ІІІ. СТАРТЪТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

3.1. Движещи сили на трансформацията

3.1.1. Върхушката на режима - движеща сила на трансформацията

Илюзията за рухването на режима

Реалностите на мирния преход

3.1.2. Отсъствие на други движещи сили

3.2. Планиране и цели на трансформацията

3.2.1. Стратегически цели на трансформацията

Спекулации с идеологическата доктрина на режима

Същност на стратегическите цели на трансформацията

3.2.2. Митология на целеполагането

3.2.3. Процесите са контролирани от инстинкти

3.3. Отсъствие на обществени нагласи за смяна на режима

3.4. Тотален контрол върху процесите

3.4.1. Блокиране обновлението на елита

3.4.2. Блокиране промяната в обществените и политическите структури


ІІІ. СТАРТЪТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

“... когато всички се присъединяват към една кауза, е просто лицемерие”

проф. Юлия Кръстева

Маркираните като реформа процеси у нас не бяха предизвикани от открит обществен натиск. До колкото можем да говорим за обществен натиск, то той беше със специфичен индиректен характер и се изразяваше в масово заобикаляне на афишираните от режима правила, дори и от неговите лидери. По-точно е да се каже, че все по-масова ставаше двойствеността в поведението. Всеки беше усвоил до съвършенство демонстрацията на привързаност към доктрината на режима, дори го правеше с апломб. В същото време целият му потенциал отиваше за това, да измисля начини, кой от кой по-хитър, за заобикаляне на правилата, които хвалеше без да се замисля.

Самият режим не изпитваше реален вътрешен натиск. Както беше отбелязано в предходната част, чуват се само гласове за неговото демократизиране. Никой не говори за отказ от политическата доктрина.

Всичко това прави лекото и бързо отстъпление на режима силно подозрително. Защо властващите не изпълниха твърде меките искания на неформалите, а предприеха уж много по-радикални промени? Защо върхушката на режима се отказа от идеологическата си доктрина и започна да говори за демокрация и пазарна икономика? Нима те реално искаше това? При старта на процесите те владееха всичко – ресурси, армия, полиция, специални служби. Какво им попречи да реализират реални реформи и наистина да имаме реална демокрация и реална пазарна икономика?

3.1. Движещите сили на трансформацията

"Народът е онази част от обществото, която не знае какво иска"

Хегел

За да си отговорим на поставените въпроси е необходимо да отговорим на следните въпроси – кои бяха движещите сили на трансформацията, какви бяха техните цели и действия?

3.1.1. Върхушката на режима – движеща сила на трансформацията

“Щом вдигна очи, виждам хора, които печелят от всичко. Не виждам нито небе, нито светци, нито ангели. Виждам хора, които печелят от всеки порив на порядъчните и от всяка човешка трагедия.”

Джоузеф Хелър

Промените бяха стартирани от самата социалистическа олигархия. Колкото и парадоксално да звучи, тя се ръководеше единствено от стремежа за запазване на статуквото, в смисъл съхраняване на тоталната политическа и икономическа власт. Смените в ръководството на режима имаха за цел само да маркират, да огласят старта на процесите. Те са направени ритуално, без никаква съпротива. Постановката от 10.10.1989 г. е недвусмислен знак, че е стартиран процес, зад който стои партията.

Трагичността на посткомунистическа България се състои в нежеланието и неспособността на елита на режима да излезе извън рамките на този подход. Промените бяха оковани в рамките на една трансформация. Процес, при който се извършват само промени, които не нарушават принципите на статуквото. Този елит не се нуждае повече от доктрината на режима и е готов да имитира неговото събаряне.

Много години след смяната на ръководството на режима проф. Иван Маразов [3.1] ще си позволи откровението:

“Извинявайте, но комунизма го събориха комунистите. Няма какво да се лъжем.”

Върхушката на режима се отказва от идеологическата му доктрина, но не и от неговите престъпни практики. Тя е подготвена и е в състояние да запази статуквото (политически и икономически монопол) без да се крие зад паравана на интерпретациите на комунистическите теории.

Илюзията за рухването на режима

Повече от очевидно властващите не са особено притеснени, от събарянето на комунизма. Те са уверени, че режимът само ще измени формите си на проявление, но по същество ще се запази. С малки изключения, не са особено разтревожени партийните членове и адепти на режима.

Възможно ли е комунизмът да бъде заплашен от събаряне и нито един от неговите привърженици да не се притесни? Как стана така, че нито един от хилядите активни борци против капитализма не се противопостави на поемането по пътя към пазарната икономика? Нещо повече, техните деца наситиха с присъствието си именно партиите и организациите, които уж щяха да събарят режима.

Милиони се бяха клели във верност към режима, бяха се клели, че ще го защитават на живот и смърт и нито един глас в негова защита. Защо? Трябва ли да мислим, че сме нация от клетвопрестъпници?

При отсъствието на каквито и да било обществени нагласи, т.нар. рухване на режима след датата 10.10.1989 г. е направо съмнително. Не е логично и това, че не се яви нито един негов защитник. Очевидно всички са вярвали, че партията ги води по верния път и няма никаква опасност за режима.

Това, което някой със задоволство наричат “нежна революция” и “демонтиране на комунизма” не би могло да се случи, ако върхушката на режима не беше заинтересована от точно такава “нежна революция” и точно такова “демонтиране на комунизма”. Насилието е основна характеристика на режима и каквито и метаморфози да претърпи неговата външна проява, то ще бъде винаги с него. Репликите за “нежната революция” имат смисъла, че не се клахме по улиците. Да насилието не беше видимо ужасяващо, не се изразяваше в реки от кръв и грозни сцени на показ, но както ще видим по-нататък, в определени аспекти то е по-жестоко и по-масово. Кръвопролития нямаше, защото върхушката на режима, която търсеше международна легитимация, успя да контролира процесите с други форми на насилие.

За тези, които вярват, че са успели да деполитизират армията и структурите на МВР, въобще, че са демонтирали режима може да се напомни само, че всички заемали поста Началник на генералния щаб на армията след 1989 г., с изтичането на мандата им развиваха политическа кариера в преименуваната комунистическа партия. Нека не забравяме прочистването на архивите на МВР и комунистическата партия. Така беше прекъсната информационната връзка, но не и тоталното влияние на партията върху структурите на МВР. Двете структури си останаха все така родово общинни и взаимно проникнати една в друга.

Някои автори отбелязват мимоходом, че отстъплението на режима е станало някак си много леко, но никой не поставя въпроса – защо именно беше възможно това? Например в началото на 2001 г. Петър Николов [3.2] отбелязва:

“… демонтирането на комунистическата система (1989-1990) става далеч по-лесно и бързо, отколкото повечето съвременници са очаквали.”

Подобни констатации говорят предимно за това, че повечето съвременници дори на са очаквали каквито и да било промени. За тях животът в условията на режима беше вечен. Друг живот в България беше немислим. Те са изненадани и предпочитат бързо да повярват, че комунистическата система е демонтирана.

Режимът сам стартира своята трансформация. Моментът на този старт, в една или друга степен, беше определен или избран под натиска на външните обстоятелства. Немислимо беше да се обяви официалния старт на трансформацията преди да е на лице благословията на метрополията. Това именно съобразяване на старта на трансформацията, въвежда почти всички изследователи в заблуждението, че в края на 80-те режимът рухва под външен натиск. Така се формираха двата главни мита на посткомунистическия период:

Режимът не е рухнал, просто стана видимо разрушаването на държавността.

Същинското разрушаване на държавността е започнало много преди това, с въдворяването му във властта. Външният натиск  имаше решаващо влияние само върху избора на момента, в който трансформацията стартира официално.

Върхушката на режима стартира процеса на трансформация с цел да запази заграбеното по времето на официалното си властване. Нашата държава загуби студената война. Комунистическият режим не загуби нищо. Най-простият пример за това е, че огромният външен дълг остана за държавата, върхушката на режима не понесе никакви щети от този дълг. Обществените позиции на комунистическата олигархия не са засегнати ни най-малко.

