IV. ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ ЕЛИТ

4.1. Икономическия елит на режима

4.2. Икономическия елит на трансформацията

4.2.1. Генезис и формиране на икономическия елит

4.2.2. Легитимация на икономическия елит

Двойствени нагласи към икономическия елит

Позиции на автентичните икономически субекти

4.2.3. Смяната на собствеността и нейната легитимация

4.3. Икономиката на трансформацията

4.3.1. Икономиката при старта на трансформацията

4.3.2. Икономически процеси на трансформацията

4.4. Обществено и политическо присъствие на икономическия елит

4.4.1. Взаимоотношения със държавните и обществените структури

Неясна икономическа активност

Дисбаланс на взаимодействието с обществото

Силно изкривено взаимодействие с държавата

Взаимовръзки с политическия елит

4.4.2. Основни поведенчески характеристики

Стремеж към монополни позиции

Правен нихилизъм

Национална безотговорност

Отсъствие на диалог и партньорство в рамките на икономическия елит

Перманентна война на клановете


4. ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ ЕЛИТ

4.1. Икономическият елит на режима

“Бюрокрацията неминуемо ще потърси опора в частната собственост. Не бива да се подценяват несигурността на правата и проблемът за наследяването. Такива привилегии, които не могат да се предават по наследство, губят половината си стойност.”

Лев Троцки – 1937 г.

Във времето на режима, с особен приоритет се ползва терминът “номенклатура”. Този термин не е изобретение на режима, но определено той му придаде допълнителни смисли и значения. Счита се, че за номенклатурата на режима пръв говори югославският функционер Джилас. В последствие с появиха множество изследвания посветени на номенклатурата на режима. Внимание заслужава трудът на Михаил Восленски [4.1], [4.2]. В годините на трансформацията продължи и дори в определен смисъл се задълбочи абстрактността на термина. Както и другите аспекти на проявление на режима, така и въпросите свързани с неговата номенклатура не са дискутирани по същество. Негативното отношение към комунистическата номенклатура никога не е прекрачвало границите на битовите раздумки и философстване. Сериозните изследвания [4.3] се появиха доста късно. Обществото като цяло не е артикулирало ясно и недвусмислено своето отношение към номенклатурата на режима.

Без съмнение икономическият елит на режима е част от номенклатурата, но двете понятия не се изчерпват взаимно. Изселдователите и общественото мнение се концентрират преди всичко върху системата от облаги и предимства, които ползва номенклатурата. Но тя има друга, по същество технологична същност. От тази гледна точка номенклатурата са два списъка – единия описващ позиции и принадлежащи към тези позиции привилегии и втори с имена на хора, които може да бъдат разместени по описаните в първия списък позиции. Вторият списък включва огромен брой хора, които са потребители на права, включително и права на ползване върху определена собственост. Голяма част от тях обаче нямат никакво влияние върху икономиката. Едно е сигурно, това което наричаме номенклатура на режима в никакъв случай не е еднозначно с икономическия елит на режима.

От друга страна, особено в последните години на режима, икономическа активност развиват и хора извън състава на номенклатурата. Самият режим ги третира по особен начин. Класифицира ги като нелегални частници. Официално се прокламира негативно отношение към тях. Независимо от това влиянието на тази прослойка върху икономическия живот на страната е реално и не може да се пренебрегне. Те са преследвани от режима но само до степен, която позволява на върхушката на режима да изсмуква ресурс от тях. В резултат е създадена сложна мрежа на взаимоотношения на тези хора с институциите на режима. Това е част от корупционните практики на режима.

Възможна е и трактовка, която отнася тази малобройната прослойка към средната класа на режима. Предвид обаче на нейната малобройност и това, че други белези, а не имуществения ценз и икономическата активност определят средната класа на режима, по-основателно е отнасянето към бизнес гилдията на режима. Самата прослойка не е заявила каквито и да било граждански позиции. Гражданското поведение в тази група беше много подобно на поведението на професионалните гилдии – стремеж към обживяване на режима. Тя беше единствената обществена група, която плащаше сговора си с режима в буквалния смисъл на думата. Високата степен на репресия от страна на режима не позволяваше никакви форми на самоорганизация на тази прослойка.

Основната, същностната съставка на икономическият елит на режима са т. нар. стопански ръководители. Към началото на 80-те години на миналия век полуграмотните рабфаковци отдавна са изтикани в периферията. Ръководителите на значимите за стопанството предприятия, в преобладаващата си част са образовани, владеят тънкостите на социалистическия икономически механизъм, и в същото време имат добра представа за пазарната икономика, а не рядко и практика във връзките с икономическите субекти от страните с пазарна икономика.

Установена е стройна йерархична структура на икономическия елит. На върхът, невидима за обществото е затворената група от представители на т. нар. специални служби и на висшите партийни ръководители. Това е една относително постоянна по състав, кланово организирана върхушка на режима. На следващото ниво са тези, на които е гласувано доверието да ръководят и осъществяват външноикономическите връзки на страната. На практика всички те са, ако не служители, то поне сътрудници на т.нар. специални служби. Друг слой е групата на ръководителите на крупни стопански обекти. За редица от тях режимът беше въвел понятия като “с ранг на министър” или “с ранг на зам. министър”. Този слой е силно преплетен с партийната йерархия. Като правило стопанските ръководители от определен ранг нагоре бяха членове на висшите органи на партийното управление. В стила на характерния патриархален дух чудесно приспособил се към идеологическата доктрина на режима между различните нива има много силни роднински обвръзки. Няколко клана формират скелета на икономическия елит на режима. На практика тези кланове упражняват и правата на собственост върху целият национален ресурс. Това, което се обозначаваше с ефимизма “общонародна собственост” беше фактически собственост на клановете. Войните между тях се водеха именно за упражняване правата на собственост.

В условията на ограничено вътрешно потребление специфично място в йерархията заема групата занимаваща се с т. нар. вътрешна търговия, която е по-точно да се нарича социалистическа система на разпределяне на потребителски стоки и услуги. Този елемент от структурата на икономическия елит на режима владееше непосредствените механизми за въздействие върху широките обществени кръгове и определяше структурата на битовото потребление – кой да притежава автомобил, хладилник, автоматична пералня или цветен телевизор. Дори потреблението на дрехи беше предмет на специално санкциониране. Това беше инструмент, механизъм за управление на обществените настроения и позициите на локалните елити. Чрез този механизъм се раздаваха материалните символи, които определяха статута вътре в структурата на локалните елити. Например, статута на “Народен артист” не беше свързан автоматично с получаването на апартамент. За да получи апартамент, дори “Народният артист” трябваше да влезе в специален тип взаимоотношения с върхушката на режима. Повечето го правеха с охота.

В условията на режима структурата на икономическия елит е пронизана от сложни невидими вертикални и хоризонтално взаимовръзки. Например високият ръководен пост в икономиката на страната беше свързан в права и обратна посока с висок пост в партийната йерархия. Взаимовръзките с т. нар. специални служби бяха секретни, но значителна част от айсберга, претенциозно наречен “икономическо разузнаване” беше публична тайна. На нивото на предприятия, научни и културни институти, разни дребни и незначителни служители на тези структури се занимаваха предимно с битово доносничество и повече се афишираха, отколкото да се крият.

Предният фронт, ударният отряд на икономическия елит на режима са специално подбраните кадри, които работят в чужбина. В последното десетилетие от официалното властване на режима се наблюдава бум на създаване на задгранични предприятия. В развитите страни е създадена сложна мрежа от фирми. Поради спецификата на бизнеса в условията на пазарни взаимоотношения собствеността върху по-голямата част от тези фирми е на името на “доверени” лица. Това е елементът от икономическият елит на страната, които владее механизмите за насочване на капитали от и към страната, депозирането на тези капитали и тяхното съхранение. По времето на режима само децата на тази прослойка имаха възможност да получат образование на Запад. По време на трансформацията те се явяват в ролята на политолози или юпита и са в основата на изграждането на нов вид бариера между България и развития свят. Планирано или не те са бъдещият авангард на манипулаторите на обществото.

За един от аспектите на това явление Кольо Парамов [4.4]отбелязва:

“За всеки вече е ясно, че довеждането на този измислен икономически екип от Лондон имаше за цел не структурната и технологична промяна на българската икономика. Той възстанови изцяло икономически и от части политически в БСП загубените позиции главно на живковисткото лоби от чужбина.”

Както във всички останали сфери на обществения и държавен живот, структурата на икономическия елит и институционалната рамка в икономиката на режима обслужват клановата структура на върхушката на режима.

Непрекъснатото разширяване на мащабите на грабежа обективно разширява кръга на посветените от номенклатурните списъци. Противоречията вътре във върхушката се усилват. Оформянето на враждуващи банди, е само и единствено на базата на икономически интереси. Клановете са в непрекъсната война помежду си. Резултатите от битките се прикриват зад добре познатата ни фразеология на режима – “изважда от състава на …”, “премества на друга отговорна работа”. В тази категория са “заточенията” на посланически постове, които зачестяват. Като цяло обаче, войната не може да бъде прикрита дори със средствата на агресивната пропаганда на режима.

В късните години на режима различните кланове и техните вождове са публична тайна. Силите им са изравнени и надмощието на отделните банди е неустойчиво и кратковременно. Всяка от страните е натрупала собствен ресурс и независимо от интригите и пренареждането запазва влияние и участие в цялостния процес на подготовка на трансформацията. От друга страна метрополията е ангажирана със свои собствени проблеми и се е отказала от ръкополагането на тартори във васалните територии. Пленумът от 10.11.1989 г. официализира само едно моментно статукво.

Общата характеристика на икономическият елит на режима е, че той е концентриран единствено и само върху преразпределението. Това последователно и методично го откъсва от реалната икономика. Структурите на националната икономика и икономическия елит на режима се раздалечават и откъсват една от друга. В края на периода икономическият елит на режима не е в състояние да формулира идеи за структуриране на националната икономика, не е способен да определи приоритетите на различните сектори на стопанския живот. През втората половина на 80-те години контактите със развитите западни страни са засилени, но водещо начало при вноса на машини и оборудване не е технологичният напредък на националната индустрия, а комисионните и личните облаги. Построените в този период производствени мощности са технологично необвързани и ресурсно необезпечени. Инвестиционният процес е превърнат в средство са присвояване на национален продукт. Дори пропагандата на режима е принудена да признае, че този процес е хаотичен, необмислен и не обслужва икономическото развитие на страната.

В края на 80-те години тоталаният монопол вече не съществува. Върхушката на режима не е хомогенна. Тя е структурирана в отделни кланове, с относителни изравнени позиции. Подготвена е трансформацията към олигопол. За да бъде официализирано това статукво е необходим отказ от идеологическата доктрина на режима.

4.2. Икономическият елит на трансформацията

“Всички са в лайната, но някои гледат към звездите”

Оскар Уайлд

Икономическият елит на трансформацията е единственият локален елит, който се формира при тотално нарушена приемственост. След 45 годишно практикуване на икономически действия, подтиснати от похлупака на идеологическата доктрина на режима, формирането на икономическия елит се базира на трансформирането на служителите на режима и тяхното участие в преоформянето на собствеността. Процесите са доминирани от трансформиращата се върхушка на режима, която водена от своите стратегически планове масово избутва в публичното пространство подставени лица.

4.2.1. Генезис и формиране на икономическият елит

"И червените капитали се завъртяха под пищния съпровод на сините митинги."

проф. Георги Лозанов

Както беше отбелязано в предходните части, една от целите на трансформацията е върхушката на режима да запази икономическия си монопол.

В персонален аспект тези хора не са отраснали и възпитани в съзидателен дух. Ментално те са свързани само с грабителство, присвояване и потребление, но не и с управление на собствеността, не и със съзидание. По-голямата част от върхушката на режима са отраснали в крадени жилища, в семейната среда на брутални разбойници и крадци, съучастници в установяването на режима, които лично са убивали или са асистирали на убийци. В домовете на много от тези хора и до ден днешен се ползват мебели, килими, картини и други битови вещи откраднати в периода на узаконената престъпност след преврата през 1944 г.. Генетично и социално тези хора са лишени от възможността да бъдат добри стопани. Те могат само да грабят и присвояват.

За възпитанието и ценностната система на върхушката на режима е много показателен разказът на един елитен възпитаник на режима – Атанас Тилев. В годините на трансформацията той издава автобиографична книга със заглавие “Борейки се до край”. В книгата си Тилев разказва за живота в немската гимназия в гр. Ловеч, известна като ковачница на кадри на режима.

“Задкулисно гимназията се командваше от две мафии или банди. Едната от тях предвождахме аз и Бриго. Един от нашата група отговаряше за продоволствието, което ще рече – да обира колетите на по-малките. Специалният ни човек имаше задача да следи кой получава по-тлъст колет и да ни го доставя. Ние взимахме каквото ни харесваше, а другото го похапваха собствениците, но пред нас.”

