КИРИЛ ВЕЛЕВ - NOTES'2004 г.


политическият модел

новата национализация

за “новия” Стамболов

за царете и царедворците

митове и легенди за реформата

политическият ОФ модел

политическият модел 2

перманентния грабеж

политическият модел и ДС

политическият ОФ модел 2

за реставрацията на режима

перманентна престъпност

държавата и мафията

образователната система

политическият модел - бизнес партии

за вечното недоволство

за спекулациите с професионализма

за познанието и дипломираната неграмотност


*** 16.01.2004 - политическият модел  ***

 

Януари след празниците започна с появяване на бял свят, на скриваната до момента война в СДС. Атаките на Костов и кликата около него започнаха да стават все по-агресивни и по-агресивни Вече спокойно можем да си зададем въпроса – Костов ли управлява кликата или кликата употребява Костов.

Този самовлюбен човечец беше изваден от небитието (не особено успешен финансов министър в две правителства от началото на трансформациите) и беше поставен да преоформи СДС като партия. От 2001 г. той вече не е потребен – нито на чуждестранните му покровители, нито на домашните грабители реализиращи целите си чрез него. Външните сили го подмениха със Симеон ІІ още тогава – през 2001 г. Домашните разбойници около него вече са намерили друга персона около, която да се прегрупират и в началото на 2004 вече го употребяват за унищожаване на никому ненужното, станало вече уродливо СДС.

връщане в началото


*** 12.02.2004 - новата национализация ***

 

Вчера се случи едно възлово събитие от заключителната фаза на процеса на трансформация на обществените нагласи. Министърът на вътрешните работи г-н Петкнов събра видни интелектуалци за обсъждане на закона за отнемане на имуществото на незаконно забогателите. Разбира се получи пълна подкрепа.

На следващия ден събитието намира съвсем бегло отражение в пресата. Не е ясно защо се пренебрегва и защо се споменава само повърхностно.

Събитието е изключително важно и отразява в пълна степен левичарския манталитет на националния интелектуален елит. С това събитие се затваря кръга отворен с т.нар. народен съд след преврата от септември 1944 г. и всенародната подкрепа за въдворяването на хулиганите в лагерите.

Моторът за прокарването на този закон не би трябвало да е обект на дискусия. Прокурорът от гр. Девин, възлова фигура в региона от времето на възродителния процес не може да изненада с идеите си никой мислещ човек.

Големият проблем е защо интелектуалците са така единодушни, а мнозина от тях и късопаметни.

На срещата присъстват 18 (според в. Монитор от 12.02. – 25) утвърдени интелектуалци, които 3 часа обсъждат Закона за конфискация. Никоя медия обаче не дава пълния списък на участниците. От откъслечните информации може да се споменат: Желю Желев; Гиньо Ганев; Вежди Рашидов; Драгомир Драганов; Явор Милушев, акад. Антон Дончев, Румен Леонидов, проф. Андрей Пантев, Надежда Захариева.

Все пак единодушието не е пълно. Някои интелектуалци са осъзнали свободата си да изразяват свое мнение. Според в. “Дневник” проф. Андрей Пантев е напуснал преждевременно без да участва с изказване в шоуто. Той заявява много точно.

"Не може 15 години да казваш, че това, което става, е прекрасно, а изведнъж да контрираш - "вече не може". Всички, които са се събрали горе, имаха влияние да се противопоставят още когато това имущество се трупаше"

Акад. Антон Дончев, който е юрист по образование също отбелязва своят скептицизъм. Той заявява:

"Не съм съгласен още със заглавието, защото "престъпна дейност" се доказва в съда. Може би трябва да е "незаконна дейност" или "недоказуеми доходи". Другото е обратната тежест - значи хващаш го за ушите и казваш - доказвай - може, но не по наказателното право, а по данъчното. Смущава ме и тази страшна агенция - то е все едно да глътнеш котка, а после да глътнеш куче и да чакаш то да я изяде. Тази агенция ще бъде нещо като Светата инквизиция - някакви хора започват следствие без никой да знае. Тогава в нея трябва да влязат 4-5 човека, страшни като смъртта, като тези във Франция"

Добрата новина към момента е, че МС не е приел законопроекта на заседанието си на 12.02.2004 г.