Комунистическата олигархия схваща (на практика веднага след постигане договореностите от Хелзинки), че външният свят е готов да я приеме за реформирана дори само при единствената отстъпка - отказ от идеологическата доктрина. Това минимално изискване на демократичния свят гарантира възможността върхушката на режима да продължи своята практика на перманентен терор върху народите в своите страни. Така едната страна в студената война получава удовлетворението на победител и ограничава характерната за режима агресивност вътре в рамките на съответните страни.

Това е поредната голяма заблуда, защото на практика губещата страна в Студената война не е режимът, а голяма част от държавите, в които той беше наложен и практикуван. Нещо повече, може да се каже, че реалният победител в студената война е именно върхушката на режима. Процесите на глобализацията не са нищо друго освен тотална победа на монополизма в икономиката, културата, мисленето и т.н. и т.н. Именно тоталния монопол е квит есенцията на комунистическата доктрина. И това е една от причините върхушката на режима да бъде припозната и легитимирана от елитите на демократичните държави.

Реалностите на мирния преход

Терорът е същностна характеристика на режима. Ако върхушката на режима не беше заинтересована от трансформациите, не беше движеща сила на тяхната подготовка, тя не би се спряла да използва армията и полицията в последните месеци на 1989 г. и началото на 1990-а (така както ги използва срещу турското малцинство броени месеци преди това). В страните, в който върхушката не пожела трансформация, никой не попречи на диктаторите да следват своите планове. Фидел Кастро и Ким Ир Сен запазиха своите позиции и дори не допуснаха демонстрации. Китайските комунисти не се поколебаха да използват войската на пл. Тянън Мън и запазиха друго статукво (те заявиха и реализираха реформа на режима в явен вид, със запазване на държавността). Виетнамските комунисти постигнаха подобен резултат без да им се налага да стрелят. Там където върхушката на режима имаше други планове, никой дори не пожела да и попречи със или без сила да наложи това, което иска. Важно е да се отбележи, че китайските и виетнамките комунисти се проявиха като държавници и реформираха режима без да разрушават националните си икономики, без да разрушават държавите си.

Българските комунисти се въздържаха да използват войската и полицията, не защото са по-хуманни. Хуманизмът е абсолютно чужд на тоталитарните режими. Броени месеци преди сакралната дата именно българските комунисти реализираха едно от най-големите насилия за времето си – т.нар. голяма екскурзия на български граждани с турско етническо съзнание. Насилието е мащабно – върху целия български народ. В него, като съучастници, насилствено са въвлечени и голяма част от обикновените граждани. Никаква международна общност и никакъв външен натиск не можаха да спрат това безумие.

От друга страна, нека не забравяме, че мнозина от приматите самоизживяващи се като елементи на режима (всъщност непосветени в истината маргинали от периферията обслужваща олигархията на режима) не се срамуваха да заявяват – “тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем”. Разбира се никои от тях не беше взимал властта, нито с кръв, нито без кръв. Просто те никога не са имали реална власт. Тези индивиди само вярваха, че са част от властта, но не биха се спрели пред никакво насилие в името на своите заблуди. Никой обаче не ги призова да сдават с кръв властта. Върхушката на режима изненада и тях със старта на трансформацията.

Кръв не се проля, защото тези който реално държеха властта нямаха намерение да я предават и бяха сигурни, че няма да им се наложи да правят това. Не приложиха явен терор при старта на трансформацията, защото не им беше необходимо. Те самите бяха подготвили процеса и бяха уверени, че владеят положението. Нямаха никакви съмнения, че ще реализират своите планове. Всички други обяснения са обличане с думи на една нереализирана мечта – тази за “нежната революция”.

Разбира се наивно е да се мисли, че върхушката на режима се е отказала от терористичната си практика. Отказ от насилието не се предвижда в плана за трансформация на режима. Терорът и насилието над българското общество са неотменна характеристика на трансформацията. Само чрез масово насилие комунистическата олигархия успява да удържи процесите в рамките на трансформацията.

Това, което претенциозно наричаме преход изглеждаше мирно, но по същество не беше преход. Едно по-внимателно вглеждане в българското битие през изминалите двадесет години показва, че процесите само изглеждат мирни, а в действителност са съпроводени от перманентен терор.

Характеристиките и формите на терора в годините на трансформацията ще бъдат разгледани в следващите глави.

3.1.2. Отсъствие на други движещи сили

“... да се вярва в човечеството като разумен творец на собствената си съдба е арогантна и опасна заблуда.”

Роджър Осбърн

В условията на перманентна репресия другите обществени слоеве (извън олигархията на режима) са оковани в рамките на личната собственост, придобиването, на която е силно ограничено и на практика се решава от върхушката на режима. Те дори не могат да формулират претенции към собствеността на върхушката. В допълнение пропагандната машина на режима насажда омраза и неприязън към материалното благополучие и просперитет. Абстрактният егалитаризъм е възприет от преобладаващата част от интелектуалния елит на режима. Масовото разпространение на този егалитаризъм е едно от безспорните достижения на пропагандната машина на режима.

Именно по тези причини изникващите в края на 80-те години на миналия век неформални движения са напълно неадекватни на реалността. Това са предимно интелектуалци, които нямат нито информация, нито реална представа за икономическите и управленски процеси. Копринка Червенкова [3.3] отбелязва, че избуяването на неформални движения от края на 80-те е повече личен морален акт на тези хора, отколкото осмислена борба с режима.

Те бяха много различни - и като манталитет, и като култура, и като хоризонт на очаквания от живота. Едни си го представяха като очовечен социализъм, други виждаха радикални промени, трети (струва ми се, мнозинството) въобще не се интересуваха как той ще изглежда, важното е да е друг. Имаше нещо общо обаче у всичките тези хора - и от Русенския комитет, и по-късно от Клуба за гласност и преустройство: те се опитваха да решават личен проблем. Опитваха се да скъсат с двойния морал, с двойното счетоводство, с двойното говорене - едно за кухнята, друго за улицата. Искаха да бъдат автентични цялостни хора, а не шизофренно раздвоени хомункулуси.

Малко преди стартът на трансформацията режимът разреши на тези хора да се изприказват. Разреши им, защото те не бяха заплаха за него. Изприказването беше част от играта. Опиянението от свободата да говорят ги парализира в рамките на изприказването. Опирайки се на библейското – “в началото бе словото”, мнозина от тях истински си вярват, че тяхното говорене е повлияло на процесите.

Така или иначе нито морализаторстващите и отегчени интелигенти, нито инвестиращите в бъдещи позиции и облаги тарикати не артикулираха ясна визия за противопоставяне на плановете на върхушката на режима. През всички години след старта на трансформацията така и не стана ясно какво разбираме, когато говорим за демокрация. Интелектуалните върхове не стигат по-далеч от употребата на клишета като: “свободата не означава свободия”, “белите държави”, “пазарна икономика”, “либерализация” и други подобни откъснато от смисловия им контекст термини. Интелектуалния елит не пожела да заеме мястото на движеща сила на процесите. По-скоро той волно или неволно сътрудничеше на трансформиращата се върхушка, като обвиваше всичко случващо се в облак от думи, които нямат нищо общо с реалността. Грехът на българските интелектуалци е, че без особена принуда, съзнателно или не, спомогнаха за ограничаването на процесите в рамките на трансформацията.

3.2. Планиране и цели на трансформацията

"... ужасите и абсурдите на човешкия род са част от вечния порядък."

Волтер

Резултатите от процесите през последните години говорят повече за това, че комунистическата върхушка, както и обществото ни като цяло не е имала конкретен, детайлен и осмислен план за трансформацията. Не е имало план за реформа, за устройството на държавата и обществото в условията, при които режимът няма да бъде официално на власт. Нито елитите, нито широките обществени слоеве са имали какъвто и да било план за реформите. Животът без режима не е мислен.

Това върху, което може да се разсъждава е дали е имало план на трансформацията. Контролиран ли е и от кого този процес?

3.2.1. Стратегически цели на трансформацията

Гениалността не се състои в мечтата за една идея, а в реализацията на тази идея, дори ако тя идва от другиго

Макиавели

Като единствена движеща сила на трансформацията, само върхушката на режима е формулирала цел в този процес. Завършена е една фаза на тоталния грабеж. Предстой неговото финализиране.

