V. ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ЕЛИТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

5.1. Скромен увод в темата

5.2. Интелектуалният елит на трансформацията

5.2.1. Дистанциране от обществото и неговите проблеми

5.2.2. Омразата като форма на легитимация

Омразата общество –интелектуален елит

Омразата вътре в елита

5.2.3. Разминаване в ценностните системи

5.3. Обществено и политическо присъствие на интелектуалния елит

5.3.1. Отсъствие на потребност от реформи

Съхраняване на рефлексите от времето на режима

Отсъствие на персонално обновление

5.3.2. Отказ от мисия

5.3.3. Взаимоотношения с политическия елит

Прякото участие в политиката

Орбитиране около властта

5.4. Медийният елит

5.4.1. Медийният елит на режима

5.4.2. Медийният елит на трансформацията

Блокиране на реформите и персоналните промени

Поръчкова журналистика

Вътрешна неприязън и противоречия

Взаимоотношения с обществото

Свободата на словото митове и реалност


5. ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ ЕЛИТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

“И терминът "интелектуалец" един ден ще изчезне, както изчезна терминът "буржоа", който днес прави смешен единствено онзи, който го употребява."

Бодиар

5.1. Скромен увод в темата

В днешна България терминът “интелектуалец” все още не е изчезнал. Не само, че не е изчезнал, но и през всичките години от т.нар. падане на комунизма, терминът и хората, които идентифицираме с него са в усилен оборот. Както цялото ни общество, така и интелектуалният ни елит се оказа неподготвен за промените. В годините на трансформацията българският интелектуален елит беше разпъван между политическите полюси, беше непрекъснато изкушаван от флирта с властта и в крайна сметка употребен, без да може да реализира мисията си.

Съществуват много определения на понятието “интелектуалец”. Самите различни определения предизвикват дискусии, които могат да бъдат предмет на отделна студия. Аз съм далеч от мисълта да взема каквото и да било отношение по проблема. Ще отбележа само, че за мен най-приемлива е позицията на проф. Георги Лозанов. Неговата теза за това що е това интелектуалец чух за първи път на семинара свързан с гостуването на лорд Дарендорф в България през лятото на 2000 г. Частично намерих писмено изложена тази позиция в [5.1].

“Поетът (художникът, историкът и пр.) и интелектуалецът са две различни персони, макар и на една и съща личност. При това втората "по право" паразитира върху авторитета на първата, използва го, за да си осигури достъп до медиите и да се произнася по общи въпроси от морален порядък - колкото по-често, толкова по-морално. Интелектуалецът в съвременния свят е медийна персона, чиято любима игра се нарича "съвест на нацията". Играе се по следния начин: чрез силни думи правиш зрителите, слушателите и читателите по-добри, т.е. изземаш им правото на собствен морален избор, защото не си сигурен, че ще могат да се справят с него (ако това не стане, интелектуалецът горко страда и люто се сърди). Рискът от подобно поведение е аморализация (и деморализация) на медийната публичност.”

Приведеното определение обхваща същностната роля на интелектуалците – това, което проф. Лозанов нарича играта да бъдеш съвест на нацията. Това е същността на самоизживяването на интелектуалеца, но формулирана меко, учтиво, с боязън да не се засегне по някакъв начин преиграването на интелектуалеца. “Грехът” на интелектуалеца в любимата му игра е характерна за всеки човек слабост - да се опитва да бъде съдник от най-висша инстанция. При интелектуалецът обаче вредността на тази слабост се усилва многократно от творческият му авторитет. Авторитет, който не може и не бива да се оспорва от общи позиции, точно защото е творчески, професионален. Тази невъзможност прави обществото някак си беззащитно към играта на интелектуалеца, а това изисква изключително голяма отговорност от него, от водача на обществото. Изисква отговорност към дистанцията спрямо широките народни маси, към диалога с обществото и изпълнението на собствената мисия.

Само интелектуалците от най-висок калибър открито споделят своите тревоги в тази насока. Умберто Еко [5.2] предупреждава:

“- Тези опити – за превръщане на интелектуалците в оракули – са свързани с общия упадък на идеологиите. Партиите губят своето влияние. Хората не знаят към кого да се обърнат за съвет. Това подтиква някои интелектуалци да се превръщат в професионални оракули и като такива постоянно да се появяват на телевизионния екран. Но те не могат да разбират от всичко и затова говорят глупости и тези глупости придобиват популярност, влияят. Интелектуалецът трябва да може да казва: Аз не знам отговора. Това е класическият пример със Сократ: Аз знам, че нищо не знам. Само необразованите хора си мислят, че знаят всичко.”