На 13.02 се появява интервю на Надежда Захариева във в. “Сега” [Деян Енев, Надежда Захариева: Ако законът не е еднакъв за царя и бедняка не е закон, Сега, 13 Февруари 2004 г., стр. 13]. Тя казва:

“В полезрението на проектозакона влизат по-скоро хората, които са следствие от това, което направиха истинските виновници за положението, в което е България.”

***

Все пак на заседание от 26.02.2004 г. законът минава през МС и ще бъде вкаран в Парламента.

връщане в началото


*** 18.02.2004 - за “новия” Стамболов ***

 

Началото на 2004 г. е минава под знака на жестоката борба раздираща СДС. Кликата на Костов е решила да свали Надежда Михайлова. След дълго, повече от две години мълчание командира проговори. Подготвителната артилерийска стрелба включваше и прояви, статии, интервюта и изказвания в парламента, които да затвърдят имиджа му на загрижен за съдбините на България държавник. В тази прозрачна схема шутовете около него, които предпочитат да се наричат имдж мейкъри или политолози, не пропуснаха да погъделичкат и най-чувствителната струна на неговия маниакален нарцисизъм – самоизживяването му като втори Стамболов.

Примитивното схващане за ролята и мястото на Стамболов в българската история естествено се изчерпва с фиксиране върху т.нар. русофобство. Повърхностното познаване на явлението Стамболов неизбежно води до една първична логическа схема – втори Стамболов може да бъде само този който се бори срещу руското влияние.

И ето го “великия” държавник на днешния ден готов да посочи най-голямата заплаха за милата му Родина, да даде акъл на глупавия и недалновиден президент социалист.

Камарилата от шутове около “великия държавник”, която е съставена от не по-малко нарцистични примати се уплаши, че заслугите и в омразата към Русия ще останат незабелязани и също взе да пише и анализира.

Няма да се спирам на логическите конструкции в тези, обясняващи величието на мисълта на вожда писания. Както всички прояви на шутовете в тях има повече хумор отколкото логика.

Не мога обаче да не отбележа невежеството по отношение на Стамболов, което е характерно за всичколозите научили това име след 1989 г.

Т.нар. русофобство на Стамболов е извадено от контекста на тогавашния исторически момент. За основните характеристики на тогавашното разположение на силите въобще не се говори. Не се обсъжда. То е чуждо на новите стамболовисти.

За да бъда кратък ще опиша нещата от тогава само схематично.

България съвсем скоро се е откъснала от една империя – отоманската. Въпреки подвизите на националните герои, въпреки въстанието от 1876, не се откъсваме, ако искате освобождаваме сами. Освобождението ни носи друга империя, водена от свои цели и интереси.

В тези условия прозрението на Стамболов, което го отличава от политическата маса и от други също достойни политици е заплахата от прегръдката на НОВАТА ИМПЕРИЯ. Всичко, което той прави е насочено към това, България да постигне максимално допустимата от Великите сили независимост и да не погине в прегръдката на НОВАТА ИМПЕРИЯ. Тук дори нямат такова голямо значение имената на старата и новата империи. Важното е, че Стамболов се противопоставя на схемата, която ни обрича на преход от робство към задушаваща прегръдка.

Възможностите, които му предлага ресурса на малката и неукрепнала още държава не са големи. Съобразно възможностите Стамболов извлича максимума. Обсъждан е вариант да се вземе за княз турски (на старата империя) принц. В крайна сметка се намират малко пари и от виенските кабарета е купен безличния благородник Фердинант.

Така България получава шанса да се еманципира постепенно от старата империя и да търси, относително свободно, своето място в Европа. Задушаващата прегръдка на новата империя е отложена с 50-60 години.

Нека оставим душевната нищета да мечтаеш да си втори Александър Велики, Наполеон, Сталин или еди какъв си. За тези, които избиват своите комплекси с претенцията да бъдат втори Стамболов трябва да се отбележи, че за да приличат на него те трябва да се борят не срещу Русия, а срещу новата империя. Схемата днес е същата като преди 110-120 години. България се нуждае от държавник, който да еманципира страната от старата империя и да я спаси от задушаващата прегръдка на НОВАТА ИМПЕРИЯ.

Нека “новият” Стамболов и кликата от шутове всичколози около него разпознаят името на НОВАТА ИМПЕРИЯ.

