НЕЩО КАТО ПРЕХОД, НЕЩО КАТО РЕФОРМА, НЕЩО КАТО НИЩО НА СВЕТА

1. ВЪВЕДЕНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ

1.1. Чувство на неудовлетвореност

1.2. Как се анализира случилото се

1.3. Какви цели си поставя настоящия материал

1.4. Защо въобще се захващам с това?

Преди шест години сп. “Демократически преглед” ме покани да напиша един анализ на процесите на промяната във връзка с навършването на 13 години от датата 10.11.1989 г. Текстът не получи широка обществена огласа, но пък приятелите ми от списанието ме окуражиха и дори твърдят, че са получили положителни отзиви от читатели, които са си дали труда да го прочетат.

Без да имам претенциите на важен политически анализатор, мисля, че в публикувания текст са изложени оригинални идеи относно характеристиките на случилото се в България през последните 20 години. След неговото публикуване го допълвах и разширявах.

В навечерието на 20 годишнината от дворцовия преврат от 1989 г. идеята ми е да предложа анализ на този 20 годишен период, който наричаме преход.

В годините след публикуването на текста в сп. “Демократически преглед” се случиха доста неща, които правят някои твърдения в тогавашния увод неадекватни, а някои дори неверни.

Изминаха двадесет години от дата 10 ноември, която основателно или не обявихме като репер за падането на комунистическия режим и начало на прехода към демокрация в България. Тези две десетилетия са изпълнени с емоциите на романтичните надежди и съвкупност от противоречиви реалности вътре в страната, които протичат в условията на един динамичен и още по-неясно развиващ се свят. В това кратко мигновение от човешката история интернет и мобилните телефони станаха наше ежедневие, учените клонираха овцата Доли и провеждат опити свързани с клонирането на човека, космически кораби напуснали Земята в онези години излязоха извън рамките на Слънчевата система и носят човешкото послание в безкрайния космос.

В края на периода светът навлезе в тежка финансова и икономическа криза, която породи сериозни въпроси от глобален характер. В същото време от дупките си изпълзяха плъхове намерили повод да реабилитират режима.

Ако погледнем собствената си история, ще установим, че за 20 г. комунистическият режим е напълно установен и наложен. Българското общество отдавна се е примирило с живота в условията на тотална власт на режима. Тодор Живков е укрепил позициите си на партиен и държавен ръководител, дори вече си е позволил лукса да закрие наказателните лагери.

В един 20 г. период след войната Западна Европа е преодоляла разрушенията, обединила е икономическото си пространство и има ясна визия за развитие на обединителните процеси.

В същия 20 г. период след 1989 г., другите бивши социалистически страни осъвремениха инфраструктурата си и направиха решителни и забележими стъпки в приближаването си към по-развитите западноевропейски страни.

Сякаш срещу и напук на наложилата се в света динамика, в българското общество продължава да е актуален въпроса – какво стана с реформите? Макар и улисани в проблемите на ежедневието, които все по-настойчиво свързваме с проблемите на оцеляването, голяма част от българите изразява неудовлетворение от състоянието на обществото и държавата (поне като словесен израз). Все по-често се питаме – защо стигнахме до тук (една от най-бедните държави в Европа)? Редицата от въпроси в този дух може да бъде много дълга. Едва ли е нужно да се изчерпва. Въпреки, че България е член на НАТО и ЕС, не се чувстват положителните ефекти от това. Напротив! Не се виждат перспективи за положително развитие.

Отчаяният възглас на Христо Ботев – “къде сме ние” все по-натрапчиво изплува в съзнанието на останалите вече малцина, които не са загърбили своя род и своята страна.

връщане в началото

1.1. Чувство на неудовлетвореност

"... Най-лошият съветник е отрицанието. Зад всяко отрицание е скрито невежество"

Н. Рьорих

Чувството на неудовлетвореност от случващото се в България през годините на т.нар. реформи е доминиращо в обществените нагласи и настроения. В изявите, изговарянето и демонстрацията на това чувство се забелязва една връзка, една приемственост с нагласите и говора от времето на режима. Тогава беше някак си интелектуално да се демонстрира позиция по т.нар. недъзи на социализма. Дори самата власт насърчаваше това, като организираше контролирано говорене. Днес се прави същото с недъзите на прехода – само се говори за тях.