Дълбоко погрешно е да се вменява в дълг на интелектуалците да знаят всичко и да искаме да бъдат командири. Това е груба подмяна на ролята на интелектуалния елит.

В края на 2001 и началото на 2002 г. на страниците на вестник “Култура” се проведе един широк (около 18 публикации на мастити български интелектуалци) дебат за ролята и мястото на интелектуалеца в обществото. Дискусията е предизвикана от статия на емблематичния за трансформацията проф. Евгени Дайнов [5.3], който казва:.

“... интелектуалецът е човек, който обществото е освободило от максимално количество работни задължения, за да може той да осъществява една важна за обществото задача – задачата на разбирането, на упражняването на разума върху инак объркващата среда, в която се намира средния доматопроизводител; и да може тази така разбрана среда да я опише, щото средният доматопроизводител да може да не стои в неведение пред някакъв неразбираем и страшен свят, а да може да се ориентира в него, ....... в този обяснен от интелектуалеца – от разбиращия – свят.”

Ако заменим думите “общество” и “среден доматопроизводител” с “партия” и “средностатистически гражданин” веднага ще разберем, че това, което изрича Дайнов е перифразирана компилация на Ленин и Горки – партията дава на някого си нещо, за да може той да проповядва партийната истина. А както казва Горки истина е само това, което е полезно за партията.

Приведеният цитат е знаменателен в два аспекта. Първо - той показва, че шаманите на трансформацията не могат да измислят нищо повече от перифраза на създателите и класиците на доктрината на режима. Второ – тази изходна позиция съвсем логично води до омраза към тези, които не пропагандират най-висшата истина (в случая, тази на професора) и до едно леко намекване за поправителните лагери на режима (професорът се задоволява само с леко намекване, защото официално режимът не е на власт – в трансформация сме). Ето и неговият намек:

“... с какво право тогава интелектуалците държат да не си садят сами доматите, които консумират - а искат обществото да ги освободи от тази грижа? Как могат да аргументират това свое искане, след като не добавят стойност към обяснителния капацитет на обществото - т.е. не вършат работата, заради която обществото ги издържа?

Заменете пак “обществото” с “партията” и ще разберете за какво става дума - за нищо повече от омраза и разделение., но не за разделението за , което говорят консерваторите, когато критикуват либерализма. Става дума за разделението което налага тоталитаризма, за разделението за което говори например Цветан Тодоров [5.4]. Разделяне на такива, които знаят “полезната за партията истина” и на такива, които са за лагерите (да си копаят сами доматите).

Обществената мисия е огромното предизвикателство към интелектуалеца. Неговата мисия е да бъде водач на обществото, без да си позволява да бъде шаман, оракул или командир. Той предопределя избора, които прави обществото без да издава команди. Ако интелектуалците не са способни да изпълнят своята мисия, обществото намира водачи в лицето на разни командири. Целият период на трансформацията в България е белязан от именно такива подмени.

5.2. Интелектуалният елит на трансформацията

“Коя е причината на това? Бедният народ! Ако имаше кой да го вразуми, кой да му покаже пътят и кой да го поведе, то уверявам ви, че при днешният градус на неговите нещастия и страдания, той би произвел такава балканска нощ, която би надминала и сицилийските, и парижките нощи!”

Христо Ботев

Независимо, че при старта на трансформацията интелектуалците се разделиха на два лагера съобразно политическите си пристрастия, с малки изключения тяхното обществено поведение беше близко. Нито едните, нито другите пожелаха да формулират пред народа си своята ценностна система, своите критерии за справедливост. И левите и десните не можаха да излязат от пространството на емоциите и не реализираха мисията си на водач на народа.

5.2.1. Дистанциране от обществото и неговите проблеми

"... интелектуалец, който не е бил освиркан публично, без съмнение не е на ниво и не говори истината."

