КИРИЛ ВЕЛЕВ - NOTES'2003 г.


същност на реформите

политическият модел

политическият модел 2

държавата и престъпността

състояние на обществото – оцеляването

влияние на външния фактор

същност на реформите 2

влияние на външния фактор 2

резултати от прехода – грабежът

влияние на външния фактор 3

престъпните връзки

държавата като източник на насилие

новата национализация

за съдебната система

за ролята на ДС

подготовката на трансформацията

политическият модел 3

нагласите на обществото към властта

за отворените и затворените светове


***  07.01.2003 - същност на реформите ***

 

В някои от другите страни, жертва на комунистическия режим, бандите на елита на режима се формираха в съответствие с традиционните държавни структури. Авторханов например смята, че основните центрове на властови ресурси са КГБ, армията и партията.

У нас различните банди се формираха преимуществено на личностен принцип, или по-точно казано на базата на лични връзки. В края на 1989 г. без притеснение могат да се очертаят бандата на Живков, бандата на Луканов и бандата на Огнян Дойнов. Разбира се българското КГБ не изостава от съветския си учител. Доминиращ процент от служителите в структурите на ДС са включени в различните банди, като не е изключено самата ДС да е излъчила няколко свои самостоятелни банди. Не трябва да забравяме, че под негов контрол е криминалния контингент и контингента на различните еничарски школи.

В България формирането на банди по признака властови позиции по времето на режима е вторично явление. Пример за едно такова обособяване е бандата на юристите. Вторичността на нейното обособяване се проявява в това, че тя не е хомогенна и се раздира от вътрешни противоречия и борби. В края на 2002 г. тези вътрешни борби и противоречия добиха размера на открита война с показни разстрели и убийства.

Важно е да се отбележи родово – патрирхалния характер на нашия социализъм, което също рефлектира върху формирането на бандите. У нас те са кланови.

***

Формирането на появилите се в началото 1990 г. партии бе на основата на професионалните обособявания от времето на режима. Появиха се партията на философите, на литераторите, на инженерите от строителния институт, на адвокатите и т.н. и т.н.. Две са главните причини за това:

1.      Режимът осъществяваше контролът и репресията върху обществото чрез мрежа изградена именно на затваряне на индивидите вътре в социално – професионалните им групи.

2.      Хората съзнателно или не възприемаха това обособяване и не полагаха необходимите усилия за установяване на ефективни междугрупови връзки и обмен на информация.

връщане в началото


*** 13.01.2003 - политическият модел ***

Интересна е защитата на царя, която прави Илия Илиев в [Илия Илиев, Костов и червените му приятели неуспешно клатят кабинета, Монитор,1 3-Януари-03, стр. 15]. От позициите на ортодоксалният комунист става видно, че всички афери, които се случват в България от края на 2002 г. не са нищо друго освен борба за легитимация пред новите господари. Борбата е, кой да бъде припознат от американците като техен наместник във васалната държава.

Наистина Костов води отчаяна борба срещу царя, но това не е борба на злото срещу доброто, както се опитва да я представи Илия Илиев. Това си е борба между две комунистически банди. Тези, които защитава Илия Илиев, прецакаха Костов като се легитимирах пред новите господари чрез Симеон ІІ. Така те взеха властта и като техен симпатизант Илия Илиев е разтревожен от опитите за изместването им от слугинския престол. Разтревожен е, и ги громи яростно.

Докато Илия Илиев защитава управлението на царя, а Иван Кръстев жали по двупартийната система [Веселин Стойнев, Иван Кръстев: Политическата система виси във въздуха, Сега, 13-Януари-03, стр. 11], Ирена Минчева [Ирена Минчева, Лидери на съборена държава,Монитор, 11-Януари-03, стр. 15] смята, че политическият елит работи в синхрон за разрушаването на институционалността в държавата. Не бих дискутирал тезата на авторката, е елитът се е договорил вече за промяна на конституцията. Съгласен съм обаче с нейния извод за ефекта от управлението на Симеон ІІ.

“За две години реална власт той успя да обедини елита, но срещу държавата.”

връщане в началото


*** 14.01.2003 - политическият модел 2 ***

В статията си за политическото появяване на царя, която публикувах в “Демократически преглед” и вероятно най-точно може да се определи жанрово като политическа хипотеза, предположих, че Симеон ІІ ще се опита да постигне баланс на интересите в обществото ни. Събитията от края на 2002 и началото на 2003 очевидно показват, че моите надежди са били твърде оптимистични. Става видно, че този така необходим за успокояване на обществото баланс не може да се постигне без една отчаяно жестока битка между бандите на елита.

Сега остава надеждата, че тази война ще бъде последна. Изходът от нея няма да доведе до смяна на управлението. Царят ще продължи да управлява, но поне дано се постигне необходимия баланс.

Тревожна е тази хипотеза, защото балансът постигнат като изход от война е крехък и зареден с противоречия. Въпреки присъствието на царя, обществото ни и главно различните групировки на елита не можаха да се извисят до постигане на баланс на интересите на базата на общественото договаряне.

връщане в началото


*** 04.02.2003 - държавата и престъпността ***

Измина първият месец на новата 2003 г. Престрелките, убийствата по улиците и войните между институциите продължават с нестихваща сила. Положението е направо неудържимо. Журналистката Галина Стоянова [Галина Стоянова, Крачещи мъртъвци, Монитор, 25-Януари-03, стр. 15] отбелязва:

“За 13 години внедряване на демокрация, животът в България е като форма на неорганизирана престъпност. Води се война по всички фронтове, каквото и да говорят представителите на властта.”

Въпреки напъните на властта да ни информира нвреме, че поредната жертва е криминално проявена, за всекиго е повече от ясно, че вече не само имуществото, но и животът на т. нар. обикновени граждани са изложени на ежедневна опасност.

В същото време в някаква цинична паралелност се развива и задълбочава войната между държавните институции – изпълнителната власт срещу съдебната, прокуратурата срещу полицията и обратно. С две думи всеки срещу всеки.

Вече е повече от очевидно, че е премината границата на най-елементарното удържане. Достигната е онази точка на взаимно обживяване на политическите и държавните структури с престъпните групировки, при която са изчезнали всякакви задържащи механизми. Държавата и обществото изцяло са в ръцете на престъпни формирования. Всички са в играта и в тази ситуация липсват всякакви задръжки, както в престрелките, така и във законодателството и съдебните решения.

Законотворчеството в интерес на групови и корпоративни интереси (често и в интерес на отделна личност) стана ежедневна практика.