Изявите на това безкрайно говорене в медиите са също толкова безкрайни. Практически няма интелектуалец, политик, анализатор, който да се е въздържал да изрази своя негативизъм. Тук ще приведа само ограничен брой цитати, които очертават контурите на картината.

Лицето на СДС от началото на 90-те години Лиана Пандалиева [1.1] казва:

“Неверието, безсилието, отчаянието на хората от всички поколения започва да става толкова силно, толкова видимо, толкова необратимо, че скоро държавата няма да има граждани, а само потенциални емигранти. Защото дори да обичат страната си, дори да искат да живеят в нея, те трябва да имат и шанса да оцелеят – денем по задните улички, нощем – и по булевардите.

…

… остава непонятно защо и днес гражданското общество се задоволи само с повишен интерес към ежедневниците. И никаква обществена реакция, никакъв опит всички угнетени, уплашени, унизени от страх и съмнения хора да закрещят в пълно гърло не политически лозунг, истината: “Искаме справедливост сега! Искаме живота си сега!”

За резултатите от т.нар. преход журналистът Илия Илиев [1.2] отбелязва:

“… у нас е победила криминалната революция. На смяна на развития социализъм синьо-червените управници след 10 ноември успешно изграждат криминален обществен строй. Наближава крайната му фаза, когато ще се формира такъв обществен ред, при който долните социални слоеве и управляващата върхушка окончателно ще се криминализират ведно с държавните институции и целия значим капитал.”

Актьорът Стойчо Мазгалаов [1.3] изразява своето неудовлетворение по следни начин:

“Това, което е в момента у нас, не покрива представата ми за демокрация. Напротив. Демокрацията дори понякога предизвиква негативни оценки, каквито се раждаха и по времето на комунистическия експеримент.”

Песимистична е и картината, която описва проф. Николай Генчев [1.4] на десетата година от промените:

“Започналият преди 10 години преход рухна. Той беше организиран съвършено ефимерно и несериозно, и имаше две главни задачи. Първо трябваше да остави страната без власт, за да бъде тя окончателно разграбена и унищожена икономически. Другата цел бе да се осигури управление, което да бъде гарантирано от някаква международна сила, която няма интерес да спасява България.

Дошло е време политиката както на червените, така и на сините, да бъде коренно преразгледана. Защото те провеждат политика на разруха, която е неспособна да се справи с огромните недостатъци в обществения живот през последните 10 години като престъпност, корупция, разхищение, разграбване, безработица, мизерия. Очевидно България има нужда от нова дума, дело и акт за нейното спасяване. Защото страната загива, както морално, така и физически. Нацията се изчерпва, намаляват нейните биологически, психически и морални възможности. Липсва реална държавна власт, която да сложи ред в нещата. Продължават да действат тъмните неорганизирани сили, които никой не спира.”

Кина Къдрева [1.5] отбелязва:

“… преустройството на обществото бе превърнато в страхотен икономически и морален срив, в стихия от мътна вода, завличаща всичко по пътя си: поглъщаща труда, стабилността и сигурността на българина и удобна за грабителство и лично облагодетелствуване на впуснали се в самолюбиво, истерично и алчно във властта, чрез властта и край властта лица, ведно с плъзналите разрастващи се метастазни образувания.”

Нищо друго освен неограничена престъпност не вижда Галина Стоянова [1.6]:

“За 13 години внедряване на демокрация, животът в България е като форма на неорганизирана престъпност. Води се война по всички фронтове, каквото и да говорят представителите на властта.”

Рангел Вълчанов [1.7] е до болка саркастичен

“Нещата в тази държава са толкова сериозни, че човек, ако вземе да се гръмне, ще стане смешен.”

Николай Майсторов [1.8] не вижда демокрация, не вижда и надежда:

“В България въобще няма демокрация. Има манипулация, скрит диктат, който определя жестоките граници на социалното и духовното съществуване. Живеем в мътилка, от която България скоро няма да се измъкне.”

Както отбелязах по-горе списъкът с подобни мнения може да бъде безкрайно дълъг.

Самото съществуване на масовото недоволство е сигурен индикатор, че нещо в България се е променило. Едва ли някой може да оспори, че има промени. Сред често посочваните достояния на промените е свободата, която се консумира в два основни аспекта – свободата да се напусне страната и свободата да се говори. Към двадесетата годишнина от т.нар. старт на промените България е от почти три години член на ЕС и почти четири години член на НАТО. Факти, които сами по себе си говорят за определени достижения и признание. Големият въпрос е: трябва ли да приемаме промените като реформа или като нещо, което се случва въпреки наложените процеси в страната?