Адам Михник

В годините на трансформацията, интелектуалният елит задълбочава и засилва своето откъсване от народа. Ако в условията на официално властване на режима, силите му се отклоняваха от стремежа да се прояви като перфектен прислужник (става дума за официалният, припознат, назначен от режима интелектуален елит), то сега факторът отклоняващ го от мисията му е профанизираното политиканстване. Много сполучливо Копринка Червенкова отбелязва, че основната дейност на интелектуалците след смяната на ръководството на режима е да пишат проекти, с които се осигуряват пари от външни донори. След това трябва да се пишат неща, които се харесват на донорите. Можем да бъдем сигурни, че запазването и развитието на българската културна идентичност, развитието на българското общество не е основна цел на тези донори.

Милена Бойчева [5.5] констатира откъсването на интелектуалния елит по следния начин:

“Българският интелигент наблюдава електората с потресения поглед на заблуден германски пасажер. С него се идентифицира авторът-интелигент, с европейския наблюдател. Нарочно за да бъде като политиците, които също гледат на народа като европейски наблюдатели.”

Видни, получили международно признание интелектуалци не се притесняват откровено да споделят ненавист към обстановката в родината си. Популярните актьори Зуека и Нина [5.6] заявяват:

“Ние със Зуека живеем много отдавна в наш измислен свят, от който се зареждаме и в който се опитваме да се съхраним.”

Очевидна е издигната в принцип несъпричастност към собствения народ и общество. Народът не е източник за зареждане с творческа енергия. Контактът с него се възприема като разрушителен и се търси убежище, макар и то да е в някакъв измислен свят.

Теди Москов е може би най-последователен в своето дистанциране от народа [5.7]:

“Но аз не мога да говоря от името на народа, този народ вече не ме вълнува. Аз работех в името на хората, смятах, че комунизмът е виновен за всичко, за цялото тъпоумие, което съществуваше в България. Сега виждам, че това тъпоумие продължава да съществува. Виновен се оказва манталитетът на българина. Което малко или много ме отделя от него.”

Вили Цанков [5.8] също е недоволен от своя народ:

“Ние не можем да мирясаме, ние сме такава какафония, лоша нация, аз съм недоволен от съдбата, че съм член на тази нация.”

Важно е да се отбележи, че откъсването от народа, за което се говори тук е различно от целенасоченото, провокативно и събуждащо недоволство, което изразяват нашите възрожденци Славейков, Ботев и Васил Левски. Дори понякога техните слова да изглеждат по-остри, нито един от тях не се отказал от своя народ. Тогавашният българин не се е отнасял по-добре към своите интелектуалци, отколкото днешният. Въпреки острите си бележки, Ботев и Левски умряха за своя народ. Съвременният интелектуален елит не желае да пожертва дори мисловния си уют.

Едно друго измерение на дистанцирането от обществото има комплекса за недооцененост и търсенето на признание в чужбина. Бидейки откъснат от народа си българският интелектуалец остава някак си неразбран и неоценен. Това го терзае и търсенето на признание в чужбина е честа практика. А ако не може да постигне това, той се затваря в своя си стъклена кула, в която търси някакво свое си върховенство над народа. Със самоизолацията не се изчерпват греховете на отказалия се от своята мисия интелектуалец. Проф. Андрей Пантев [5.9] обръща внимание на разрушителната сила на маниакалното търсене на признание в чужбина.

“Стремежът за завоюване на репутация в чужбина в културната сфера може и да донесе реноме и пари, селективно избрани от някого. Но такова “изливане” застрашава с вътрешно опростяване, което уж не забелязваме. Дали този културен износ не проектира местен примитивизъм чрез пренебрегване на локалния културен живот? А съобразяването с чужди културни стереотипи – обезличаващо подражателство, което вече стои пред нас. Нашият културен принос към европейския културен букет не може да бъде доказан с често комичните повторения на това, което вече е изчерпано от Емир Костурица. Всякаква имитация в това отношение с оркестри и мускули вече е комична. Етнографската пъстрота на нашия облик, която носят и племената по Ориноко, не е достатъчна. Нашето различие е значимо тогава, когато придобие общочовешки мисловен характер. Припряната нагласа да демонстрираш, че си “като тях” така обезличава, че ставаш безинтересен тъкмо за тях. Защото и при най-плътната политическа интеграция никога няма пълно съвпадение между устойчиви културни стандарти.”

Дори да не е получил чужбинско признание българския интелектуалец наблюдава своя народ като чужденец. Изказва се за народа си като чужденец. Той е толкова сърдит, че отказва да положи каквито и да било усилия за да промени това неприемлива статукво.