Широките обществени слоеве и локалните елити формулират своите цели в движение, с оглед своето оцеляване в рамките на реализирането на стратегическата цел на върхушката на режима.

Спекулации с идеологическата доктрина на режима

Независимо, че упражнява тотален контрол върху икономиката и политиката, елитът на режима е заинтересован да се отърве от оковите на имагинерните схващания на комунистическата доктрина за собствеността. Стремежът към преоформяне на собствеността е заложен в генезиса на режима. Независимо от неистовата идеологическа пушилка, целият период на официално на властване на комунизма е пронизан от идеята за узаконяване на най-голямата кражба в човешката история.

С течение на времето идеологическата парадигма се модифицира в синхрон с посочената основна цел. Десетилетия преди старта на трансформацията върхушката се отказва от т.нар. безотчетна система (ползване на материални блага и услуги по желание, без заплащане). Тази система е неприемлива, защото не се наследява, а при евентуално отпадане от кръга на избраните се губи абсолютно всичко. Привилегиите са преходни. Те не са в синхрон с първоначалния план на голямата кражба и удовлетворяват върхушката на режима само временно. В комунистическата доктрина се имплантира “теорията” за личната собственост. Експлоатирането на тази теория не решава проблемите и е само един временен етап от гигантския криминален процес наречен комунизъм. Легитимирането на заграбеното не може да намери окончателно решение в рамките на идеологическата доктрина. Възможни са само някои подготвителни операции.

Поколението, което завладява пространството на върхушката на режима от 80-те години е преодоляло предразсъдъците на своите предшественици относно откритото оповестяване и изговаряне на нагона за собственост. Наследниците на безспорни криминални престъпници нямат угризения на съвестта. Те лично не са участвали пряко и непосредствено в голямата кражба. Те вярват, че откраднатото си е тяхно. Счита се,че кражбата осъществена от бащи и дядовци е необратима. На дневен ред е задачата да се оформи юридически, да се легитимира пред обществото и света, собствеността върху откраднатото.

В рамките на идеологическата доктрина се реализират различни подготвителни действия. Например, във втората половина на 80-те години на обществото се налагат две теми – за стопанисването на т.нар. общонародна собственост и осъждането на еснафския стремеж към трупане на материални блага. Характерната за идеологията на режима двойственост и вътрешна противоречивост се развива и “усъвършенства”.

Действията на режима по първото направление придобиха фарсов характер. На практика, върхушката на режима се раздели с илюзията, че ще може да осъществи своите цели в рамките на доктрината. От друга страна ставаше все по-видно, че идеологическата обвивка на криминалното деяние вече не е необходима.

Демагогията около осъждането на стремежа към материално благополучие е предназначена за отвличане на общественото внимание. Обществените нагласи са такива, че тази спекулация намира почва. Спекулациите на режима в тази насока са още един индикатор, че в действията си, режимът в никакъв случай не се е ръководел от благосъстоянието на народа.

Заклеймяването на материалното благополучие и до днес е болест на българските интелектуалци. То е в основата на техните имагинерни представи за справедливост.

Същност на стратегическите цели на трансформацията

Глобалното целеполагане на трансформацията, може схематично да се формулира по следния начин:

Правно легитимиране на заграбеното,
при максимално съхраняване на тоталната икономическа власт и
при минимални политически отстъпки и компромиси.

Минималната мяра на политическите отстъпки се определя от припознаването на процесите като демократични от страна на външния свят. Това е клаузата от “мирния договор” в края на студената война – едните ще припознават другите като демократи, а те от своя страна няма да ги поставят в крайно неудобно положение при това припознаване.

Изсмукването и обсебването на цялото национално богатство от малобройна криминална шайка е това, което отличава комунистическата диктатура от всички други диктатури, известни в човешката история. Тоталният грабеж би могъл да се реализира без масовите убийства и терор върху населението. Характерното за режима перманентно и тотално насилие е повече израз на отприщване на тъмните сили в човешката природа, отколкото неотменимо необходимо действие за осъществяване на най-голямата в човешката история кражба. В условията на абсолютна власт, изразяваща се в установяване на правов ред по усмотрение на криминалната клика, собствеността може да се отнеме и концентрира в ръцете на кликата само с условно икономически мерки. Диференцираното данъчно облагане, реализацията на “големи” национални проекти, произволното дефиниране на трудови и нетрудови доходи са само част от механизмите, чрез които може да се придаде благоприличен вид на кражбата. Един по-разширен набор от тези средства, в по-мека форма може да се наблюдава в днешното състояние на нашето общество и държава.

Жестокостта на режима е обусловена от страха. Но не страха от възмездие, а страха да не се допусне възвратимост на процеса. Два са пластовете на комунистическите убийства – изтребване на обществените групи свързани със собствеността и вътрешно, взаимно избиване, за да се дели между по-малко участници. Втората страна на комунистическата чистка заличава всякакви съмнения, че по същество комунистическата върхушка е криминална шайка. Вътрешното изтребване е характерна черта за всяка криминална банда, която трябва да дели плячката. След като е решен проблема със страха от възвратимост на престъпния процес и вътрешната конкуренция може да се планират съответните действия по заличаване на следите и разпореждане с плячката.

Същината на стратегическата цел на трансформацията има следните основни страни:

Достоверна информация от времето когато е замисляна трансформацията липсва и едва ли някога ще се появи. Мнозина от тези, които са били посветени вече не са между живите. За другите е в сила клетвата за мълчание. Дори и да кажат нещо то ще бъде за прикриване на реални случилите се неща. Периодичните им медийни активизации недвусмислено доказват това. По тези причини за целите на върхушката на режима може да се съди по резултатите от процеса на трансформация.

Почти петнадесет години след официалната смяна на ръководството на режима, Илия Илиев [3.4] отбелязва:

“Спечелиха организаторите на т.нар. преход и техните приятели, довереници, съдържателите на лични и партийни “касички”. Около 350-400 семейства на ЦК-исти, генерали от ДС и МНО около Джуров и Семерджиев. Някои от тези лица не са богати днес, но това не е защото не са им били предоставени добри възможности за това. Едни от тях ги прахосаха в безсмислени или авантюристични начинания, други бяха измамени от подставените си лица или от зетьовете си. Забогатяха още мнозина от министрите в различните правителства на БСП, началниците под тях, депутатите, висшите партийци и “приятелските им кръгове”.

Почти по същото време, едно официално лице – главният секретар на МВР, г-н Бойко Борисов, коментира [3.5] резултатите от процесите по следния начин:

“Когато е конструирано държавното устройство, е мислено така, че като минат 10 години давност, да потънат всички далавери от приватизационните сделки, а въртенето на службите е давало възможност архивите да са празни.

...

Срещу перфектно организирана престъпност някой създаде перфектно неорганизирана държава.”

Според Кольо Парамов [3.6] резултатите от трансформацията са следните:

“... в България днес се създава една нова червена олигархия, която чрез стила на икономическата реживковизация ще пожелае да установи правилата за управление на държавата през следващите 20-30 години.”

След изборите през юли 2009 г. проф. Ставрев [3.7] посочва следните резултати:

“... така и не се разделихме с комунистическото си минало, а го продължихме "в нови условия" - със същите фамилии, техните наследници и приближени начело, с неясни идеи за бъдещето на народ и държава, със същата нагласа да се ползва безогледно държавната власт за лично, семейно и групово облагодетелстване.

Без съмнение тези резултати са в синхрон с целите и замисъла на трансформацията. Династиите са запазили своята икономическа и политическа власт. Развитието на процеса на разрушаване на държавността продължава и става все по-видимо.

Като процес трансформацията е обективно обусловена и желана от върхушката на режима, която подготвя нейния официален старт повече от едно десетилетие. Оповестяването на този старт щеше да се случи и без външен натиск, вероятно в друга форма и малко по-отдалечено във времето.