връщане в началото


*** 28.05.2004 - за царете и царедворците  ***

 

Днес излизат две статии в два различни вестника, които засягат един и същи въпрос за две различни личности.

Валерия Велева пише за Иван Костов [Валерия Велева, Машина за врагове, Труд, 28 Май 2004 г., стр. 10]. Марияна Кирова [Мариана Кирова, Царедворците - първите паднаха в кърви, други станаха първи, Монитор, 28 Май 2004 г., стр. 11] е първата журналистка, която се догажда за това как царете се отнасят със своите придворни.

Става дума за двама царе. Единият се изживява като такъв, но много добре разбира, че не е такъв. Силно е комплексиран и мрази света. Другият е истински цар – по рождение. Отраснал е като цар, обучаван е да бъде цар и нито за миг не се е отнасял към поданиците си като друг освен като цар.

Качеството на Костов да отстранява враговете си го обрича на самотата да няма истински приятели. Царят не може да има приятели сред поданиците по принцип. Неговият статут е такъв, че всички са под него, а приятелството изисква определена степен на равнопоставеност.

Към датата на стартиране на проекта “връщане на царя’ блгарското общество беше забравило живота с цар. Поколения на ред не бяха обучавани за живот с цар. Понятия като царедворци, свита и прочее за повечето от нас бяха нарицателни, абстрактни понятия. Ние живеехме с доста изкривени представи за ролята и мястото на царя в обществото и държавата.

Никой не беше обучаван и подготвян да бъде царедворец. Занятие, което освен обучение изисква и определена доза природна дарба.

По тази именно причина най-първите “царедворци” паднаха жертва, практически със самото идване на царя. Те вървяха към политическото си самоубийство като сомнамбули, опиянени от неясна вяра.

После царят периодично “режеше главите” на поредните напористи царедворци.

Просто никой от тези хора, някои от които достолепни и заслужили граждани, не знаеше ролята и мястото на царедвореца. Вече казах, че у нас никой не се готвил за такъв. Освен това съответните литературни произведения не бяха включени в учебната програма. Иначе не е нужно да четеш много внимателно и от кора до кора “Човешка комедия” на Балзак например, за да разбереш, че царедворството не е за всяка уста лъжица.

Благоволението на царя не се печели с непрекъснато хвалене на неговите дела. Ако той няма интерес от вашето присъствие ще бъдете изхвърлен от употреба дори да се откажете от сън и да го хвалите по 24 часа на ден.

Някои започват да си мислят, че се въздигат над другите само като констатират колко велик е царя. Актьорът Коста Цонев е един от тези, които благоговеят пред царя (брат му беше добре поставен пред Тодор Живков) В свое интервю [Диляна Димитрова, Коста Цонев: Симеон е генна програма, Труд, 29 Май 2004 г., стр. 15] той казва:

“Той има друго мислене. Ние, българите не можем да го проумеем. Нещо, което много трудно може да се възприеме, някаква толерантност, невероятна етика, мъдрост, която е в неговите гени.”

Ние българите не можем да го проумеем, но Коста Цонев може. Той е проумял тези неща защото е по-специален българин. Всъщност трудно можем да го различим от тези, които преди години скандираха “Готови сме на глад и студ, Луканов да е тук”.

Благоволението на царя не се печели с дарове. Да се дава на царя е задължение на всеки поданик. На практика царедворците нямат имущество. Всичко тяхно е и на царя. Само опитът да се направят на дарители е достатъчно за да се стовари върху главите им царския гняв.

Царят не благославя никого. Той не е свещеник. Обикновено той никога не казва да или не, а когато каже едно от двете става лошо (справка Петър Стоянов). Царят издава присъди.

С царя пазарлъци не се правят. Недопустимо е да се поставят условия на царя, директно или индиректно. Този, който си позволи да се пазари с царя, рано или късно загива.

На фона на нашата непросветеност в царските дела и отношения, бавно и методично се спихват републиканските настроения. Постепенно, тези, чието състояние на духа е да бъдат слагачи започват да се слагат на царя. Тези нагласи се разширяват и машината на верноподаническата служба обхваща все по-широки обществени слоеве.

Все повече и повече стават тези, които влюбено харесват царя, но все още никой не узрял до това, че ако ще живеем така, трябва да започнем да се учим на царедворство.

