

В основата на успеха е политическата воля за реализиране на плана, както от страна на донора, така и от страна на аксепторите. И от двете страни са предприемани драстични мерки за пресичане на всеки опит за противостоене на финансовата реформа. Безкомпромисното прилагане на избраните мерки само за една година свежда инфлацията до нула, изчезва икономиката в сянка и черния пазар.

Особено важно е да се подчертае обаче, че успехът на плана Маршал има своята цена - огромната социална тежест, която понесоха на плещите си хората от страните, в които се реализира този план. За хората от шестнайсетте страни на Западна Европа планът Маршал не е раздаване на пари, а неимоверни усилия и много труд.

След първите четири години следва Еропа на 50-те, на 60-те години на нашия век. Десетилетия, през които развитието има своите нелеки проблеми.

Голямото разминаване в резултатите от усилията на Изтока и Запада настъпва в първата половина на 70-те години (не претендирам за изключителна точност на тази оценка). За по-малко от две десетилетия разликата между двата свята става толкова голяма, че светът на лозунгите и празните приказки рухна. Народите в този свят са изправени пред предизвикателството да извървят своя тежък път към просперитета. Тези, които имат воля и сили за това.

В края на второто хилядолетие Европа също има своите проблеми, но извървяния до сега път дава основания да се вярва, че тя ще успее. Ще успее и разширяването на ЕС. Процес, който крие своите предизвикателства и за страните членки и за тези, които твърдо и неотклонно вървят към членството.

Тези, които не са наясно с нашия интерес и се питат дали си струва да ставаме пълноправни членове на ЕС са обречени. Трагедията е в това, че обричат на безвремието и народа си.

София-17.08.995