Ето например какво разказва Робърт Бари посланик в София от 1981 до 1984 г. [3.8]:

“Веднъж Живков ме придърпа и ми каза – ако вие осигурите същата помощ, която ни осигурява Съветският съюз, ние сме готови да станем също толкова лоялен съюзник на САЩ, колкото сме на СССР”

Повече от очевидно е, че доктрината на режима няма никакво значение за върхушката. Тя е готова да служи на който и да е господар, сами и само да запази заграбеното. За лидерите и адептите на режима немският политолог Хайнц Брам [3.9]] отбелязва:

“Ако наистина бяха пламенни комунисти и убедени марксисти – ленинисти, функционерите на БКП щяха да се опитат да съживят старата система. Но едва Берлинската стена падна и те бързо свалиха Тодор Жовков, за да не пропуснат да яхнат и новата вълна.”

Старата система не е интересна, тя не отговаря на целите. Никой няма намерение да я защитава. Интересът е към новата вълна, подготвена, организирана и ръководена от самата върхушка на режима.

3.2.2. Митология на целеполагането

“Буржоазията е класа от хора, които имат и затова властват. Номенклатурата е класа от хора, които властват и затова имат.”

Михаил Восленски

Когато се анализират мотивите за промените и резултатите от тези промени, често се лансира една лишена от логика теза. Тезата, че комунистическата върхушка искала да превърне политическата си власт в икономическа. Практически това твърдение се е превърнало в лишено от смисъл клише, което служи за прикриване на истинските цели на трансформацията. Може да се цитират безброй изказвания в този смисъл. Например Борислав Виларов [3.10] казва:

“Основна цел на тези промени е трансформиране на политическата власт в икономическа чрез дирижиран преход към социален капитализъм, като се запази политическото влияние.

В същият дух мисли и проф. Божидар Фотев [3.11], който казва:

“Пределно ясно е, че всъщност се развъртя един грижливо подготвен и провеждан болшевишки сценарий за подмяната на политическото с икономическо заробване на нацията от страна на втора генерация комунистическа номенклатура, развила се в алчна и арогантна олигархия.”

Липсата на логика в тази теза идва от това, че комунистическата върхушка притежаваше тотална и политическа и икономическа власт. Никой от повтарящите клишето не си е направил труда да посочи, кой освен върхушката на режима е притежавал икономическа власт. В условията на режима нацията винаги е била и политически и икономически заробена.

С тази митологията за политическата и икономическата власт на режима е свързано и едно друго клише. Методичната и постоянна кражба на национален ресурс след официалния старт на трансформацията се определя като ограбване на народа. Това е абсолютно погрешно твърдение защото, за да бъде ограбен народа, той би трябвало да притежава някакви богатства и капитали. По времето на режима обаче българският народ притежава само лична собственост – съгласно идеологическата доктрина и действащите тогава закони. Народът е ограбен много по-рано. Финансовите и другите национални ресурси бяха обсебени от върхушката на режима още с въдворяването му във властта. С официалния старт на трансформациите се осъществява преразпределение на тези ресурси между клановете на същата тази върхушка и правна легитимация на заграбеното.

Разбира се всичко това не означава, че личната собственост на гражданите новопоявилата се частна собственост е защитена от грабеж в хода на трансформацията.

Владеейки тоталната икономическа и политическа власт върхушката на режима преследва своята стратегическа цел, като наложи модел на управление, при който се запазва тоталната икономическа власт, като се правят определени, минимални политически отстъпки?

Изминалите двадесет години показаха, че допустимите отстъпки се определят от рамката на един многопартиен ОФ политически модел, за който ще стане дума в следващите части.

Що се отнася до икономическата власт, няма никакво съмнение, че никой дори и не си е помислял да прави отстъпки. Една от целите на трансформацията е политическата власт да се легитимира като демократична, а заграбеното да се легитимира правно.

На другия полюс на дискутираната спекулация е насаждането на тезата, че върхушката на режима е установила контрол само над икономическата власт, пък едва след това искала и политическата. Четиринадесет години след старта на трансформацията политологът Огнян Минчев [3.12] прави следните констатации:

“Във всички бивши комунистически страни бившата номенклатура и кръговете на спецслужбите по лесно обясними причини установиха контрол върху националните икономики – така е и при отличничките, така е и при двойкаджийките.

Но в България тези господа искат и още нещо – освен икономиката те искат да контролират, и то изцяло, политическия процес. Те искат серийно произведените от тях “любенгоцевчета” да управляват, маскирани като леви и десни.”

Разбира се върхушката на режима никога не е имала намерение да изпусне монопола, както над икономическата, така и над политическата власт. Едностранното разглеждане на проблема оформя двата полюса на спекулациите с тази тема. Едните смятат, че върхушката на режима е искала да трансформира политическата си власт в икономическа, а другите пък откриват топлата вода, като разбират, че който държи икономическата власт желае да упражнява и политическата такава.

Върхушката на комунистическия режим във всички бивши (а също и в настоящите) социалистически страни никога не е изпускала тоталния контрол. Удържането на монопола е в основата на тяхното целеполагане - в процеса на имитация на промени да задържат и да упражняват възможно най-дълго, както икономическата, така и политическата власт.

Разликата в развитието на различните страни, които условно са разделени на “отличнички” и “изоставащи” се получава поради различието в качеството на комунистическите елити в съответните страни. В Чехия, Полша, Унгария и т.н. тези хора са първо чехи, поляци, унгарци и т.н., а после комунисти. В България тези хора бяха първо комунисти и после българи, ако въобще някога са имали национално чувство.

Няма голямо значение дали този тип хора служат още на старите си господари или са се преориентирали към новите. Резултатът за България е един и същ. Проблемът на България е, че във всякакви условия се възпроизвеждат такива хора, които предпочитат службата на външни сили пред службата на своята страна и своя народ. Това е състояние на духа, което обхваща все по-широки кръгове и застрашава да се превърна в обществена характеристика.

3.2.3. Процесите са контролирани от инстинкти

“Колективните способности на животни като тези, при които нито един индивид не може да види общата картина, но всеки допринася за успеха на групата, изглеждат свръхестествени дори за биолозите, които ги познават най-добре.”

Питър Милър

Още при старта на трансформацията се наложи мнението, че говоренето за сценарии и контрол на процесите е проявление на болнава мнителност. Въпреки това може да се намерят множество мнения, които изразяват подозрение за съществуването някакъв сценарии. Например режисьорът Асен Шопов [3.13] казва:

“Наивно е да мислим, че това е просто хаос. А режисурата е някъде в мъглата, зад паравана.”

Година след него, политологът Антоний Гълъбов [3.14] ще отбележи.

“... през всичките тези почти петнадесет години всеки реформаторски проект се сблъскваше с мълчалива или бурна съпротива на комплекс от интереси и зависимости, който изгради реалистичната представа за наличието на невидим и не легитимен център, който притежава достатъчно ресурси, за да контролира политическия елит и да се противопоставя на промени, които биха застрашили собственото му съществуване.”

Дори видни функционери на трансформиралата се комунистическа партия смятат, че съществуват нелегитимни центрове, които предопределят процесите. Например в [3.15] е цитирана Татяна Дончева:

“... зависимостта от бившата ДС става все по осезателна, все по нагла и все по-публична и мрежата на ДС дефакто се премества в държавните институции, в политическите партии, в местата, където се вземат ключови решения.”

Тези, които се противопоставят на тезата, че процесите са контролирани от върхушката на режима [3.15] поставят наглед логичния въпрос – къде е написания сценарий, къде е щабът от където са ръководени процесите?

Комунистическата върхушка, в цялото си многообразие, със всички свои вътрешни противоречия се втурва в процеса на трансформации с ясен стратегически план. Тактически план обаче няма. Няма написан сценарии. Не е възможно да има, защото върхушката на режима е проникната от непрекъснати вътрешни противоречия. В обстановка на тотална мнителност и подозрителност не е възможно да се произведе тактически план. В цялата си история режимът не е документирал реално своите действия. Създават се само пропагандни материали, които да прикриват реалността. Това е другото име, същността на тоталната секретност.

Стратегическата цел за всички кланове обаче е обща. Действа се в движение, като се полагат максимални усилия за овладяване на субпроцесите на оперативно ниво в зависимост от ситуацията. Писмени документи няма и няма да се намерят. Всичко се решава в разговори на четири очи, въз основа на утвърдени през годините рефлекси. Тази практика продължава през всички години на трансформацията.

