ІІ. КОРЕНИТЕ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

2.1. Спекулации с кризата в икономиката

2.1.1. Спекулацията с външния дълг

2.1.2. Грабежът и разрухата в условията на режима

2.2. Състояние на елитите

2.2.1. Елитите в служба на режима

2.2.2. Дисиденти в рамките на режима

2.2.3. Неоформени локални елити

2.3. Състояние на обществото


ІІ. КОРЕНИТЕ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

“… комунизмът е двуличен, той винаги е имал две лица: гениална маскировка с чудовищна вътрешност. По пътя към целта си комунистите действат с маска, щом постигнат целта си я смъкват. Погрешните прогнози са именно прогнози, при които маската е взета за истинското лице.”

Абдурахман Авторханов

Годината 1989 влиза в историята като година на рухване на световната система на комунистическия режим. Без съмнение през есента на тази година се случват събития, които дават основание за едно такова маркиране. За България, в този смисъл е конкретизирана датата 10 ноември 1989 г.. Историческият подход и мислене обаче ни задължават да правим разлика между т.нар падане на режима и старта на неговата метаморфоза като процес. Този процес е разтеглен във времето и маркирането на различни дати в продължение на това време служи само за отбелязване на отделни фази или повратни моменти от метаморфозите, трансформациите или реформирането на режима.

Корените на трансформацията на комунистическия режим могат да се открият още във времето на неговото налагане в Русия. Този режим противоречи на човешката природа и е отклонение в еволюцията на човешкото общество. Тази му същностна характеристика предопределя факта, че още със самото му налагане в средите на неговите функционери са съществували групи, които са били наясно, че връщането на това отклонение в руслото на нормалната човешка еволюция е неизбежно. Вождовете на режима никога не са вярвали в политическата му доктрина. Те просто я използват за да прикрият същността на своето дело – най-мащабната кражба в човешката история. Кражбата не завършва, когато се изконсумира откраднатото, тя завършва, когато престъплението е възмездено или престъпниците са заличили напълно следите за него.

През 80-те години на миналия век режимът като световна система е подложен на силен външен натиск. Президентът Рейгън оповестява официално борбата с империята на злото. Задействани са мощни политически и икономически механизми за оказване на силен натиск върху международната система на режима [2.1]. Специално се акцентира на прекият икономически натиск. Всичко това обаче би било безплодно, ако държавността в метрополията и в най-преданите васални територии не беше проядена от перманентно вътрешно разграбване, и ако не съвпадаше с интересите на върхушката на режима.

За България действията за подготовка на трансформацията на режима стават отчетливо видими в началото на 80-те години на миналия век, а в определени аспекти и доста преди това. На практика всички опити да се подражава на пазарната икономика не са нищо друго освен разширяване на възможностите за нерегламентирано присвояване. Първите опити за изнасяне на икономическа активност на Запад са още от 60-те години.

По същество самият комунистически експеримент е замислен като една тотална кражба, реализирана с невиждано насилие. Отсъствието на възмездие за извършеното престъпление, предопределя неговия завършек като собствеността върху откраднатото се оформи така, че да изглежда прилично от юридическа гледна точка. Това, което претенциозно и наивно наричаме реформа е завършващ етап на криминалния процес наречен социалистическа революция. Сакралните дати са свързани с официалния старт на трансформацията на режима. Последвалите години са само една част на процес, чиито корени се намират още във времената на налагането на режима.

2.1. Спекулации с кризата в икономиката

“... окото, което гледа на събитията, никога не е невинно, а предварителната нагласа и предубежденията на историка са главните фактори, които влияят върху начина, по който той ще разкаже за миналото.”

Роджър Осбърн

Безспорно социалистическата икономическа система е неефективна. Това беше една от основните причини наложили трансформацията на световната система на режима. Независимо от тази обективна закономерност, изолирани точки на режима – Северна Корея, Куба – съществуват и до днес, въпреки цената, която плащат народите на тези страни. Това показва, че икономическият крах не е еднозначно свързан с отказ от властта и осъществяване на реформи.

Посткомунистическото развитие на бившите социалистически страни е различно. Позициите на България в социалистическата система не съответстват на позициите и в рамките на т.нар. нови демокрации. Последното място на България в рамките т.нар социалистическо семейство е много по-близо до ядрото, отколкото последното и място в семейството на постсоциалистическите страни. Причините за тези различия и несъответствия не са в обективната неефективност на социалистическата икономическа система. Други фактори имат по-голям принос за срива на българската икономика и техните корени са още във времето на официалното властване на режима.

2.1.1. Спекулацията с външния дълг

Милиардите външен дълг, които България дължи предимно на западни банки, са една от най-големите тайни на комунистическото управление. За тях знаят само Живков и неколцина висши партийни функционери.