Обществото се нуждае от напътствия и диалог. Дори да звучи странно, когато слушат чалга, широките народни маси са наясно, че това е битово ежедневие. Макар и да не ходят на театър и опера, да не посещават художествените галерии и да не четат достатъчно, широките народни маси имат инстинкта да се вслушват в това, което им говорят елитите. Здравият народен инстинкт в никакъв случай не е изначално нихилистичен. Обществото обаче чувства нагласите на своя интелектуален елит.

Невена Стефанова [5.10] признава отсъствието на диалог:

“Интелектуалци, разбира се, има, но те винаги се броят на пръсти. Съмнявам се и да са готови за жизненоважния обществен дебат.”

Вместо диалог със своето общество, нашите интелектуалци предпочетоха да да се идентифицират и дистанцират единствено и само с претенции. В тази атмосфера на интензивно дистанциране от обществото, сълзите за изчезващата духовност са някак си неистински. Проф. Андрей Пантев [5.11] вижда в това една незаслужена претенциозност към обществото:

“Експонирането на “духовност”, особено когато е назидателно, сигнализира претенции, че обществото следва да се грижи за някого само защото е духовен.”

През всички години на трансформацията продължи отсъствието на адекватна комуникация между интелектуалния елит и народа. В резултат интелектуалният елит не само, че не знае как неговият народ формулира своите интереси, но дори и не се замисля, че е възможно тези интереси да са различни от елитарното дърдорене и избиване на комплекса за космополитна незначителност. Интелектуалният елит предпочита да си изгради свой виртуален свят и да търси спасение там, вместо да полага усилия за промяна на нелицеприятния реален свят. Ако за политическият елит се налага мнението, че е безскрупулен, меркантилен и т.н., то очевидно интелектуалният елит е сърдит и отчаян.

Отчаянието води до капсулиране и отнема възможността да се реализира мисията. Отчаяният и тревожен интелектуален елит е отстъпил мястото на духовен водач на обществото и това в значителна степен предопределя деструкцията на българското общество. Не интелектуалците, а други обществени групи формират ценностната система на обществото.

В тази връзка проф. Ивайло Знеполски [5.12] отбелязва:

Един от основните проблеми на прехода по същество е неспособността на политиците и интелектуалците да изработят концепти, които да организират опита, да тематизират промяната и да очертаят един реалистичен хоризонт на очакване. Политическото говорене през последното десетилетие се свежда до два типа дискурс - силно идеологизирания и експертния, в него много рядко става въпрос за ценности. И този факт се превръща в израз на формализирането и обедняването на социалните отношения. Ключовите понятия, обусловили прехода, се внасят отвън и са свързани с либералната демокрация и пазарното стопанство, но поради факта, че зад тях не присъства усилието на опита, на собственото търсене, те бързо се износват, олекват от смисъл и се превръщат в реторически фигури в процеса на партизанските битки за власт.

Писателят Александър Томов вижда в самоизолацията на интелектуалния елит заплаха за самия него [5.13]

”Какво означават в съвременен вариант Валпургиевите нощи ли? Пиянство, отчаяние, злоба, омерзение, интригантство, грандомания, мизантропия, дива интелектуална омраза, духовна слепота, както и духовна евтаназия, тоест обезболяване чрез бездуховност, и не на последно място – халтура в името на оцеляването. Защото самоизолацията на интелекта е смърт, агония.”

Затварянето на интелектуалния елит, отказът от диалог с обществото поддържат хаосът, който е в интерес на тези, които замислиха и реализират трансформацията. Дистанцията между народа и елита е такава, че не е възможно да се организира противостоене на стратезите на трансформацията.

5.2.2. Омразата като форма на легитимация

Мъдрецът е изчезващ вид, защото изглежда отстъпващ, губещ, мекушав за разлика от интелигентния.

Рая Начева, ученичка от гр. Пловдив, 17 г.

Дистанцирането от широките народни маси е рефлексия на трайно настанилата се в обществото омраза. Тя е многопосочна и обхваща и елитите и обществените слоеве. Превърнала се е в траен фактор на обществената деструкция. Навлязла е до такава степен в обществените взаимоотношения, че се е превърнала във форма на легитимация.