След двадесет години е видно, че стратегическата цел е постигната. Компромисът е минимален, ако въобще може да се говори за компромис, и той се изразява в трансформация на върхушката и отказ от идеологическата доктрина. Беше показано, че и без доктрината може да се поддържа политически и икономически монопол.

Проблемът с контролирането на процесите след смяната на ръководството на режима е сложен и не може да се сведе до търсенето на написан сценарии или търсенето на офиса на злите сили, откъдето те командват всичко.

Много по-важно от търсенето на физически доказателства за митични планове и прочее, е да се анализира случилото се. Кой имаше интерес то да се случи точно по този начин? Необходимо е малко по-внимателно вглеждане в жизнения път на тези, които е модерно да се определят като winner-и в това, което се нарича преход. Как стана така, че winner-и са само хора от династиите на върхушката на режима и избрани техни прислужници? Как стана така, че всички онези, които наричаме мутри по един или друг начин в генезиса си са свързани със споменатите династиите – шофьори, телохранители и прочее обслужващ персонал?

Същественото, сърцевината на целия процес на трансформации е в това, че комунистическата върхушка дйества рефлекторно, без тактически план, без сценарий. Дори целеполагането не е формализирано. Не е написано като декрет, като план. Едва ли е изговорено в явна форма. Дори да си мислим, че ограничената по състав шайка на превратаджийте е дискутирала и дори формулирала стратегическата цел на трансформациите, то със сигурност няма формален акт на оповестяване на подобно решение или свеждането сред по-широките маси на активистите. Самото опиране и разчитане на рефлексите е станало рефлекс. Така е формирана комунистическата върхушка с всички нейни разклонения и слоеве. Така действаха те и по времето на официално властващия комунизъм. При масовите избивания в началните години на режима също не е имало детайлен сценарий, как точно да се убива и мародерства, но нечовешкото насилие и тоталната кражба са факт. Една от големите заблуди е определянето на икономиката на режима като централно планирана. На практика режимът няма единен икономически план. Дори политическият план не е единен, а се променя в зависимост от интересите на клановете. Идеологическата доктрина се интерпретира в зависимост от конюнктурата и има само пропагандно значение.

Самият акт на единодушното гласуване при смяната на ръководството на режима на пленума на 10.10.1989 г. е резултата на здравите комунистически инстинкти.

Най- точното сравнение за върхушката и активистите на режима е товае с термитите, които строят своите сложни колонии без да притежават какъвто и да е предварителен чертеж. Друг подходящ пример е този с рибните пасажи. Огромни маси от риби се предвижват в морета и океани, изпълняват сложни, понякога красиви движения, разминават се с хищници и т.н. и т.н. За да следва пътя и да оцелее отделната рибка не се нуждае от план, просто трябва да следва рефлекса си - да не се дели от пасажа.

Често тези, които отричат каквото и да било целеполагане, подготовка и контрол над процесите на трансформацията противопоставят следния аргумент: не може тъмните сили да са толкова умни, че двадесет години да контролират в своя полза цялото общество! Тези, които фетишизират недъзите на социализма по същество казват същото. Несъстоятелността на тези аргументи става видна от мнението на специалистите. Например биологът в Станфордския университет Дебора М. Гордън казва [3.16]:

“Мравките не са умни – колониите от мравки обаче са”

Рефлекторната реакция е отработена през всички година на официално властване на режима. През 80-те години върхушката на режима е оформена от индивиди, преживяли периодичните смени на върха на режима, както вътре в страната, така и в метрополията. Тези хора са преживели развенчаването на Сталин, свалянето на Хрушчов, ерата на Брежнев и следващите го кратковременни вождове. В нито една от описаните ситуации те не са имали възможност да изработят и следват някакъв предварителен план за своето поведение. Спасил ги е рефлексът. Рефлексът, че живот има само в термитника, в пасажа, в стадото. Отвъд тези граници е смъртта. Затова тези хора не могат да съградят нищо друго освен подобие на термитник, подобие на рибен пасаж, подобие на стадо. Клановете на върхушката воюват помежду си, но никога не напускат термитника. Те никога няма да нарушат омертата.

3.3. Отсъствие на обществени нагласи за смяна на режима

“Който търси в свободата нещо повече от самата нея, е роден за робство”

Алексис дьо Токвил

Датата 10 ноември завари българското общество напълно неподготвено за каквато и да е промяна. Доминиращата част от елитите беше силно изненадана от случилото се, защото беше мислила за него само в рамките на вицовете. Както и да се ровим в годините преди смяната на ръководството на режима не можем да открием нито една проява на смислено противопоставяне на режима, нито един анализ на неговите слабости и на това какво всъщност става, какви процеси протичат в неговия последен период. В обществото липсва какъвто и да било значим социален конфликт. Това прави определянето на процесите като революция твърде претенциозно. По този повод Ърнест Гелнер отбелязва:

“Комунизмът не бе разрушен от обществото или честността. Той бе разрушен от консуматорството и западния милитаризъм плюс благоприличие и наивност от Кремъл”

Тезата за наивността на Кремъл се лансира от доста изследователи. Разбира се тя е доста спорна. Западняците дори не знаят, че Кремъл е държавата, а партията се помещаваше в една сграда наблизо, но извън стените на Кремъл.

Проф. Георги Бакалов [3.17] споделя мнението, че външния фактор е доминиращ при старта на промените:

“Падането на комунизма или разочарованието от системата също беше породено отвън ние се включихме в контекста на един световен резултат.”

Вече двадесет години у нас се говори за реформи. Анализира се тяхната успешност или неуспешност. Дискутира се недоволството на обществото от резултатите на реформите. Никой обаче не е поставял въпроса дали към дата на смяната на ръководството на режима обществото въобще е искало смяна на системата, дали е искало реформа?

Обществото ни не само, че не беше подготвено за смяна на системата, но и не желаеше такава смяна. Неосмисленият стремеж да подражаваме на чехи, унгарци и поляци не означава желание за промяна. Всички бяхме вътре в режима и той беше вътре в нас. На първият митинг след свалянето на Тодор Живков тълпата френетично крещеше – “да говори Джуров”. С това се изчерпваше обществената визия за промяна. Доминиращата част от обществото възприе официалното стартиране на трансформацията като поредното мероприятие на режима. По стар и добре отработен навик, по-голямата част от него, много бързо се ориентира и реагира в синхрон с целите и плановете на трансформиращата се върхушка на режима. Както и при социализма, този синхрон се изразява в пълна подкрепа на думите и противоположни действия в реалността. Тези, които повярваха в промените се озоваха в графата “наивни романтици”.

В първите дни на трансформацията изглеждаше изненадващо, колко много разказвачи на политически вицове, специалисти по предимствата на Запада, всезнайковци, виждащи в безработицата единственото средство за повишаване на трудовата дисциплина се превърнаха в искрени защитници на отиващото си време. Да, те жалеха не за режима, а за отиващото си време, защото по никакъв начин не можеха да обяснят кои са същностните характеристики на режима, които правеха това отиващо си време толкова хубаво за тях. Не можеха да обяснят нищо, но здравият им инстинкт им подсказваше, че хубавото време си отива. Режимът ги беше изиграл, а те се втурнаха да жалят за неговото време.

Стреснати бяха и формираните съвсем в края на периода неформални групи. Нека си спомним, че в първите дни след своето учредяване СДС (или поне някои от неговите представители) твърдеше, че негова цел не е свалянето на режима, а само неговото демократизиране.

По време на кръглата маса СДС нямаше ясна позиция по проблема за собствеността, раздираше се от скандали относно бъдещето на земеделието и частната собственост. Формулирането на икономическата платформа беше поверена на случайно привлечени (по-точно самопредложили се, внедрени) специалисти  по политикономия на социализма.