Христо Христов

След смяната на ръководството на режима говоренето за недъзите на социалистическата икономика премина границите на обективния анализ и се превърна в едно от клишетата на посткомунистическия новоговор. В това говорене се включиха дори най-висшите ръководители от времето на официалното властване на режима, начело с Тодор Живков [2.2].

След облекчаване на достъпа до засекретените архиви, се появиха редица изследвания, които в една или друга степен фетишизираха недъзите на социалистическата икономика [2.3]. По-точно е да се каже, че прекаленото вторачване в тези недъзи, скрива един процес, който непрекъснато съпътства стопанската дейност в условията на режима – кражбите. Авторът на цитираната книга Христо Христов отбелязва:

“Оскъдната счетоводна документация не позволява да се установи къде са потъналите милиони от ревизорската констатация”.

Тази и други подобни констатации в книгата, остават някак си встрани. Вероятно трепета от докосването до архивни материали, които до скоро са били табу, прави авторите прекалено доверчиви към тези материали.

Все пак не трябва да забравяме двуличието на режима. Голям обем от преписката водена между представители на върхушката на режима, макар и секретна, е имала една единствена цел – да прикрива реални действия или да оправдава престъпни бездействия. От друга страна фрази като “характерната за социализма безстопанственост” са повтаряни толкова често, че са загубили своя смисъл. Безстопанствеността е конкретно действие и има конкретни изражения. Не съществува безстопанственост просто така за обясняването на сублимирали материални и финансови активи. Безстопанствеността, с която с лекота се обяснява случилото се с икономиката на режима има конкретни криминални измерения и конкретни извършители.

Въпреки всички недъзи на социалистическата икономика, няма обективни икономически причини за натрупването от страна на България на необслужваем външен дълг над 10 млрд. долара. Ще отбележа само някои от факторите, които подкрепят тази теза [2.4].

·          Метрополията – СССР изпитва огромни икономически трудности, но пазарът за български стоки и български реекспорт (главно на високотехнологични стоки) там е гарантиран. Износът за СССР през 1989 г. е два пъти по-голям в сравнение с 1980 г. [стр. 15]

·          Години на ред България внася двойно повече нефт от капацитета за преработка на тогавашното държавно предприятие “Нефтохим”. Излишъците се реекспортират с огромна печалба. Вярно е, че през последните две години (1988 и 1989) има спад на вноса [стр. 170], но той не е в размери, които да предопределят криза.

·          В началото на 80-те България е сред страните с най-бързо нарастващ експорт. Експортната активност се поддържа през цялото десетилетие. Съпоставката на 1980 с 1989 сочи ръст от 54% на външнотърговския оборот [стр. 15]. Методично се разширява експорта за страните от Западна Европа. Съпоставката на 1980 с 1989 сочи ръст от 4,4% на външнотърговския оборот със страните от ЕО [стр. 21]. За същият период износът за САЩ е удвоен [стр. 17] В същото време се поддържат и разширяват позициите на пазарите в страните от т. нар. “трети свят”, главно с арабските страни. Съпоставката на 1980 с 1989 сочи ръст от 31% на външнотърговския оборот с арабските страни [стр. 21].

·          Два основни сектора на промишлеността - химическата промишленост и енергетиката работят с пълно натоварване на мощностите и въпреки, че икономиката на социализма залязва тези сектори носят огромни печалби. През 80-те години България е лидер на регионалния пазар на енергоносители и химически продукти. Дори без да стори нови мощности, след затварянето на някои от блоковете на АЕЦ, България продължава да е регионален лидер в производството на електроенергия.

·          Външният дълг на страната е формиран предимно от заеми от частни банки (банките от Лондонския клуб). Незначителна част от него е по линията на т. нар. държавни заеми (Парижки клуб). При Тази структура на дълга не е логично да се мисли, че заемите са отпускани на една очевидно затъваща икономика. Едва ли частните банки са били включени в някаква мащабна политическа спекулация. Напротив, въпреки че е въвличана в политическите скандали (покушението срещу Папата, убийството на Георги Марков) България не губи кредитен авторитет и практически безпрепятствено получава кредити. Това недвусмислено показва, че оценките на експертите на частните банки сочат, че социалистическата икономика на България може да обслужва заемите, които се искат. Именно по тази причина се отпускат и съответните заеми.

·          Определени елементи от силовите, репресивни структури на режима държат и контролират нерегламентираният бизнес с оръжие и наркотици [2.5, 2.6]. Бизнесът е криминален, но структурите, които го осъществяват са държавни и приходите би трябвало да постъпват в някакви държавни сметки. Разбира се при подобни нелегитимни операции се ползват физически лица като държатели на съответните банкови сметки, но е наивно да се мисли, че те не са били под контрол. В този бизнес се въртят огромни суми, но те очевидно не са отивали за погасяване на държавните дългове или за инвестиции в националната икономика. Много преди официалната дата на трансформацията приватизацията на държавните приходи е започнала.