Свободата да се напусне страната намали с един милион жителите на България. Една емиграционна вълна, която не допринесе особено за културния и ментален обмен с развития свят.

Що се отнася до свободата на словото, достатъчно е да цитираме Димтър Шумналиев [1.9]:

“Уви, детето на обществото, известно като свобода на словото, прихвана всички болести на прехода. Появи са гангренясала журналистика, журналистика, която се храни от тленни отпадъци. И не само се храни. Тя се самоопиянява от собствените си полюции в условията на всеобществена безотговорност. Каквато системата, такава и пресата. Каквито ценностни йерархии руши преходът, такива послания ще произвежда словото. В менгемето на подобно мислене детето на демокрацията взе да се изражда.”

За жалост още през първата година от членството ни в ЕС бяхме уличени като, меко казано неспазващи европейските нормите на поведение. България зае незавидни места в класациите за нивото на корумпираност [1.10].

“ЕС губи доверие в България, тя - в ЕС. Това не се говори официално, но отделни мнения на авторитетни европейски политици, публикации във влиятелни европейски вестници и списания говорят недвусмислено, че семето на недоверието е посято. Няма как до ушите на Европа да не достигат реципрочни сигнали от България, идващи от управляващите, близки до тях и предусещащи осезаеми финансови загуби бизнес среди.”

Животът ни като страна член на ЕС се превърна в едно постоянно мятане като риба на сухо от един доклад до следващия.В крайна сметка и членството ни в ЕС добави горчивина в усещанията ни за състоянието на държавата и обществото.

Фактът, че обществото ни и неговите елити артикулират тотална неудовлетвореност от това, което всички заедно без съпротивление приехме да наричаме реформа е обективна реалност. Ние живеем в свят, който тотално отричаме.

Сама по себе си тази обективна реалност не би била толкова тревожна, ако със същата упоритост обществото и неговите елити артикулираха анализ на причините, които доведоха България до това състояние. За противопоставяне и борба срещу движещите сили на упадъка дори не смея да мисля.

Въпроси като: от къде тръгнахме?; как тръгнахме?; за къде тръгнахме?, почти не се задават. Нещо повече, все повече се налага чувството, че нашето общество и неговите елити не се интересуват нито от въпросите, нито от отговорите. Ние всички стоим покорно в рамката на заклинанията, като в същото време сме превърнали недоволството в част от бита ни. Уж всичко знаем, уж всичко ни е ясно, но не можем да мръднем напред. Не можем да прекрачим извън сферата на приказките.

връщане в началото

1.2. Как се анализира случилото се

Ето, така е било!... Пусто и безнадеждно!

Йордан Радичков

Дълго време в българския обществен и политически дебат липсваше сериозен систематичен политически и икономически анализ на изходните позиции и процесите които ни доведоха България до днешното състояние. В последните две, три години се развиха процеси, които със своя цинизъм  бруталност оголиха доста от скритата същност на ставането. Вече се говори и се правят анализи на явления, които преди се считаха за неприемлива мнителност. Последният вариант на Закона за отваряне на досиетата и работата на Комисията дадоха също тласък в тази насока.

Макар и позакъснели, се появиха сериозни изследвания, главно за същността на социализма. Изключителен принос в това направление има Института за изследване на близкото минало [1.11 – 1.14]. За късното появяване на самия Институт, неговият основател и ръководител, проф. Ивайло Знеполски казва [1.15]:

“- Имаше надежди, че инициативата ще поемат съответните български институции, но това не се случи. Институти за изследване на комунистическата епоха, музеи на жертвите на тоталитаризма или на тоталитарното изкуство съществуват във всички източноевропейски страни. Само в България, въпреки смяната на разноцветни правителства, не беше направена нито една стъпка. Но с постепенното заглъхване на първоначалните емоции и настаняването на някаква нова житейска рутина се появи опасност от забравата. Междувременно архивите най-накрая станаха достъпни и редица колеги започнаха да работят в областта на устната история на комунизма. Целта на института ни е да пресечем процеса на забравата и да превърнем комунистическия период в обект на научно изследване. В нашата поредица "Минало несвършено" вече излязоха седем обемисти книги. Подготвяме и нови заглавия.”