Съдебанта система цинично и нагло оповестява решения, които са смешни дори за непосветените в юриспруденцията. Що се отнася до скоростта на предвижване на съдебните дела, то бързината, с която се разглеждат и решават някои от тях, меко казано буди недоумение на фона на висящите с години такива.

Не е трудно да се предвиди следващата фаза на деградация на общетсвото в тези условия. Единственото, което можем да очакваме е бум на престъпността на битово ниво в посоката на вандалски саморазправи и кървави братоубийства.

Няма съмнение, че вече сме преминали границата, след която проблемите могат да се решат само с решителната намеса на външи сили, стига да се намерят такива, които да са заинтересовани от подобна намеса.

***

В събота (1.2.2003) имахме поредната среща и вечеря организирана от фондация “Фр. Науман”. Гост беше някакъв, който така и не си остави картичката. Разбрах само, че е нещо като шеф на отдела за външни връзки в Уестминстърската фондация.

По време на вечерята не издържах на глупостите, които дрънкаше компанията и на висок глас заявих, че България се управлява от руската мафия.

В отговор на моята бележка гостът разказа за своя среща с един от лидерите на руското политическо формирование Яблоко – Григории Явлински. Та като го питали от къде се финансира неговото формирование, Явлински отговорил, че ползват парите на добрите мафиоти, както ги определил самия той. Нашият гост изрази своето недоверие към подобна терминология, защото е известно, че няма добри, съобразяващи се със закона мафии.

Това, което Явлински иска да облече в някаква лицеприятна словестност е просто процес на сливане на мафията с властта.

Целият този епизод ме наведе на мисълта, че Западът за пореден път използва нашите страни като буфер срещу нахлуването на условно казано източната заплаха. Ние бяхме буфер при турското нашествие, при нашествието на комунизма и сега при нашествието на руската мафия. Те са абсолютно наясно за влиянието на руската мафия в страни като България, но не предприемат нищо за да ни помогнат. Напротив, осигурили си необходимата им дистанция, те си поддържат бизнес контактите с подобни формирования, печелят от това, а негативите остават само за нас.

връщане в началото


*** 14.03.2003 - състояние на обществото – оцеляването ***

 

Често се говори, че характерното за българското общество е това, че хората успяват да оцеляват въпреки всички несгоди. Някои виждат в това негативно качество, други го смятат за позитивно. Например Димитър Денков [Веселин Стойнев, Димитър Денков: За разлика от простотията простото няма политическо представителство, Сега ,12.03.03,стр. 12] казва:

“Ако има някакъв съвкупен човешки успех у нас, то той е в оцеляването на хора, не в политиката.”

Големият проблем е дали на нашият народ е оставен избор между това да живее или да оцелява. Когато всички външни сили са насочени към подтискане на обществото и народа, когато вътрешните елити действат само по линията на източване на национален ресурс избор няма. Целта на пребиваващите в затвора, в концентрационния лагер или на войниците на фронта е оцеляването. Други цели няма и не може да има.

Когато оцеляването е единствената възможна цел не само, че няма развитие на обществото, но няма и обич и взаимно уважение между съставящите го части и индивидите. Другата група, другият индивид е враг. Обективно той е конкурент в борбата за оцеляване. В такива условия добрите взаимоотношения са изключение. Много повече са обстоятелствата, които превръщат конкурентите в смъртен враг.

Например Ирина Дилкова, която от дълги години работи и живее в Италия казва: [Горица Ангелова, Ирина Дилкова: Не се обичаме като народ, затова не си помагаме, Пари, 14.03.03, стр. 21]

“Не се обичаме като народ. ... Ние не умеем да създаваме общност, както могат останалите нации.”

Общност се създава за реализация на проект в най-общия смисъл на тази дума. Конкурентните в борбата за оцеляване не могат да създадат общност. Те са врагове.

В целият този процес най-лошото е това, че е много инертен. Животът в условията на единствена възможност борбата за оцеляване постепенно кодира реакциите и поведението на индивида генетично. Затова българите не се сдружават дори когато са в чужбина и не са под непосредствената заплаха от унищожаване нито като група, нито като индивиди те продължават да странят един от друг и да пазят ревниво неумението си да създават общност.

Дори външните сили да отслабят своето действие или дори да изчезнат изцяло ние няма да спрем да се възприемаме един друг като конкуренти в борбата за оцеляване. Необходимо е дълго време за да може видът хомо балканикус да възприеме сам себе си като устойчиво оцелял и да формира общност, която да предопределя развитието на вече оцелелия вид.

Дали и това не е плод на васалност??

връщане в началото


*** 21.03.2003 - влияние на външния фактор ***

 

Неподготвеността на обществото за промените рефлектира и върху външните връзки. Болни от влиянието на старата империя ние не тръгнахме в посока на лекуване на болестта. Напротив развихме я в друга фаза не по-малко убийствена. Очакванията за помощ от Запада не беше нищо освен нова форма на синдрома “Дядо Иван”.

Световните сили имаха свои противоречия, свои интереси и свои цели. По някакъв безумно инфантилен начин тези, които имаха претенцията да се идентифицират като реформаторски елит насочиха своите блеещи погледи към една абстрактна, съществуваща само в техните глави субстанция наречена Запада.

Нима може обективният разум да очаква, че САЩ ще имат интерес Източна Европа да се развие и да се превърне в световен фактор, какъвто е реалния и потенциал. Нима е разумно да се мисли, ЕС с 10-15 нови страни членки ще бъде същият Европейски съюз на 12-те.

Независимо от различията в своите интереси и целите, които си поставят развитите западни страни отношението към тези, които претенциозно се наричат нови демокрации се предопределя от един общ принцип. На новите територии трябва да се упражнява власт. Те трябва да бъдат управлявани в съответствие с интересите и целите на новата метрополия.

Тази основна цел се постига като се работи, като се подкрепят тези обществени кръгове, които са склонни да служат на метрополията, а не като се подкрепят бунтарстващи демократи, чиито мечтан демократичен модел не само, че не съществува никъде, но и е недопустим за управляващите Запада елити.

Най-пригодни за целите на новата империя се оказаха именно старите елити на посткомунистическите общества, защото те имат опита, манталитета и рефлекса на опитни и предани служители на империята.

Външните фактори бяха оценили много добре това, което посткомунистическите общества не можаха да оценят или поне не са артикулирали. Елитът на комунистическият режим служеше вярно и предано на империята не поради заложена дълбоко в сърцето му обич към империята, а поради своята менталност, поради жизнената си позиция да се реализира именно като прислужник на империята.