Подробностите в този разказ показват няколко неща характерни, както за автора, така и за цялото поколение израснало и възпитавано само и единствено в ценностите на присвояването.

Организацията, за която с гордост разказва въпросният автор показва, че деянието е далеч отвъд границите на инцидентните момчешки лудории. А фактът, че подобни епизоди от биографията се разказват с нескривана гордост свидетелства за ценностната система на съответния индивид и за това, че тази ценностна система не се е променила през годините.

Не по-малко интересна е и подробността, че във въпросната гимназия са само, така да се каже свои хора, само отрочета на проверени другари от върхушката. Това обаче не им пречи да реализират практиките на възпитанието си, чиито основни ценности са кражбата и насилието. Да се изплюска заграбеното не удовлетворява култивирания и поощряван дивашки нагон. Грабежът трябва да се допълни с насилие – дори ограбеният колет не се връща на собственика, той е принуден да консумира остатъците пред бандитите.

От друга страна тоталитарните режими създават в управляващата върхушка чувство на превъзходство над всички останали. Отзвук на това чувство е не само възприемането като нещо нормално на неадекватните на икономическото състояние на страната привилегии, но и разбирането, че всичко в държавата им принадлежи. Цялата мемоаристика на “величия” от времето на режима е в този дух. В продължение на 20 години шефовете на политическата полиция публикуват материали и дават интервюта в този дух на нескривана цинична ехидност.

Този генезис на икономическия елит на трансформацията го определя и като непреодолима бариера пред икономическото развитие на страната. Такъв тип икономически елит ползва заграбените ресурси за да препятства и ликвидира всеки опит за създаване на нещо градивно и полезно за обществото. Водещ в тези действия е инстинктът за самосъхранение – появата на реални икономически субекти е смъртоносно опасна за тях.

Бизнес елитът на трансформацията се формира от персони със скрити от обществото връзки с комунистическата върхушка. Мнозина от тях са изтикани на преден план камуфлажни фигури, които будят повече недоумение. Те не респектират с качествата си, а и подчертано не търсят подобен имидж. По-скоро тяхната позиция е позицията на арогантната демонстрация – “това е положението ние сме и не ни интересува, на кого му харесва и на кого не”. Някои от тях имат простата задача да дискредитират по принцип икономическата кативност в очите на определени обществени кръгове.

През 2003 г. това вече не е тайна. Различни емисари благоволяват да съобщят този факт на целокупния български народ. Например Иван Кръстев [4.5] казва:

“Ако се вгледаме в икономическия елит у нас, ще видим, че той е съставен от бивши офицери от бившите служби за сигурност и бивши престъпници, които те са разследвали.”

Този процес не е скрит и за външните наблюдатели. Например Робин Шепард [4.6], макар и в по мека форма отбелязва същото явление.

“Макар формата за приемане на икономически и политически решения да се измени, старите икономически елити и техните съюзници изкусно скочиха от комунистическия кораб на капиталистическия точно когато се пресрещаха разминаващите им се изначално курсове в мъглата на постсъветската епоха.”

Като мост за този прескок от комунистическия кораб на капиталистическия служат подставени лица в икономиката и политиката. През 2003 г. бившият и.д. шеф на контраразузнаването Владимир Манолов [4.7] разказва:

“... бяха раздадени и получени много пари, бяха поети много ангажименти и не бяха изпълнени. Част от парите бяха пропилени. И все пак в оборот остана огромна маса с неясен произход, с неясни собственици и неясна цел.”

Войната между различните банди отдавна не е тайна и Румен Спасов [4.8] казва:

“Луканов управляваше червените пари. Аз съм бил негов противник. Как тогава неговите пари ще дойдат при мен? ... Друг въпрос е, че червените пари съвсем не бяха малко ... Ако вземем да ги броим, ще стигнат някъде към 25-30 милиарда...”

Вероятно е тази сума да е малко преувеличена. Вероятно не всичко е било само в ръцете на бандата на Луканов. Едно е сигурно. Бандите на комунистическата олигархия са завладели практически целия финансов ресурс на страната.

Ръководството на икономически структури (банки, холдинги и т.н.) беше поверено на бармани, келнери, физкултурници и прочее обслужващ персонал, който за непосветените сякаш изникна от небитието. Всички тези подставени лица обаче имат своя жизнен път във времето на режима и много лесно може да се проследи техния генезис – какво са правели по времето на режима, защо са го правели, кой и защо ги е ръкоположил в ролята им на бизнес елит.

Никога в историята тайните служби не са имали пряката непосредствена икономическа власт, както това беше в условията на комунистическия режим. Независимо от сложните релации компартия – тайни служби – влияние от страна на империята, през 80-те години на миналия век, в условията на подготвяща се за трансформация върхушка на режима тайните служби доминират. Тези служби държат абсолютната икономическа власт както в официалната икономика на режима, така в сенчестите структури. В тези години сенчестите структури и официалните икономически активности се преплитат до такава степен, че практически се превръщат в единен организъм. Този организъм се управлява от олигархията на режима. Дори криминалните структури на най-ниско ниво, които се занимават с битови престъпления като сводничество, кражби на автомобили и обирите в жилищата на гражданите са под пълния контрол на службите на режима. Тази практика се пренесе и в годините на трансформацията.

Признаването на тази действителност след 15-на години по-скоро звучи като декларация за наложеното статукво. Може да се разглежда и като опит за легитимация на случилото се. Съвсем не е случайно и изявлението на един от актьорите на тази сцена [4.9], който заявява по повод раздаваните куфарчета с “червени” пари следното:

“И тъй да е било, много повече от едно куфарче с държавни пари бяха пропилени в условията на прехода. А Илия Павлов направи нещо полезно с парите – даде хляб на хиляди българи.”

Очевидно подставените лица имат свои механизми за изплакване на съвестта. Те никога не са считали за нужно да отричат случилото се. Те са част от статуквото. Знаят, че властта е в ръцете на техните господари и това ги прави арогантни към обществото.

Проблемът е в това, че обществото не реагира срещу тази подмяна. Напротив, тя по-скоро беше приемлива за обществото. То възприе спекулацията, че раздадените пари, са били използвани полезно, хората, които поемаха куфарчетата са умни, отговорни и развиват националния бизнес. По същество терминология, която използва израза “червени пари” е примиренческа. Тя е невярна защото парите са държавни. Пускането в оборот на тази терминология е планирано и цели утвърждаване, приемане като нещо нормално процеса на мащабно присвояване на държавни пари. Налагането и използването на тази терминология цели да се внуши признание от страна на обществото, че въпросните пари не са негови, не са държавни, а техни, на червената върхушка. Отсъствието на обществена реакция срещу спекулацията показва, че целта е постигната.

Ако икономиката на страната вървеше и ако не бяхме на последно място в Европа като икономика и стандарт на живот обществото не би трябвало да се вторачва в процеса на раздаване на куфарчета с “червени” пари. Но не е така и в това е проблема. Парите бяха раздадени вътре във върхушката и не се оползотвориха по най-ефективния начин. Това за пореден път потвърждава тезата, че върхушката на режима е неспособна да осъществява и ръководи реален икономически процес. Тя има други генетично заложени дарби – осъществяване на перманентно насилие и базирани на това насилие присвояване и преразпределение.

В резултат, това, което сполучливо беше наречено входно-изходна икономика се разви до съвършенство. За няколко години от производствените предприятия тотално беше изсмукан потенциала за възраждане. След това дойде ред на приватизацията, проведена във възможно най-изкривения вид на масовата и работническо-мениджерската приватизация.

На практика към днешна дата собствеността и върху нефинансовите икономически ресурси е преоформена. С много малки изключения те са в ръцете на върхушката на режима или на техни подставени лица.

Трагедията на България и българското общество не идва от самият акт на преоформяне на собствеността. Ако върхушката, която официализира собствеността върху обществените активи под нова форма се беше проявила като добър стопанин, българското общество и българската държава не биха стигнали до окаяното си днешно състояние.

Често се чуват гласове, че родният бизнес се развива  “по законите на джунглата”. Това не е точно и изкривява смисъла на самия израз “законите на джунглата”. Тези закони са в основата на еволюцията и предполагат развитие на по-съвършени структури. В условията на трансформация, националният бизнес не се развива по законите на джунглата. Той се движи по заложени от режима, изкривени правила, които не се вписват в рамките на утвърдената икономическа логика. Те са отражение на войните на клановете и препятстват естественото развитие на процесите.

Тези наложени му съгласно замисъла на трансформацията правила, държат националния бизнес елит в зоната на здрача. Обществото научава за определени персони и за техния бизнес едва когато ги разстрелят или ги взривят.

4.2.2. Легитимация на икономическия елит

“Народната заблуда често е канонизирала хора, чиито претенции за святост са изключително съмнителни.”

Чарлз Маккейн

Взаимодействията с политическия елит, с локалните елити и влиянията, които бизнес елита реализира са определящи за обществените процеси. Без национално отговорен икономически елит е невъзможно развитието на обществото и изграждането на независима държава. Обратно, неорганизирания, раздиран от вътрешни противоречия, лишен от национална идея икономически елит засилва деструкцията на обществото и държавата. На практика у нас има механичен сбор на едри собственици, но не и автентичен икономически елит. Има хора с много пари, но няма богати хора.

От друга страна обществените нагласи и настроения, респектът, който обществото отдава на различните икономически формирования определят тяхното поведение и отговорности.

Взаимовръзките и взаимодействията на икономическия елит с другите елити и с широките обществени слоеве определят неговата легитимност.

Двойствени нагласи към икономическия елит

В началото на 90-те страната ни разполага с огромен потенциал от добре образовани кадри, главно инженерно технически. Неоспорим факт е, че българските инженери са с натрупан опит в енергетиката, химията, машиностроенето, строителството и с определени условности в електрониката. По някакъв тайнствен и не дискутиран в обществото начин тази кадри не можаха да се реализират със свои бизнес идеи, не можаха да се впишат в рамките на един нов бизнес елит, какъвто една реална реформа предполага. Постепенно, през годините по-голямата част от тези кадри намери своята реализация чрез емигриране в развитите страни или чрез служба в някоя от опериращите у нас чужди фирми.

За добро или зло фактор в националната икономика са различните групировки, формирали се през годините на трансформацията. Няма да бъде пресилено да се каже, че са основен фактор. Техните действия определят икономиката на трансформацията.

Според ширещото се в обществото мнение тяхното зараждане, възмогване и развитие е скандално и в определен смисъл криминално, поне според разбиранията от последното десетилетие на 20-я век. Историкът проф. Георги Марков [4.10] е един от изразителите на това отношение:

“Подобно забогатяване е нямало, поне аз не знам, в 125 годишната история. Като историк за мен основният въпрос е смяната на собствеността от държавна в частна. Много хора забогатяха изведнъж, но самият произход на собствеността, самият начин на придобиване е дълбоко неморален и порочен и това ще ни тежи в продължаващия преход.”

Нека оставим дискусията, дали това, което се случва е забогатяване или само нова форма на проявление на отдавна забогателите. Забогатяването практически е осъществено с акта на криминалното заграбване на цялото национално богатство при установяване властта на режима. По-важно е да се отбележи, че казаното от проф. Марков съвпада с обществената позиция само на вербално ниво. Това е отношение, което повечето хора, от професора до обикновения труженик, само артикулират. Счита се за задължително да се говори така и това е всичко. С изговарянето се изчерпва целият морал и етика. Това говорене е идентично с говоренето срещу режима по време на неговото официално властване. Всички негодуваха от режима, но тези, които прекрачиха границата на позьорското словоблудство се броят на пръстите на ръцете.

Въпреки, че се артикулира негативно отношение, обществото не отхвърля групировките, срещу които обича да говори. Напротив приема ги като основен фактор в икономиката на страната и нагажда икономическите си активности съобразно реалното присъствие на именно тези икономически субекти, на именно такъв икономически елит, на именно такива икономически отношения. Методично и последователно избира техните агенти в политиката и държавното управление.

Българското общество не припозна друг тип икономически елит. Още по-малко го защити от агресията на трансформиращата се върхушка на режима. То нямаше потенциал и желание да стори това.

Двойнственият ни живот от времето на режима не се е променил. Двойнственото поведение спрямо икономическия елит на трансформацията е едно от проявленията на липсата на промяна. Тази атмосфера на артикулиране на едни ценности и напълно противоположни действия и практики блокира нормализирането на икономическия елит. Внушенията за права и обратна връзка на богатството с престъпността насочва обществения гняв към богатството като такова. Но общество, което мрази богатите не може да бъде богато. Вместо мобилизация срещу престъпниците, обществото е обзето от омраза, която винаги е деструктивна.

