ЗА ПОМИРЕНИЕТО И ПРИМИРЕНИЕТО

След като дълго време бившите комунисти, сега социалисти, говориха за конфронтация и разруха, след като своята война към всичко инакомислещо представиха като война на институциите, в пропагадната им стратегия започва да се чувства голямата спекулация с помирението.

Това е един особено тревожен симптом, защото в действията на диктатурата на посредствеността никога не е имало помирение. Напротив, характерната за тях терминология е "борба", "война", "враг" и т.н. и т.н.. Притворството в изминалия период от ноемврийския преврат до последните парламентарни избори вероятно им е струвало невероятно усилия. Става дума за притворството на официално експонираните им т.н. лидери. В низшите слоеве на организацията им дори не си даваха труда да се маскират. Нека само си спомним дните на августовския пуч в Русия. Каква възбуда на надеждите на долните страсти. За два дена някои примати вече се обръщаха помежду си с другарю и не пестяха жлъчни закани.

След като получиха парламентарното мнозинство, разликата между думи и дела бързо изчезна. С пълната сила на своята отвратителност, на всички нива на тяхната организация и обществено присъствие, блесна ненаситния апетит за подчиняване на всеки елемент от обществения живот. Не, че преди нямаше изпускане на нервите и подмятания за "видов ден", но сега всичко е подредено в познатата тоталитарна машина. Всички сили са впрегнати за да се всява страх в обществото.

Но нека се върнем на въпроса - какво се крие зад идеята в оборот да се пусне лозунга за помирението? Казвам лозунга, защото типична черта на нашенските т.н. социалисти е пълното разминаване между думи и дела. На тях думите им служат за да прикриват делата си. А за да изпълняват тази своя цел думите трябва да се ползват не по предназначение, трябва да се наблегне на спекулацията с техния смисъл. За творците на социалистически пропагандни маньоври примирението е думата, която трябва да замести безогледните им действия по подчинението на нацията. Те искат не помирение, а примирение на нацията. Примирение, което да им позволява да правят каквото си искат.

По принцип помирението в едно общество, в което има различни възгледи, означава постигане на цивилизовани форми на диалог. Означава съжителство при гарантирани права и свободи за частите на обществото с различни възгледи. И веднага възниква въпросът: какъв смисъл влагат бившите комунисти в помирението, след като в основата на тяхната идеология, битие и възпитание стои диктатурата?

Всъщност, ако изхождаме от реалния смисъл на помирението би трябвало да се запитаме: кой воюва с управляващите днес, кой им пречи да водят диалог с обществото, какво им пречи?

По принцип в момента българското общество е в състояние на примирение и то си е в това състояние вече повече от половин век (историческата справка сочи, че състоянието на примирение е преобладаващо за българското общество). Еуфорията от 1990-91 г. е само кртък изблик на самозабрава, отклонение, което да потвърди правилото. Повече от четири десетилетия цареше пълно примирение с дивотиите на престъпната власт. Върхушката крадеше, но и т.н. обикновени хора не прощаваха. Всеки беше прегърнал здраво социалистическия начин на живот - не ни плащат но и не работим. Седят си хората примирени и на теория всичко им е ясно - трябва да има безработица, трябва да се работи ефективно, за да те уважават трябва да покажеш качеството на своя труд и т.н. и т.н.. И вицове за върхушката се разпрявяха, ей така за да не ни смятат за съвсем затъпели.

Но и само примирението не помага. Примирявахме се със всичко и пак системата рухна. Всичко наоколо завря и закипя. Няма как живнахме и ние. Демонстрации, митинги. Появиха се партии, че дори и синдикат. Народът се размърда, но за малко.

Примирението настъпи отново и то много бързо. Примири се много бързо с това, че нещата не се оправят с няколко митинга и дори се разочарова и отчая. Още по-страшно е, че интелигенцията също се разочарова и отчая, вместо да поеме тежкия кръст да бъде водач на своя народ.