В заключение, трябва да признаем гениалността и дълбоко да се поклоним на тези, които реализираха проекта “връщане на царя”. Те всички са царе и съвсем заслужено владеят българското общество.

връщане в началото


*** 07.06.2004 - митове и легенди за реформата  ***

 

Един от признаците за края на трансформацията е пренаписването на историята. Но не онова пренаписване, чрез което някои искат да се героизират, а онова от типа на изплакването на ръцете като Пилат Понтийски. В началото на юни 2004 г. изстрел дава едно от “тежко калибрените оръдия” на режима, комунистът второ поколение – Георги Пирински [Георги Пирински, Лъжата, за която платихме скъпо, Труд, 05 Юни 2004 г., стр. 17]. Той е намерил повод да пусне в ход оправдателната казуистика.

“... дълбоко лъжовна се оказа една теза, насадена от самото начало, тезата, че за реформите е първо е нужна всеобхватна ликвидация на завареното. Ликвидаторският манталитет, който страстно прегърнаха новопоявилите се политически сили, отприщи стихия с невероятен разрушителен ефект.”

Не би било чудно, ако това изявление в печата постави началото на мащабна пропагандна операция по прехвърляне на вината за предаването на държавата, с единствената цел да се съхрани режима, като му се даде възможност да се трансформира.

връщане в началото


*** 09.07.2004 - политическият ОФ модел ***

 

Седмица след сборището на БСП в Кърджали, още се коментират витиеватите ходове на социалистите. Вниманието е приковано от повята на “стратега” Лилов, след дълго мълчание. Ана Клисарска [Ана Клисарска, Уплаши ли се БСП от властта?, Сега, 09 Юли 2004 г., стр. 11] съобщава за сбирка на тесен кръг социалисти, на която е обсъждано бъдещото (след изборите) управление с НДСВ. Авторката отбелязва:

“Не е умно да се подценява Лилов. Щом той казва, че трябва компромис, значи опипва почвата за сложен ход. Дали не става дума за лансираната вече схема “царят става президент, а Първанов – премиер”?”

Едно нещо е очевидно. Задейства се за пореден път схемата на отечествения фронт. С тази схема криминалната шайка дойде на власт. С тази схема стартира трансформацията. Със същата схема иска да консервира резултатите от трансформацията и да управлява в един необозрим бъдещ хоризонт.

*** 12.07.2004 ***

Схемата на ОФ наистина действа. Мина, не мина време и ето го зетят на най-големия преваратаджия у нас дава интервю [Румяна Братованаова, Гиньо Ганев: Иде време на широкатакоалиция, Труд, 12 Юли 2004 г., 21]. Верен на своя стил той еквилибрира с банални фрази.

“Само широката коалиция на партии, организации, движения и личности може да донесе успех на България.”

Разбира се същината на интервюто е апологетика на познатия ни ОФ. Гиньо е безскрупулен в своите спекулации.

“Време е спокойно да се оцени делото на бившия Отечествен фронт. Той се роди в годините на Втората световна война като коалиция на антихитлеристката съпротива у нас, която воюваше да присъедини страната ни час по-скоро към семейството на обединените нации. С настъпването на еднопартийния монопол върху властта ОФ се деформира и стана казионен глашатай на безразделното ръководство на комунистическата партия. Но именно организациите на Отечествения фронт имаха своя свободна зона. Те носеха куража на гражданския контрол спрямо проявите на властта и бяха зеленото дърво на демокрацията в пустотата.”

Това е един блестящ пример на перфидността на хората от върхушката на режима. Гиньо е “забравил”, кой е авторът на идеята за ОФ. Той не се смущава да ни убеждава, че “казионен глашатай на безразделното ръководство на комунистическата партия” може да бъде “зеленото дърво на демокрацията в пустотата”. Ако не беше толкова тъжно щеше да бъде смешно – това е единственият възможен коментар.

връщане в началото


*** 16.07.2004 - политическият модел 2 ***

 

Тонът за новото ОФ е зададен преди две седмици и хорът на припяващите започва да расте. Поводи се намират дори във външните кризи. Политологът Огнян Минчев не спира дори пред трагедията на екзекутираните в Ирак български заложници [Валерия Велева, Огнян Минчев: Срещу нас се води жестока война, Труд, 16 Юли 2004 г., стр. 10].