В резултат се получи ситуация, която наивните реформатори възприемат като парадокс. Тези, които десетилетия водеха своите страни в непримирима битка срещу традиционните демокрации бяха предпочетени за партньори при реализиране на целите на новите господари. Тези, които тайно слушаха радио Лондон и цялата им визия за нормален живот се изчерпваше със западния модел се оказаха толкова далеч от новите господари, колкото си бяха и при режима.

Това е своеобразно глобално описание на водещия фактор определящ отношението на външните фактори към националните елити. Също толкова важен е прагматични фактор дефиниращ интересите на оперативно ниво. Това са установените реални бизнес отношения между елита на режима и западните елити. В последното десетилетие от властването на режима тези връзки се засилиха и задълбочиха до такава степен, че тяхното прекъсване стана немислимо, а в редица случаи и опасно за някои среди от бизнес елита на Запада.

Процесът беше обективно изгоден икономически за Запада. Нещо повече, този процес беше стимулиран от същия този Запад. Публична тайна е, че доминиращ процент от кредите отпускани на режимите се инвестираха именно в западните икономики. Лакомията на върхушката на режима предоставяше чудесни възможности за западните кредитори. Те раздаваха държавно гарантирани кредити, които се вливаха в собствените им икономики, а отговорността за изплащането лежеше върху поробените от собствените си криминални шайки народи.

Наивно е да се мисли, че икономическият и политически елит на Запада не е бил информиран за финансовите схеми на комунистическата олигархия. Те не се противопоставяха на ограбването на народите от Източна Европа защото определено имаха изгода от процеса, както глобално, така и в чисто персонален план. Западният елит съзнателно беше влязъл в комбина с комунистическата олигархия. Върхушката на режима беше техен партньор.

На практика Западът е удовлетворен от трансформацията. Решени са неговите глобални проблеми – империята е победена, а бизнесът с “новите” партньори върви на пълни обороти. Ако перифразираме Марк Твен проблемът на ограбваните народи си е единствено само техен проблем.

Големият парадокс е в това, че не са толкова страшни външните грабители, колкото техните вътрешни сътрудници. Проблемът на ограбваните народи е да се отърват от сервилните елити.

връщане в началото


*** 24.03.2003 - същност на реформите 2 ***

 

Месец март на 2003 г. е пронизан от началото до края си с много интересни за България събития. Получи се на пръв поглед струпване на несвързани вътрешни и външни събития. Интересно е обаче в края на месеца да се замислим дали не можем да ги разглеждаме като взаимно свързани.

Месецът започна под знака на посещението на руския президент Владимир Путин. Дни след неговото заминаване беше убит Илия Павлов (07.03.2003). Личността на Илия Павлов, макар и противоречива, беше емблематична за българската действителност.

Седмица след убийството на Илия Павлов, на 12.03.2003 беше застрелян по много сходен начин (с два снайперски изстрела) премиерът на Сърбия Зоран Джинджич.

След още седмица започна най-спорната война на съвремието – ударът на САЩ и Англия срещу Ирак.

Какви вихри се вият в света? Европа е раздвоена по отношение на изпълнението на желанията на САЩ. Русия хем е против, но не чак толкова, че следящите процесите в света да не разбират, че Русия реализира свои си интереси чрез странното си на пръв поглед поведение.

Последните войни или по-точно военни операции проведени на територията на Югославия от НАТО сякаш очертаха сверите на влияние на великите сили. Независимо от това още на етапа на подготовката на нахлуването в Ирак тук на Балканите започна странно разместване на подземните пластове.

На целият този фон малко след като преполовихме месеца в печатните медии се забелязва странна концентрация на материали за същностната характеристика на промените у нас. Заговори се за червените пари, за влиянието на ДС върху политическите процеси.

Дори емблематична фигура като Коруджиев, който играеше ролята на морален стожер на късната СДС демокрация изведнъж получи прозрение [Деян Енев, Димитър Коруджиев: Малък народ като нашия е винаги между Сцила и Харибда, Сега, 22-Mar-03, стр. 9].

“В последно време си дадох ясна сметка, че аз всъщност знам много малко за тези неща или не знам почти нищо. Наистина участвах в политическата история на СДС, бях свидетел на много събития, на поведението на много личности, всъщност не само на политическата история на СДС, но и на България.

Но нещата са се решавали на едно друго, по-тайно, подземно равнище. Там, където е било разпределянето на собствеността още в средата на 80-те години, там където е решавано как да бъдат изнесени милиарди долари от България, там, където се е подготвяла икономическата власт, която е истинската власт, защото купува хора от политическата власт. Аз си дадох сметка, че за тези процеси не знам абсолютно нищо. А те обясняват и внезапните промени в поведението на много политици през тези години, които аз не можех да разбера.”

Тази позиция е меко казано цинична след като повече от десетилетие този човек си присвояваше ролята на съдник на обществото и вестовий на демократичните ценности.

Неприятно впечатление прави, че откровенията на Коруджиев се появяват на фона на разприказвалите се ченгета. Бившият и.д. шеф на контраразузнаването Владимир Манолов в своето интервю [Анна Заркова, Владимир Манолов: Глухи ли сме? И тук гърмят бомби, Труд, 23-Mar-03, стр. 13] заявява:

 “Причината е, че бяха раздадени и получени много пари, бяха поети много ангажименти и не бяха изпълнени. Част от парите бяха пропилени. И все пак в оборот остана огромна маса с неясен произход, с неясни собственици и неясна цел.”

Но той не се задоволява с тази банална констатация, в която народът е напълно убеден, но официалните власти упорито отхвърляха. Манолов анализира смъртта на Илия Павлов и смело преминава на геополитическото поле.

“Убийството на Павлов е криминално събитие, породено от чисто икономически причини. То е елемент от преразпределението на интересите на великите сили на Балканите. Там още по времето на военната операция на НАТО в Югославия се структурираха нови политически и икономически интереси. Стартираха нови мащабни проекти – инфраструктурни, енергийни, финансови. Оформиха се нови лобистки структури.”

Той не е единствения, който отбелязва, че глобалните геостратегически игри водят до размествания в подземния свят на Балканите. Във в. “Монитор” е препечатан материал от испанския el Priodiko [Франсиско Вейга, Джинджич бе замесен в мафиотски сделки, Монитор, 23-Mar-03, стр. 9]. Външният наблюдател прави обобщения за Балканите като цяло.

“На Балканите се създаде едно ужасно обвързване между мафии, тайни служби (също и западни) и политически актьори ...”