И пак я подкарахме по старому. Само терминологията и действията са по-други. Преди всеки втори беше научен сътрудник, сега е бизнесмен. Преди се водехме на работа но не работехме, сега се водим безработни но въртим по някоя и друга далавера. И пак се примиряваме. Преди се примирявахме с партийни секретари и неграмотни професори, сега с кредитните милионери, които най-нахално смучат от банките и бюджета нашите собствени пари.

Въпреки всичко, въпреки липсата на реформа, въпреки изоставането ни от другите бивши социалистически страни, все пак промяна има. Макар и в малцинство има българи с буден и неспокоен дух (винаги ги е имало в нашата история) и те все още имат свободата да говорят, да обясняват, че в съвременния динамичен свят няма да стигнем далече само с примирение. Съществува друг глас, различен от този на управляващите.

Всичко това нарушава уюта на спечелилите изборите. А те смятат, че след като са спечелили изборите могат да си правят каквото си искат и дори го заявяват открито. За тях това е спасителния бряг, когато нямат логическо обяснение на дивотиите, които вършат.

Самото прегръщане на тази теза е вече достатъчно опасно, да не говорим за безцеремонното и претворяване в дела. Да се опираш на тази теза означава, че си на светлинни години от основните принципи на демокрацията.

Предизборни манипулации и лъжи има навсякъде по света. Колкото и грубо да звучи, изборите се печелят от този, който излъже най-добре електората. А от това с какви точно лъжи иска да бъде излъган елкетората зависи общото състояние на една държава. Монтескьо го е казал много по-добре от мен.

Демокрация има тогава, когато спечелилия вота на народа има съзнание за отговорност относно предизборниче си и следизборни дела. Винаги в човешката история и още повече в днешния съвременен свят, в управлението на държавите се решават въпроси, които са извън компетенциите на масовия гражданин. В голяма част от държавните въпроси т.н. електорат не може да се ориентира. Това, че в даден момент масите имат определени желания, съвсем не означава, че те са в техен интерес.

Има държавни и национални проблеми решаването, на които не може да зависи от изборния процент. Едно връщане назад с пет-шест години, ще ни припомни, че дори изборните "победи" с 99.99% не попречиха да се предаде националния суверенитет, да се води пагубна стопанска политика.

Неразбирането на демократичните принципи би било дребна работа, ако т.н. социалисти имат идея за диалог в обществото. Те обаче, не само нямат идея, но и нямат намерение за помирение с когото и да било. Това е характерно за техния манталитет и не ни учудва.

Тревожното е, че комсомолския набор в партията не може да се отдели от стериотипите на тези дето вкупом съгрешиха и вкупом станаха непотребни. Този куп е отново в парламента и някъде по неговите върхове, вкупом с купа е персоната, която преди време цитира горните слова. Каква илюзия за покаяние и каква наглост да развиваш теорийки, че вкупом с купа си непотребен, а видиш ли иначе си страшно потербен! Какъв прекрасен образец на деградиралия морал на нашенеца социалист и орбитиращите около него безличия.

Проблемът за помирението не е толкова въпрос на узряване на обществото ни, колкото проблем на оздравяването му. Жестока язва мъчи народа ни и това не е социалистическата идея. Не е необходимо да се заглеждаме по шведски, испански или френски социалисти, достатъчно е да погледнем социалистите от бившите соц-страни за да разберем това.

Слуги на чужди интереси, служители на други държави са на власт. Те превръщат страната ни в разменна монета.

Последните десетилетия са белязани с един труден, болезнен, но и успешен процес на помирение в развития свят. Европа се обединява, в САЩ са преодоляни вековни расови предрасъдъци. Наблюдават се безпрецедентни процеси на взаимни компромиси и преодоляване на наслоявани с векове противоречия. В основата на тези компромиси и това глобализиране на помирението стои непримиримостта. Помирението се осъществява около общочовешките ценности, но никога на всяка цена. Помирението на всяка цена е примирение.