Гилдията на професионалните икономисти беше разединена. Процесът на официализиране на трансформацията сякаш взриви тази общност. Тя се втурна да избива комплекса си, породен от липсата на достоверна информация, а и от неподготвеността и за същински промени. Без угризения на съвестта, първоначалния период на трансформацията може да се характеризира с пълното отсъствие на адекватна реакция на националната икономическа мисъл. В този период българските икономисти не казаха нищо смислено за предстоящите процеси. Предлагаха се само общи фрази и клишета, които варираха от брътвежи за дикенсовия капитализъм до бълнуването за усъвършенстване на т.нар. социалистическа икономическа система. За мисловното ниво на тези времена Румен Аврамов [3.18] казва:

Много е важно да си дадем сметка, че трудностите да се "въобрази" предстоящото отразяват и отколешен (докомунистически) интелектуален недостиг. Страхът от така нужната решителност на промените беше последица не само от политически ограничения, но също от дефицит на знание и нисък полет на въображението... Това се отнасяше изцяло за управляващите "елити", а в голяма степен и за техните критични опоненти.

Друго доказателство за нежеланието на българското общество да осъществи промени са резултатите от първите демократични избори след смяната на ръководството на режим. Години по-късно Копринка Червенкова пише [3.19]:

“Ние започнахме новия си демократичен живот с гигантска лъжа. Тя беше свързана с първите избори, когато в продължение на месеци се твърдеше, че БСП печели изборите, защото ги манипулира. Нямаше такова нещо! Това си бяха реалните резултати от изборите.”

Това е горчивата истина. Всички повярвали в демокрацията активисти от първите избори знаят вкуса на тази горчива чаша. Спекулациите по темата са дъвка в устата на субекти, които станаха адепти на т.нар. промени много по-късно. Поддържането на мита за манипулирането на първите избори се подклажда за да можем да оправдвем масовото съучастие в неставането на промяната, нашата неподготвеност да вземем участие в управлението на държавата и за това, че наивно станхме марионетки в ченгесарската пиеска. Сега ченгетата раздухват мита за да се подиграят на романтиците от първоначалния период.

Само, който не е броил бюлетини на първите избори не знае, как плисваха червените бюлетини от урните. Това беше истинското желание на българското общество. То не беше избор относно принципите и методите на реформите. То беше избор на миналото, без промени.

Съвсем отделен въпрос е, че на всички избори след това се гласува в синхрон с целите на трансформиращата се върхушка на режима. Единствената промяна е правото да не гласуваш.

Деветнадесет години след официалния старт на трансформацията един от функционерите на режима разказва [3.20] каква е била реалността в Бургас:

“- Вижте, СДС не можеше да спечели тези избори, защото София не е България. Тогава като директор на телевизията ходих при приятели в един от четирите най-големи наши градове. Окръжният секретар беше поискал от МВР списък на хората от окръга, които са били по лагери преди (вероятно това е лапсус и става дума за след – б. К.В.) 9-ти септември 1944 г. Той ги събрал и им казал: “Хайде, няма ли да направите и тука СДС, няма ли да има опозиция?” Отговорили му: “Не другарю еди кой си, скъсали сме с тази работа”. И на първия седесарски митинг в града през февруари 1990 г. той нарежда да отидат 2000-3000 души от партията (б.р. – БКП), за да стане митингът на опозицията в града.”

Българското общество навлезе в трансформацията без своя визия, без свои цели. То просто следваше върхушката на режима, защото очакваше, че тя ще му осигури уюта, към който беше привикнало в годините на социализма. Години по-късно Иван Кулеков [3.21] ще отбележи:

“... огромна част от затворниците на социалистическия лагер всъщност не сме искали свобода, а богатство.”

Тези надежди се оказаха също толкова лъжовни, колкото лъжовен беше и уютът от времето на режима.

Официалният старт на трансформацията, разигран като начало на реформи не се превърна в импулс, който да провокира обществото да се разграничи от режима. За това, което някои наричат катарзис и дума не можеше да става. Резултатите от първите избори показаха пълно отсъствие на обществена потребност от промяна.

Един епизод, или по-точно едно “активно” мероприятие от предизборната борба на тези, първи свободни избори показа и висока степен на морална деградация, обхванала обществото. Става дума за плакатите с черепите, означаващи местата на комунистическите лагери.

Това беше един акт, един опит да се изведат от забвение престъпленията на режима и жертвите на тези престъпления. Това беше просто един плакат, който показваше колко много лагери на смъртта е имало в България. Показваше една реалност, която гузната съвест не искаше да признае. Действие, което според Цветан Тодоров [3.22] е борба срещу това зло:

"... да информираш света за лагерите е най-добрия начин да се бориш срещу тях;"

Българското общество обаче отказа да се вгледа в своето близко минало. Насилието в онези години беше превърнало всички ни в съучастници в престъплението и гузната ни съвест ни пречеше да осмислим тази черна страница от историята. Режимът легитимираше своите престъпни действия като борба срещу хулиганството. Тогава, в края на петдесетте и началото на шестдесетте тази дума имаше висок оборот в гражданския език. Нейното масово възприемане беше форма на съучастие. Всички знаеха, защо е толкова актуална тази дума, но я предпочитаха пред истинския термин – лагери на смъртта.

След изборите, акцията с плакатите, набързо беше отчетена като грешка и всичко беше забравено.

В първите месеци и години след 9-ти септември 44-та животът губи битката със смъртта. След това пасивното възприемане на новоговора на режима ни превърна в негови съучастници. А в края на 89-а и началото на 90-та паметта ни загуби битката с небитието. Шоковата терапия чрез плаката с черепите и телените мрежи ни хвърли във вечна амнезия.

Болният от амнезия няма настояще, няма и мечти за бъдещето. Няма и потребност от промяна. Затова след смяната на ръководството на режима ние му останахме верни. Затова не приехме и не допуснахме реформите, за да можем да живуркаме с познатия ни инструментариум. Трансформирахме само илюзията си – преди вярвахме, че сме надхитрили режима, сега си вярваме, че сме надхитрили реформите.

3.4. Тотален контрол върху процесите

“Вървейки по този път би трябвало да кажем, че диктатурата на пролетарята е диктатура на нашите вождове.”

Йосиф Сталин

В българското общество отсъства потребност от промени. В общи линии то действа в синхрон с интересите на върхушката на режима и на практика се противопоставя на реалните промени. Това дава възможност върхушката на режима да установи тотален контрол върху планирания и стартиран от нея процес на трансформация. Макар и воюващи в преразпределителния процес, по отношение контрола върху трансформацията клановете са единни.

В първите месеци след смяната в ръководството на режима стана ясно, че само този акт не удовлетворява стратезите на процеса. Направеното не е достатъчно за международната им легитимация. Трансформацията трябва да маскира по-успешно планираното запазване на статуквото в нова форма. Освобождава се пространство за поява на политически формирования – възстановяване на ликвидираните партии и учредяване на нови. Очевидно процесът не може да бъде спрян. Върху него обаче се осъществява тотален контрол чрез изкуственото му форсиране. Това е изключително важно за ръководителите на трансформацията и изиграва огромна предохранителна роля.

3.4.1. Блокиране обновлението на елита

Качеството на нашия живот зависи от качеството на нашите лидери

Уорън Бенис

Сигналът, че започналият процес няма да спре само до подмяната на ръководството на комунистическата партия изважда от летаргията не малката маса на стойностни хора от групата на тези, които преживяваха в състояние на “вътрешна емиграция”. Те се включват активно в процесите, но съгласно замисъла в същото насипно състояние, в което са били по времето на режима. Те нямат необходимата информация и не им е предоставено време за да разгадаят целите и плановете на трансформацията. Отнета е възможността за тяхното систематизирано групиране и последващо осмисляне същността на започващите процеси. Това е единствената група в обществото, която има потенциала, макар и по-късно да оцени реалната ситуация и да поеме ръководството на страната по същностно нов начин. Провокирани обаче да излязат преждевременно на сцената, те са разпръснати по никнещите като гъби след дъжд формирования и така са лишени от възможността за самоорганизиране. Нароилите се от недрата на комунистическата партия нови партии ги поемат и разпръсват като центрофуга. Гарантира се тяхното битуване като изолирани точки. В следващите няколко години те целенасочено биват дискредитирани и върнати в състоянието им на “вътрешна емиграция”. Блокирано е формирането на автентична политическа система в страната. Успешно е поставено началото на многопартиен ОФ политически модел.