Особено важна е вметката в скобите. Съвместната работа и взаимното уважение на тайните служби е нещо нормално, особено ако то е в името на препятстване на международните връзки на мафиите. От друга страна макар и да са в противоборство тайните служби никога не се унищожават една друга. След Втората световна война никой от съюзниците не посегна на тайните германски служби. Напротив зад шума около Нюрнбергския процес върви неистова борба за приобщаване на сътрудници на тези служби от съответните служби на съюзниците. Прихващането, приобщаването на специалните служби на победените страни е характерна особеност, същностна черта в поведението на тези служби в цялата история на човечеството.

Само по тази причина не трябва да ни учудва, че Западът не се втурна да ликвидира тайните служби на режима. Тайните служби на режима бяха превербувани и от инструмент на режима се превърнаха в инструмент на новите господари на страната.

В съвременните условия в това сътрудничество на тайните служби на отиващата си империя и тайните служби на новите окупатори има своята специфика, която частично е засегната то испанския автор Франциско Вейга. Това е връзката на тайните служби на режима с мафията, или ако трябва да бъдем по-точни взаимното им проникване с мафията.

Никога в историята тайните служби не са имали пряката непосредствена икономическа власт, както това беше в условията на комунистическия режим. Тяхната пряка икономическа мощ и власт са променливи в годините на развитие на режима. Особено характерно е това за СССР страната с най-продължително властване на режима. Независимо от сложните релации компартия – тайни служби – влияние от страна на империята в другите комунистически страни, през 80-те години на миналия век, в условията на подготвяща се за трансформация върхушка на режима, навсякъде, включително и в метрополията доминират тайните служби. Тези служби държат абсолютната икономическа власт както в официалната икономика на режима, така в сенчестите структури. В тези години сенчестите структури и икономически активности се преплитат до такава степен с олигархията на режима, че практически се превръщат в единен организъм на готвещото се за метаморфоза образование. Дори криминалните структури на най-ниско ниво, които се занимават с битови престъпления като сводничество, кражби на автомобили и домашни обири са под пълния контрол на службите на режима.

При тези условия западните тайни служби сътрудничейки си със службите на режима волно или неволно стават звено в затварянето на кръга икономическа активност – мафия – трансформираща се върхушка на режима.

Този процес стана най-видим при разрешаване на проблемите в Косово. Претенциозно наричаните международни коалиции без всякакво прикриване взеха страна в битката между две големи банди на режима.

В не толкова явните случаи Западът беше изправен пред избора да назначи за министър председател на някоя от ново завоюваните територии по-приемливия от тяхна си гледна точка мафиот. И понеже този избор се осъществяваше по външни за региона критерии, то вътрешните битки и войни не престават. Показните разстрели и взривове се превръщат в ежедневие. Жертви стават и назначени за политици отломки на върхушката на старите режими.

В масaта на публикациите, за които споменах по-горе е и интервюто на бившия главен секретар на МВР Божидар Попов [Анна Заркова, Божидар Попов: "Мултигруп" се роди от куфарче червени пари, Труд, 21-Mar-03, стр. 13]. Темата на интервюто е убийството на Илия Павлов, но бившият висш полицай решава да осветли обществото за по-общи истини отнасящи се до червените пари, техният произход и преразпределение. Относно използването на кредите от Запада Божидар Попов заявява:

“Та от въпросните осем милиарда половината въобще не “стъпиха” в България – бяха разпределени извън граница. От архивите и днес се вижда, че $ 4 млрд. са изнесени чрез задгранични дружества на бившето научно – техническо разузнаване на Държавна сигурност. И чрез военното разузнаване.”

“И това, което остава от парите – близо 1 милиард долара – е разпределено буквално в куфарчета в края на 1989-а и в началото на 1990 г. Идеологът на това разпределение е Андрей Луканов. Участие в тази работа вземат и Огнян Дойнов, и Стоян Марков. Последните двама са изпратени в чужбина за да контролират парите навън.”

Според Божидар Попов Илия Павлов е просто един от тези, които са получили част от червените пари в куфарче.

“Мултигруп” е от групировките, получили първоначална скорост от определен вид “червени” капитали. Това е по безспорен начин доказано.”

“Всичко това не бе личен замисъл на Илия Павлов. Не бе негово хрумване да стане един от босовете в нашата икономика. Първоначалният капитал му беше даден. Такъв капитал беше даден на много други хора.”

За мен има нещо знаково в това масово признаване на процеса на раздаване на т.нар. червени пари. Това е нещо като легализиране на процеса. Определена банда от редовете на върхушката на режима е решила, че е постигнала дългосрочна доминация над другите и заявява – така станаха нещата, това е положението.

В свое интервю бившият служител на специалният отряд известен като “червените барети” Алексей Петров [Анна Заркова, Алексей Петров: Разстрелът на Илия Петров взриви страха в държавата, Труд, 26-март-2003, стр. 13] заявява по повод раздаваните куфарчета с ‘червени” пари следното:

“И тъй да е било, много повече от едно куфарче с държавни пари бяха пропилени в условията на прехода. А Илия Павлов направи нещо полезно с парите – даде хляб на хиляди българи.”

Предмет на друга дискусия е дали с раздадените пари не би могло да се направи нещо много по-полезно. Тук акцентът е опитът да се наложи мисловната схема – да раздаваха се пари, но те бяха използвани полезно. Хората, които поемаха куфарчетата са умни, отговорни и развиват националния бизнес. Няма да се спирам и на примиренческата по същество терминология, която използва израза “червени пари”. Тя е невярна защото парите са държавни. Самото пускане в оборот на тази терминология е планирано и цели утвърждаване, приемане като нещо нормално процеса на мащабно присвояване на държавни пари. Налагането и използването на тази терминология цели да се демонстрира едно признаване от страна на обществото, че въпросните пари не са негови, не са държавни, а техни, на червената върхушка.

В този ред на мисли възниква и законният въпрос – а дали обществото наистина не се е съгласило, не е приело като нещо нормално, като обективен факт, това, че парите са върхушката на режима.

Не би било лошо, ако беше истина. Обществото не би трябвало да се вторачва в процеса на раздаване на куфарчета с “червени” пари, ако икономиката на страната вървеше и ако не бяхме на последно място в Европа като икономика и стандарт на живот.