Анализът на данните показва, че посочените фактори определят елемент на националния приход, който не само компенсира загубите от типичната социалистическа неефективност в другите сектори – тежко машиностроене, електроника, биотехнологии, но определено дава възможност за предоговаряне на обслужването на заемите, ако е имало необходимост от това. Спекулация е да се твърди, че икономическата криза е повод за закриване на държавата. Кризите са обективно икономическо явление, възникват циклично, преодоляват се и никога не са били причина за разрушаване на държавността.

Тук ще отворя една скоба, за да отбележа, че насочването към сектори на индустрията като тежко машиностроене, електроника и биотехнологии, през 80-те години не беше грешка, както анализите - клишета непрекъснато повтарят. Проблемът се състоеше в това, че ширещата се вече кражба на национален продукт не позволи тези сектори да се развият и допринесат за възхода на националната икономика, както това направи развитието на секторите тежка химия и енергетика в по-ранните периоди на режима.

Друг не по-малко важен фактор, който прави необосновано фетишизирането на кризата с външния дълг е контролираното и ограничавано вътрешно потребление. Режимът разходваше незначителни средства за т. нар. стоки за широко потребление. Ограниченията бяха не само по линия конвертируема валута, но и по отношение на вноса от другите социалистически страни. Режимът имаше тотален контрол върху потреблението. Христо Христов [2.3] прокарва като червена нишка в книгата си тезата, че Тодор Живков съзнателно е увеличавал външния дълг, само и само де не се понижи стандартът на живот на народа. Това разбира се не е вярно. Вероятно този не съвсем верен извод е плод на факта, че авторът се базира на документите по Дело № 4, което е спретнато от съратниците на Живков и има за цел да размие проблема за вината за натрупания външен дълг. По горе, вече беше споменато, че основната част от документите на режима са сътворявани с подобна цел – размиване и скриване на истината. От друга страна Дело № 4 е замислено и разиграно с цел да се прехвърли цялата вина върху клана Живков, който към онзи момент е в губещи позиции.

Ежедневно, на всички нива се повтаряше за “грижата за човека”, но тя не съществуваше. Дори по времето на режима никой не вярваше в нея. Твърде наивно е да се вярва, че режимът съзнателно е затъвал в непосилни външни дългове воден от желанието да поддържа жизненото равнище на народа. Архивните документи и спомени на представители от върхушката на режима, които свидетелстват в това направление имат само и единствено пропаганден характер. Нека не забравяме до какви висоти беше доведено т.нар. самозадоволяване. Народът оцеляваше, не защото се хранеше от трупаните дългове, а благодарение на една паралелна, примитивна икономика на самозадоволяването. Това, което днес наричаме сива икономика съществуваше още в годините на социализма. Тогава тя беше форма на оцеляване.

Недъзите на социалистическата икономика са безспорни. Без съмнение тези недъзи са основен фактор за кризите и неблагополучията на режима. Но не те са доминиращия фактор, който определя изключително тежкото състояние на националното стопанство към датата на смяна на ръководството на режима и последвалото разрушаване на държавността.

Главният фактор е грабежът, присвояването на националния продукт от страна на върхушката на режима.

2.1.2. Грабежът и разрухата в условията на режима

“... удължаването на агонията е продиктувано основно от инстинкта на комунистическата власт да се подготви така преди катастрофата, че да оцелее след нея.”

Васил Коларов – Управител на БНБ

От приведените по-горе аргументи може да се направи един единствен извод. Далече преди датата 10 ноември е стартиран мащабен криминален процес. По-точно казано откровения, насилствен грабеж от първите години след 9-ти септември 1944 г., плавно преминава в грабежа маскиран зад държавно планираната икономика. През целият период на официално властване на режима икономическите процеси в страната се развиват в условията на разширяващ се грабеж. Осъществява се грандиозно, нерегламентирано (дори от доктрината на режима) преразпределение на националното богатство. Преразпределение, което е в лична или тясно групова полза на един затворен кръг, който можем да определим като върхушката на режима. Механизмите на тази огромна кражба работят и се усъвършенстват непрекъснато. Предпоставя се и се организира икономическата, а следователно и политическата власт за десетилетия напред.

В условията на официалното властване на режима, подобни действия може да си позволи само много тясна група от осъществяващите властта. Структурата и съставът на тази група може да бъде предмет на отделно изследване. Както вече отбелязах в увода, не това е най-важното за този анализ. Най-общо казано, това което можем да определим като върхушка на режима е един сложен конгломерат от висши партийни функционери (нямаше висши държавни или стопански ръководители, които да не са в на висши партийни постове), ръководители на т.нар. Държавна сигурност и другите репресивни институции на режима. Двадесет години след официалния старт на трансформацията не е толкова трудно да се идентифицират победилите фамилии.