Точно така, както не се противопоставяхме на режима, не се противопоставяме и на имитацията на промяна. Трансформацията изисква по-малко усилия за оцеляване и се възприема по-добре от същностната промяна, от реформата.

Възприемчивостта към имитациите и лъжата е съпроводена от стремежа за съучастие. Владимир Петров [4.11] отбелязва:

“Всички сме вътре, ама не във времето, както казваше Левски, а в далаверата. Затова няма кой да чисти “авгиевите обори” в полза на обществото, защото трябва да започне чистенето от себе си.”

Владимир Зарев [4.12] също отбелязва това явление:

“Веднага след демократичните промени у нас масово и откровено крадяха всички, само че едни крадяха керемидите на кооперативния кокошарник, а други милиони в зелено …”

От своя страна съучастието задълбочава двойнственото поведение. В тази връзка Мария Сотирова [4.13] отбелязва:

“За него (българинът – б.К.В.) заклинанията на сивата, черната, неформалната икономика, корупцията са само вестникарски послания за наивници. На фона на мизерните официални доходи българинът вижда в неформалната икономика и в корупцията реални източници на преразпределителни доходи. Българинът не е против корупцията, той е за социална справедливост в разпределението на корупцията. Той иска да седне на масата на корупцията, да е в интимна близост с корумпираните.”

На фона на перманентния хленч срещу лошите богаташи, в реалния живот работят съвсем противоположни критерии, които определят взаимодействията с него.

Едно сложно преплетено кълбо от възприемчивост към лъжата, стремеж към съучастие в престъпленията и двуличие определя появата, налагането и легитимацията на неавтентичен елит. Това отношение към икономическия елит на трансформацията се превръща в мотивация на политическия избор. Угодничеството към партийния секретар и профпредседателя се трансформират в угодничеството към “омразните” богаташи. Димитър Камбуров [4.14] вижда това угодничество изразено в политическата самодентификация.

“Човек се чувства представен не ако неговата партия е на власт, а ако на власт е партията на онези, за които работи или от които зависи. Ако перифразираме една прочута максима, политиката е прекалено сериозна работа, за да бъде оставяна в ръцете на политиците, освен ако те не са по съвместителство и финансово-икономически субекти.”

Възприемчивостта и признаването на назначения от върхушката на режима “нов” икономически елит има двустранна мотивация. Тя е и доброволна и принудителна. Мятането между принудата към съучастие и желанието да си част от далаверата предизвиква крещящото противоречие между артикулираният негативизъм и практикуваното раболепие.

По време на режима беше много интелектуално да се разказват вицове е за режима, в дълбокомислена поза да се критикуват недъзите му и претенциозно да се сочат мерки за преодоляване на тези недъзи. В същото време манифестациите на трудещите се бяха изпълнени с усмихнати и озарени от вяра в бъдещето лица. Всички бяхме добронамерено ухилени. Определените от режима като интелигенция се местеха на работа, която да им даде възможност да се класифицират като работници и така да преодолеят една от бариерите към заветното членуване в комунистическата партия. За посткомунистическите времена проф. Георги Лозанов [4.15] казва:

Днес можем да констатираме, че мутризацията на живота ни отдавна вече не е в ръцете само на мутрите...

Фрапиращото разминаване между артикулирано и реално отношение към икономическия елит на трансформацията е в основата на разширяващата се феодализация в провинцията. Изплувалите в медиите имена на “геройте” от Дупница, Велинград, Петрич и районите контролирани от формированието ДПС са само върха на айсберга. Феодализацията има своите, повече или по-малко видими проявления във всеки областен или общински център. Местните величия са безгранично цинични и безпардонни. Ниската им култура и ограничен мироглед се набиват на очи, но това не пречи да се ползват от подкрепата на широките народни маси. Примитивният ред наложен от локалните феодали наистина е харесван от широките маси. Те не само приемат този ред, но и са съучастници в неговото поддържане. Там всичко е ясно – кой, на кого, колко. Несъгласните биват маргинлизирани безкомпромисно, с безмерна жестокост.

Генезисът на икономическия елит и отсъствието на обществено припознати и приети критерии за неговата легитимация го държат далеч от обществото. Той е нелегитимен. Отсъстват репери за една нормална легитимация на икономическия елит. Раболепито от страна на определени обществени кръгове не го легитимират. При поредния отстрел на виден бизнесмен обществото ехидно и масово потрива ръце.

В свое интервю [4.16] Харалан Александров отбелязва:

”Оказа се, че в началото на прехода българската традиция, култура и манталитет не можаха да произведат истински предприемачи.”

Авторът смята, че причината за това е първичната и примитивна завист.

“На първо място е много примитивната форма на завист. Но не онази, която цивилизованите общества успяват да преработят в съревнователност по правила. А първичната разрушителна завист, която не може да понесе успеха на другия и се опитва да му го отнеме.”

Липсата на легитимни критерии за оценка на приноса на локалните елити към състоянието и развитието на обществото поражда криза в ценностната система. Тази криза има два аспекта – криза в ценностната система на самите елити и много силно разминаване в ценностните системи на елитите и обществото. Най-силно тази криза е изразена при бизнес елита.

Отсъствието на критерии за полезна обществена позиция, за значимост в обществото изкушава представителите на този елит да налагат неавтентични критерии за легитимация. Те се опират на най-първичните и примитивни признаци за отличаване от останалите. Психологичното удобство се търси в уюта на измислени “теории”. Водещи сред тези “теории” са:

- теорията за победителите и губещитесветът се дели на успели (натрупалите богатство и разминали се с правораздавателната система) и неудачници (та са още в старите си соц-апартаменти, карат стари коли, а културата им и познанията им са вече демоде и предизвикват обществен присмех);

- теорията за случайните хоразащита срещу усещаната преходност на личните “успехи”. Моментния успех се “утвърждава”, като временното пребиваване на другите в елита се обяснява с това, че те са били случайно попаднали там и всичко случило се с тях е една закономерност, която не е в сила за адептите на теорията.

Наборът от инструменти за избиване на комплекса за нелегитимност е огромен. Той варира от маниакалния стремеж да се ползват последни модели най-луксозни автомобили през меценатството и мечтата да се притежава летяща чиния. Разбира се понеже процесът е неестествен в голяма част от случаите луксозните автомобили са крадени, а спонсорираните изяви на ерзац творци, също толкова неавтентични, колкото и меценатите си.

Технологията на избиването на комплексите е описана много точно от Кристина Патрашкова [4.17]:

“Те ходят на шопинг до Париж и Милано, отрупват се с диаманти, сменят през няколко месеца мобилните си телефони, автомобилите и любовниците си. Действат запъхтяно, притеснени, че някой може и да не забележи външните знаци на благоденствието им.”

Легитимацията чрез фалшиви теории не е автентична. Икономическото състояние на страната е такова, че няма много основания тези, които се обявяват за печеливши и неслучайни, да се гордеят. Основанията за гордост в икономическия елит на трансформацията са имагинерни. Главната тяхна опора е преоформянето на собствеността. Този процес е към своето приключване. Както се казва - който взел, взел. Тези, които натрупаха собственос сега искат да препикаят територията си. От заграбване, акцентът сега се измества към гарантиране на статуквото на основен и неотменим фактор в българската икономика. Желанието за нова легитимация е повече свързана с узаконяване на монополни положения, отколкото с желанието да се изгради нов имидж на съответните икономически субекти, които се определят като национален бизнес елит. Страхът от реалните пазарни условия е неистов. Инстинктите на “новите” собственици им подсказват, че в условията на пазара заграбената собственост може да бъде загубена.

Тази реалност обрича българската икономика да бъде периферна икономика за един много дълъг период.

Позиции на автентичните икономически субекти

Тъй като процесът на трансформацията е освободен от рамките на идеологически доктрини, формирането на икономическия елит не може да бъде стерилно, в смисъл да се ограничи в рамките на върхушката на режима. Дори в условията на режима формированието комунистическа партия не беше стерилно. В партията членувха широк кръг хора, които чрез това удовлетворяваха други, различни от интересите на върхушката потребности. В самата върхушка на режима има динамика. Едни кланове биват елиминирани, други проникват, в смисъл, че придобиват съответните властови и преразпределителни възможности.

Със старта на трансформацията духът от бутилката е пуснат и в преразпределението на собствеността, в натрупването на капитал и формирането на нови собственици се включват и граждани извън кръга на върхушката режима. Сред тях има такива, които копират нейните действия, интензивно и пртнират или обслужват. Други, вярвам по-голямата част се стремят да действат в рамките на закона, спазвайки общо човешките морални ценности. Тази втора част може да се определи като автентичния бизнес елит на трансформацията.

Въпреки всички трудности – перманентно насилие над обществото, неблагоприятни външни фактори и т.н. не би било справедливо да се пренебрегнат усилията на тези, които се опитват да правят нормален, пазарен бизнес. Често те са принудени да се движат по ръба на закона. Нелоялната конкуренция и налаганите от върхушката на режима монополи съсипват живота им, но те продължават да се борят и да оцеляват, така както оцелява целият български народ.

Друг фактор, който притиска автентичния бизнес елит е нарушената приемственост. При старта на трансформацията липсва прослойката на предприемачите. Тя се формира в движение под огромния натиск на двойнственото отношение на обществото, което предпочита да припознае и легитимира като бизнес елит трансформиращата се върхушка на режима.

Така или иначе другите локални елити (журналисти, литератори, хора на изкуството, лекари и прочее професионални гилдии) съществуваха и при комунизма в явен вид. Тези елити бяха социализирани макар и по някакви измислени, изкривени от комунистическата идеология критерии. Сред тях обаче има автентични ядра.

С въдворяването на режима в страната ни беше унищожена (много често и в буквалния смисъл на думата) икономически креативната част на обществото. В условията на режима икономическият елит не съществуваше в явен вид. Той беше скрит зад сложна партийна йерархия и осъществяваше социалното си присъствие, именно зад тази маска. За битността му като бизнес елит беше забранено да се говори или се говореха неща, които бяха далече от реалния живот.

Автентичният бизнес елит е единствения локален елит, който се формира през годините на посткомунизма. За разлика от другите локални елити принадлежността тук се определя единствено от количеството натрупани пари. Това е обективния критерии. По този критерии се правят класациите по целия свят. Не е необходима диплома или друга някаква формална легитимация. Това на практика е втората основна отлика на бизнес елита от другите локални елити. По тези две причини обществото е подозрително към ново формиралия се елит. Според масовите представи всички богатства са натрупани от преразпределение, а не от съзидание. Поведението на трансформиращата се върхушка на режима умишлено насажда подобни настроения и блокира каквито и да било опити за промени в тези представи. Пропагандата на трансформацията насажда омраза към богатите, а не към престъпниците. Беше създадена специална държавна комисия подчинена на тази цел. Автентичния икономически елит е подложен на изключително силен натиск от страна на стратезите контролиращи процеса на трансформация.

От друга страна обществото също е поставено под силен натиск в посока формиране на отношение към икономическия елит. Трансформиращата се върхушка на режима подхранва подозрителността, от една страна със своето криминално поведение и от друга страна с управляваната от нея пропаганда. Поставено в тези условия обществото отказва да различи автентичния бизнес елит от трансформиращите се бандити.

Бандите доминират в икономическия живот. Макар и в друг контекст, историкът проф. Георги Марков [4.18] отбелязва:

“От тоталитарната власт ние се люшнахме към хаоса на безредието, което никак не е случайно. Някой иска да замести диктатурата на пролетариата с диктатура на мафията. А това е много опасно, защото постепенно ще престанем да различаваме държава и мафия.

Дори представителите на властта [4.19] не се притесняват да споделят:

“В България до голяма степен все още властва един олигархичен или връзкарски капитализъм, благодарение на който в сянката на малките перспективи остават всички по-слаби или неподкрепени от един или друг предприемачи.”

Новата история на България е един непрекъснат низ от разрушаване на традициите, като най-силно това е изразено по отношение на икономическия елит. Гигантската кражба след преврата през септември 1944 г. нанесе разрушения, които е много трудно да бъдат възстановени. Като се има предвид тази даденост и динамиката на съвременния глобализиращ се свят, направо умилително изглеждат напъните на иначе достойни хора да се изживяват като основатели на династии. Нещо, което е необходимо и би било положително, ако не се бързаше толкова много. За жалост бандитите на режима са много по-успешни в тези феодални реминисценции.