“Истинската левица и истинската десница в България трябва да постигнат историческо споразумение, исторически компромис за общи действия в името на бъдещето на България.”

Разбира се кои са истинска левица и истинска десница знае само и единствено Огнян Минчев. Защото без това уточнение горната фраза е пропита с деветосептемврийски плам. Нищо, че Минчев на думи се дистанцира от Александър Лилов.

“Българската десница ще трябва да се примири с факта, че през последните 15 години тя постихна много, но не постигна една своя основна цел – отстраняването на левия политически номенклатурен елит и не прекърши способността му да завладее значителни части от икономическия и политическия терен на нова България. А пък истинската левица трябва да се примири с факта, че българската десница съществува, че не може да бъде маргинализирана, че тя постигна своите основни цели и определи бъдещето на България в европейски и евроатлантически контекст. И левицата, и десницата ще трябва да си дадат ясна сметка какво са постигнали и какво са загубили и какво ще се случи, ако те продължават да воюват с цената на българския национален ресурс, който е на изчерпване.”

Тази словесна казуистика служи за внушаване на няколко мита:

Ø   в българския политически живот има дясно и ляво;

Ø   дясното не само съществува, то е постигнало и определени резултати, които се свеждат до пускане в оборот на втръсналото вече словосъчетание – “европейски и евроатлантически”

Ø   преходът е свършил и вече не бива да се оспорва ролята и мястото на трансформиралата се върхушка на режима.

Всъщност трябва да отбележим, че българското общество не е проявявало желание да ограничи властта и силата на комунистическата върхушка. Митингите от първите години на трансформацията, с които толкова се гордеем не са нищо повече освен едно поддакване на мимикрията на елита на режима. Що се отнася до евроатлантическите ценности, трябва най-сетне да признаем, че върхушката на режима беше избрала тези ценностти, беше направила този цивилизационен избор много преди датата на официалното стартиране на трансформацията.

В съответствие с тези обществени нагласи, у нас никога не е имало истинска десница, дори не е имало десница, която да си е поставяла за цел ограничаване на възможностите на комунистическата върхушка.

връщане в началото


*** 19.07.2004 - перманентния грабеж ***

 

На петнадесетата година от т.нар. преход наистина се бележи повратна фаза в поведението на трансформиращата се върхушка. След като дълги години се решаваше задачата как да се изсмуче максимално от българския народ и как заграбеното да се преразпредели, сега вниманието е фокусирано върху преразпределението на това, което ще се вземе от данъкоплатците на европейските страни. Пред-присъединителните фондове не са нищо друго освен глобата, която западните данъкоплатци ще платят за това, че допуснаха колаборацията на техните елити с трансформиращия се елит на режима.

връщане в началото


*** 26.07.2004 - политическият модел и ДС  ***

 

Огнян Минчев продължава да налага агресивно своята теза за помирението. В [Огнян Минчев, Да не пренасяме битките от миналото в бъдещето, Капитал, 24 Юли 2004 г.,стр.  6] той отбелязва:

“Ако не можем да променим историята, не е ли по-добре да я приемем?

Левият елит в лицето на ДС и номенклатурните мрежи печели добре от отказа на десницата да му признае публичната легитимност в следкомунистическа България. Докато на официалната политическа сцена БСП обгрижваше социално слабите и просто страхуващите се от промяна, елитът на стария режим експроприира под масата националното богатство чрез система на олигархичен контрол и изнудване на слабите демократични институции. При всеки провал на “демократичния социализъм” в лицето на БСП момчетата от ДС имаха готова алтернатива – в 1992 г. кабинетът “Беров”, в 2001 г. (за да се махне от власт СДС-ОДС) – царят спасител за 800 дни. Кой печели от това, че ДС е нелегитимна, че не смее да покаже на светло отблъскващата си физиономия, че управлява дистанционно с куклен политически театър и изтощителни публични интриги? Май само самата ДС ....”

“Господа генерали, заповядайте на сцената. Управлявайте, ако щете, с БСП, с ДПС, с НДСВ или който и да било другиго – но поемете публично своята отговорност.”