В края на периода “Костов” Вили Цанков [3.23] отбелязва своя възглед за това явление:

“Днес много хора, отблъснати от СДС, започнаха да търсят своето щастие независимо от държавата, от обществото – започна да изчезва пиететът към миналото на страната, към съдбата на другия.

Конкретизирането върху СДС, макар че трите букви символизират желанието за промяна, стеснява описанието на процеса. Същността е в това, че обществото не пожела да припознае нови лица, нови лидери и нови идеи. Главната причина за това е, че то не изпитваше необходимост от нови лидери и нови идеи. Предпочете се лесното обяснение на героя на Алеко Константинов – “и едните и другите са маскари”. Тези думи на Бай Ганьо са любим цитат на различни слоеве на българското общество. Често ги ползват и хора, които не са чели съответното произведение. Мнозина не занаят от кой епизод е тази фраза. Това от една страна и прекомерната експлоатация на цитата от друга, скриват същинския смисъл на позицията на Бай Ганьо. Скриват това, че той не влага негативизъм в своята констатация. Бай Ганьо не осъжда маскарите. Той не е против тях. Напротив, той иска да бъде един от тях. Малко след това, когато разсъждава за политиката, Бай Ганьо казва: “келепир има в тая работа ...”. Слагането на политиците в един кюп не е оценка, а бягство от трудната задача да се направи избор, бягство от задължението да разпознаеш свестните, да проявиш своя респект и уважение към тях. Това е непоносимост към мисълта, че в този свят може да има свестни и добри хора (Ботев казва “свестните считат за луди”). Така се прикрива съкровеното желание да бъдеш един от тях – от маскарите.

Този отказ от същински избор, отказът да се припознае същинския елит и да му се отдаде заслуженото уважение е основна характеристика на обществените нагласи в годините на трансформацията. Проф. Георги Марков [3.24] го констатира по следния начин:

“Хората подредиха под един знаменател СДС и БСП – и този знаменател е грабеж, корупция и измама. Въпреки че и в СДС, и в БСП има морални политици, но те не дадоха лицето на тези партии.”

Поетът Калин Донков [3.25]смята, че властта блокира проявлението на свестните люде.

“Има мъдри, талантливи, честни – въобще годни хора, но всяка поредна власт успява да ги “обезвреди”, нерядко и да ги оцапа.”

Ако проблемът е само във властта, то той би бил преодолим. По-трудно преодолим е фактът, че обществото не пожела да отдели свестните от бандитите. По-точно е да се каже, че отделянето е в полза на вторите. През целият период на трансформацията се артикулира ненавист и омраза към политиците, но последователно и методично се избират едни и същи лица. Някои от тези лица са обходили всички възможни партии.

Претенцията за осъществяване на промяна обективно поставя  проблемите за новите лица. Често се прави аналогия с последователните вълни от изпъкващи и залязващи личности в революционните ситуации. В нашите условия, неспособността (или нежеланието) на обществото да отдели зърното от плявата е важен фактор подкрепящ неслучването на реформите. Без съмнение в началото напираха и хора с не съвсем почтени намерения, хора със съмнителни качества. Това обаче не оправдава фактът, че бяха неизвергнати всички от началния период и се стигна до пълна реставрация на мутрите на режима (ако отчетем заместването на родителите от децата им, или от снахи и зетьове). Маргинализирането на личностите навлезли в политиката и подмяната им с персони обслужващи проекта на трансформацията разрушава институционалността и преди всичко Народното събрание.

Желаещото промени общество намира сили в себе си да припознае и легитимира новите лица, новите лидери. Българското общество не стори това.

Кпринка Червенкова [3.19] отбелязва това явление по следния начин:

“Обществото тогава излъчи едни хора, после самото то ги маргинализира, стъпка ги, избра лъжата като изходна позиция …”

Георги Данаилов [3.26] не приема появата на нови лица и без съмнение се радва на тяхното обругаване.

“Като че ли някои хора бяха вързани с ластици и постепенно, всеки се върна там, където си е бил.”

Проблемът, който Георги Данаилов отказва да дискутира е, че като вързани с ластици се върнаха на своите места и лицата на режима. За каква реформа може да се говори. Сред потопа от сълзи за загиващата българска култура, критериите в нея се задават от Светлин Русев и Любомир Левчев. Това е само констатация, далеч от каквато и да било оценка на споменатите творци.

Реалностите от времето на старта на трансформацията показват, че българското общество не притежава ресурс да промени и обнови своя елит. Елитът на българското общество се изчерпва с елита на режима. Така се стига до поредица от противоречия. На фона на многото дисиденти от времето на режима, след това се оказва, че елитът на нацията се изчерпва с елита на режима. Срещу кого са били тези толкова много дисиденти – срещу националния елит!? Кому са били нужни тези дисиденти, след като всички се връщат по местата си като вързани с ластици?

Преобладаващата част от елита на режима беше окичен с новите ордени на трансформацията. Това не учуди никого, те са си такива – падат си по киченето с ордени. В същото време все по-настойчиво битува идеята, че трансформацията е наложила едно единствено нещо - посредствеността. Проф. Боян Биолчев [3.27] отбелязва отсъствието на големи личности, които да бъдат стожери на развитието на обществото.

“Това което най-много ме притеснява, е бързата организация на посредствеността. Посредственият човек е партийният. Той има удивителна склонност да се организира в колектив. Голямото общество се състои от големи личности. А голямата личност не живее в колективи.”

Самият режим не представлява нищо друго освен диктатура на посредствеността. Проблемът е в това, че националният интелектуален елит не се оказа способен да води обществото така, че то да се противопостави успешно на това явление. Организираната посредственост продължи да доминира в нашето общество.

Стратезите на трансформацията успешно се възползваха от обществените нагласи и блокираха промените в елита. Завъртени сме в един омагьосан кръг –никой не иска нови лица – всички трябва да се върнат по местата си като вързани с ластици – няма нови лица – диктатурата на посредствеността продължава. Блокирането на реформите, затварянето на процеса в рамките на минималната трансформация не може да доведе до друг резултат освен посочената, логически противоречива верига.

3.4.2. Блокиране промяната в обществените и политическите структури

“… политиката на тоталитарната държава е не само в стремежа всеки гражданин да бъде "обхванат" в някаква организация, но и на всеки етап от неговия живот във всяка възраст. Това произтича от основните принципи на тоталитарната държава. По такъв начин тя си осигурява възможността, първо, постоянно да влияе идеологически върху индивида и, второ, да го държи непрекъснато под своя политически контрол.

Желю Желев

Формирането на появилите се в началото 1990 г. партии се осъществява въз основата на професионалните обособявания от времето на режима. Появиха се партията на философите, на литераторите, на инженерите от строителния институт, на адвокатите и т.н. и т.н..

В края на 2000 г. присъствах на една сбирка на т.нар. бащи на СДС. Сбирката беше посветена на годишнината от събитията, които определяме като начало на реформите и се проведе в залата на дома на архитектите.

Във връзка с първите отлюспвания в СДС Петко Симеонов спомена, че тогава литераторите победили философите. Михаил Неделчев репликира, че посъщество литераторите и философите са били победени от адвокатите и политикономистите. Тези позиции, това схващане на случилото се отразяват най-точно същността на процесите на легитимиране на елита на трансформацията. Такъв разговор показва самоизживяване в условията на квази-общество, където всяка група (в случая оформена по професионален признак) живее сама за себе си. Не е способна на комуникация с другите групи и ги възприема като вражески. Това самоизживяване е обусловено от условията на живот при уравлението на режима. Различните групи в обществото са затворени и реално са настроени вражески една към друга. Най-важното е, че враждебността не е идейна, дори не е предизвикана от необходимостта да се преразпределят накави блага. Тази вражда е мотивирана само принадлежностно - другите са врагове само защото не са от нашата група.