Омразата общество – интелектуален елит

Погрешно е да се вини народа, че не разбира, не проявява послушание спрямо своя елит. Вярно е, че народът е страна в процеса на раздалечаване със своя елит, участва в този процес, но за него това е провокирана реакция. Тази му реакция е обективно обусловена от отношението на елита към него. Народът ни е непрекъснато руган, охулван и назидаван от националния интелектуален елит. Той чувства, че е мразен и също отвръща с омраза. Взаимоотношенията са стигнали до абсурдно състояние. Народът вижда като форма на реализация на своите деца вписването им в елита, който е чужд и враждебен за него. Това някой претенциозно наричат ученолюбивост. Твърдение, което не е вярно. Стремежът за вписване в елита не е защото елита и неговите качества са харесвани от обществото, той е продиктуван от устойчиво наложилото се разбиране, че там не се работи. Да не се работи е основната мотивация за тези нагласи.

Народното разбиране за благополучие е свързано преди всичко с някакво своеобразно “махане”, излизане, напускане на средата. Развитието, усъвършенстването, подобряването на собствената среда е на заден план. Изглежда най-масовото чувство е чувството на отвращение към собствената среда. Стремежът да се изучи детето винаги е свързван с максимата на родителите “да не бъдеш като нас”. Вечното неудовлетворение от собствените достижения експлодира в имагинерната илюзия, че онова, неясното, което не е “като нас” е по-добро, по-хубаво.

От своя страна много от вписалите се в елита мразят и ненавиждат своя произход. Друга част от интелектуалния елит се уповава на единственото си качество – наследствеността, колкото и да е условно това качество в нашите географски ширини. Този безполезен за обществото антагонизъм се простира от това, което Алеко Константинов разказва в “Пази Боже сляпо да прогледа” до формулировката, изведена в заглавието на интервю с един от емблематичните интелектуалци на трансформацията [5.14]. Интервюто недвусмислено показва, че интелектуалният елит на нацията е наясно със състоянието на взаимоотношенията си с обществото. Това състояние обаче не буди тревога в интелектуалния елит. Напротив. Стига се до откровения цинизъм омразата да се ползва като критерий за идентификация на елита в периода на трансформация. Самозахранването с чувството, че си мразен е част от стремежа да се идентифицираш като “winner”. То прави разделението, откъсването от обществото желано състояние. Превърнало се е във форма на легитимация.

На практика с омразата към собствения народ и общество се изчерпва цялата елитарност на самозвания елит. Израз на тази омраза е непрекъснатото вменяване на собствените грехове като грехове на народа.

Елитът чувства, дори с някакъв странен мазохизъм фокусира омразата за собствения си народ върху себе си. В същото време не пести интелектуална енергия за да изрази своята омраза към същия този народ. Цитирането на подобни изяви ще заеме повече място отколкото е целият обем на настоящия материал. Достатъчно е да се цитира станалия емблематичен в това отношение писател Александър Томов [5.15].

“… интелектуалното четиво у нас напоследък рядко се радва на успех. Българинът се опростачи до неузнаваемост.”

Отговорът на обществото е в синхрон с наложеният от интелектуалците стил. Един възможен отговор на въпроса, защо е така дава проф. Никола Георгиев [5.16]:

“Българската интелигенция и българската литература се затвориха в себе си. За пръв път нашата литература е така асоциална. С много малко изключения не я интересува какво става в българския обществен живот, с българските класи. И идва вопълът: "Не ни четат!"”

Българското общество не само, че не чете своите писатели, то отказва да припознае реално своя интелектуален елит. Както в цялата си практика, така и в отношението си към интелектуалния елит, българското общество е двулично. Стремежът отрочета да се изучи за лекар или учител, не е предизвикан от уважение към тези социални прослойки, нито от стремежа да се постигне тяхното материалното благосъстояние (на практика благосъстоянието на тези слоеве не е сред най-атрактивните). Това е стремеж да се измъкнеш от реалността, каквото и да е тя. В последствие, фактът че чедата са лекари, учители, инженери, икономисти и прочее не променя отношението на нихилизъм към съответните професионално – социални слоеве. Най-ярък израз на това е умалителното използване на наименованията на съответните професии – инженерче, докторче, адвокатче и прочее.