Разрушените традиции в легитимацията на икономическата активност оказват допълнителна репресия върху автентичния икономически елит. Обществото артикулира своята неприязън към бизнеса, към богатите, но паралелно с това, на практика се съобразява с трансформиращите се банди на режима. Възловите, структуроопределящите отрасли на икономиката са завладени от тези, които преоформиха собствеността. Бизнесът, който иска да бъде в рамките на закона, в рамките на нормалната пазарна логика е принуден да се съобразява с тази реалност. Обективните обстоятелства изискват той да взаимодейства с бандитите. Автентичният бизнес елит живее на границата на сивата икономика. Неговите ценностни устои, неговият морал са поставени под огромен натиск. Представителите му полагат героични усилия, хем да не са “лузъри”, хем да не допуснат неприемлив компромис със съвестта си.

Тези два фактора – отказът на обществото да припознае автентичния бизнес елит и необходимостта от взаимодействия с бандитите (да контактува с тях и да понася непочтените им удари), принуждават автентичния бизнес елит да търси легитимация, припознаване от авторитети със съмнителна репутация. Така, тази част на икономическия елит е принудена да се движи по ръба на закона. Принудена е да заимства поведенчески модели, които от една страна са и чужди, а от друга блокират всички нейни усилия да въведе и наложи нови управленски практики, нови взаимодействия с обществото.

Формиращия се в годините на трансформацията автентичен икономически елит води борба на два фронта – за оцеляването си и за обществената си легитимация. За формиране на национална икономическа визия не му остава ресурс. Обществото не му дава кредит на доверие.

Към автентичния бизнес елит трябва да се отнесат и високо квалифицираните специалисти работещи за чуждите фирми опериращи в България. Тези хора получават професионално и личностно удовлетворение. За жалост те са в по-голяма степен емигранти на територията на собствената си страна, отколкото група, която може да се обедини и да формулира визия за национален икономически просперитет. Очакването, че те ще са проводникът на легитимни бизнес практики и пазарни стандарти са силно преувеличени. Основната цел на чуждите фирми опериращи в България е печалбата, а не икономическия просперитет на нашата страна.

В това отношение Джордж Сорос е пределно ясен и откровен [4.20]:

“Но трябва да се знае, че когато ние инвестираме, ние НЕ инвестираме за благото на България. Ние инвестираме, за да реализираме печалба.”

Оптимална печалба се постига като се действа съобразно условията на мястото на опериране, а не като се прахосват усилия за култивиране на местните условия. По тази причина натоварените със свръх очаквания чужди фирми в по-голяма степен се приспособяват към местните условия, отколкото да са носител на автентични пазарни практики и поведение.

По тези причини от формиращата се прослойка на работещите в чужди фирми не може да се очаква да бъде същностно ядро на автентичния бизнес елит. Те са част от него и без съмнение допринасят за неговата легитимация. Формирането на национална икономическа политика трябва да се очаква от оцелелите и наложили се свободни български предприемачи.

Повече от очевидно е отсъствието на необходимата критична маса възприемани като честни предприемачи. Това е фактор с изключително влияние върху формирането на обществените настроения.

Опитите за нормална икономическа активност се задушават от перманентна репресия – чиновнически и откровен бандитски рекет. Мощен арсенал от инструменти и механизми за имитация на демократизация и имитация на гражданско обществото беше пуснат в действие за да се блокира неговата самоорганизация. Както реликтите от времетона режима, така и новопоявилите се сдружения на бизнеса са неавтентични. Блокирано е формирането и припознаването на автентичен икономически елит.

Обществените нагласи са такива, че легитимацията на икономическите субекти е обърната на 180 градуса. В сянката не е бизнеса на бандитите, а бизнеса на тези, които се опитват да спазват закона. С бизнеса на криминалните типове от трансформиращата се върхушка на режима се съобразява цялото общество. На него са подчинени държавните институции. Бизнесът на наивниците, които спазват закона и искат да строят своята държава е обект на присмех, този бизнес именно е в сенчестите кътчета на обществената заинтересованост.

4.2.3. Смяната на собствеността и нейната легитимация

“Мечтите на разума раждат чудовища.”

Софокъл

Процесът на смяна на собствеността е ключов момент на реформата. Самият комунистически експеримент беше наложен с една единствена цел – кражба и преоформяне на собствеността. Идеологическата фикция “общонародна собственост” беше за заблуждение на масите. В България обаче не се осъществи смяна на собствеността в същинския смисъл. Това е един умело поддържан мит, поддържан в значителна степен от демократите романтици от първите години на трансформацията. Реалната смяна на собствеността не е в рамките на целите на трансформиращата се върхушка на режима. Целта не е смяна на собствеността, а нейното преоформяне. Целта е върхушката на режима да запази собствеността върху всичко в държавата, така както е преди трансформацията, но вече оформено със съответните правни действия и документи.

Българското общество не можа да формулира ясни цели на процеса на преоформяне на собствеността и критерий за тяхното постигане. В резултат на това и до ден днешен витае чувството на неудовлетвореност от резултатите и подозрителност към тези, които днес претендират да бъдат легитимирани като едрите собственици на България. Неудовлетвореността и съмненията са основателни. Отсъствието на ясен критерии за обществената полза от приватизацията позволи безнаказаност на грабежа. В резултат на 20 г. трансформации в България са формирани едри собственици. Независимо от това едри индустриалци в България няма.

От самия старт на трансформацията та до ден днешен обществото ни не може да излезе от рамките на абстрактните критерии за справедливост на забогатяването, което си е пълна безсмислица. Натрупването на собственост и забогатяването не трябва да се оценяват в скалата справедливо и несправедливо. Единственият обективен критерии за оценка на богатите е тяхната полезност за общественото развитие и по-точно - пряко за икономическото развитие на страната. Само тогава богатството е заслужено, независимо дали е придобито бързо или бавно, независимо от технологията на придобиване.

И до днес обаче, в общата атмосфера на поплак, че някои са много богати, други много бедни, никой не е поставил въпроса за ползата от много богатите. Българското общество не можа да намери в себе си ресурс за да проведе обществено полезен (допринасящ за икономическия просперитет на страната) процес на смяна на собствеността. В обществените и експертните дискусии дори не се е разглеждала темата – “Възможни ли бяха други сценарии за смяна на собствеността?”. Възможен ли беше такъв процес на смяна на собствеността, че днес България да има бизнес елит от заможни и богати хора, които да водят страната към просперитет? Когато заможните и богати хора допринасят за развитието на своята страна, на никого и през ум не му минава да ги нарича крадци и разбойници.

Казано в друг план – можеше ли българското общество да припознае икономически елит, различен от върхушката на режима и да създаде условия за неговото реализиране? На практика това направиха успелите в реформата страни от бившия източен блок.

Българското общество не пожела да стори това и затъна още по дълбоко в абстрактното обсъждане на справедливостта. В дългото безсмислено говорене под един знаменател са поставени и бизнесмените развили своята дейност с труда си и бандитите, които служат на трансформиралата се върхушка на режима.

4.3. Икономиката на трансформацията

“В България има капиталисти без капитализъм”

Проф. Иван Селени

Тази част няма претенциите на изчерпателен анализ на икономиката на страната. Нейната цел е да бъдат очертани основни характеристики на икономическото развитие при старта и в периода на трансформацията, които показват подмяната на реалните реформи с имитации.

4.3.1 Икономиката при старта на трансформацията

“И именно защото човешката кръвожадност е една толкова изначална част от нас, затова е толкова трудно да я изкореним – особено в случаите, когато битката или ловът се превръщат в част от забавлението.”

Уилям Джеймс

Към краят на 1989 г. икономиката на страната и структурата на икономическият елит са композирани и взаимосвързани по такъв начин, че с една устна секретна заповед, с един подпис образно казано, скелетът на тази икономика може да бъде разрушен, а ресурсните и артерии (материални и финансови потоци) прекъснати. Това именно става в първите месеци след официалния старт на трансформацията. Огромни финансови средства са откъснати от националния икономически живот и присвоени от шайка бандити. Помощите за т.нар. братски партии и спирането на плащанията по външния дълг на страната е само видимата част от този криминален процес.

Това състояние е още един белег, който показва, че в края на 80-те години на миналия век не рухна режимът, а държавността. Върхушката на режима поема по пътя на трансформацията, без да изпуска контрола върху финансовите потоци.

Действията след този акт не са нищо повече от некрофилия. От началото на 1990 г. всичко което става с българската икономика е гавра с труп. Започва процес на съвсем открито присвояване на националната собственост. Ако до монета са присвоявани предимно финансови средства, то сега започва процесът на преоформяне на собствеността върху производствените мощности и материалните активи на страната. Процесът е точно преоформяне, защото и до този момент върхушката на режима упражняваше правата на собственик (владеене, разпореждане и ползване) на всички активи на обществото. Преоформянето на собствеността е неразривно свързано с трансформацията на върхушката на режима от неявен икономически елит на режима в икономически елит на трансформацията. Това е основната цел на процеса, който претенциозно се именува реформа.

Състоянието на националната икономиката при старта на трансформацията е катастрофално – ограбен финансов ресурс, огромен външен дълг и бърз процес на срив на търговските връзки, които в една или друга степен бяха подготвени и предопределени в предходния етап.

В същото време бандите на грабителите са организирани и финансово обезпечени. Повече от десетилетие те пилеят национален ресурс за купуване на позиции в легални и нелегални международни мрежи и институции. Те са подготвени за следващия етап и имат ясна цел. Макар и с икономика в клинична смърт, страната ще продължи да бъде източник на доходи за тях. Нефинансовите икономически ресурси са в наличност и предстои същностния етап на трансформацията – преоформяне на собствеността. Макар и да е обречена икономиката на страната, тя продължава да произвежда продукт и бандите нямат намерение да го оставят на обществото. Тяхната цел е да присвояват максимална част от него. Освен това, предстоят нови заеми, помощи за закъсалата икономика и инвестиции – те също не трябва да се допускат в пълен размер до обществото. Тяхното заграбване и обсебване отдавна е планирано. За българският народ е отредена ролята на гарант за новите далавери и носител на негативите от тях.

Едва през 2001 г. видната адвокатка Рени Цанова споделя нещо, което е видяла още в началото на трансформацията [4.21]

“В работата си по делото “Живков” по-рано аз се запознах с подготовката на бъдещата икономическа и политическа промяна. Разбрах колко безпощаден е светът, в който се подготвяло бъдещото разпределяне на капитала, на което днес сме отчасти свидетели.

...

Разбрах, че още по Живково време всичко е било абсолютно точно планувано, включително разрухата”

В планираната разруха върхушката на режима търси двоен ефект. На първо място е прикриването на същността на процесите на трансформацията. На второ място е продължаването на войната на клановете. Статуквото при старта е неустойчиво и всеки клан има амбиции за ново подреждане.

Ето и анализът на един външен наблюдател – проф. Иван Селени [4.22].

“През 1989 г. България, точно както Русия и Румъния, се оказа в ситуация, в която старият икономически елит можеше много по-лесно да се възползва от националните блага и да се отърве от наказание просто като се пребоядиса. Това е причината същият този политически елит да не се интересува от задълбочени реформи, за разлика от технократските общества в другите страни, които дойдоха на власт например в Полша и в Унгария. Бившата комунистическа номенклатура и бюрокрация бяха повече заинтересовани от личното си забогатяване, отколкото от просперитета на страната.”

Това е главният резултат от 45 годишното управление на тоталитарния режим – добре организирана криминална шайка, която да продължи тоталния грабеж в новите условия. Грабеж – това е икономиката при старта на трансформацията.

4.3.2 Икономически процеси на трансформацията

“…, че здравата и истинната наука е неприменима в нашия робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено и физически.”

Христо Ботев

Генезисът и целите на върхушката на режима предопределят неестественото развитие на икономическия процес в периода на трансформацията. Инвестиционните, производствените, търговските и преразпределителните процеси не се вписват в рамките на икономическата наука. На преден план са механизмите на грабеж, които не пропускат и личните спестявания на гражданите. Официални (банки поверени на лекари и келнери) и неофициални (структури на толерирани мошеници) финансови пирамиди са само един от елементите на кражбата.

Националната икономика върви все надолу. Обективните резултати наистина липсват. Много е трудно да се посочат предприемачите съградили нещо ново, нещо забележимо. Разрухата в производствения сектор и експората също не свидетелстват за наличие на предприемачески дух в достатъчна степен. Разрухата е в мащаби многократно надхвърлящи обективните фактори (разпада на икономическата система на социалистическия блок; нестабилността в региона и др. подобни).

След няколко години на подчертан хаос в икономиката международните финансови институции са принудени да въведат в страната режим на валутен борд. Това е една крайна мярка, която поне гарантира известна наблюдаемост на процесите в страната. При тоталното отсъствие на воля за установяване на икономически ред, у нас не се проявяват съпътстващите режима на валутен борд положителни ефекти за икономиката. Неговото действие се изчерпва с наложената отвън финансова дисциплина. Това потвърждава становището, че въвеждането на режима на валутен борд в България е тежка присъда за националната икономическа мисъл и практика.