Започна да се запълва и празното пространство на разследващата журналистика [1.16 – 1.18].

Независимо от тези сериозни и обнадеждаващи първи стъпки, липсва едно ясно, очистено от емоции и пристрастия описание на това което се случи през изминалите 20 години, а така също и на самото състояние, в което се намираме, независимо дали то е добро или лошо.

Години след старта на т.нар. реформи, някои от стратезите и морални съдници на процесите откровено признават, че нито са били наясно със същността на ставащото в последните години на режима, нито са имали представа на къде поема България.

Проф. Богданов [1.19] признава това дванадесет години след 1989 година:

“През 1990-1991 бяхме настроени оптимистично, такова беше общото настроение. Не мога да кажа, че тогава съм имал ясна идея за предстоящото.”

По същото време Димитър Коруджиев [1.20] се опитва да се оправдава:

“В последно време си дадох ясна сметка, че аз всъщност знам много малко за тези неща или не знам почти нищо. Наистина участвах в политическата история на СДС, бях свидетел на много събития, на поведението на много личности, всъщност не само на политическата история на СДС, но и на България.

Но нещата са се решавали на едно друго, по-тайно, подземно равнище. Там, където е било разпределянето на собствеността още в средата на 80-те години, там където е решавано как да бъдат изнесени милиарди долари от България, там, където се е подготвяла икономическата власт, която е истинската власт, защото купува хора от политическата власт. Аз си дадох сметка, че за тези процеси не знам абсолютно нищо. А те обясняват и внезапните промени в поведението на много политици през тези години, които аз не можех да разбера.”

Това е реалността – лидерите водеха обществото повече с претенции отколкото с отговорност. Дълъг е списъкът на тези, които се изживяваха като оракули и сочеха неясни и за тях посоки. Някои от тях и до днес се изживяват като такива. Те носят огромния грях за отказа от анализ и осмисляне на същността на режима, респективно на процесите, които върхушката на режима искаше да представи като реформа.

През 2003 г. Един емигрант [1.21] възкликва:

“Амнезията и апатията се насаждат изкуствено. Истината за комунистическите престъпления срещу свободата на личността е изтласкана и защото нямаше никаква обществена санкция. Катарзисът не се състоя, хората в по-голямата си част останаха неосведомени за това, което се е случвало, а после се дезинтересираха защото бяха непрекъснато натиквани в битовото и скандалното.”

Разбира се, появи се известно количество мемоаристика, която в една или друга степен засягаше процесите наричани реформа. В повечето от тези произведения е разказана и изследвана технологията на случилото се, например [1.22 – 1.29] и още много други. От своя страна мемоаристиката на функционерите на режима е съмнителна от гледна точка на верността на твърденията, защото тя е насочена предимно към изплакване на не съвсем чистaта им съвест. Пък и рефлексите им да манипулират обществото не са ги напуснали. Повечето от публицистичните им изяви будят отвращение.

Нито преди старта на процесите, нито през годините на т.нар. преход някои е поставял въпроса за това, какво става с държавата. Обществото беше лишено целенасочено от възможността да води дебат на подобна тема. Словоблудствата за лява и дясна политика задушаваха всеки нормален разговор.

Особено деликатно е положението с прилагането на научните методи за описание на случилото се. Появиха се изследвания, които прилагат научните методи на икономиката, на историята, на социологията. Прилагането на съответния научен инструментариум предлага съответна картина, която не винаги разкрива до край същността. Причината за това е, че случилото се през годините в България е един всеобхватен, гигантски криминален процес. Изследването на подобно чудовищно престъпление с научни методи не може да изчерпи цялата му същност. Действията на режима и животът на хората в създадените от него условия не е нормален, не е естествен политически и обществен процес. Това е процес, който е доминиран от криминалния елемент.

Правният нихилизъм е една от основните характеристики на режима. Властващите не спазва дори законите, които могат да си напишат по какъвто си поискат начин. Човешката история не познава по развихрена степен на правен нихилизъм. Дори най-жестоките тирани са спазвали законите, такива каквито са били написани за обслужване на техните цели. Комунизмът е тиранията на абсолютния правен нихилизъм. Животът в такива условия се характеризира със стремежа да не се оставят следи за действията на упражняващите власт. Дори оставените писмени документи ползват т.нар. комунистически новоговор, изобретен и въведен в практиката с единствената цел да скрива реалността. За изпълнените с идеологически заклинания секретни документи са скрити деяния и процеси, договорени по тъмни доби на четири очи.