Оздравяването на нашето общество е първото необходимо условие за приобщаването ни към развитите общества и държави. Оздравяване ще постигнем като се разделим с примирението. Не е достатъчно да искаш добро, необходимо е ежедневно да се отстоява доброто. Дваж по-важно е ежедневно да се полагат усилия за ориентация що е добро и що е зло.

При рухването на комунизма световната общност не предприе акт на осъждането му, така както преди 50 години направи с нацизма. И това не е защото се прави разлика между комунизма и нацизма. Това е просто един жест на помирение, един апел кам страдащите общества да намерят вътрешни сили за своето оздравяване. В Чехия, Словакия, Унгария и Полша този жест беше разбран и оздравителните процеси са в ход и в това е основната разлика между т.н. Вишеградска четворка и България.

Опитът за преход у нас също беше мирен. Нямаше дори и намек за желание за незаконна саморазправа срещу общоизвестни мародери, крадци и продажници. Имаше ли обаче, ако не покаяние, то поне опит за протягане на ръка? Не. През всичките тези години нито за миг не бяха забравени подривните методи за съботиране на всеки опит за позитивна промяна. Всички структури на стария режим бяха впрегнати за поддържане на хаоса в обществото, за всяване на страх и неверие.

След изборната победа маската на демократизъм е свалена. На стремежа към отворено гражданско общество се противопоставя шпиономанията и то от официалните държавни трубуни. Развития социализъм се замени с регулиран преход, който не е нищо друго освен поредния сурогат на социалистическата икономика. Върна се аранжирането на информацията в медиите, което настойчиво препоръчва автоцензура. Това, че правителството се крие от медиите е дребна работа в сравнение с бързата настройка към социалистическата стъкмистика на уж националния статистически институт. По обществените места плъзнзнаха верни агенти, които непринудено внушават на хората, че вече не трябва да се говори срещу властта, че времето на свободните приказки свърши и ако нещата не се оправят бързо и лагерите ще бъдат възстановени.

Малко по-специално внимание заслужава кадровата политика на реставраторите. Не защото тя не е в синхрон с общия тон на реваншизъм, а защото полето за спекулации е по-широко. Вярно е, че всяка управляваща партия има правото да води своя кадрова политика. Проблемът е в това, че самоопределящата се като партия на компетентността и т.н. прилагателни не намери сили да извади обещаваните нови лица. На преден план са дълбоко свързани с комунистическия режим лица. На широк фронт настъпва гуляйджииското поколение на комсомола, което има най-масов принос за разрухата на страната в края на осемдесетте години. Уволняват се доказани професионалисти, несвързани с каквато и да било политическа сила, само защото не са членове на БСП, а пък в редиците на партията има много мераклии за началнически постове.

На този фон и четиримесечното бездействие на правителството в икономическата сфера няма никакви надежди за икономически просперитет. Наивни са надеждите, че поне откраднатите национални капитали ще се върнат в страната. Крадците са примитивни рентиери и никога няма да си дадат труда сами да въртят откраднатото в реалната икономика. Ако те бяха способни да сторят това, нямаше да изнасят откраднатото. Изнасянето на откраднатото е свързано с влагането му без особени рискове в стабилните икономики на запад.

Реалният проблем не е в това, че няма надежда да се върне откраднатото, а в това да бъдем непримирими в противостоенето на продължаващото разграбване. Непримиримостта към рестврацията на поредната форма на социализъм е жизнено важна за България. В края на второто хилядолетие светът не търпи каквито и да било мутации на "-измите". Ако продължаваме така ще бъдем изхвърлени в периферията на цивилизацията.

България не е богата държава и в обозримо бъдеще няма да се доближи до най-богатите. България обаче има всички шансове да бъде една сносно уредена държава, стига народът и да може да се очисти от язвите, прояждащи снагата му.

Не трябва да се помиряваме с наглостта на тези, които влачат страната ни към пропастта на изолацията.

Не са страшни заканите на деградиралите партия и индивиди, страшно е нашето примирение. Лишени от нашето примирение те са жалки.

София-22.05.1995