Режимът на валутен борд не се превърна в инструмент за преодоляване на планирания и целенасочено наложен икономически хаос. Не се проявяват характерните за неговото действие положителни ефекти. През 2000 г., при почти три години действие на режима на валутен борд, Димитър Ашиков [4.23] пише:

“Деградацията в икономическите отношения у нас, започнала през седемдесетте и осемдесетте години, се задълбочи и прерасна в качествено нова фаза през последното десетилетие на века. Така тя засегна всички видове отношения без изключение. Като започнем от отношенията по повод на основните икономически фактори и тяхното съчетаване, като собственост, суровини, трудови и интелектуални ресурси, и стигнем до отношенията, присъщи на отделните фази на възпроизводствения процес - производство, разпределение на ефекта от производството, размяна, потребление и натрупване.”

Икономиката, която е гръбнакът на обществените взаимодействия деградира. Законите и подходите на икономическата наука са неприложими за обясняване на явленията в българската икономика. За регулативни и насочващи мерки, базирани на достиженията на съвременната икономическа наука въобще не може да се говори.

Ако за т.нар. икономика на социализма може да се каже, че е била неефективна, то за икономиката на трансформацията и това не може да се каже. Просто няма икономика, а някакво преразпределение, което много трудно се формализира, в каквито и да боло научни рамки. Много по-точно е да се нарече тотален грабеж. Грабеж, който се простира от бандите вилнеещи из зеленчуковите и плодните градини на българския селянин и стига до откровено престъпните спекулации с външния дълг.

През 2001 г е доведен Симеон Сакскобургготски, заедно с млади специалисти завършили образованието си в чужбина. Очакванията са за нов морал в обществените отношения. Сякаш никой не чу анонса на царя, че възнамерява да управлява държавата с методите на корпоративното управление – като фирма. Дори метафората за 800-те дни той обяснява от гледна точка на своята бизнес практика. Само няколко месеца след съставянето на правителството Сакскобургготски - Доган, Евгений Кънев [4.24] отбелязва:

“Конкуренцията между икономическите субекти се пренася от реалната икономика в парламента при “пазаруването” на необходимото законодателство. … В крайна сметка конкуренцията между икономическите субекти се трансформира в конкуренция между партийни лобита на управляващите партии или коалиции, която неминуемо води до сериозни политически и управленски сътресения.

Все по-видима става трансформацията на монополната социалистическа олигархия в олигополна олигархия. Икономическият процес в страната се развива без правила. Не съществува нито формален, нито неформален обществен договор. Дезинтеграцията е толкова силна, че индивида и групите разчитат единствено на шанса да дойде и техния ред за участие в далаверата.

В края на юни 2004 г., представителите на МВФ заявяват [4.25], че действията и мерките продиктувани от икономическата наука и практика нямат никакъв ефект в България. Това изявление идва след като години на ред официалната пропаганда на трансформацията тръби под път и над път, че страната ни е с утвърдена пазарна икономика.

В следващите 4-5 години се отчете определен икономически растеж, обусловен главно от благоприятната международна конюнктура. Щастливите години, а така също и приемането на България за член на ЕС не бяха оползотворени. Повече от година след приемането ни в ЕС, Светослав Терзиев [4.26] отбелязва:

“… организираната престъпност си разпределя пазара на всички равнища, чак до зеленчуковата сергия. Не е била и способна (българската икономика – бележка К.В.) да издържи на конкурентния натиск в Европа, защото корупцията по високите етажи има за цел да елиминира всяка конкуренция.”

Растежът не подобри инфраструктурата, нито създаде предпоставки за продължителна икономическа стабилизация. От бумът в строителството остана разрушената природна среда и свръх застроените курорти. Сивотата в мисленето поражда сивота в обкръжаващата ни среда и устойчиво се настанява в целия ни живот.

Перманентния грабеж и идейното безплодие са главните причини, поради които в продължение на двадесет години националната икономика няма облик, не е структурирана и на практика не остави материлни следи. Формалното и признаване за пазарна икономика не попречи на ЕС да спре финансирането.

За всички тези години не е наложено устойчиво нито едно високо технологично производство. Няма да остане нитое една знакова сграда, пътно или комуникационно съоръжение на европейско ниво.

Природните бедствия извадиха на показ разрушителната сила перманетния грабеж. В допълнение бяха разграбени и средствата за възстановяване на нанесените разрушения.

С настъпването на световната финансова и икономическа криза плъховете наизлязоха от дупките си и ревнаха в един глас – да се върне държавата в икономиката.

След двадесет години преоформяне на собствеността подобни призиви не са нищо друго освен цинична заявка за перманентно участие на трансформиралата се върхушка на режима в разпределянето на бюджетните средства. Разразилите се скандали около НАП показват, че държавата никога не е излизала от далаверата.

В началото на третото хилядолетие българският икономически живот е доминиран от криминални процеси. Съставът на това, което наричаме бизнес елит се определя в зависимост от моментни надмощия, които не са резултат на обективни икономически и обществени закономерности. Не са резултата на реализирани, полезни за обществото проекти.

4.4. Обществено и политическо присъствие на икономическия елит

“... трябвало да се правят пари и докато поетите съчинявали стихове, осмиващи сребролюбието и скъперничеството, богатството се превърнало в паспорт за обществена достопочтеност и светско достолепие. Всички пишели за идването на “новите хора” и за това, че няма нищо по-лошо от безпаричието.”

Роджър Осбърн

Поведението на икономическия елит и взаимоотношенията му с държавните и обществени структури има съществено влияние върху развитието и състоянието на обществото и държавата. Нито един обществен проект не може да се реализира успешно, ако не бъде подкрепен от националния икономически елит.

От друга страна проектите на автентичния икономически елит създават материалните блага. Те определят технологичния напредък.

За да се постигнат позитивните резултати от активността на икономическия елит, той трябва да действа в сферата на определен договор с обществото и държавата. Договорът с държавата е очертан от правната рамка, а договорът с обществото от моралните и етични норми.

4.4.1. Взаимоотношения с държавните и обществените структури

“Няма класи в България. Няма работници, няма селяни, няма никой. Има безработни, унижени, оскърбени и крадци.”

Стефан Маврудиев

Бизнес елитът на трансформацията оперира извън рамките на какъвто и да било договор - обществен или утвърдени икономически закономерности. Икономическата активност на редица субекти е напълно неясна. Отношенията с държавните институции и обществото са нерегламентирани и много често отвъд рамките на закона.

Неясна икономическа активност

Това, което днес се припознава като бизнес елит е с неоформена физиономия. Някои от тях (подставените лица) се появяваха и изчезваха като комети на небосклона. Огромната част от фирмите с претенциозни наименования “холдинг”, “груп” и прочее не се идентифицират ясно с дейността си или с произвеждания продукт. Дори строителния бум не наложи съществена промяна  в това състояние. Изключенията са съвсем малко и по-скоро потвърждават правилото и по принцип те (изключенията) не са медийни герои и не са получили полагащото им се обществено признание. Във фокуса на медиите са тези, които демонстрират агресивно претенциите си за обществено и политическо влияние. Този бизнес елит не е формулирал ясно своята визия за икономическото развитие на страната. Не е ясно, кои сектори от индустрията се развиват благодарение на активността на претендиращите да бъдат бизнес елит, какви външни пазари са завладели, кои са неговите чуждестранни бизнес партньори. Привлякъл ли е националния бизнес елит чуждестранни инвеститори? Ако отговорът е “да” - каква е ролята и мястото на тези инвеститори в развитието на националната икономика?

Бизнес елитът на трансформацията е концентриран в неясен за обществото лобизъм, придобиване на активи от приватизацията, сделки финансирани от бюджета и възползване от постигнати на държавно ниво международни договорености. Нелоялната конкуренция в последното направление, често води до блокиране на редица проекти, което е обратно на логиката, по която трябва да действа национално отговорния бизнес елит. В тази графа е и провалът с усвояването на европейските фондове.

Напълно безидеен икономическият елит на трансформацията паразитира върху държавните средства. Така постепенно се формираха енергийна, пътна, транспортна, строителна, туристическа и прочее мафии. На практика всеки бранш се контролира от неясни за обществото субекти. Върхът на умствената импотентност е въвличането на държавата в аферата наречена развитие на голф туризма. Това разбира се е само върхът на айсберга. Във всеки бранш идеите на т.нар национално отговорен икономически елит не излизат извън рамките на заграбване на държавни активи. Появи се ефимизъмът "заменки", който прикрива най-безцеремонни кражби.

Друг венецът на идейното безплодие на самозвания национален икономически елит е обединяването на няколко клана с цел разграбването на по-голямата част от имотите на Българската академия на науките. Заграбването на тези имоти ще бъде своеобразен връх на моралната деградация и на тоталния грабеж. След ограбването на държавната собственост и личната собственост на гражданите идва ред на даренията, които преди повече от век видни българи са направили за национално значими институции. Със сигурност хищниците ще прострат пипалата си и върху университетските имоти. Със Светия синод те отдавана са съдружници в далаверите с църковни имоти.

Ако националния бизнес елит имаше мащабни проекти и идеи, то това неминуемо би се отразило в едно по-перспективно и систематизирано законодателство, постигнати макар и с тъмния и непрозрачен лобизъм. Националният бизнес елит обаче няма такива идеи и проекти и затова всичко се върти около дребна битова тематика. Затова лобирането е тайно, в закътаните сепарета на барове и ресторанти.

Дисбаланс на взаимодействието с обществото

Договорът между обществото и икономическият елит е един от най-съществените фактори, определящ състоянието и развитието на една страна. Този договор не е формализиран и може да действа, както в рамките на обществения договор (формализиран в една или друга степен чрез официалните държавни документи), така и извън неговите рамки. Елементите на този договор са артикулираната от икономическия елит национална визия и отношението на обществото към нея. Както всеки друг елит, така и икономическият елит е еманация на цялото общество. Реализацията на неговите проекти в значителна степен зависят от мотивацията на обществото да работи за тях. Нарушаването на взаимовръзката между обществото и икономическият елит води до упадък.

Икономическият елит има два основни аспекта на обществено проявление и влияние. Първият аспект е икономическия проект - производство на стоки и услуги, които са обект на обществено потребление. Вторият аспект е упражняването на власт, която от своя страна се осъществява в две направления – управление на наетите работници и влияние върху политическата власт. Властта в споменатите аспекти е обективно необходима на бизнеса единствено и само за успешната реализация на неговия обществен проект. Нарушаването на баланса в реализираната от икономическия елит власт винаги води до икономическо изоставане на обществото.

В условията на режима релациите политическа власт – икономически елит – общество бяха силно изкривени. Режимът беше наложен не поради обективни икономически изисквания и свързани с тях обществени промени, а като резултат на чисто криминален процес. В резултат имаше пълно припокриване на политическия и икономическия елити. В този смисъл комунизмът беше еднопартийна, монополна олигархия, умело прикривана от мощна пропагандна машина. Балансът в отношенията с обществото беше силно нарушен в посока пряко упражняване на власт. Икономическият проект на режима беше на заден план и се случва въпреки действията на управляващата върхушка, а не заради нейните планирани действия. Определянето на социалистическата икономика като планова е абсолютно погрешно. Социалистическата икономика действа като една фирма, като една корпорация под команда. Командите обаче не са плод на рационален план, а конюнктурни, винаги в интерес на върхушката на режима.

След всички години на т.нар. реформи властовия дисбаланс е все още основна характеристика на трансформирания икономически елит. Този елит не полага дори минимални усилия да формулира своя икономически проект. Още по-малко да види своя проект, като част от обществения. Той все още е силно концентриран върху упражняването на власт. Трансформацията не промени съществено изкривяването в релациите политическа власт – икономически елит – общество.

Взаимодействието с държавните институции и взаимовръзките с политическия елит са основните елементи на упражняването на власт от страна на икономическия елит. На тях ще се спрем по-подробно в следващите части.

Що се отнася до упражняването на власт върху наетите работници, трансформацията направи по-видима жестокостта на тези отношения. Идейното безплодие се компенсира чрез спекулации с демонстративен, измислен и ненужен перфекционизъм. Без съмнение подобно маниакално поведение е възможно поради отсъстващи законови и нормативни регулации. От друга страна такова поведение свидетелства за дълбоката комплексираност на бизнес елита. При наличието на толкова много предприемачи (на практика всички) с претенции за перфекционизъм обществото ни не се радва на нови перфектни продукти или на съществено подобрение на услугите. Напротив, сурогатите се наместват трайно на нашия пазар. Съвременните управленски практики трудно намират приложение в нашите условия. Показният перфекционизъм породен от комплекси не води до иновационни решения и практики. Единственият резултат е смешното механично подражателство на чужди образци.