Развитието на грабежа, неизбежно извежда процеса извън затворения кръг на посветените. Дори в условията на тоталитарен режим той не може да протича абсолютно изолирано. Независимо от това, че се инициира, осъществява и управлява от силно ограничена и затворена група на комунистическата върхушка, процеса рефлектира върху цялото общество. Пропагандата на режима говореше за разхищения и дори се бореше (поне на думи) с разхищенията. Като всичко в социалистическата пропаганда и разхищенията бяха абстрактно понятие. В реалния живот имаше присвоявания и кражби.

Постепенно процесът обхваща все по-широки кръгове на т.нар. номенклатура. Чрез своеобразна дифузия се обхваща доминираща част от обществото, където нещата протичат на подсъзнателно, рефлекторно ниво и намират видимо изражение във все по-разширяващия се държавен, обществен и национален нихилизъм. Огромна част от обществото е принудена да бъде съучастник в престъпните действия на върхушката. Идеологическите заклинания, като “общонародна собственост”, “равенство” и т.н. стават все по-имагинерни и по-имагинерни, но твърдо се съхранява една от същностните характеристики на режима – принудата върху широки обществени слоеве към съучастие в престъпленията. Подобно е положението при налагането на режима след 1944 г. [2.7].

Разпадът на държавността става все по-отчетливо видим. От средата на 80-те националната икономика работи по инерция. Простичко казано настъпва състояние, при което работят само баламите. Огромната маса се концентрира върху, това което дебелашки се определяше като нагаждане към обстановката. Водени от социалните си рефлекси повечето хора търсят позиции в преразпределителния процес, въпреки че мнозина не го осъзнават ясно. За широките народни маси основна житейска стратегия е оцеляването, а то може да се реализира само в сътрудничество (осъзнато или не) с режима.

Силовите структури на режима изцяло са съсредоточени в участието в грабежа и практически са загърбили в значителна степен функциите си на орган за масови репресии. В официалната си същност и те като икономиката работят по инерция. Така се формира чувството, че в последните си години режимът е бил по-мек. В резултат корупцията на битово ниво става ежедневие, посегателството върху собствеността на гражданите масово остава безнаказано. Днес просто някои се правят, че са забравили, че точно тогава определението “кражба на автомобил” беше подменено с “неправомерно отнемане”. По същото време се въведоха т.нар. “обири до голо” на жилища на граждани (обири, при които в обраното жилище не оставя абсолютно нищо).

Т.нар. Държавна сигурност отдавана е загърбила сигурността на държавата и се грижи само за сигурността на върхушката на режима. Не случайно именно по това време започва и се развива масовата репресия срещу турското малцинство. Един отвратителен процес, който определено вредеше на сигурността на държавата. Дори т.нар. братски социалистически страни не подкрепяха подобни действия. Осъществяваното насилие целеше отвличане на общественото внимание, за да се гарантира сигурността на режима и реализацията на неговите планове.

Служителите на режима, дори и на най-ниските йерархически нива бяха обсебени от един единствен стремеж – да материализират властовите си позиции, колкото и жалки да са те. Вече можеше да се купи (кеш или чрез бартер - услуга за услуга) всичко, което до скоро режимът обявяваше за свой изключителен прерогатив – от записване в престижно училище или ВУЗ, през назначаването за барман или продавач на бензиностанция, до научна степен и звание или настаняване в жилище. Покупката на заветния за онези времена партиен билет също влизаше в схемата.

На практика държавността е разрушена с налагането на режима. Повече от четири десетилетия тя е в някаква изкривена, уродлива форма. Държавните институции са в ръцете на криминална шайка. В годините на официално властване на режима този разрушителен процес се прикрива зад пропагандните мероприятия. Върхушката на режима подготвяше своята трансформация и очакваше подходящ момент за оповестяване на официалния и старт.

Пускането в оборот на фразата “рухването на комунизма” е една от най-големите исторически подмени на 20-ти век. Вероятно само спекулациите с историята на ІІ-та световна война надминават тази с рухването на комунистическия режим. Носителите и крепителите на режима бяха подготвени за предстоящите процеси, така че да запазят своите позиции. Режимът не рухна, той само пое пътя на своята трансформация.

2.2. Състояние на елитите

“Героизмът е сам по себе си коварно нещо, защото той крие в основата си идеята за самопожертвователност и ако бъде издигнат до равнището на държавна идеология, освен всичко друго става и абсурден. Природата впрочем не е щедра на герои, така, че не е възможно те да изобилстват у който и да било народ и в която и да било епоха.”

Владимир Буковски

2.2.1. Елитите в служба на режима

Във всички времена искрените приятели на свободата са редки, а нейния триумф се дължи на малцинства, взели надмощие чрез сдружаването си със сподвижници, чиито цели са различни от техните

лорд Актън

Интелектуалният елит на социализма живее разделено, в затворени групи и на практика се самоидентифицира единствено и само чрез размера на дистанцията, която е постигнал между себе си и презрения народ. През последните години на режима кинопроизводството, театъра, писането на книги и прочее елитарни дейности изчерпват своите функции единствено и само във връзка с преодоляване на комплексите на творците. Цялата политическа ангажираност и гражданска активност на този елит се ограничава в рамките, описани във вица, в който един културтрегер казва на друг – “Пак заваля”, а другия му отговаря – “Да бе, простаци. Остави ги да правят каквото си искат.”