Икономиката се доминира от криминално преразпределение и присвояване на националния продукт. Икономическата наука, например, може да изследва причините и последствията от фалита на една банка, но не може да обясни същността на явлението, когато банката е окрадена, когато парите от нея, които са пари на вложителите, са изнесени в чували и са пратени в чужбина като “ценна пратка”.

Общественото поведение е подчинено на рефлекторна адаптация към перманентния терор. Основна стратегия на оцеляването е да се говори не това, което се мисли, нито това , което реално се е случило, а това, което е в синхрон с идеологическата доктрина на режима. Документите на обществени, държавни и общински институции също се съставят по такъв начин, че да не се улови каквото и да било противоречие с официалната доктрина. Самата доктрина на режима търпи поврати в тълкуването и интерпретациите. Това налага перманентната практика де се унищожават станалите неудобни документи. Например при смяната на имената на турците и българомохамеданите се унищожаваха архивите в болниците и учебните заведения. И това е само един пример, известен поради причината, че не се взимаха мерки за засекретяване.

Всичко това обяснява защо методите на обществените науки не могат да разкрият до край същността на комунизма. Това не е недостатък на научните методи или пък на учените, а заради не достатъчно надежден фактологически материал. Нещо, което може да се преодолее като се говори и пише свободно за режима и т.нар. реформи, с опит да се погледне отвъд новоговора на режима, който след това се трансформира в новоговор на българската демокрация. Необходимо е разследване на едно продължаващо и до днес, макар и мутирало, криминално явление, уликите за което непрекъснато са заличавани.

От 1989-а изминаха двадесет години. Светът се движи с шеметна скорост. България продължава да изостава. Българското общество се отказва не само от катарзиса. То отказва въобще да погледне назад и да осмисли извървения път. Отказваме да видим състоянието на държавата ни днес и дори не мислим да я видим в бъдещето. Затова и погледът ни е все още блуждаещ, хаотичен и неясен. Това е погледа на болният от амнезия, който не може да планира бъдещето си, защото не помни дори последните мигове от миналото си.

връщане в началото

1.3. Какви цели си поставя настоящия материал

Но, Боже,
струва ли си да се изтрезнява?

Любомир Левчев

Аз, разбира се, нямам претенциите да представя тук анализ, който да запълни огромната празнина. Ще се опитам обаче да очертая и предпоставя дискусията по кръга въпроси, на които трябва да се намери отговор за да има база за един такъв анализ. Основополагащите елементи на подобен анализ трябва да бъдат:

·        Анализ на състоянието на българското общество в годините преди и към момента на смяната на ръководството на режима;

·        Анализ на преразпределителните процеси в годините преди и към момента на смяната на ръководството на режима;

·        Анализ на промените в българското общество през годините след смяната на ръководството на режима;

·        Анализ на преразпределителните процеси през годините след смяната на ръководството на режима.

Ако разглеждаме горните елементи като своеобразна вертикална структура на анализа, то тази структура трябва да бъде пронизана в хоризонтала от анализа на владеенето и разпореждането със собствеността върху националното богатство и състоянието и характеристиките на елитите на обществото. Това са основните елементи, които дефинират състоянието на обществото и държавата, дефинират режима на управление.

Анализът на икономическите процеси обяснява по-скоро защо едно общество е бедно или богато, но само съпоставянето на материалната бедност или богатство не предопределя същността на един обществено държавен режим. Има бедни и богати диктатури, бедни и богати демокрации. За изясняване на същността на един режим, на едно обществено състояние е необходим анализ на структурата на елитите на обществото, на взаимовръзките между тези елити, оценката за тези елити от широките слоеве на обществото и не на последно място отношението на елитите към тези слоеве.

Същността на всеки режим се определя от това какви отношения предопределя между елита и народните маси. Съществено е до каква степен елитът на обществото е водач на своя народ, независимо дали пътят по-който го води е труден или лесен, или елитът върви по свой път, без да се интересува какво става със собственото му общество.

В първия случай елитът е реална еманация на народа, припознат е от народа си и се ползва с доверието на обществото.