В тези условия е нарушена магията на бизнеса. Не е постигнат нужният за просперитета баланс между упражняваната от бизнеса власт и реализацията на полезни за обществото икономически проекти.

Бизнесмените на трансформацията са много повече концентрирани върху консумирането на власт и демонстрацията на тази консумация, отколкото върху реализацията на проекти. Този негативен дисбаланс се проявява практически на всички нива на бизнеса, от нивото на цитираните в чуждестранни издания най-големи български богаташи до микро фирмата с един – двама служители. Отсъствието на идея за нови проекти сред т.нар големи бизнесмени е една от главните причини за липсата на глобална идея за развитието на българската икономика. Отсъствието на такива идеи сред дребния бизнес пък води до това, че услугите са останали на почти същото ниво, такова каквото беше по времето на режима.

Основната част от енергията на бизнеса отива в демонстрации и кроежи как да се намали плащането на данъци и осигуровки на работниците, как да се минимизират митническите разходи. Тук не става дума за оптимизирането на тези разходи, което би трябвало да прави всеки икономически субект. Тази непродуктивна заетост има многопосочен негативен ефект. Главното е, че се задушава всеки опит да се сътвори нещо смислено. Който не действа по горната схема е обречен, не се вписва в обстановката, както обичат да казват силните на деня.

След смяната на ръководството на режима съществуващият разрив между икономическия елит и обществото се задълбочи. Трансформацията на бизнес елита на режима го доведе до още по-дълбоко откъсване от собственото му общество. Преоформянето на собствеността обективно обуславя и налага това откъсване. В обществото се появява огромен разлом – разлом между успелите да заграбят и неуспелите. При този наложил се като единствен критерии за реализирането на личността няма място за нормални взаимовръзки между трансформиращия се елит и обществото. Икономическият елит на трансформацията не предлага друг проект освен преоформянето на собствеността.

Както бизнес елита на режима, така и бизнес елитът на трансформацията е откъснат от обществото и не се чувства задължен да води диалог с него. На обществото не са представени ясно формулирани икономически проекти. Не са заявени открито и политическите предпочитания. Влиянието върху обществото се реализира чрез купени депутати, а чрез купени медии се реализира необходимата пропаганда. Този подход за влияние върху политиката поддържа дълбокото съмнение, че интересите и целите на т. нар. национален бизнес елит не са в особено силен синхрон с обществените интереси. С тези прийоми не се въвеждат нови производства, нови технологии и нови управленски подходи в икономиката. Въпреки проникващите в страната чуждестранни икономически субекти, технологичното изоставане на България се задълбочава с всеки изминал ден. Наличието на високо ценени от чуждите фирми местни мениджъри не може да компенсира отсъствието на национална идея за икономическо развитие. Чуждите стандарти се пренасят механично и ефектът от този трансфер е ограничен.

Отпращането на страната в категорията на страните от третия свят в голяма степен се дължи на качеството (по-точно липсата на качества) на т.нар. национален бизнес елит.

Въпреки афишираните претенции за големи финансови възможности, нито един представител на т. нар. голям бизнес не е ползвал тези възможности (платен PR кампания) за да обясни на обществото: Какъв именно е неговият проект свързан с приватизацията на конкретно предприятие?; Какво полезно за националната икономика ще направи съответния бизнесмен след като придобие съответното предприятие?; Каква ще бъде обществената полза от промените в законите, които неговите хора в парламента прокарват?

По времето на режима общественото послание на икономическия елит се изчерпваше с лозунга за все по-пълното задоволяване на обществените потребности. Във времето на трансформацията това послание е заменено от претенцията за национална отговорност. Отговорност, от която нацията не получава нищо.

***

Двойнственото отношение на обществото тежи и на самия икономически елит. Той не се чувства признат, не се чувства утвърден. Неговата неавтентичност е обществена тайна и това непрекъснато подхранва комплексите му. Те са водещи в поведението на икономическият елит на трансформацията. Илия Илиев [4.27] отбелязва един от аспектите на тази комплексираност:

“В България “завършилия преход” на практика удави капитализма. Вместо първите представители на буржоазия, се появиха незаконно родените от реалния социализъм паразити. Преди те бяха в периферията на обществото, полукриминализираната сфера на търговията и обслужването, сред престъпния свят и лумпенизираната интелигенция. Днес тяхната розова мечта е да ги признаят за принадлежащи към класата на буржоазията.”

Разбира се не можем да се съгласим изцяло със изложената от Илия Илиев теза, защото описаните от него субекти не изчерпват състава на бизнес елита на трансформацията. Това са само част от тези, които върхушката на режима назначи да бъдат бизнесмени. Те не са факторът, който предопредели неслучващия се капитализъм. Те са само подставените лица, инструментите (слугинажа) на същинската част на трансформиралата се върхушка на режима.

Горчивият факт е, че е блокирано съвременното, модерно структуриране на обществото.

Силно изкривено взаимодействие с държавата

Взаимодействието на икономическия елит с държавните институции не е насочено към регламентиране и регулиране на условията за бизнес, а единствено и само към облагодетелстване. Илиян Василев [4.28] много точно отбелязва:

“След 14 години преход значителна част от частния бизнес все още съсредоточава усилията си не върху оптимизацията на фирмени стратегии и пазарно присъствие, а върху търсенето на способи за ограничаване на негативите и максимализация на ползите от взаимоотношенията с държавните институции.”

Проф. Васил Проданов [4.29] търси някаква обективна аргументация на тези изкривени взаимоотношения.

“Закъснялото развитие и липсата на външни капитали водят до превръщането на държавата в основен инструмент за създаването на капиталисти. Натрупването на собственост зависи от близостта до центъра на властта. Раждащите се партии се превръщат в големи клиентелистки механизми, опосредстващи преразпределение на изземването чрез данъци от милионите българи. Дори царете ни са обеднели, странични издънки в западните аристократични родове и идват, гледайки на позицията си като на средство за обогатяване.”

Мария Сотирова [4.13] казва:

“Днес критерий за прагматизъм, адаптивност и пригодност, усет, дори професионализъм е умението да се разработват и прилагат схеми за трансфер на ресурси от публичния към частния сектор, в лично достояние и ползване.”

Появата на външни капитали и възможностите за финансиране от европейските фондове не променят тези нагласи. Държавата продължава да бъде главен спонсор на клановете на трансформиращата се върхушка на режима [4.30].

У нас бизнесът търси и реализира политическо влияние не за да получи някакво леко предимство пред конкуренцията, а за да може да действа над и извън закона. Той няма други идеи, нито за проекти, нито за начините за тяхната реализация.

Придобиването на собственост върху предприятия, макар и по тъмния и непрозрачен начин, наречен българска приватизация не би било някакъв проблем, ако под владението на новите собственици тези предприятия се развиваха и разширяваха своя принос в националната икономика. Проблемът идва от това, че повечето от приватизираните у нас предприятия не работят ефективно, биват разграбвани, фалират и, което е най-лошото, практически изчезват от икономическият оборот на страната.

По същият начин стои и проблема с присвояването на държавните финансови средства. Милионите, които спечелиха печално известните братя в пътното строителство не доведоха до подобряване на пътната инфраструктура. Напротив препятстваха нейното развитие. В това, а не в богатството е главният грях, на тези братя и другите грабители на обществени средства. Тези хора нямат креативни идеи и заграбеното се харчи за безсмислен лукс.

В своя статия [4.24] Евгений Кънев отбелязва.

“Невидимата ръка на пазара не можа да изпълни своята роля в процеса на преразпределяне на собствеността, защото отсъстваше политическа мотивация да бъде създадена такава ръка. Частните бизнес интереси станаха държавна политика, а държавните интереси – параван за политически бизнес.”

Взаимодействието на икономическия елит на трансформацията с държавата е тотално непродуктивно. Наложените взаимовръзки блокират всяко позитивно развитие.

Взаимовръзки с политическия елит

В процеса на трансформацията релацията политически елит – икономически елит доби нова видимост. Постепенно, устойчиво се наложи впечатлението, че политическият елит се назначава от икономическия елит. На пръв поглед това изглежда точно обратно на практиката от времето на режима. Ако си припомним обаче генезиса на икономическия елит на трансформацията ще разберем измамността на тази видимост. Тук е в сила аритметичното правило, че като се разместват местата на събираемите, сбора не се променя. Икономическият и политическият елити са все още силно преплетени и идентични дори като персонализация, така както беше по времето на режима. Изборите от 2001 г. и всички избори след това направиха видими това срастване. То превърна в норма купуване на гласове и манипулациите на вота, които показаха съвсем отчетливо намеренията на скрити за обществото центрове да реализират политическо генно инженерство. Тези проблеми ще бъдат разгледани по-подробно в глава VII.

Цялата машина за въздействие върху политиците, разработена и действаща във времето на трансформацията е за решаване на противоречията между клановете на трансформиращата се върхушка на режима. По тази причина законите се променят толкова често, несистематично и на парче, в зависимост от моментната доминация на една или друга бизнес групировка. По същата причина изпълнителната власт често се занимава със сътворяване на поднормативни документи, които са насочени към прякото оперативно управление (подпомагаме или блокиране) на отделно взети икономически субекти, което меко казано е отклоняване от същинската дейност на изпълнителната власт.

Бизнес елитът е един от основните двигатели на всяко общество. Обективно е той бъде най-активен в диалога с политическия елит. Неговите интереси и идеи имат най-директно отношение към общественото състояние, към общественото развитие. Този елит обаче не бива да бъде оставен сам в процеса на осъществяване на натиск върху управляващите, защото има опасност диалога да се изроди в сговор, които най-често не е полезен за обществото. Това е така, защото, колкото и банално да звучи – не всичко в човешкия живот и човешкото общество е бизнес и пари. Натискът трябва да се осъществява в един открит, прозрачен за обществото диалог, в който участват всички елити. Икономическият елит е длъжен да заяви открито своите интереси и да убеди обществото в тяхната полезност. В годините на трансформацията обаче, такъв диалог не се състоя.

В едно свое интервю Емил Кошлуков [4.31] отбелязва:

“За да има промяна, националния капитал трябва да поеме ролята си на траен политически носител. Не да подкупва депутати и министри, а да се ангажира с кампании и да дава много пари за политиката, която трябва да се провежда. И това да стане публично.”

Ако се съгласим с формулировката “траен политически носител”, трябва задължително да се отбележи, че бизнес елитът може да бъде такъв едва когато е убедил обществото в състоятелността на своите идеи и интереси. Това може да стане най-добре, когато бизнес елитът комуникира с другите елити не само в качеството си на меценат, а в качеството си на носител на обществено значими проекти, идеи и интереси.

При взаимодействието на икономическия елит с политическия елит се наблюдава взаимно проникване и възприемчивост, както на персонално ниво, така и на  нивото на ценностните системи. А когато диалогът между тези два елите не е прозрачен за обществото, неизбежно се стига до изкривявания, които меко казано определяме като корупция. У нас размерът на тези дисбаланси, на тези изкривявания доведоха страната ни до упадък и блокиране на естествения обществен процес, до състояние отвъд корупцията. Това е състояние, при което антиобществените практики се превръщат в норма. Те се реализират в пълно съответствие със специално прокараните за целта закони.

Т.нар национално отговорен бизнес не е доказал по безспорен начин своя принос за възхода на националната икономика. Състоянието на българската икономика недвусмислено сочи, че мащабният преразпределителен процес на посткомунизма не е обществено полезен. За реализацията на обществено полезни преразпределителни процеси, са необходими политическа мотивация на елита и обществен натиск, който не само да коригира действията на политиците, но в значителна степен да определя и принципите на споменатата мотивация. У нас не липсваха политици мотивирани от своите вътрешни морални устои да работят за благото на държавата. Те обаче не се вписваха в обществените нагласи и бързо бяха изхвърлени от политическата сцена.

Някои анализатори търсят в тези отношения паралел с феодализма. Веселин Стойнев [4.32] казва:

“И така неусетно заживяхме в условията на повсеместна феодализация. Инфраструктурни, благоустройствени, социални и прочие проблеми се решават главно по пътя на даряването или отвоюването на дар от най-свише или от местния феодал. Икономическите интереси се защитават по абсолютно същия начин, като за убедителност се прибягва до живата сила на наемниците.”

Това не е просто корупция, не е феодализъм, не е дори комунизъм. Това е състояние на вътрешно обществен тероризъм. Не е възможно да се реализират полезни обществени практики. Дори някой успее да реализира нещо обществено полезно, той бива наказан, а сътвореното разрушено.