Елитът на българското общество е фрагментиран, неговата властова част е формирана на базата на едно от най-големите в историята на човечеството криминални престъпления – кражбата на целият национален ресурс от шайка криминални престъпници. Клановете във властта са в непрекъснати войни помежду си. За тях залогът е овладяване на предстоящата трансформация. Фрагментацията и сепарирането, както между отделните елити, така и вътре в рамките на самите елити се задълбочава и установява като норма на живот в българското общество.

В условията на комунистическия режим елитът е подчертано разделен на две основни групи – малобройна и затворена клика на политическото ръководство и практически назначаван и структуриран от режима обществен елит. Това беше елит, който служеше на режима, а не на своя народ.

Значителна част от този елит вършеше това с вяра и убеждение, макар и не винаги да е осъзнавал какво точно прави. Интелектуалците, особено тези от периферните територии на империята, винаги са били леви [2.8] (в смисъл на вманяченост и фанатизъм към някакви собствени, имагинерни критерии за справедливост) в своите убеждения. Те приемаха режимът като свой в неговата фасадна част и не си даваха труда да се задълбочават в това какво точно стои зад фасадата. Мнозина знаеха или се досещаха, но предпочитаха да мълчат.

2.2.2. Дисиденти в рамките на режима

“... интелигентните и добронамерени хора, заемащи ключови позиции в нашето общество, разпространяват идеи, които представляват заплаха за нашата цивилизация, поради искрено заблуждение”

Антъни Фишър

Коректността изисква да се отчете фактът, че през последните години имаше индивиди и групи сред българския народ, които се съпротивляваха срещу безумията на режима. Обществото обаче не се интересуваше от тях, а и да е имало някакъв интерес, то той беше твърде ограничен и много рядко надхвърляше нивото на интерес към съществуването на нещо екзотично, без да се стига дори до въпроса – какви са идеите на тези хора, какво искат те?

От друга страна проблемът с претенциите за дисидентстване е твърде сложен и многопластов. Претенции имат и тези, които пострадаха от битките между бандите вътре в комунистическата партия, и тези, които виждаха промяната само като реформа в рамките на режима и партията – държава. Съвсем малко бяха тези, които имаха идея за смяна на режима. Още по-малко са тези, които си позволяваха да говорят за това. Годините след преврата от 10.11.89-а показаха, че въобще не е имало хора или групи сред българското население, които да са мислили за преодоляване на състоянието на пълна деструкция на общество и още по-малко да са имали идея или план за конкретните механизми за осъществяване на промяната, за преодоляване на деструкцията, за възстановяване на държавността.

За състоянието на обществото от времето на режима и по-точно за противодействащите на режима обществени сили няма илюзии дори президентът Желев, един от най-активните и дейни участници в тези процеси [2.9].

“СДС бе венецът на един близо 2-годишен процес на надигане на опозиционно на комунистическия режим движение у нас.”

Толкова, няма и две години, откакто се демонстрира някаква опозиционност спрямо режима. Това е най-оптимистичната оценка. Опозиционността е малко преувеличена. На практика има само критикарстване. Критикарстването по същество не е срещу режима, а срещу характерни за него явления, които предизвикват определени неудобства за интелектуалците. Отсъствието на собствени идеи хвърли опозиционерите в прегръдката на идеите на съветската перестройка.

Един особен възглед за дисидентството във времето на режима споделя Константин Павлов [2.10]

“В България наистина имаше една могъща организация на дисиденти и това беше Партията. Тя мислеше различно от нормалните хора. А нормалните хора мислеха различно от една ненормалност. В този смисъл дисиденти за мен са хората, които осъществяваха цензурата. На главорезите, на тях им подарявам тази дума – дисидент!”

В мнението си за дисидентите Теди Москов [2.11] е направо безпощаден.

“У нас не можеше да има реално дисидентство поради стегнатия механизъм на подслушване и изпращане по разни каменоломни. Единични случаи е имало, но не е имало Чехия, не е имало Полша, не е имало Унгария. Аз мисля, че по инерция сме се подготвили за пет века съветско присъствие, а не само пет десетилетия и всичко изведнъж се обърка. Създаде се дисидентство post factum. Така че умни и образовани хора, видели света, би трябвало в името на България да се обединят и да я поведат на някъде.”

Години след това, във връзка със скандалите около доносниците на ДС, Светослав Овчаров [2.12.] коментира:

“Колкото и днес мнозина да се изкарват активни борци против социализма, оная система раждаше не борци, а конформисти. Който не го признава, или е бил сляп, или е късопаметен.”