Във втория случай елитът е имагинерна еманация на обществото, бива припознаван насилствено и се назначава от външни сили. Такъв елит е разнороден, нехомогенен, както са разнородни и нехомогенни външните интереси спрямо обществото. Това е натрапен елит, обществото е изпълнено с прикрита омраза и при удобен случай не пропуска възможността да се разправи с него или с отделни негови части. Доминиращата емоция в обществото е омразата. Широките народни маси мразят елита си. Елитът мрази своя народ и все по-задълбочено се концентрира върху две неща:

·        Измисляне на признаци за дистанциране от собствения си народ;

·        Търсене на подходящи господари, на който да прислужва за сметка на народа си.

В най-новата история на нашето общество и държава преобладават периоди, в които доминиращи позиции се заемат от квази елити. Трудно могат да се очертаят кратките периоди, в които отчетливо се наблюдават процеси на зараждане на автентичен елит. Практически в цялата ни история от 1878 г. насам не имало ясно изразена група, която да е предложила градивен, полезен за държавата и нацията обществен план. По тази причина българското общество става лесна плячка при проникването на външни проекти, облечени като идеологически доктрини. Предмет на отделна дискусия е въпросът – дали и възраждането не е минало под същия знак?

Практически българското общество твори най-новата си история водено не от национален елит, а от авторитети. Авторитетът обаче е нещо много по-преходно от елита. Преходността на авторитетите е както по отношение на времето, така и по отношение на сферите на деятелност. Авторитетите нямат легитимацията на елита, те получават временно признание и то в ограничената област на своята деятелност или в ограничен кръг проблеми извън сферата им на деятелност.

При официалното властване на режима няма автентичен елит. След смяната на ръководството на режима положението не се променя. За тези периоди по-правилно е да се говори за авторитети.  С цел по-голяма словесна лекота, аз ще ползвам термините елит и локални елити (практически това са авторитетите в своята сфера на деятелност). В тази структура особено място заемат интелектуалният, политическият, и икономическият елити. Структурата и качествата на тези елити, взаимоотношенията между тях, взаимните преливания и влияния определят в значителна степен характеристиките на общността, която формира и изпълнява ролята на национален елит.

Анализът на това, което се случи в страната ни след 1989 г. не може да бъде цялостен и обективен ако не се засегне влиянието на външните за държавата и обществото фактори. Случващото се тук, у нас е вътре в контекста на преобразуването на комунистическата система и процесите в света като цяло. В значителна степен процесите в посткомунистическа България се определят от влиянието на т.нар. велики сили и разбира се от цялостния световен процес.

Тези влияния не са еднозначни. Процесите протичат в обстановка на преплитане на глобални, регионални и национални интереси. Например, само две години след приемането на България в ЕС, в Америка това се отчита като грешка [1.30]. Подобни публикации се появяват и в други американски издания. Самият Европейски съюз ни разглежда доста критично. В средата на 2008 се появи негативния доклад на ЕК, който в безпрецедентен за ЕС до момента стил, констатира: държавните структури са се сраснали с съмнителни бизнес групировки. В същото време Русия преследва свои икономически интереси, в които въвлича без особени усилия и България. Стигна се до там, че висши руски дипломати, най-цинично да заявят, че България е техния троянския кон в Европа.

Чувството на неудовлетвореност от прехода се подхранва и допълва от усещанията за глобална незначителност на страната ни.

Всичко това е плод на липсата на ясна концепция за позициониране на страната в най-общо казано, международната обстановка. Дори теми, които все повече изглеждат консенсусни за обществото като евроинтеграцията и членството в НАТО са формулирани абстрактно и повърхностно. Превърнати са в лозунг. Отсъстват каквито и да било форми на дебат за цената и последствията от огромното предизвикателство на интеграционните процеси.

Именно поради тази причина практически едновременно с развитието на финансовата криза от 2008 г. у нас отново се появиха “гробокопачи на капитализма”.

връщане в началото

1.4. Защо въобще се захващам с това?

Каквито и да се резултатите от това, което наричаме преход, независимо от това дали сме удовлетворени или не от този преход, това което се случи в страните от бившия социалистически блок е уникално. Такива промени се случват рядко в човешката история. Същински шанс е да живееш в такива времена. Драматичността на събитията последвали падането на берлинската стена се подсилва и от това, че повечето бивши социалистически (Полша, Чехия, Словакия, Словения) страни се нормализираха успешно. Други обаче (Албания, България Румъния и частите от бивша Югославия без Словения) останаха образно казано в зоната на здрача, независимо, че България и Румъния са членки на ЕС.