Зад артикулираното раболепие се крие, най-меко казано пасивна ненавист. Обществото ни никога не е припознавало, не е имало респект към творци, които не са в добри обслужващи отношения с властта. Да не говорим, че дори не си е и помисляло да защити своите творци от политически преследвания и гонения. Видни творци са погивали не само в годините на режима. Забравения от властта бива забравен и от народа – това е нашата практика.

Тези, които са близо до властта са припознати само на вербално ниво. Реално, обществото не припознава тези, които имат претенциите да бъдат елит, защото не може да осмисли това, което чува от тях. Не може да го осмисли, не защото е “тъп” и “прост”, а защото изговаряното от елита е вън и далече от живота в България. Това, което говори елита служи другиму, може би служи на самия елит, но със сигурност не служи на народа.

Трансформацията не промени житейските позиции на официализирания българския интелектуален елит. Той е все така изпълнен с омраза към своя народ.

На кого се сърди раздирания от противоречия и нелицеприятни вътрешни борби интелектуален елит? Той трябва да се сърди на своята недостатъчност. В годините на трансформацията тази недостатъчност се изразява главно в следните направления:

·     Неспособност да излъчи от своите среди адекватни представители в т.н. политически елит;

·     Неспособност за комуникация със собствения си народ, комуто да предаде своята визия за доброто и злото, за управлението на страната;

Защо сме се вторачили в нашите интелектуалци? Необходимо ли е това? Те ли са виновни? А, кой друг? Все пак нацията трябва да има водачи и някой да определя на къде да вървим, без да командва. Може да имаме блестящи актьори и опрени певци, но е душевна тегоба да живееш в държава, вкоято в продължение на десетилетия не може да се построят стотина километра магистрални пътища. Прахолякът и мърсотията на градските улици обезсмислят духовната възвишеност.

Омразата вътре в елита.

Омразата вътре в рамките на елита продължава да бъде негова основна характеристика и през годините на трансформацията. Хоризонталите и вертикалите на разделението и омразата са променили формите си, но не и същността си. Приласканите от партията са заменени от тези, на които проектите пред разните организации минават. Недостойните да прозрат партийната истина са заменени от тези дето не схващат евроатлантическия цивилизационен избор. Разбира се, това са само малка част от разделителните линии. Отделните групи непрекъснато произвеждат разделителни линии и са изпълнени с омраза едни към други.

Интелектуалците, които искат да са “winner”-и продължиха да живеят в покорство. Може би техните изострени сетива им подсказват, че върхушката на режима не си е отишла. За тях са в сила думите на Цветан Тодоров [5.4]:

"... живеещите в покорство хора престават да бъдат добри. Каузата на доброто им служи за извинение на тяхната коравосърдечност и егоизъм."

Сложните вериги или по-точно матрици на омразата са сигнал за отсъствието на автентичен елит. На елит, за който говори Михаил Неделчев [5.17]:

“…все по-проблематично става в нашето общество, в нашата държава да определим интелектуалците като мисия, като присъствие и като самоусещане и самоуважение.”

Като и по времето на режима, автентичният елит е токова малоброен, че управляващите банди с лекота са го натикали в небитието. След толкова години, белязани с етикетите на преход и реформи, обективно възниква въпросът: съществува ли у нас такъв автентичен елит или той е само една илюзорна мечта?

По време на режима можеше да се утешаваме с това, че репресивността на режима е издигнала непреодолима стена между народа и автентичния елит. Можеше да си мислим, че богатството на народа ни не се изчерпва с втръсналите ни от медийни изяви “величия” накичени от главата до петите с разните му там титли “заслужил”, “народен” и прочее. По това време като виц вървяха реторичните въпроси – как ти звучи “народният деятел на науката Алберт Айнщайн?” или “народният артист Марлон Брандо”? Можеше да се вярва че българското общество има автентичен интелектуален елит, но той е скрит насилствено от народа. Подобни утехи и надежди даваха някакво вътрешно спокойствие, че режимът не е завладял тотално душите ни. Оказа се обаче, че това е било тотална илюзия. Пропагандата на режима, освен неговите дефекти е прикривала и нашите лични дефекти.

Днес, когато трансформацията е в своя апогей, тази илюзия е отнета. Изчезнаха основанията за нейното подхранване. Липсва ни. Трансформацията показа само колко безнадеждно малко са автентичните интелектуалци, колко безнадеждно малко се чува техния глас.