С риск да си навлека гнева на безмерно разширилия се кръг антикомунисти, ще си позволя следната класификация на дисидентстването в условията на режима:

·           Изключително малобройна общност на реални противници на режима с идея за неговата смяна;

·           Смели реформатори – влизат в остри противоречия с официалната власт (много от тях са реално репресирани, изселвани, дори хвърляни в затвора) но визията им е за реформи в рамките на режима;

·           Обикновени критикари – в повечето случай това са хора, които търсят наместване в йерархията на режима. Критиката при тях е само на повърхността, външна обвивка на реалността. Изреченото от тях е повече анонс, заявка за пазарлък, отколкото критика;

·           Случайни критици – тук са хората, които за момент са загубили ориентация и са допуснали неприемливи за основния поток изяви. Те разбират, че са прегрешили едва когато им наложат партийно наказание, след което стават два пъти по-старателни в обгрижването на режима;

·           Умишлено създадени от режима критикари, които обслужват нуждите на специалните служби за събиране на информация и контрол над обществото;

Картината се допълва от жертвите във войните на клановете, които по същество дори не влизат в противоречие с принципите на режима, но са реално репресирани поради загуба на позиции. Това е групата на периодично изпадащите в немилост функционери на режима. Иронията на съдбата вкара в тази категория и дългогодишния ръководител на партията Тодор Живков.

Недоволството от режима беше хаотично, неясно формулирано и се артикулираше предимно в тесния приятелски кръг. То се проявяваше главно в средите на интелектуалния елит или съгласно тогавашните определения – сред художествено творческата интелигенция.

Безпристрастният и непредубеден анализ показва, че белетристичните и кино произведенията, които минаваха за критикарски спрямо режима не бяха насочени срещу режима като такъв, а срещу неговите несъответствия спрямо идеалистичните мечти за “истински комунизъм”. Реалните противници на режима бяха толкова малко, че едва се виждаха и чуваха. Това, което можеше да се види и да се чуе беше критикарство. По същество то беше критикарство от ляво – в своята същност то пледираше за повече социализъм, а не срещу социализма. То беше жалба за неосъществената утопична доктрина. Всичко се въртеше около това как да се нагоди социалистическата реалност към въжделенията и мераците на определени групи от интелектуалния елит от онова време.

2.2.3. Неоформени локални елити

“Не си народен, виждаш злото, а не го казваш, оставяш го да вреди и да зрее”

В. Левски

Проблемът с локалните елити е особено сложен. Процесите на бързата индустриализация от края на 50-те и началото на 60-те години масовизира явлението дипломирана неграмотност, или в по-мекия вариант – примитивен технократизъм. От друга страна достъпът до определени професии беше зорко следен от режима. Образованието е превърнато във фетиш, но много остро се чувства отсъствието на семейната приемственост в това отношение. Критично малко са притежателите на дипломи, израснали и възпитани в среда на образовани хора. Процесите след смяната на ръководството на режима показаха колко нежни и тънка е прослойката на локалните елити, колко неподготвени са те за защита на обществени позиции.

Неформалната група на локалните авторитети, в условията, когато обществото е лишено от възможността за свободен избор няма съществено практическо влияние. Много е трудно, в тази група да се идентифицират индивидите или групите с ясно артикулирана политическа позиция. Животът ни протичаше под силния натиск на необходимостта да се демонстрира конформизъм, съгласие и адаптиране към условията налагани от режима.

В средите на съсловните, локалните елити, недоволство от режима практически не се проявяваше. Отделните индивиди от състава на тези елити, които имаха свои възгледи за режима, криеха своето неодобрение и по никакъв начин не осъществяваха социални контакти и действия на тази основа. Това беше състояние на емиграцията вътре в себе си, разпространена широко в тези среди. За мнозина това беше основна форма на изтърпяване на репресията от страна на режима и реалностите на обществения живот. Енергията на тези хора отиваше за прикриване, за оформяне на илюзорна предпазна черупка. Изработването на двойнствен образ и двойнствено говорене беше доведено до съвършенство.

Това беше ръкопляскане с изпразнен от съдържание поглед и стремеж към изолация от околния свят. Ако трябва да сме коректни състоянието на вътрешна емиграция не рядко беше предизвикана и от други фактори, различни от репресията на режима. Много често режимът служеше за оправдаване на лични неудачи, да не казвам некадърност. По същество същите принципи са заложени и в пасивното недоволство от процесите, които наричаме реформа.

В българското общество нямаше професионални или оформени по друг признак групи, които да мислят за алтернатива на режима. Липсваха задълбочени икономически анализи, анализи за това каква култура и какво изкуство ще се развива когато се премахне наложената доминация на т.н. социалистически реализъм. Сред локалните елити липсваше дори представа за механизмите на социалистическите икономически процеси и процесите на държавното управление. Вярно е, че те бяха дълбоко засекретени. Но също така е вярно, че никой не е полагал усилия да ги разгадае по съответните проявления.