Големият проблем на трансформацията е, че парите бяха раздадени вътре във върхушката и не се оползотвориха по най-ефективния начин. За пореден път се потвърди тезата, че върхушката на режима е неспособна да осъществява и ръководи реален икономически процес. Тя има други генетично заложени дарби – осъществяване на перманентно насилие и базирани на това насилие присвояване и преразпределение.

връщане в началото


*** 28.03.2003 - влияние на външния фактор 2 ***

 

Интересна теза относно външното влияние в периода на трансформацията изказва проф. Пламен Цветков е едно свое интервю [Руен Руенов, проф. Пламен Цветков: Войната срещу Саддам е необходимо зло, Пари, 28-март-2003, стр. 23]. Той смята, че Западът не е засегнал интересите на т.нар. червени пари за да гарантира един мирен преход.

“Това в един смисъл се толерира от Запада: представете си в периода 1989-1990 г., ако освен да се да се разреши свободно развитие на източноевропейците бяха поискали и капиталите на червената номенклатура, какво щеше да се случи. Тогава войните, съпътствали разпадането на Югославия, щяха да са детска игра в сравнение с това, което щеше да се случи.

Това всъщност е цената на мирния преход.”

Звучи логично и в определен смисъл логично и съобразено в значителна степен с обстановката и реалното състояние на обществата в Източна Европа. Това твърдение обаче е силогизъм. Ако мирният преход е бил основна цел в борбата на Запада срещу империята на злото, то оставянето на капиталите и общественото влияние в ръцете на трансформиращата се червена върхушка обезсмисля резултатите от победата на Запада в Студената война.

Дискутираното от проф. Цветков отношение на Запада към трансформиращата се върхушка на режима е обективен факт. Но не мирният преход в ново завладените страни е факторът обусловил обективната реалност. Причината е в това, че Западът има определен интерес от това състояние, при което червените пари работят повече за техните национални икономики, отколкото за новите демокрации и дори за самата трансформираща се червена върхушка.

връщане в началото


*** 17.06.2003 - резултати от прехода – грабежът ***

 

Методичното ограбване на народа е честа тема в анализите на резултатите от прехода. Според мен този проблем има два аспекта.

За да бъде ограбен народа, той би трябвало да притежава някакви богатства и капитали. По времето на режима обаче българският народа притежава само лична собственост – съгласно идеологическата доктрина и действащите тогава закони. Финансовите и другите национални ресурси бяха неофициално обсебени от върхушката на режима. Със старта на трансформациите се осъществява преразпределение на тези ресурси и легитимация на собствеността.

Ако може да се говори за ограбване на народа, то това е ограбването на неговото лично имущество в периода на трансформацията. В [Люба Манолова,-За 13 години преход поне пет пъти ограбиха народа, Монитор, 17 Юни 2003 г.,стr.14] са анализирани различните технически приоми на криминалното ограбване на личната собственост на гражданите на България.

Аз бих разделил техническите хватки на криминалния грабеж на две големи групи.

Първият подход е свързан със създаване на законови и икономически предпоставки за легитимиране на грабежа, който режимът осъществи в годините след 9.9.1944. Несправедливи закони за реституция и възстановяване на владеенето на земеделските земи в отсъствието на реална кредитна система, капиталов пазар и пазар на земята предопределят вторичното отнемане на тази собственост, този път с по-добра имитация на законност.

Другата група техники са плод на чисто криминалния манталитет на трансформиращата се върхушка на режима. Деноминацията на националната валута е практика прилагана няколко кратно и при официалното властване на режима. Ограбването на различни фондове, създаването на т.нар. финансови пирамиди и схемата на банковите фалити изглеждат като проява на творчество от страна на трансформиращата се олигархия на режима. По същество обаче те са си най-обикновени кражби в условията на гарантирана безнаказаност. Държавните институции са в ръцете на трансформиращата се криминална шайка и народът е лишен от каквато и да било форма на защита.

Може да се твърди, че след липсата на каквато и да било реакция срещу ограбването на кредитите, които държавата беше натрупала, бандитите на режима добиха увереност в своята безнаказаност и реализираха нова поредица от операции за допълнително изнасяне на национално богатство извън границите на страната. И явлението финансови пирамиди и фалитът на банките са съпроводени с масирано изнасяне на капитали извън страната.

връщане в началото


*** 26.06.2003 - влияние на външния фактор 3 ***

 

Западът има интерес от изнасянето на капитали от завладените страни, защото така си осигурява контрола върху тези богатства. Богатството на трансформиралия се елит на режима е легитимирано. Тези богатства обаче няма да се насочат към създаване на сили, които да заплашват устоите на традиционния свят.

Събитията от началото на хилядолетието полазват точно това. Други са силите, които обединяват своя ресурс и провеждат терористични действия срещу традиционния свят. Червените пари са под контрол. Те са инвестирани в икономиките на развитите страни и работят за благото на техните народи.

В предишни исторически времена за да се постигнат тези цели са се водили битки с меч в ръка. След това завладените богатства са се товарели на кораби и кервани за да се пренесат в метрополията. Днес плячката на завоевателя сама пътува към метрополията. Движението и е осигурено чрез подкрепата и сътрудничеството с трансформиращите се елити на завоюваните територии

връщане в началото


*** 26.08.2003 - престъпните връзки ***

 

В началото на втората половина на август имаме поредното убийство. Убит е синът на Фатик – знакова фигура в схемите и далаверите на режима.

От известно време насам в пресата открито се пише по една тема, която се считаше доскоро за табу – контрабандните канали създадени и ползвани от режима за нерегламентирана търговия с оръжие и наркотици. Покрай последното убийство просто се отвори нова страница в тези писания.

От цялата дунанма за отбелязване е знаковото присъствие на внучката на Тодор Живков на погребението на Фатик – син. Очевидно ударът е нанесен върху живковата банда, която от две години методично възвръщаше позициите си.

Въпреки, че в статията за Симеон ІІ в “Демократически преглед” развих една теза за неговото политическо активиране (тази теза определено може да се отнесе към политическото мечтателство и по-скоро имаше за задача да очертае какво е необходимо за нормализиране на българския политически живот), то реално в главата ми винаги се е въртяла хипотезата, че Симеон ІІ е доведен в България от т.нар. служби на режима. Развитието на неговото пряко политическо присъствие през изтеклите две години ме кара да мисля, че именно бандата на Живков е довела Симеон ІІ в България и умело спекулира с неговото присъствие. Много са индикациите за тези връзки, но тук ще спомена само две публикации – [Жени Живкова, Живков много пъти е казвал пред разузнаването, че Симеон работи за България, Сега, 30-Ноември-02, стр. 14] и [Огнян Стефанов, Димитър Иванов: Месец преди 10 ноември Живков пита за Симеон, 24 часа, 19 Юли 2003 г., стр. 19].