4.4.2. Основни поведенчески характеристики

“Премахнете бариерите, които законите създават! Нахалната и безочлива способност на хората да причиняват пакост, тяхната страст да задоволяват собствените си желания и пориви ще се развилнее напълно и ще бушува изцяло”

Св. Августин

Поведенческите характеристики на икономическият елит на трансформацията носят всички негативи на този елит от времето на режима. Отказът от ограниченията на политическата доктрина направи някои аспекти на тези характеристики по-видими, респективно по-нелицеприятни.

Стремеж към монополни позиции

Абсолютният монополизъм от времето на режима се трансформира в една от най-характерната черта на икономическите субекти на трансформацията. Стремежът за запазване и установяване на монополи е най-устойчивата характеристика на бизнес елита на трансформацията. Тези цел се осъществява по два основни начина – чрез купуване или назначаване на политици и чрез улични престрелки и бомбени атентати.

Оперирането в условията на абсолютно монополно положение е основна, обща характеристика на икономическият елит на режима. Абсолютния монополизъм е същностна характеристика на режима. Въпреки осъществената трансформация както на собствеността, така и на самият елит, неговите представители нито за миг не са се отказвали от стремежа си да си осигурят монополно положение за осъществяване на своята дейност. През всички години, протекли под етикета на преход към пазарна икономика, икономическите процеси в страната се дирижират от монополи. От средата на 90-те години и целият икономически процес е израз на усвояването на определени монополи от една или друга групировка. Това е процес, който рефлектира пряко върху политиката и обективно подхранва чувството в обществото, че макар и да жонглират с различни идеологии, в действията си т. нар. политически партии са неразличими една от друга. Бандите са различни, но техните управленски практики са еднакви.

Превръщането на държавните монополи (разбирай монополи на върхушката на режима) в частни монополи (разбирай монополи на трансформиралата се върхушка на режима) е в пълно съответствие с целите на трансформацията – без да се губи икономическа и политическа власт, да се преоформи собствеността. При официалното властване на режима имахме тотален монопол. В процеса на трансформацията всеки клан очерта, завладя и брани свои монополни територии. На практика имаме олигопол – няколко клана държат в ръцете си практически цялата икономика на страната.

Тук още веднъж опираме да безсмисленото клише за превръщането на политическата власт в икономическа. Всички, които като папагали повтарят тази безсмислица не могат да отговорят на един прост въпрос – кой държеше икономическата власт по времето на режима? Сляпото следване на едно безсмислено клише неявно лансира тезата, че по време на официалното властване на режима просто не е имало икономическа власт или ако е имало тя е била упражнявана от някакъв безплътен, виртуален субект. След като политиците на режима са преобразували политическата си власт в икономическа, какво е станало с тези, които държаха икономическата власт в онези времена?

Истината е, че върхушката на режима нито за миг не е изпускала монопола, нито върху политическата, нито върху икономическата власт. Единственото, което стана през всички тези години е преоформянето на собствеността. От неизгодната доктринерска (марксистко – ленинска) форма на упражняване на собствеността върхушката на режима премина към по-изгодната, реална форма на упражняване на собствеността. Вродения стремеж към владеене на политическата и икономическата власт резултира в това, че монополите, които наричахме държавни се трансформираха в частни. Тоталният монопол на партията – държава се трансформира в олигопол. Демонополизацията и свободната конкуренция са опасни за трансформиращата се върхушка. Те застрашават нейната абсолютна политическа власт. Клановете на режима никога няма да допуснат нормализация.

Стремежът към монополни позиции рефлектира в методичното и целенасочено препятстване на свободното навлизане на чужди инвестиции. През по-голямата част от 20-те години на трансформация умишлено се блокираше процесът на навлизане на чуждестранни инвестиции. Реалното навлизане на чужди инвестиции би застрашило преоформянето на собствеността. Инструментът за реализиране на тази стратегия на т.нар. национално отговорен бизнес елит има две измерения – влияние сред висшите политически кръгове и мотивиране (финансово или с откровен рекет) на средният ешелон на държавната администрация. Този среден ешелон има специфични ролята и място в процеса на трансформация. Те ще бъдат разгледани по-обстойно в глава VIII.

Чуждите инвестиции бяха допуснати едва след като процесът на преоформяне на собствеността беше към привършване. От периода на навлизане на чуждите инвестиции обаче остана горчивия привкус на меко казано съмнителните продажби на БГА “Балкан”, “Булбанк”, БТК и др. подобни от по-малък калибър.

***

Съвсем е естествено е при високата степен на монополизация, влиянието на монополите да доминира при формиране на държавната политика. Установено е, че у нас 50-те най-големи компании (всички те монополисти) формират 5-8% от БВП. Очевидно е, че приносът на тези субекти в националната икономика не съответства на послушанието, с което се отнася държавата към тях. В подобни условия не са мислими, нито технологичното обновление, нито икономическия растеж. При подобна степен на монополизация, монополите са самодостатъчни и нищо не ги мотивира да работят за икономическото развитие на страната.

Резултатът от това поведение е трансформирането на скритата зад идеологическата доктрина олигархия, наречена социализъм в явна олигархия.

Същността на явната олигархия е описана много добре от Светослав Терзиев [4.33]:

Определени фамилии и свързани с тях лица си поделиха не само спестяванията на хората (включително и детските влогове), но и цели отрасли. За да не бъдат преследвани, разтуриха правоохранителните органи на държавата, като най-напред ги демонизираха, а след това ги оплетоха в паралелни "силови" структури, създадени централизирано, за да охраняват богатството им и да не допускат външни лица в запазените им територии в бизнеса.

Правен нихилизъм

Икономическият елит на трансформацията продължава да практикува характерния за върхушката на режима правен нихилизъм. Той се изразява в неуважение и неспазване на писаните от самите тях (конкретно от купени и назначените от тях депутати) закони. Не е тайна, че бизнес елитът владее всички власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Писането на закони по поръчка на различни бизнес групировки е публична тайна. Но както във всичките си действия, така и в законодателстването си бизнес елитът работи на парче, без визия. Написаният вчера закон е бил по конкретен повод. Утре той влиза в противоречие с интересите на неговите поръчители. Това обяснява безкрайните поправки на един ограничен кръг закони. Много често обаче потребностите от бърза реакция не дават възможност за занимания с поправки в закона или други подобни демократични задявки. Пък и това занятие бързо доскучава. Масовизира се практиката на прекрачване и несъобразяване със законите създадени по собствена поръчка. И тази практика става ежедневие.

Този тип правен нихилизъм е сред основните характеристики на режима. Дори в условията на тотално господство властниците не могат да проявят последователност и да спазват законите, които сами си пишат. Те непрекъснато ги нарушават и практически превръщат правният нихилизъм в основна норма на своите действия.

Тази аналогия между върхушката на режима и т.нар. бизнес елит на посткомунизма е още един индикатор, че това, което се случва у нас не е реформа, а само трансформация. В случая имаме трансформация на групите практикуващи описания по-горе особен вид правен нихилизъм.

Национална безотговорност

Когато родният бизнес елит говори за “национална отговорност” той преди всичко има предвид по-прякото упражняване на политическа власт отколкото каквато и да било отговорност.

Претенциите за национална отговорност са абсурдни, защото в генезиса си т. нар. национален бизнес елит е интернационален в коминтерновския смисъл. Зародил се на базата на финансовия ресурс на нелегитимната мрежа на т. нар. специални служби на бившия социалистически блок, този елит никога не е имал национално чувство. В началните години след смяната на ръководството на режима, практически единствените партньори на “нашите момчета” бяха подобни “момчета” от другите бивши социалистически страни. Жизненият път на голяма част от неговите представители недвусмислено сочат, че те са израснали и са възпитавани в семейства, в които никога не е имало национална отговорност.

За родния икономически елит употребата на фразата “национално отговорен” е само PR акция. За него националната отговорност е само словесна спекулация. Неговите представители никога не са разбрали националната отговорност като национално икономическо развитие, като развитие на способности за конкуренция и открито състезание с чуждестранните икономически субекти. Т. нар. национален капитал винаги се е стремял да използва държавата за осигуряване на протекции. Всички негови усилия са свързани със стремежа да се получат квоти от държавни или международни проекти. С това се изчерпва националната му отговорност.

Колкото и парадоксално да звучи, противостоенето на реалните чуждестранни инвестиции е свързано с подчиненото обслужване на интересите на външни капитали. На практика, голяма част от тези, които претендират да бъдат припознати като национален бизнес елит обслужват външни, чужди на националните бизнес интереси. Публична тайна е, че най-гласовитите от т.нар. национален бизнес елит са просто назначени да управляват чужди капитали или най-обикновени подставени лица. Това са своеобразни неофициални чужди инвестиции. Този тип инвестиции не са пожелали да влязат в страната по законовия ред. Би било много наивно да очакваме, че техните носители и назначените тук управители имат намерение да спазват законовия ред и да работят за националните интереси. Това, което може да се очаква и което се случва е криминално лобиране за чужди интереси. Ликвидацията на цели производствени отрасли стана масово явление. Усърдно се разчистваше пътя на измислените инвеститори.

Бившият и.д. шеф на контраразузнаването Владимир Манолов [4.7] свързва убийството на Илия Павлов именно с разместване на доминациите на външните сили у нас:

“Убийството на Павлов е криминално събитие, породено от чисто икономически причини. То е елемент от преразпределението на интересите на великите сили на Балканите. Там още по времето на военната операция на НАТО в Югославия се структурираха нови политически и икономически интереси. Стартираха нови мащабни проекти – инфраструктурни, енергийни, финансови. Оформиха се нови лобистки структури.”

За жалост, случилото се в следващите години потвърди изложената позиция. Жертва на нелегитимните международни мрежи паднаха още няколко знакови бизнесмени.

Много често, най-гласовитите “национално отговорни” бизнесмени реализират чуждестранни бизнес интереси, които определено са във вреда на българската държава. Най-ярките и фрапиращи примери в това отношение са т.нар. енергийни проекти. Тези проекти са абсолютно не прозрачни. Българското общество по никакъв начин не е убедено, че атомната централа в Белене или различните газови комбини с руските монополи ще бъдат полезни за България.

Нещо повече, служещите на чуждестранни господари т.нар. бизнесмени саботират реализацията на национално значими проекти. В резултат на тези саботажи столичното летище е в най-мъгливата дупка до града, вторият мост над р. Дунав и транспортните коридори са в сферата на мечтите.

Никак няма да е пресилено да се каже, че икономическия елит на трансформацията е много по-компрадорски от политическия елит. Определено продажността на политическия елит е рефлексия, резултат от поведението на икономическия елит. Ако предаността на политиците към чуждите покровители е преди всичко проява на дребнодушие, то за икономическия елит прислужването на чуждия господар е от жизнено значение. Не са един и двама “умни”, “инициативни”, “с нестандартно мислене” бизнесмени, които паднаха на социалното дъно след като техните чуждестранни покровители изчезнаха (в редица случаи и в буквалния смисъл на думата).

Отсъствие на диалог и партньорство в рамките на икономическия елит

Деструкцията на обществото се отразява във взаимоотношенията в рамките на икономическия елит. Той се раздира от противоречия, които определено не са противоречията на лоялното конкурентно съревнование. Борбите и нетърпимостта вътре в икономическия елит са обусловени, главно от две причини. Първо, това е изключително тесният терен на свитата икономика на една малки и бедната държава. Второ, това е неавтентичността на този елит. Основен елемент на тази неавтентичност е липсата на личен, групов и още по-малко национален проект в съзнанието на този елит. Отсъствието на творческо виждане за изграждане на нещо самостоятелно е масово. Ако някой направи нещо успешно, другите се вторачват в него и искат да го повторят, като изместят конкурента си с всякакви средства. Всички правят СПА комплекси, всички строят бизнес сгради и голф игрища. И всички те носят отпечатъка на еднаква сива безидейност. Конкурентът се отстранява не чрез нови продукти и услуги, а чрез силови средства.

По тази причина и кръгът “Х” и кръгът “У” действат напълно еднообразно в едни и същи сфери на националната икономическа активност. Поредният, докопал се до властта приятелски или братовчедски кръг не предлага нищо ново. Просто се заема мястото на загубилите власта и се повтарят техните практики. Не се създават нови полета на икономическа активност, нови производства и т.н. Цялата схема е съсредоточена в това да се ликвидира другата групировка и да се заеме нейното място.

На вербално ниво бизнес елитът прави атрактивни декларации. Например Емил Кюлев [4.34] казва:

“Ние не искаме да оцеляваме по единично. Българският бизнес оцелява достатъчно дълго време, за да осъзнае, че има такива проблеми, които трябва заедно да решава.”