Убеден съм, че хората за които разказвам не са адепти на режима. Напротив. Доктрината на режима (присъди, терор и убийства не заради грешни деяния, а само поради принадлежност – буржоа, кулак и т.н.) обаче е дифундирала в нашите възприятия и преживявания. Това състояние беше превърнато в обективна реалност, просто защо бяхме принудени да живеем така. Основните причини за това са следните:

Така управляващите процеса си осигуриха:

Запазването на казионните обществени структури и политическите партии на режима и тяхното роене са не по-малко мощни инструменти на блокиране на промените в обществено – политическата организация на обществото.

Преименуването на комунистическата партия е само върхът на айсберга. Практически нито една казионна организация не беше ликвидирана. Всички те, от младежките организации, през профсъюзите до пенсионерските съюзи се трансформираха. Промените в границите на трансформацията стигаха до някоя и друга персонална смяната в ръководствата. Изтиканите тогава на преден план одиозни фигури и до ден днешен се мотаят из коридорите на българската демокрация. Анализът показва, че ръководствата на тези структури се оказаха много по-дълговечни отколкото в годините на режима. Мнозина от тях, вече двадесет години са несменяеми.

От мрежата на казионните организации се пръкнаха поне дузина политически партии с нови имена. В първите години те бяха просто инструмент за всяване на страх, в последствие заеха съответстващото им място на сателити на преименуваната комунистическа партия, или бяха активни изпълнители на нейните политически проекти.

Едва през 2004 г. Един от т.нар. бащи на българската демокрация – Петко Симеонов [3.28] признава:

“Истина е, че така бившата комунистическа партия оцеляваше. Тя получаваше нова легитимност като основен политически актьор в промяната. Но през 1989-1990 г. В страната не съществуваше политическо обединение, което би могло сериозно да се разглежда като нейна пълноценна алтернатива.”

Това е артикулирано от дистанцията на 15 години, но тогава, през 1989-1990 г. е било мислено. Така са мислели и действали вождовете на българския преход.

Обществените организации от времето на режима, не се реформираха. Повечето от тях се трансформираха в бизнес структури. Тези, които останаха като обществени структури продължиха старата си социалистическа практика.

Запазването на тези структури е един от мощните лостове за блокиране на формирането на автентична партийна и политическа система в България. Блокирани са и възможностите за формиране на гражданско общество. За жалост анализаторите констатират този факт е с петнадесет годишно закъснение [3.29]

“Партийната политическа система се превърна в затворена и самодостатъчна среда за възпроизвеждане и мултиплициране на всички стари рефлекси на тоталитарното общество.”

Още при старта на трансформацията е блокирана възможността за формиране на автентични политически партии, респективно нормална политическа система. Успешно са заложени основите на един специфичен, многопартиен ОФ модел.

Разбира се не трябва да се забравя и ролята на ДС. Както вече беше отбелязано, тази организация отдавна е загърбила сигурността на държавата и се грижи само за сигурността на режима. Макар и появила се повече от десет години след официалния старт на трансформацията, интерес представлява следната информация [3.30], която се отнася до началните години на процеса.

“Според шефа на комисията по “досиетата” на ВНС например, освен тридесетината служители на Шесто управление (трима от които действащи тогава министри), ВНС е населено с най-малко 80 бивши сътрудници от други управления. Освен тези 111 бивши служители на ДС има още толкова действащи сътрудници. Иначе казано, повече от половината депутати от ВНС са пряко свързани с ДС. Подобна е ситуацията и в следващите народни събрания.”

Мащабно внедрени в политическите и обществени организации, още при старта на трансформацията офицерите от ДС и техните доносници имат мощно влияние върху процесите през всички години след това. Те успешно защитиха режима, като блокираха формирането на автентична политическа система и на автентични граждански организации. Решенията на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия недвусмислено показват тоталната наситеност на политическите партии, обществените организации и медиите с доносници на т.нар. Държавна сигурност.

При старта на трансформацията, с голяма охота, българското общество възприе наивното вярване, че тези хора ще се откажат от службата си на режима и ще работят в полза на обществото и възстановяване на държавността. След това, в продължение на двадесет години, то не се е разграничило от тях.

***

Единствената движеща сила на трансформацията е върхушката на режима. Тя има своя стратегическа цел и контролира и управлява процесите, като се опира на своите здрави инстинкти. Рухването на режима е илюзия, породена от станалото видимо разрушаване на държавността. Българското общество не е в състояние да се противопостави на подмяната на реалните реформи с трансформация и съзнателно или не действа в синхрон с целите на върхушката на режима.

 


Цитирани източници:

3.1. Неда Попова, Иван Маразов: Елитът се срамува от народа, Труд, 30 Октомври 2003 г., стр. 10

3.2. Петър Николов, Българският модел III, Пари +, 27 януари 2001, стр. 12

3.3. Копринка Червенкова, За багажа на неформалите, Култура, 22 Ноември 2002

3.4. Илия Илиев, Партиите отблъскват две трети от българите, Монитор, 09 Септември 2003 г., стр. 11

3.5. Минчо Христов, "Елитът" няма да тръгне на война с мафията, Труд, 15 Януари 2003, стр. 10

3.6. Кольо Парамов, Пазарна реживковизация, Труд, 12 Август 2003 г., стр. 12

3.7. проф. Светослав Ставрев, Следизборен махмурлук, Дневник, 08 Юли 2009 г., стр. 8

3.8. Георги Готев, Робърт Бари: Живков предложи България да стане съюзник на САЩ, Сега, 23 Септември 2003 г., 14

3.9. Хайнц Брам, Какво ги чака левите и десните в България, Дневник, 30 Май 2008 г., стр. 12

3.10. Борислав Виларов, БСП и СДС не са национално отговорни политически сили, Пари, 09 март 2001, стр. 15

3.11. Божидар Фотев, На България са нужни патриотизъм и морал, Монитор, 31 март 2000, стр. 18

3.12. Веселин Стойнев, Огнян Минчев: СДС да изгони търговците, за да влязат жреците в храма, Сега, 08 Октомври 2003 г., стр. 12

3.13. Диляна Димитрова, Асен Шопов: Ще оцелеем - ние със скъсаните гащи, Труд, 17 Февруари 2003, стр. 16

3.14. Антоний Гълъбов, Защо беше подменен конституционният дебат, Пари, 07 Юли 2004 г., стр. 19

3.15 Теофан Германов, Докъде се простира мрежата на ДС?, Монитор, 14 Септември 2007 г., стр. 13

3.16. Питър Милър, Геният на рояка, National Geographic България, юли, 2007, стр. 76

3.17. проф. Георги Бакалов: На България и липсва национализъм, Сега, 19 януари 2001, 13

3.18. Румен Аврамов "Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989, С. Сиела, 2009 г., 340 стр.

3.19. Светослава Тадаръкова, Копринка Червенкова: Елитът в България ще се купува!, Сега, 24 ноември 2000, стр.14

3.20. Валентина Петкова, Павел Писарев: В началото БКП правеше митингите на СДС, Труд, 25 октомври 2008 г., стр. 18

3.21. Елена Кръстева, Иван Кулеков: Днес изборът е да имаш или да бъдеш, Монитор, 07 януари 2006 г., стр. 21

3.22. Цветан Тодоров, Памет за злото, изкушение за доброто, С., ЛИК, 2002, 381 стр.

3.23. Валерия Велева, Вили Цанков: Този живот не ми е нужен, Труд, 10 март 2001, стр. 14

3.24. Мариана Кирова, Проф. Георги Марков: Премиерът Симеон II ще сънува короната, Пари, 18 юли 2001, стр. 19

3.25. Николай Искров, Калин Донков: Хипнозата на очакването съсипва живота, Сега, 10 юли 2003 г., стр. 16

3.26. Валентина Петкова, Георги Данаилов: Синята идея броди като призрака на комунизма, Труд, 22 ноември 2000, стр. 9

3.27. Кристина Патрашкова, Проф. Боян Биолчев: Притеснява ме организацията на посредствеността, Монитор, 18 октомври 2000, стр. 16

3.28. Петко Симеонов, Къде сбъркахме?, труд, 25 май 2004, стр. 12

3.29. Антоний Гълъбов, Политическата деградация няма дъно, Пари, 02 юни 2004 г., стр. 20

3.30. Минчо Христов, Възможен ли е "българският Пиночет"?, Монитор, 20 март 2003, стр. 14