Изявленията на този тип хора никога не са случайни. Трудно ми е обаче днес да коментирам, защото те оповестяват по този начин, че именно те стоят зад политическото присъствие на Симеон ІІ.

Развоят на събитията и главно постоянната периодичност на убийствата в страната сочат, че живковата банда обаче не е постигнала трайна и окончателна победа. Другите банди не отстъпват позициите си без бой.

Събитията се навързват по много преплетен начин. Главният удар срещу живковата клика е ударът с т.нар. яхтен скандал с финансовия министър Милен Велчев. За него видимата част от айсберга е далаверата му с външния дълг. Очевидно обаче е, че проблемите му идват от надзора на нелегалните канали за търговия с оръжие и наркотици. На фона на скандала със снимките на яхтата и поредицата успешни и неуспешни атентати много интересно се вписва играта с неговата оставка. Разшумя се за това, че е подал оставка, но всъщност това не е заведен в деловодството на МС документ, а писмо до царя. После момчето си оттегли писъмцето.

Паралелно с този PR кич тихомълком някак си се оттегли и покри отборът на заместниците на Милен Велчев.

За войната между бандите на върхушката на режима говори в едно свое интервю политологът Антоний Гълъбов [Златина Георгиева, Антоний Гълъбов: Симеон раздели обществото на поданици и граждани, Пари, 27 Август 2003 г., стр. 6]

“Част от структурите, които бяха свързани с ДС, се активизират. Те “играят” срещу части от НДСВ. Сблъсъкът е решителен и според мен не се свежда само до контрабандните канали. Той е свързан изобщо с механизмите за властване.”

“Водещият екип на НДСВ е генетично свързан с бивши служители на ДС. Става дума по-скоро за война на поколения в мрежата на ДС.”

С довеждането на Симеон ІІ бандата на Живков, която беше победена на 1011.1989 г. отвърна на удара. Две години след възкачването на Симеон ІІ на министър председателския стол другите банди са набрали сили за ответен удар. Войните между тях винаги са решителни, но изходът от тези войни не променя механизмите за властване.

По нататък в интервюто Антоний Гълъбов излага тезата, че разделителната линия между бандите е свързана с това кои са върнали дадените им пари и кои не. Вероятно това е едната от многото разделителни линии, но тази теза не изчерпва проблема. Разделянето на банди и тяхното противостоене е започнало много преди официалната дата на старта на трансформацията.

връщане в началото


*** 27.08.2003 - държавата като източник на насилие ***

 

В едно интервю Бранимир Ботев [Ненка Иванова, Бранимир Ботев: Чиновникът е петата власт, Труд, 27 Август 2003 г., 27] отбелязва:

“... у нас чиновникът си умира да регулира стопанската дейност – в повечето случаи рекетирайки гнусничко. По този начин той се превръща във фактор при регулацията на стопанския оборот, който при това е неотразим.”

Чиновническото своеволие беше елемент от репресивния механизъм на режима. Безнаказаността на чиновниците от държавната и общинска администрация също е един от аспектите на правния нихилизъм наложен в обществото от режима. За жалост през годините на т.нар. преход безотговорността и безнаказаността на този особен слой на обществото се разшири и задълбочи. Трансформацията в тази област не смекчи уродливите черти на режима, а напротив, усили ги и ги направи още по-вредни за обществото и държавата.

Това е огромна инвариантна спрямо политическите доминации маса. Заедно със своите роднини и близки, на практика тази маса в значителна степен предопределя политическият избор в страната.

Ако трансформиралите се банди на върхушката на режима инвестират пари и влияние за постигане на политикообразна доминация, то инвариантната маса на чиновника се води от непогрешимия си инстинкт на кой господар да служи. Те улавят баланса на силите в противостоенето на различните банди и чрез избора си придават на тези доминации формата на политически избор.

Комунистическият режим спокойно може да се определи като диктатура на посредствеността. Реализацията на тази диктатура се осъществяваше на масово ниво чрез специално подбрана и култивирана през годините прослойка на обществото, формирана от апарата на държавната и общинската администрация.

Тази прослойка беше масовият инструмент на репресията, трансмисия в преразпределителните процеси и олицетворител на облика на режима в масовото съзнание.

В процеса на трансформация тя някак си се скри. На преден план, главно чрез медиите в съзнанието на обществото навлязоха т.нар. политически лидери и най-висши държавни служители – министри, зам. министри и други подобни. С това се изчерпва целият резултат от трансформацията. Създадоха се определено по-добри условия за вредителското битие на държавния и общински чиновник. Медиите навират в очите на обществото разни политически персони и стоварват всички грехове на техния гръб. Основният изпълнителен механизъм на репресията обаче остава скрит. Дори и корупцията по тези нива се приема като нещо естествено и се предпочита празнословието за корупцията по висшите етажи на властта.

Що се отнася до правния нихилизъм, то инвариантния слой на чиновниците засили своите позиции и едновременно с това безотговорност и безнаказаност.

През годините на т.нар. реформа тази обществена прослойка е основен фактор при изготвянето на новите законови текстове. По-голямата част от избраните и призвани да вършат това – депутатите не се допускат до подобна дейност и с това се обяснява масовото гласуване с чужди карти. Депутатите са извън механизмите на законотворчеството и дори не желаят да участват физически в гласуването.

В така наложената от трансформацията ситуация законите се изготвят с умишлено заложени капани, чиято основна цел е засилване на неформалните властови позиции на чиновниците и гарантиране на тяхната безотговорност. Всеки съществен закон е с препратки към допълнителни административни правилници, които се изготвят от същите чиновници.

Този целенасочено създаден хаос е един от факторите, които тласкат съдебното производство към субективни решения.

Както и по времето на режима, така и във времето на трансформацията тези, които пишат и създават законите са най-големите техни нарушители. Всяка административна канцелария налага процедурна практика в съответствие с моментните си интереси и като правило в противоречие и крещящо неизпълнение на писаните от самата администрация закони и правилници.

връщане в началото


*** 01.09.2003 - новата национализация ***

 

От известно време в общественото пространство се върти идеята за експроприация на имотите на т.нар. незаконно забогатели. Преди ден, два и президентът Първанов поде тази песен. В същото време от полицията са осенени от “новата” идея да конфискуват автомобилите на водачи, хванати да управляват след употреба на алкохол.