Подобни декларации и заклинания не убеждават обществото. Не са убедителни защото не променят картината на реалността. Т.нар. национален бизнес елит не е направил дори опит да реши заедно какъвто и да е проблем.

Националният бизнес елит не е способен на диалог вътре в своите рамки. Не може да установи каквато и да е степен на баланс на интересите между личностите претендиращи да бъдат представители на крупния национален бизнес. Обединяване на усилията за реализация на национално значими проекти е мечта, за която дори не се говори. В тази връзка Адриана-Белла Белева [4.35] отбелязва:

“Практиката показва, че точно както политиците, и бизнесмените ни не умеят да работят заедно дълго време, дори и заради рекламната кауза, каквато в случая е “националният капитал”. Противоречивите интереси и навикът да вземат еднолични решения принуждават бизнесмените да се отлюспват по-бързо от политиците.”

Оприличаването на бизнес елита с политиците е обективно обосновано, защото и двете групи са еманация на едно и също нещо – на върхушката на режима. Групичките на т.нар. национален бизнес елит и на т.нар. политически елит са взаимно еднозначно свързани. Всичките им взаимодействия и кроежи са насочени към едно единствено нещо – как да се завземат територии на другата банда, как да и се навреди. Това са войните на клановете.

Дори да има икономически активен слой, насочен към съграждането на националната икономика, той не се ползва с особено обществено внимание. За него не се пише и не се говори. Локалните елити и обществото като цяло за заели позата на сеирджии и единственото им занимание е да зяпат, кой кого ще застреля и кой ще оживее.

Претендиращите да бъдат национален бизнес елит, така и не можаха да формират легитимна и работоспособна своя организация. Наследените казионни палати и камари обслужват лични интереси. Не се различават съществено и периодично появяващите се новосформирани организации на бизнеса. Всички те служат за удовлетворяване на личните амбиции на измислените си ръководители.

В България няма оформен крупен национален капитал, който да бъде баланс на проникващите чужди интереси, който да бъде гарант за защитата на националния интерес. Напротив. Претендиращите за славата на най-големи, най-богати са проводници на чужди икономически интереси.

Перманентна война на клановете

Описаната по-горе форма на правен нихилизъм, като основна характеристика на трансформиралата се в бизнес елит върхушка на режима и неспособността за водене на вътрешен диалог са главните фактори обуславящи перманентните войни между бандите формиращи този елит.

Самият акт на официализиране на трансформацията, конкретизиран чрез смяна в ръководството на режима на един от многобройните пленуми, беше израз на доминирането на една от бандите над другите. В следващите години битките между отделните банди не са преставали. Наблюдава се редуване на надмощието за кратки периоди. Физическото отстраняване на някои главатари се превърна в ежедневие. Националният икономически елит живее в условия на непрекъснато насилие, което той самия произвежда. За икономическия елит на трансформацията Харалан Александров [4.36] отбелязва.

“… това са хора, които обитават паралелен свят, в който има много насилие, много непочтеност, много корупция.”

Поетапно бяха разстреляни по-голямата част от т.нар. големи бизнесмени на трансформацията, сред тях и един бивш министър председател.

Горчивият въпрос за българското общество е: кой наложи този стил на живот и този вид държава? Претенциите на бизнес елита към държавата са неоснователни, защото именно този елит обезличи и подчини на личните си интереси политическият елит и държавните институции. Бизнес бандите отстраниха от политиката стойностните хора с ясни национални позиции и наложиха на сцената действително случайни маргинали, които да им служат вярно и безотказно. Със своите неадекватни намеси, бизнес елитът деструктурира локалните елити и ги направи неспособни да защитят каквато и да е обществена кауза. Със своите действия бизне елитът е най-активният разрушител на държавността.

Подчинението на политическия елит от страна на бизнес елита в комбинация с отсъствието на национална визия в последния разрушиха нормалното политическо пространство разрушиха обществото и държавността. Пазаруването на политици на парче плавно премина в тотално владеене и господство на т.нар. политици. Това и тоталният правен нихилизъм от страна на т.нар. едър бизнес логично води до решаване на бизнес спорове чрез показни разстрели. Нежеланието да се възприеме една нормална политическа схема, варварското разрушаване на нормалното политическо противостоене води до варварско разрешаване на бизнес споровете. Цялата държава започва да изглежда варварска.

Влиянието, прекият диктат от страна на бизнес елита върху политическия елит не създаде условия за икономическа активност, при която да печелят по-добрите, тези които работят по-добре, които работят по-ефективно и допринасят за просперитета на националната икономика. Самият бизнес елит наложи правила, при които със силови средства се налагат монополни мрежи, правила които предопределят разстрелите и бомбените експлозии като норма за разрешаване на конкурентното съперничество.

Казано просто и директно – такива политици си е напазарувал бизнес елитът, такова е тяхното ползване, такъв е бизнеса, така се решават споровете. Подопечните политици не са пазарувани за да изграждат държава и държавни институции, а за да обслужват лични интереси. При тази наложена от бизнес елита ситуация, кой да изгради държавата, която да го защитава от уличния обстрел?

В продължение на двадесет години общественото внимание периодично бива привлечено от поредните скандали във властта. На практика това са отзвуци от непрекъснатите войни на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Те биват потулвани, къде по-успешно, къде не толкова успешно. Особено шумни и емблематични бяха скандалите свързани с МВР от края на 2007 г., продължили до средата на 2008 г.. Стигна се до оставката на Министъра на вътрешните работи. Коментарите са много, в най-различни аспекти, но по една или друга причина се заобикаля същността на проблема. Трансформацията е навлязла в етапа на безмилостната война. В тази фаза битките между различните банди във властта не могат да останат скрити. Пред обществото изплува информация за отвратителните далавери на управляващите кланове. Изплува истината за пряката връзка на назначените за политици с престъпния свят.

За пореден път обаче обществото ни не намери сили в себе си, да се възползва от изплувалата информация и не успя, ако не да се очисти от влиянието на трансформиралата се върхушка на режима, то поне да ограничи малко това влияние.

Въоръжените до зъби т.нар. бизнесмени, които се движат с цели орди охранители (и въпреки това биват разстрелвани като кучета) не могат да генерират национално значима идея. Те могат само да убиват идеи.

Светът, в който живее т.нар. национален икономически елит само изглежда паралелен. Този свят се пресича доста осезателно със света на ежедневието на българското общество. Дежурната, маниакална декларация на МВР – “убитият е криминално проявен” не може да прикрие безнаказаността на криминалните деяния. Убийствата навлязоха в битовото ежедневие на българина. С изстрели и бомбени атентати започват да се решават не само бизнес споровете. Все по-често убийците са деца. Това е ужасно. Ние живеем в състояние на масов вътрешно обществен тероризъм. По същия начин, по който бяхме съучастници в комунистическото насилие, сега сме съучастници в този вътрешно обществен тероризъм. Това състояние затваря обществото, задълбочава процесите на деструкция и го обезоръжава спрямо външните разрушителни въздействия.

Съвременния глобализиращ се и динамичен свят съдържа в себе си дълбока непримиримост към изолираните, затворени пространства. Тези пространства са обречени или на свиване и изчезване или на принудително отваряне (в смисъл на разпиляване) и вписване в структурите на общия световен организъм. В тази констатция не се съдържа оценка на самия процес на глобализация. Неговото обсъждане е друга тема.

Предизвикателството за България е да преодолее тези проблеми и да постигне максимално ефективно вписване в световния икономически процес на базата на партньорство.

***

В преобладаващата си част бизнес елитът на трансформацията е формиран от подставени лица на върхушката на режима. Той носи всички негативни характеристики на бизнес елита на режима – нерегламентирана активност, правен нихилизъм, перманентна война на клановете. Абсолютният социалистически мопол е заменен от олигопол. Това поставя под постоянен натиск автентичните икономически субекти и е непреодолима бариера пред икономическото развитие и модернизация на страната.


Цитирани източници:

4.1.    Михаил Восленски, Номенклатурата - т.1, С., Христо Ботев, 1993, 407 стр.

4.2.    Михаил Восленски, Номенклатурата - т.2, С., Христо Ботев, 1993, 318 стр.

4.3.    Ивайло Знеполски, Българският комунизъм, С., Сиела, 2008, 358 стр.

4.4.    Кольо Парамов, Пазарна реживковизация, Труд, 12 август 2003 г., стр. 12

4.5.    Веселин Стойнев, Иван Кръстев: Координатор на службите звучи като отговорник за медиите, Сега, 19 септември 2003 г., стр. 11

4.6.    Робин Шепард, Призракът на комунизма още броди в Източна Европа, Пари, 26 свгуст 2004 г., стр. 20

4.7.    Анна Заркова, Владимир Манолов: Глухи ли сме? И тук гърмят бомби, Труд, 23 март 2003, стр. 13

4.8.    Анна Заркова, Румен Спасов: Луканов беше вреден за България, Сега, 03 декември 2003 г., стр. 16

4.9.    Анна Заркова, Алексей Петров: Разстрелът на Илия Петров взриви страха в държавата, Труд, 26 март 2003, стр. 13

4.10.  Тодор Токин, проф. Георги Марков: Живков бе най-богат, държавата бе негова, Труд, 26 юни 2003 г., стр. 18

4.11.  Владимир Петров, Движението "Симеон II" разбива коловозите в парламентарната демокрация, Монитор, 02 май 2001, стр. 18

4.12.  Бойко Панов, Владимир Зарев: Политическата ни класа е оглупяла в своя егоизъм, Сега, 17 юли 02, стр. 15

4.13.  Мария Сотирова, Българинът е за социална справедливост в корупцията, Монитор, 27 ноември 2003 г., стр. 11

4.14.  Димитър Камбуров, Какво да се прави, Сега, 10 март 2005 г., стр. 11

4.15.  Георги Лозанов, Изчезването на небесата, Култура, 24 септември 2004 г.

4.16.  Росица Цонева, Харлан Александров: Историите на успеха - или тъжна приказка за богати хора, Пари +, 27 октомври 01, стр. 11

4.17.  Кристина Патрашкова, Смокингите на прехода, Труд, 04 октомври 2008 г., стр. 14

4.18.  Марияна Кирова, проф. Георги Марков: ДПС си остава етническа партия на верска основа, Монитор, 28 януари 2004 г., стр. 13

4.19.  Марияна Кирова, Ралица Агайн: В държавата властва връзкарски капитализъм, Монитор, 08 юли 2004 г., стр. 17

4.20.  Иван Димов, Джордж Сорос: Няма да атакувам лева, но ..., Труд, 03 юли 2003 г., стр. 10

4.21.  Анна Заркова, Рени Цанова: Връзката в делата Луканов и Живков, Труд, 06 март 2001, стр. 13

4.22.  Симона Дончева, Проф. Иван Селени: В България има капиталисти без капитализъм, Монитор, 17 март 2003, стр.17

4.23.  Димитър Ашиков, Политико-икономическият модел на прехода се изчерпа, Монитор, 7 октомври 2000, стр. 15.

4.24.  Евгений Кънев,За политическия бизнес и политиката на бизнеса, в. Пари +, 10 ноември 2001, стр. 10

4.25.  Цвета Динкова, МВФ: Мерките ни у вас нямат ефект, Монитор, 26 юни 2004 г., стр. 19

4.26.  Светослав Терзиев, Гърнето и камъкът мерят сили в ЕС, Сега, 31 януари 2008 г., стр. 9

4.27.  Илия Илиев, Преходът удави капитализма у нас, Монитор, 03 юни 2003 г., стр. 11

4.28.  Илиян Василев, Записки по икономическия форум, Капитал, 31 октомври 2003 г., стр. 6

4.29.  проф. Васил Проданов, Властта като солунска митница, Труд, 12 май 2004 г., стр. 16

4.30.  Румяна Денчева, Андрей Пръмов: Олигарсите ни спонсорирани от държавата, в. “24 часа”, 22 юли 2009

4.31.  Кристина Патрашкова, Емил Кошлуков: Управляват ни хора с морал от XIX век, Монитор, 30 май 2000, стр. 16

4.32.  Веселин Стойнев, Феодализация, Сега, 19 май 2005 г., стр. 11

4.33.  Светослав Терзиев, Как връзкарството стана конфликт на интереси, Сега, 09 август 2008 г., стр. 9

4.34.  Тодор Пройчев, Емил Кюлев: Имаме какво да кажем на политиците, Монитор,27 октомври 2001, стр. 6

4.35.  Адриана-Бела Белева, Клуб "Възраждане" се люспи като партия, Банкеръ, 09 ноември 2002, стр. 12

4.36.  Веселин Стойчев, Харалан Александров: Богатите у нас са виновни и самотни, Сега, 29 Октомври 01, стр. 11