Минчев не за първи път прави своите ДС констатации, ако може да се ползва подобно определение. Сега той иска да приемем историята, като призовава за нов консенсус. Цялата му конструкция обаче е ялова и именно поради своята яловост тя служи за прикриване на същността на случващото се у нас. Преди всичко върхушката на режима никога не е искала обществена легитимност за да призоваваме, която и да е митологичните партийни сили да и признава такава легитимност.

В допълнение конструкцията на Минчев се строи върху една илюзия. Илюзията за съществуването на истински десни и леви политически формирования. Такива няма всичко е форма на проявление на трансформиращата се върхушка на режима. Различните форми на проявление действат в синхрон, действат в името на общия си интерес. Те си имат консенсус но по отношение на собствения им интерес. Имат и консенсус по отношение на обществото – да го ограбват все повече и повече. Други консенсуси са невъзможни.

Дори химерата на Минчев да се сбъдне това няма да донесе никакви ползи за българското общество. Това ще бъде само едно признание, че трансформацията протече и завърши успешно.

Всъщност Минчев едва ли има заблуждения по въпроса. Това за легитимацията на ДС по лансираната от него схема са само думи. Целта на неговата пропагандна дейност е легитимацията на статуквото. Минчев има за задача да легитимира краят на трансформацията.

връщане в началото


*** 10.08.2004 - политическият ОФ модел 2  ***

 

Народът казва: Всяко чудо за три дни. Българската журналистика и обществеността следват неотклонно този “принцип” когато става дума за ежедневието на бомбени атентати, престрелки по улиците и заведенията, дебелашкото нахалство на зетя на вожда на режима.

Не е така обаче когато шаманите на трансформиращата се върхушка на режима зададат определена тема. Възраждането, повторното използване на идеята за отечествения фронт е зададено в началото на юли. Кликата на припяващите всичколози е поела задачата си и методично и последователно осъществява нейното изпълнение. В началото на август Живко Георгиев пуска поддържащо темата материалче [Живко Георгиев, БСП не трябва да управлява сама, Труд, 07 Август 2004 г., стр. 10]. Вече не е нужно да се крие дълго скриваната истина, че в българския политически живот няма дясно и ляво. На широката публика трябва да се внуши, че има само една правилна политика – тази на трансформиращата се върхушка на режима.

“Тривиалният извод, който навярно и широката публика вече прави, е, че добрата политика е не “лявата” или “дясната”, а компетентната и отговорна политика.”

Стремежът да се поддържа зададения от шаманите тон е прозрачен и наивен. Живко Георгиев разчита на безпросветността на “широката публика” и пробутва като свои мислите на “вожда и учителя” Георги Димитров, който от своя страна никога не е изказвал свои мисли, а само е повтарял мислите на по-големия “вожд и учител” – Сталин.

“Идеалният вариант за БСП е да разполага с абсолютно мнозинство и да има за свои партньори всички парламентарно представени либерални формации.”

Следващата стъпка е да се възстанови прословутия член 1 от живковата конституция. Във връзка с евроинтеграцията скоро ще има сгоден случай за това.

връщане в началото


*** 10.08.2004 - за реставрацията на режима  ***

 

Всъщност пълзящата реабилитация на режима е в пълен ход независимо от възстановяването или не на чл. 1 от живковската конституция. Вестник “Сега” от 10 август 2004, на челната си страница съобщава идеята на композитора проф. Александър Йосифов да се възстановят званията “заслужил артист” и “народен артист”. Скудоумието на интелектуалния елит на режима се развива и в условията на трансформацията и логично достига нови непознати от времето на официалното властване на режима върхове. За петнадесет години този назначен елит не можа да роди нито една нова идея. Мисленето им, цялата им мозъчна дейност е като закотвена около безумията на режима.

Най-парадоксалното, или по-скоро логичното е, че поредната идиотщина се лансира в дните, когато се разгаря скандала около Иван Славков. То и в спорта положението е подобно. Т.нар. министър на спорта също лансира идеята за възстановяване на званията “заслужил майстор на спорта” и “заслужил треньор”.

Каква идейна импотентност!

връщане в началото


*** 02.09.2004 - перманентна престъпност  ***

 

Новият политически сезон започна със неприятни съвпадения на събития. Премиерът заяви в “тронното” си слово, че наистина има дезорганизация в работата на различните елементи на право охранителната и право раздавателната системи.

Вечерта на 1 септември стана поредния показен разстрел. Фразата – клише – “убитите са криминално проявени не минава. Застрелян е и случайно присъствал на мястото полицай.