На мен ми се случи да бъда измежду по-активните участници в събитията в моята родина – България. Втурнах се с не добре обоснован ентусиазъм в политическия водовъртеж. Участвах в държавната администрация на доста високи постове. Независимо от личните ми оценки за случилото, независимо от житейския ми статус, аз съм съпричастен със всичко станало, и разбира се отговорен за всичко станало.

Постепенно логиката на политическите и обществени реалности ме изпрати в периферията и практически след 2001 г., аз съм просто страничен наблюдател.

Конкретният повод да изложа в писмен вид своите възгледи за случилото се в България беше една сбирка във връзка с десетата годишнина от 10-ти ноември. В една от залите на Дома на архитектите се бяха се събрали людете от т.нар. демократични сили, от началото на демокрацията, както е прието да се казва. Гледах ги, слушах ги и постепенно започнах да разбирам две неща:

·        Тези хора не са адекватни на времето – нито тогава (преди 10 години), нито сега;

·        Съзнателно или не, пренаписването на историята е вече в ход.

Освен от амнезията на “бащите на демокрацията”, вторият извод е провокиран и от PR кампанията на управляващото тогава правителство на Иван Костов. В ход беше мощен процес на пренаписване на историята. В последствие всички тези напъни се оказаха ненужни От написаната от PR-те история, се интересуваха ограничен кръг фанатици.

В резултат на всичко това, почувствал се потопен в една безкрайна лъжа и аз реших да изложа възгледите си за случилото се в България. Ей така, ако може да остане белег, знак а това как аз преживях, видях, разбрах и оцених събитията. Позволявам си да предложа своя разказ, защото вярвам в това, което казва, макар и по друг повод Диана Иванова [Диана Иванова, Липсващи стаи (истории за комунизма в България), Капитал, 30 Юни 2007 г., стр. 30]:

“Всеки разказ е форма на мислене, върху която някой друг ще стъпи, за да мисли себе си. Всеки разказ прави възможен следващия. Няма излишни истории.”

Ще се опитам да предложа анализ, който е очистен от вторачване в детайла, в технологията на случките. Например, аз не се интересувам от конкретни имена и животинско плодови прякори. Интересува ме генезиса на въпросните субекти, кой имаше интерес от тяхната поява, кой ги създаде, кой определи колко и как да живеят и кой разпореди тяхното отстраняване. Не ме интересуват имената на тези, които продават националните интереси, а това от къде и защо се появяват, защо успяват да доминират в българското общество.

Аз не рисувам картината на случилото. Използвам картината, такава, каквато се вижда от повечето хора, като се позовавам на становището и позициите на видни интелектуалци, политици, журналисти и авторитети. Поради невъзможност лично да провеждам интервюта, аз се позовавам на техните медийни изяви. Използвам го за да подкрепя своите тези, или за да се разгранича от насаждането на митология. По тази причина повечето от цитираните материали са от вестниците или други медии – там където се води обществения разговор, такъв какъвто е той. Това, което се опитвам да направя е да погледна зад картината и да предложа моят възглед за това защо картината изглежда така както я виждаме.

*** ***

Ненавиждам тези дето вечно оправят света и ще ми бъде много тъжно, ако този, който прочете това писание остане с подобно впечатление от мен.

За тези, за които материала може да се види твърде черноглед ще припомня, че все пак България е на последните места в Европа и на практика присъствието ни в Европейските дела предизвиква само досада и неприязън. Сочат ни с пръст и ни хокат като крадливи и неспособни да се справим с делата си. Ако погледнем с отворени очи какво ни казаха резултатите от референдумите за европейската конституция във Франция и Холандия, не означава, че сме черногледи. Другото е спекулации и броене на командировъчните стотинки за престоя в Брюксел.

Аз няма да се ангажирам с оценки на това, дали резултатите от случилото се е добро или лошо. За мен най-важното е да наречем с точни думи случилото се. Това, което ще се опитам да защитя аргументирано е, че:

В България не се случиха реформи, а само една трансформация на комунистическия режим. В България не се осъществи демонтаж и разрушаване на комунистическия режим. Блокирано е изграждането на модерна и демократична държава . Всичко случило се е едно продължение на грандиозен криминален процес, стартирал официално на 9-ти септември 1944 г.