Разбира се, имаше оформени групи които отстояваха някакви свои позиции. По същество това бяха своебразни приятелски кръгове. Всеки кръг със свои изходни позиции и свои причини за недоволство от режима. В целият този хаос недоволството и критичното отношение към режима, в повечето случаи не излизаше от рамките на някаква професионална, а често и личностна, неудовлетвореност и целеше постигане на по-добри позиции в схемата на режима. В периода на гласността и перестройката тези групи станаха по-видими, избуяха така да се каже. Въпреки активизирането си те не излязоха от рамките на идеята за промени на доминации, вътре в рамките на самия режим. Те никога не са се занимавали със същностните процеси, предопределени и ръководени от уж отиващия си режим. За процесите на скрита трансформация на собствеността и до днес никой не е говорил задълбочено. Развитието на събитията показа, че въобще не са имали представа за тези процеси.

Не е случайно, че първите прояви на неформалите бяха в сферата на екологията. Област където без съмнение може да се демонстрират граждански позиции (да си изплакнеш съвестта), но по никакъв начин не се засягат същностните устои на режима и още по-малко процесите на интензивно преразпределение на икономически и властови ресурси, характерни за последните години на официално властване на режима. Това, в никакъв случай не подценява смелостта и гражданската позиция на участвалите в протестите.

Неформалите от 88-а и 89-а години бяха по-скоро реформатори на социализма като такъв. Вероятно голяма част от тях са били обект на наблюдение и дори преследване от репресивните структури на режима и с основание претендират да са били дисиденти. От друга страна, вече е очевидно, че те дори не са се замисляли за това какви точно политически и икономически промени ще се правят след оттеглянето на режима от официалната власт. Те никога не са мислили за падането и смяната на режима. Перестройката беше реформаторският връх, за който повечето от тях са си позволявали да мечтаят.

Някои от тези формални и неформални групи от критикари на режима съществуват и до ден днешен, превърнати вече в откровени лобистки формирования за осъществяване на натиск и влияние или просто за лично служебно уреждане в по-мекия вариант. Тези групички са ядрото на това, което Манкър Олсон нарича “разпределителни коалиции” и за който пише Духомир Минев [2.13, 2.14]. Те са елемент на днешният обществен живот, но не можем да обясним всичко чрез тях.

Процесите през последните десет години на комунистическия режим бяха не по-малко интересни и динамични от годините, които наричаме реформаторски. Там в 80-те години са корените на по-релефното проявяване на обществената и държавна деструкция започнала с налагането на режима. Процесите протичащи в обществото ни през 80-те години са проявление на един дългогодишен разпад. Обществото и държавността се рушат много преди края на 89-та. В края на 80-те върхушката на режима няма интерес да го поддържа. В същото време тя не чувства никаква обществена съпротива и може съвсем спокойно да завърши подготовката на своята трансформация.

2.3. Състояние на обществото

“Ний сме прости хора, ний сме като овци. Добре е да има кой да се грижи за нас. да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази.”

Йордан Йовков

В условията на режима обществото ни преживяваше в състояние на доминиращо задоволство. Основните противоречия в обществото не излизаха извън рамките на битовите конфликти. Цялата философия на общественият ангажимент се концентрираше в израза – “они не могат да ми плащат толкова малко, колкото малко яз им работим”.

Българското общество беше абсолютно неподготвено за промените. То дори нямаше и идея за тези промени и никога не е давало индикации, че желае подобна промяна.

Професор Знеполски [2.7] говори за консенсус между народа и режима.

Консенсусът е наложен, но в него има и един аспект на сделка – режимът се нуждае от известно нормализиране, за да се утвърди и съсредоточи върху обявената социална програма; в същата степен и тези, на които е натрапен, се стремят към нещо повече от физическо оцеляване.”

Ще си позволя да отбележа, че замяната на физическото оцеляване с имагинерно социално оцеляване е същността на социалния проект на режима. Едва ли на този проект се отдава съществено значение  По-скоро върхушката търси една по-подходяща обществена тишина за да реализира безпрепятствено своя план за трансформация.

Огромна е масата на тези, които се определят като вярващи в комунизма. За някои това е изплакване на съвестта, за други форма на насищане на валенциите за участие във властта. Разбира се вярата в комунизма е ефимизъм. Реалността е, че тази маса от хора вярват в това, че участват в играта. Тази неосъзната илюзия насища примитивните им потребности да демонстрират незаслужена социална значимост. До ден днешен може да се срещнат модели, които са вярвали в споменатата илюзия, някои до преди 3-4 години, някои до преди година. Страшно страдат след като осъзнаят колко са се минали. Докато те са “вярвали”, техните приятели са станали милионери. Оказва се, че те въобще на са участвали в играта. Даже не са знаели каква е играта.