В новините по телевизията, обикновено непробиваемия в мълчанието си Главен прокурор е изключително словоохотлив. Той си прави поредната заявка за силова диктатура. Дърдоренето му обаче е извън правния мир, въпреки че законотворчеството е главен обект в полезрението му. В синхрон с интелекта му е атаката срещу жените съдии, което пък (както и интелекта му) е съвсем извън контекста на събитията.

Човек с такъв ограничен интелект може и да има неограничени стремежи за власт, но не знае как да я вземе, пък и никой няма да му я даде, освен ако не им е потребен като маша. По-вероятно е главатарите зад сцената да го ползват за поредното лансиране на тезата за въдворяване на диктатура под формата на “ред и дисциплина”.

Не ни остава нищо друго освен да очакваме в скоро време открито да се свържат идеите за новия отечествен фронт и реда и дисциплината. Какво друго може да бъде спояващото звено в новото ОФ освен “реда и дисциплината” такива каквито ги разбират кукловодите на Филчев и прочее други “здрави ръце”.

връщане в началото


*** 15.09.2004 - държавата и мафията  ***

 

В края на лятото на 2004 г. колаборацията на политици и държавни институции с мафията става предмет на оценка на външни експерти. Евроекспертът Брайън Дейвис в открит текст заяви, че системата на МВР е проядена от корупция и шуробаджанащина.

В средата на септември американският експерт Бейлър заяви, че отсъствието на политическа воля за борба с престъпността се вижда от много далеч.

Масовата и традиционна реакция на домашната политическа класа е позата на обида и разбира се неглижиране на неудобните констатации на външните наблюдатели. Разбира се част от тях не пропускат възможността за политически спекулации. Макар и със спекулативен характер анализите на някои от тях са полезни. Вездесъщия Емил Кошлуков [Емил Кошлуков, Отвън ни казват истината за бандитизма, Труд, 15 Септември 2004 г., стр. 10] се съгласява с мнението на чуждите наблюдатели. Разбира се при него всичко е в светлината на рекламата на политическата формация “Новото време”.

връщане в началото


*** 28.09.2004 - образователната система  ***

 

Вече повече от месец, по-бурно или по-слабо се води дискусията за образованието в България. Младият хищник Милен Велчев провокира тази дискусия с идеята за политически сговор за инвестиции в образованието.

Днес се замислих за двата паралелни процеса в българското образование – разрухата в училищата и превръщането им във формална институция и бизнесът с т.нар. частни уроци.

В началото на процесите, улисани в демократичните си мечти не забелязахме как нашите деца станаха предмет на една неморална и брутална спекула.

В първите години след смяната на ръководството на режима вниманието на обществото беше приковано от рекетьори и застрахователи. За тях се измисляха имена – борци, мутри и т.н и т.н. Фокусът беше върху фрапантните външни изяви на изпълнителите.

Така общественото внимание практически не забеляза разрушителните действия на друг тип мутри, които монополизираха образованието. И до днес се правим, че не знаем, че бизнесът с т.нар. частни уроци беше започнал още в условията на режима. Още в условията на режима този бизнес имаше статут на полулегалност – не се регистрираше официално, но и никой не го преследваше.

Още преди сакралната 1989 г. този бизнес се беше институционализирал и беше набрал финансова мощ. След старта на т.нар. реформи този бизнес направо избуя. Неговите покровители нямаха нужда от лобита и връзки с политическата класа – те самите доминираха и съставяха тази политическа класа, особено в първите няколко години. От съпътстващи образователната система, частните уроци станаха неотменима нейна част.

В условията на режима хаотичното откриване на филиали на различните ВУЗ беше в зачатъчно състояние. Процесът беше подчинен на личните амбиции на един или друг другар и в една или друга степен се възприемаше като някакво отклонение от нормата. Независимо от това базата на това необуздано клониране е създадена в условията на режима. След 1989 г. процесът просто се разви бурно и неудържимо.

Като допълнение се разви и доби почти официален характер плащането на изпитите или директното купуване на дипломи. И този процес се масовизира, а за някои ВУЗ стана емблематичен.