По странен начин едновременно се лансират две идеи от различни периоди на социализма. Експроприацията е основополагащо действие на режима, а отнемането на автомобили на пияни шофьори (или по точно казано, колективното наказание, което да обхваща и невинни е норма в наложеният от режима правен нихилизъм). Само по себе си пускането на тези идеи в оборот е ярко доказателство, че у нас не се провежда реформа, а само трансформация. В цитираните случаи много по-важно е обаче идейното безплодие на деградиралото общество, което се опитва да продължи живота си без да се реформира, без да се променя.

Обективно и двете явления – незаконното забогатяване и масовата диващина по пътищата са обективен проблем за обществото. Тяхното решение трябва обаче да се основава на нови идеи, адекватни на динамиката на света от началото на третото хилядолетие.

Непрекъснатото обръщане към похватите на режима за решаване на наболели обществени и държавни проблеми показва една тревожна безпомощност на обществото да генерира нови идеи. За жалост това се отнася до широк кръг проблеми, основни за живота на обществото и държавата. Тревожно е безпомощното връщане към практиката на режима в образованието, науката, здравеопазването, спорта и т.н. и т.н.

В [Надежда Ставрева, Науката от времето на социализма, Монитор, 30 Август 2003 г., стр. 15] авторката (преподавател в Департамента по медицинска физика в Cross Cancer Institute – Едмънтън, Канада) анализира подобен анахронизъм - ВАК (Висша атестационна комисия) в сферата на науката. Цитираният материал е част от рубриката на списание “Наука” – “Разговор с наши колеги по света за българската наука и образование”.

Тъжна е констатацията, че научният елит на нацията не е родил за вече четиринадесет години никаква нова идея за своето самоорганизиране и легитимация. Всички усилия са концентрирани около това да се имитира промяна само чрез трансформация. Единствената нова идея е роенето на университети с цел удовлетворяване на лични користни цели – определени персони да се окичат с научни титли. Заплащането на изпитни оценки и купуването на дипломи не е ново. Тази практика се появи в последните години на режима. В годините на трансформацията тя само се разшири, стана по-нагла и в резултат по-видима.

връщане в началото


*** 04.09.2003 - за съдебната система ***

 

В началото на септември 2003 г. Главният прокурор на България прави една тъжна констатация и едно още по-тъжно предложение [Деасислава Ризова, Главният прокурор Никола Филчев: В България има криминална диктатура над обществото, Монитор, 02 Септември 2003 г., стр. 1]

“Изправни сме пред криминална диктатура. В момента живеем в организиран престъпен свят и той установява тотален контрол върху човека.”

Изявлението на Главния прокурор е направено след среща с Президента на 01.09.2003 г.. Главният прокурор Никола Филчев вижда единственият изход за справяне с криминалната обстановка в ограничаване на някои права на гражданите. Това предложение е тъжно, защото то е крачка назад дори от резултатите на трансформацията. Реализирането на подобна идея означава официално връщане към принципите на режима.

Самият акт на публично изговаряне на подобна идея от страна на юрист с ранга на Филчев е още един пример за идейното безплодие на обществото.

В конкретния случай става дума за нещо по-лошо. След повече от тринадесет години прокламиране на отваряне към света, ние показваме, че не сме способни да осмислим идеите на демократичния свят. Не сме способни да възприемем утвърдения там опит за справяне с престъпността без да се ограничават правата на гражданите.

Самият факт, че главният прокурор на една държава признава, че тя, държавата не може да се справи с престъпността е вече ограничаване на гражданските права. Ограничено е, не се реализира правото на гражданина да бъде защитаван от своята държава.

Всяко ограничаване на гражданските права е предпоставка за диктатура. Публичното изговаряне на идеята за ограничаване на гражданските права от главния прокурор е вече официална заявка за установяване на диктатура. В случая на България, като се имат предвид резултатите от трансформацията, по-точно е да се говори за заявка за връщане на режима.

Без съмнение всяка диктатура по същество е установяване на монополно положение на една банда. Бандата установила монополно положение ликвидира по най-безмилостен, но обвит в булото на загриженост за държавата, начин другите банди. Голяма част от обществото възприема като реалност илюзията, че няма банди и в държавата има ред и спокойствие. Това обаче не граждански ред, а редът на докопалата се до монополно положение банда.

Ако българското общество стигне до състояние да възприеме идеята на Филчев ще се затвори един напълно безсмислен кръг на трансформацията – от режима на комунистическата банда преминахме четиринадесет години на плурализъм на бандите за да се съгласим с тяхното пренареждане и признаем отново монопола на една от тях, чийто генезис без съмнение е в комунистическата банда.

връщане в началото


*** 19.09.2003 - за ролята на ДС ***

 

В средата на септември общественото внимание е привлечено от поредни скандал около бившия служител на ДС – Бригадир Аспарухов. В цялата пушилка около неговото назначаване за координатор на спец службите в политическия кабинет на премиера интерес предизвикват реакциите на неговите дружки от по-ранни периоди на трансформацията. Знаково е проявлението на Иван Кръстев в медиите. Не си спомням той да се е изказвал по въпроса за ролята и значението на ДС до момента. По новият казус свързан с Бригадир Аспарухов обаче, Кръстев реагира бързо [Веселин Стойнев, Иван Кръстев: Координатор на службите звучи като отговорник за медиите, Сега, 19 Септември 2003 г., стр. 11].

“... ако отидем отвъд митовете и параноята, ще видим, че голяма част от елита на службите за сигурност преди 1989-а, а и след това се превърнаха в дестабилизиращ фактор на общественото развитие. Всички партии искаха да използват службите, но на практика всички се оказаха използвани от службите.”

Съвсем основателно много от коментаторите отбелязват, че Аспарухов е назначен за шеф на разузнаването от президента Желев. За хората работили с Желев не е тайна, че организацията, която ръководи Иван Кръстев и той лично имаха, а вероятно и до днес имат огромно влияние върху Желев. Влияние, което е един от основните фактори предопределили политическото забвение на Желев.

Наивно би било да се мисли, че тогавашното назначаване на Аспарухов е станало без своеобразна санкция от страна на стратегическия център, чиято външна изява е лицето Иван Кръстев.

Тогава, защо е тази бърза реакция днес?

Моята теза от месеци насам е, че САЩ сменят доверените си лица в България и затова се води и тази война в последно време – война в буквалния и преносен смисъл на думата. Уличните престрелки и атентати са буквалната изява на войната. Медиините престрелки на довчерашни дружки са нейната проява в преносен смисъл.