Споровете и противоречията между групите и групичките на интелектуалния елит не са творчески, а битови. Петър Волгин [5.18] ги характеризира по следния начин:

“Нашите писатели, издатели, журналисти, анализатори посвещават почти целия си живот на една единствена цел – по-доброто си трудоустрояване. И понеже мисленето им е елементарно материалистично, а идеите – подчинени на консуматорския импулс, скандалите и споровете им носят същия битово принизен характер.”

Омразата стига до там, че когато е убит един човек, написал няколко книги, интелектуалците започват да обсъждат не убийството, а качествата и тиража на неговите книги. Потресаващ е този изблик на долни инстинкти. Животът на един човек е приравнен на нещо като изключване от Съюза на писателите. По време на режима нещата се случваха на закрити събрания на казионната организацийка. При трансформацията всичко е открито. Приравняването на човешкия живот към тиража на книгите се счита за нормално, дори престижно. И тази форма на изразяване на омразата не смущава никого. Е, убили го, ама нали не го признаваме за писател – всичко е на ред.

Съжителството с престъпността, което е практически съучастие започва от елитите и се разстила сред широките народни маси. Вместо нетърпимост и противопоставяне ние измисляме словесни модели, които да служат за изплакване на гузната ни обществена съвест. Разбира се подобни напъни са обречени на неуспех. От тях се ражда само уродлив цинизъм.

Раздробеността на интелектуалния елит и вътрешната омраза го лишава от възможността не само за диалог, но дори и на обмен на информация с локалните елити. Това прави съмнителна визията на интелектуалния елит за обществения живот и управлението на страната. Интелектуалците нямат никаква представа от формирането, житието и същността на съсловните елити. В резултат през годините на т.н. преход на възлови позиции се появяват индивиди като Нейчо Неев, Муравей Радев, Йордан Цонев и редица подобни титани на “реформаторската икономическа” мисъл.

Подобно е отношението и към образованието. Например проблемът за матурите на зрелостниците е национален проблем, но не се дискутира като такъв в обществото. Сведен е до проблем на майките на зрелостниците. Дискусията е примитивизирана до отношенията на засегнатите ученици и техните родители с Министерството на просветата. Такова е отношението и към здравеопазването и към всички значими сфери на обществения живот.

Интелектуалния елит се отнася с апатия, незаинтересованост и омраза към всички аспекти на обществения живот. Вместо визия за значим обществен проект се предлага тотален поплак за неслучваща се абстрактна справедливост.

5.2.3. Разминаване в ценностните системи

"Културата не произвежда автоматично добродетел и неморалността на някои образовани хора не би трябвало да ни изненадва"

Жан Жак Русо

Най-важният елемент от мисията на интелектуалния елит са въздействията, които той оказва за формиране на ценностната система на обществото. Елемент от мисията на интелектуалеца е това, за което Умберто Еко [5.19] казва

“Ролята на интелектуалеца, ако добре си върши работата, е да оказва влияние върху обществото, и то в продължителен период от време. Аристотел и до днес има много силно влияние върху нас ......”

Много често реализация на този елемент от мисията става опосредствано, чрез сложната мрежа от взаимоотношения и въздействия с другите елити. В условията на режима ценностните системи на обществото и елита се разминават съществено. Трансформацията не доведе до сближаване. Напротив разминаването стана още по-дълбоко. Освен това стана по-видимо, защото пропагандата на трансформацията вече не отделя внимание на прикриването на този род дисбаланси. Визията на интелектуалците за справедливост става толкова абстрактна, че обществото отказва да се занимава въобще със справедливостта. Всичко става справедливо. Това състояние обаче не се различава от състоянието, когато нищо не е справедливо. Справедливостта престава да бъде репер в ценностната система.

В едно интервю цитирано в [5.20] Въло Радев казва:

“Творецът винаги си въобразява, че въпреки всичко може да направи нещо за тържеството на справедливостта и човечността."

Крикор Азрян [5.21] пък признава, че вече не може да определи кое е добро и кое не

“Преди 15, преди 12 години, аз – едно социално политическо животно с професия, която се занимава именно с човекознанието, мисля, че разбирах какво трябва да се прави и какво не, кой лъже и кой казва истината. Сега вече не мога. Определено не мога.”