Ако в годините на официално властване на режима се полагаха основите на финансовото укрепване на бизнеса с образованието, то в годините след това се формира социалната база на това търгашество. Социална база съставена от два главни компонента – тълпата от гастролиращи хабилитирани в хаоса лица и тълпата от другата страна на сергията, тези които пазаруват документи за образование. И двете страни са инвестирали много в процеса и са готови със всички сили и средства да бранят своята територия.

връщане в началото


*** 15.12.2004 - политическият модел - бизнес партии  ***

 

В средата на декември официално се лансира една идея, за която се говори от края на лятото – създаването на бизнес партия в България.

Както казва народът – докато не се пръдне не замирисва. Говореше се, че ще има опит за създаване на такава партия и ето, в средата на последния месец на 2004 г. вече се прави апробация на идеята.

Във в. Пари излиза лично шефката на НЦИОМ [Лидия Йорданова, Половината българи искат бизнеспартия в парламента, Пари, 15 Декември 2004 г., стр. 5]. Във в. “Труд” заглавието е по-спокойно [Лидия Йорданова, Българинът вече уважава бизнеса, Труд, 15 Декември 2004 г., стр. 10].

Хората са питани дали искат да видят определени лица в парламента. Най-висок процент получава Гриша Ганчев – 23.1%. В същото време по думите на Лидия Йорданова 2/3 от анкетираните смятат, че е недопустимо депутати и политици да лобират за интересите на бизнеса.

Повече от очевиден е опита да се направи внушението, че бизнесмените трябва да защитават интересите си сами, директно в законодателната власт.

връщане в началото


*** за вечното недоволство  ***

 

Вечното недоволство е профанизирано. То пдхранва един неосмислен имагинерен стремеж за промяна на света. Имагинерен, защото неутолимото желание да се направи света по-добър, по-справедли, никога не е съпроводено от ясно заявен критерии за доброта и справедливост. Вечното недоволство заедно с манията да се промени света е обикновен комунизъм.

***

Да се бориш за да промениш изцяло света, означава със сигурност да загубиш или да деградираш до степен да станеш разрушител на извечния ред в света.

връщане в началото


*** за спекулациите с професионализма  ***

 

Монополните положения в условията на комунизма, доведоха до едно по-ярко проявление на явлението професионални спекулации в посткомунистическия свят. Това явление обаче започва да се проявява все по-отчетливо във все по-интензивно глобализиращия се свят.

В какво се изразява тази злоупотреба или потенциал за залоупотреба в по-мекия вариант? Например, когато един представител на науката излезе пред масмедиите изаяви, че консумацията на захар е вредна, това се превръща в абсолютна истина. Другите обществени кръгове нямат възможност да направят проверка на съобщените резултати от изследванията и трябва да периемат съобщеното им за истина.

Развитието на науката обективно води до все по-дълбоко изолиране на групите, които се докосват до предния фронт на човешкото познание. Така тези групи обективно имат монополен статут. А всяко монополно положение е пълно с изкушения за спекулации.

В България, най-ярките примери за това са съдебната система и един професор, който от дълго време е висш ръководител в енергетиката и обяснява по най-абсурден начин ценеобразуването в сектора.

връщане в началото


*** за познанието и дипломираната неграмотност  ***

 

Науката, технологиите и натрупаният човешки опит се развиха до такава степен, че вече е невъзможно неограниченото, енциклопедично познание. Диференцирането на научните области достига до такива размери, че отделните изследователски групи говорят на собствен, разбиран само от тях метаезик. Научния разговор е ограничен в малобройните групи на посветените. От сила, ресурс за развитие на обществото науката се превръща в неконтролируема сила, която може да оказва трудно предвидими въздействия върху обществото и човечеството като цяло.

Неконтролируем става и процесът на обучение. То се контролира също от тесни групи, които могат да управляват образоваността и невежеството. Непълното, тенденциозно комбинирано познание може да породи гигантски грешки с непредвидими последици. Производството на дипломирана неграмотност се превръща в целенасочен процес. Дипломираната неграмотност е огромна, тъмна сила и този, които държи в ръцете си контролът върху тази сила може да оказва неограничени въздействия върху човешкото развитие.

Човечеството ще се разслоява все по-дълбоко на “късоживеещи” и “дългоживеещи” (по Иван Ефремов). Принадлежността към едната или другата групи ще се предопределя от моментни конюнктурни интереси и взаимни зависимости.

връщане в началото