Целият период на официално властване на режима е белязан от последователно и методично фрагментиране и деструктуриране на обществото. От средата на 80-те тази фрагментарност се проявява особено релефно и се превръща в основна негова характеристика. То се състои от няколко свята, които съществуваха вън и независимо един от друг:

·          Комунистическата олигархия, структурирана вътре в себе си на посветено в делата ядро и орбитиращ облак. Един свят раздиран от борба за надмощие в тайните и скрити от обществото процеси на преразпределение на собствеността. Комунизмът е олигархично управление, понеже има много силно сливане на политическа и икономическа власт;

·          Художествено творческа интелигенция, разделяна от своя страна на доволстващи и недоволстващи, цялата пронизана от присъствието на чужди тела, озовали се там по стечение на специални обстоятелства определени от режима;

·          Локални елити (елитите на различните професионални групи), затворени тясно в своята професионална проблематика. По-голямата част от този елит считаха заемането на граждански позиции за политиканство и се дистанцираха от подобни вълнения. Тези, които имаха идея за гражданска позиция и нейното отстояване се рееха като самотни метеорити и най-често пребиваваха в състояние на вътрешна емиграция;

·          Огромната сива маса, завладявана все по-силно от битовия алкохолизъм и борбата за снабдяване с някои и друг чифт дънки, цветен телевизор или видео.

Картината е много точно описана от проф. Боян Биолчев, който без съмнение познава много добре режима. В едно свое интервю [2.15] той казва:

“Нашият социализъм беше закъсняло задругарство, ръководеха ни родове, имаше династии и родова неразгърнатост на процесите.”

Проф. Знеполски [2.7] предлага много по-пълен и аргументиран анализ на отношенията между обществото и режима.

Същественото за настоящия анализ е, че цитираните автори констатират тоталното нагаждане на широките обществени слоеве към режима. Животът протичаше в едно мрънкащо задоволство, без каквато и да било осмислена съпротива. Напротив. Мнозинството беше възприело съучастието в престъпленията на режима като жизнена кауза.

Без съмнение режимът носи основна вина за деструкцията на обществото. Неговата същност, неговата идеология предпоставят такава деструкция, но не я правят задължителна. Обществото винаги носи отговорност за своето състояние, независимо какъв режим му е наложен отвън. Огромната отговорност за това състояние носят елитите. Неоспорим факт е, че обществата в Чехия, Полша и Унгария имаха друго поведение в условията на режима. Те не позволиха наложеният им отвън режим да ги изроди, да ги обезличи и да ги направи губещи. Не случайно в тези страни имаше присъствие на окупационни войски, а в България нямаше.

Вихрушката на промените завари българското общество напълно неподготвено. Динамиката на новото време ни обхвана така, че години наред малцина си поставят въпроса: от какви позиции точно тръгнахме и какво точно искахме да правим?

***

Корените на трансформацията на режима са заложени към момента на неговото налагане. През целият период на своето официално властване, върхушката на режима подготвя неговата трансформация. Раздробеното българско общество не е в състояние да противостои на действията и стратегическите планове на режима.


Цитирани източници:

2.1.    Питър Суайцър, Победата, С., Труд, 1999, 268 стр.

2.2.    Тодор Живков, Мемоари, В. Търново, Абагар, 1997

2.3.    Христо Христов, Тайните фалити на комунизма, С., Сиела, 2007, 375 стр.

2.4.    Външна търговия на Република България. Статистически данни 1980-1990, Национален статистически институт, С., 1991 г.

2.5.    Момчил Методиев, Машина за легитимност. Ролята на Държавна Сигурност в комунистическата държава, С., Сиела, 2008, 303 стр.

2.6.    Петър Петров, Нека най-сетне амфетаминът да преседне на властта, Сега, 17 Януари 2008 г., стр. 10

2.7.    Ивайло Знеполски, Българският комунизъм, С., Сиела, 2008, 358 стр.

2.8.    Фридрих А. Хайек, Интелектуалците и социализма, С., МаК, 2005, 63 стр.

2.9.    Веселин Стойнев, Желю Желев: СДС е в морална криза и върви към залез, Сега, 07-Декември-2002, стр. 11

2.10.  Румен Леонидов, Константин Павлов: Миналото ще ни причаква, Труд, 12 Юни 2006 г., стр. 12

2.11.  Елена Кръстева, Теди Москов: Капитализмът у нас е като пържен сладолед, Монитор, 27 Ноември 2004 г., стр. 21

2.12.  Светослав Овчаров, Кой съм аз, та да го съдя?, Труд, 11 Декември 2008 г., стр. 20

2.13.  Духомир Минев, Мария Желязкова, Братовчедските кръгове са трагедията на България, Труд, 26-Септември-2002, стр. 15

2.14.  Духомир Минев , Гражданственост, политическа демокрация и икономическа трансформация, сп. “Демократически преглед”, книга 44, 2000, стр. 49

2.15.  Кристина Патрашкова, Проф. Боян Биолчев: Притеснява ме организацията на посредствеността, Монитор, 18-октомври-2000, стр. 16