За пореден път България пропусна да промени своите позиции в Европа и света. Налудната радост от членството в НАТО и ЕС не променят статуса ни на периодично прислоняващи се към поредната империя.

връщане в началото

Цитирани източници:

1.1  Лиана Панделиева, Гражданското общество у нас потъна в четене на вестници, в.Монитор, 03 март 2001, стр. 17

1.2  Илия Илиев, Липсата на морал в обществото уби Елеонора, в. Монитор, 01 февруари 2001, стр. 15

1.3  Кристина Патрашкова, Стойчо Мазгалов: Политиците ни са вече похабени, в.Монитор, 28 декември 2000, стр. 16

1.4  Милена Бойчева, Проф. Николай Генчев не дочака новото ни възраждане, в. Монитор, 23 ноември 2000, стр. 18

1.5  Кина Къдрева, Кой деморализира българина, в. Монитор, 23 Януари 2002, стр. 18

1.6  Галина Стоянова, Крачещи мъртъвци, в.  Монитор, 25 Януари 2003, стр. 15

1.7  Борислав Колев, Рангел Вълчанов: Жанровете в кръстоносната държава се разхвърчаха, в. Капитал,01 Март 2003, стр. 28

1.8  Руен Руенов, Николай Майсторов: Живеем в мътилка, от която няма скоро да се измъкнем, в. Пари, 11 Юли 2003 г.,стр. 23

1.9  Димитър Шумналиев, Репортерка предлага сьомга, наивен редактор я пържи (Солидарност за Огнян Стефанов - барикада с много неизвестни), Труд, 25 Септември 2008 г., стр. 14

1.10   Светослав Ставрев, България и ЕС - към нормализация или към криза, в.Дневник, 21 май 2008 г., стр. 12

1.11    Мартин Иванов, Реформаторство без реформи, С., Сиела, 2008, 315 стр.

1.12    Христо Христов, Тайните фалити на комунизма, С., Сиела, 2007, 375 стр.

1.13    Виктор Суворов, Последната република, Факел Експрес, 1996, 332 стр.

1.14    Ивайло Знеполски, Българският комунизъм, С., Сиела, 2008, 358 стр.

1.15    Петър Петров, Проф. Ивайло Знеполски: Царе сме на пресоляване на супата., Монитор, 27 Септември 2008 г., стр. 11

1.16    Кънчо Кожухаров, Кой какъв е в българската корупция т. 1, С., Лингея, 2007, 208 стр.

1.17    Кънчо Кожухаров, Кой какъв е в българската корупция т.2, С., Лингея, 2008, 237 стр.

1.18    Юрген Рот, Новите български демони, С., Слънце, 2008, 299 стр.

1.19    Руен Руенов, Богдан Богданов: Не е вярно, че сме най-загубените, Пари, 21-Февруари-2003, стр. 23

1.20    Деян Енев, Димитър Коруджиев: Малък народ като нашия е винаги между Сцила и Харибда, Сега, 22-Март-2003, стр. 9

1.21    Руен Руенов, Любомир Канов: България има изключителна възможност да подобри образа си в САЩ, Пари, 28-Февруари-03, стр. 23

1.22    Сборник, Анатомия на прехода - Стопанската политика на България от 1989 до 2004, С., Сиела, 2004, 227 стр.

1.23    Сборник, Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г., Ф-я "Желю Желев", 1999, 288 стр.

1.24    Сборник, Фашизмът срещу "Фашизмът", С., Ф-я "Желю Желев", 2004, 440 стр.

1.25    Желю Желев, Въпреки всичко, С., Колибри, 2005, 637 стр.

1.26    Желю Желев, Интелигенция и политика, С., Литературен форум, 1995, 274 стр.

1.27    Лиляна Александриева (съставител), Накога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на Румяна Узунова, С., Ф-я "Д-р Желю Желев", 2007, 728 стр.

1.28    Сборник-документи, Кръглата маса, Ф-я "Д-р Желю Желев", 1998, 709 стр.

1.29    Димитър Луджев, Революцията в България 1989-1991 - книга 1, С., Д-р Иван Богоров, 2008, 407 стр.

1.30    в. Дневник., Таймс: ЕС ще повтори с Хърватия грешката, която допусна с България и Румъния, 6 ноември 2008 г.

връщане в началото