връщане в началото


*** 25.09.2003 - подготовката на трансформацията ***

 

Във връзка с честването на 100 години от установяването на дипломатически отношение със САЩ, през септември в България пристигат неколцина от бившите посланици на САЩ в България. Един от тях – Робърт Бари посланик в София от 1981 до 1984 г. В интервю на Георги Готев [Георги Готев, Робърт Бари: Живков предложи България да стане съюзник на САЩ, Сега, 23 Септември 2003 г., 14] Бари разказва:

“Веднъж Живков ме придърпа и ми каза – ако вие осигурите същата помощ, която ни осигурява Съветският съюз, ние сме готови да станем също толкова лоялен съюзник на САЩ, колкото сме на СССР”

Мисля, че това е едно доказателство за войната вътре между бандите на комунистическата върхушка. Живков чувства, че губи позиции и търси по-подходящи покровители.

Не е изключено неговите анализатори да са предвиждали и изходът от тоталната война срещу комунизма, която повежда Рейгън. Паралелно с това формираните вече други банди на върхушката го правят все по-несигурно неговото положение спрямо съветските покровители.

Трябва обаче да м отдадем и заслуженото за това, че той иска от новия покровител същата помощ за страната, каквато е получавала за прилежната си васалност спрямо отиващата си империя. Днешните лакеи на новата империя продадоха страната на безценица.

Относно отчаяните опити на Живков да укрепи позициите на своята банда горната история трябва да се съпостави с информацията, която е искал за Симеон ІІ месеци преди 10.11.1989 г. – интервюто на бившия шеф на 6-то управление на ДС – Димитър Иванов.

връщане в началото


*** 26.11.2003 - политическият модел 3***

 

След старта на т.нар. реформи разделителната линия винаги е била някъде в миналото. Обществото не пожела да даде своята еднозначна оценка за периода на официално властване на режима и конфронтацията на базата комунисти – антикомунисти не беше нищо друго освен суровина за спекулации от страна на политически тарикати.

Политически идентификации, като ляво и дясно станаха комични. Около носителите на символа за дясно – СДС, гравитираха пролетарии, а около нарочените за левица – БСП, тези, които оформят икономическият елит на трансформацията.

Реалното състояние на политическо разделение е на ляво с уклони към ултра ляво– СДС и на ултра ляво – БСП. Първите се срамуват да седят на една маса с т.нар. бизнесмени, които израснаха и с тяхната решителна подкрепа. Вторите са официално сраснали се с мафията, която произхожда от техните редици.

Големият парадокс на българския политически живот е, че през целият период на трансформацията се поддържа и оживява политическо противопоставяне на базата на комунизъм – антикомунизъм, при положение, че обществото въобще не е изразило своето отрицателно настроение спрямо комунизма.

В [Ясен Бориславов, Левите бесове в дясното пространство, Сега, 18 Ноември 2003 г., стр. 12] авторът се бунтува срещу тази парадоксална реалност.

“Да градиш своя политически образ основно върху отрицанието на комунизма, означава да бъдеш обсебен от неговите бесове. В самата идея, че антикомунизмът може да бъде непреходна политическа ценност, е утаено комунистическо коварство.”

Констатацията му е много точна. Коварството на режима не позволи нормализиране на политическия живот в страната. Нещо повече, обществото е лишено от възможност да дискутира реалните си ежедневни проблеми. През целият период на трансформацията общественото съзнание непрекъснато бива заливано от отвратителния нарцисизъм на трансформиращата се върхушка на режима. Разделила се на два отбора, тази криминална банда непрекъснато грачи и кряка и заглушава всеки опит за нормално говорене.

В цитирания по-горе материал Ясен Бориславов отбелязва:

“... за изминалите години десните политици не произведоха свой език, чрез който да артикулират своите добродетели и ценности. Много от тях подозрително често оперираха с леви модели, леви жестове и леви думи. Те имаха ляво поведение.”

Много често се правят опити да се анализират причините, които доведоха до доминиране на криминалните явления в българското общество. Всички те са белязани от идеята, че това, криминализирането се е случило на някакъв етап от т.нар. преход. Истината обаче е друга. Трансформацията е продължение на един започнал отдавна криминален процес. Тя е криминално явление в своя генезис и в своята същност.

връщане в началото


*** 28.11.2003 - нагласите на обществото към властта ***

 

Българският народ винаги ясно е съзнавал, че у нас разпределението и преразпределението стават чрез политиката. В новата ни история на нашия народ не са предлагани отнасящи се до него политически проекти. По тази причина той не е ориентиран и не се интересува от политическите проекти. У нас политиката винаги е била много по-силно ангажирана с преразпределителни функции. Преразпределянето, а не обществени и национални проекти са същността на политическия живот в България.

връщане в началото


*** за отворените и затворените светове ***

 

Световната унификация, която спокойно можем да определим като обозначена от фирмени марки като "Кока Кола" и "Макдоналдс" не е нищо друго освен разширяването, уголемяването на един затворен свят. Хората от развитите страни искат, където и да са посвета да си имат познатите от техния затворен свят неща. Те не са отворени към бита и условията на живот на другите светове. Вече е факт, че където и да си по света хотелските стандарти на луксозните хотели предлагат едно инвариантно пребиваване. Световните хотелски вериги не отварят света. Напротив те го затварят. Те осигуряват условия, при които  хората да не излизат ос своя затворен свят. Човек може да обиколи света и ако няма допълнителна информация къде точно се намира да не разбере къде точно е. И обратно ако се имитират самолетни полети и се организира преспиване в различни хотели в една и съща страна, пътникът може да бъде заблуден, че е обиколил света.

Глобализацията не води света към една по-голяма сложност на съвместен живот. По-голяма сложност базирана обмен на култури и идеи. Глобализацията само уголемява затворения свят на развитите страни. Самите ниши или пипала на затвореността се изграждат стриктно върху принципите на затвореността. Тези ниши са изолирани точки в другите светове.

Но проблемът на света не идва само от стремежа на развитите страни към затвореност. Проблемът в еднаква степен идва и от това, че малките и не развити икономически светове припознават изолираните и затворени ниши на развития свят като нещо по-висше, като нещо по-добро.

Малките светове, които са обект на инвазията на затвореността са също затворени. Те са затворени, защото са загубили вярата в своите културни и ценностни устои. Примирени са и не полагат усилия за обмен на култура и идеи. Те са едни смаляващи се затворени светове.

Глобализацият не води до отваряне на света, а до уголемяването на един затворен свят за сметка на смаляването на други затворени светове.

връщане в началото