В това именно е един от големите проблеми на творците – дали техните представи за справедливост и човещина са в синхрон с обществените нагласи. Имат ли куража да погледнат фронтално обществените нагласи. У нас проблема е в това, че творците не успяват да осъществят ефективна комуникация със своя народ. Получава се така, че ценностните системи на интелектуалците и народа се различават повече от допустимото. Разликата е толкова голяма, че се нарушава мярата, която определя единодействието на нацията. Тази мяра, която определя интелектуалецът като водач, но в същото време определя и наличието на тези, които трябва да бъдат водени. Наличието на последователи.

Сам по себе си стремежът към справедливост много лесно може да бъде използван за спекулации, дори за сътворяване на невиждани злини. За българското общество, което в продължение на много десетилетия не е формулирало своите критерии за справедливост, спекулациите и извращенията са неизбежни. Нещо повече. Неспособността на българският интелектуален елит да формулира и наложи ясни критерии за справедливост в годините на трансформацията прави спекулациите и извращенията със стремежа към справедливост единствено възможни. Спекулативното жонглиране с изрази като “общо европейски принципи”, “морални ценности” и прочее не запълват празнотата. Напротив, увеличават я.

Интелектуалците носят голямата отговорност за това, че не могат да пренесат, да имплантират своята възвишена ценностна система в народната ценностна система. Те имат все по-малко влияние върху формирането на ценностната система на обществото.

За жалост и най-изявените ни творци не могат да излязат от орбитата на битовото мрънкане. Те искат държавата да им напълни театрите, да накара хората да им купуват книгите и т.н. и т.н. В годините на трансформацията те не можаха да се превърнат в духовни водачи на своя народ. Не можаха да му помогнат за един удачен политически избор. Самите те бяха неориентирани, не можаха да преодолеят емоционалното ниво при политическите си пристрастия. После когато разбираха, че са излъгани обвиняваха за всичко политиците, много често и целия народ. Българският интелектуален елит не можа да посочи, кой е добрият, заслужаващ доверие политик. Интелектуалният ни елит е единствено способен да посочва лошите и то едва след като тези, лошите са нанесли трудно поправими щети на обществото. Той не можа да излъчи и утвърди безспорните морални авторитети в българското общество.

Зад непрекъснатото оплакване от лошите политици се крие нежеланието и неспособността да се поеме отговорност за несполучливия избор. Политиците може и да са такива – лоши. Въпросът обаче е: какво направиха интелектуалците за да се подобри качеството на политическия елит? Дори критиките към политиците и своеобразното сваляне на доверие към тях е повече форма на завоалиране на собствената отговорност, отколкото стремеж за промяна на качеството на политическия елит.

Вечното вървене с протегната ръка след поредната нова вълна политици от страна на повечето интелектуалци намалява народното доверие към тях. Затова народът ни с основание е подозрителен към позакъснелите граждански позиции на родния интелектуален елит. Обективно няма гаранции, че закъснелите критики не са поредната заигравка с поредните “нови надежди”, които ще се окажат неоправдани след година две.

Трябва да вярваме на Въло Радев, че творците искат нашия живот да бъде по-справедлив, по-човечен. Не е сигурно обаче, че представите на нашите творци за по-справедливо, за по-човечно са надраснали техните си битови представи. В този смисъл едва ли ще намерим българин, който да заяви, че е за несправедлив и нечовешки живот. Всеки си има своя ценностна система за това. Интелектуалецът става същински такъв едва когато неговата ценностна система стане обществено разбираема, когато обществото реши, че си струва да се полагат усилия да се следва именно тази ценностна система. Необходимо е, с поведението си той да стане морален гарант на ценностната система, която проповядва.

Поведението на перманентен хленч за бездуховност, за липсата на културни потребности и т.н. и т.н. не работи в насока на налагане на една по-добра ценностна система в обществото. За бездуховността и безкултурието не може да са виновни само политиците и широките народни маси. Та кой друг освен интелектуалния елит може да допринесе повече за издигане духовността и културата на своя собствен народ?

Липсата на адекватно поведение от страна на интелектуалния елит и неспособността да се излъчат безспорни авторитети са главните причини в България да се наложи ценностната система на политическото шарлатанство и арогантност.

5.3. Обществено и политическо присъствие на интелектуалния елит

5.3.1. Отсъствие на потребност от реформи

“В действителност често именно новодошлите в елитите са тези, които се страхуват да бъдат различни и затова действат по-силно конформистки, отколкото е необходимо.”

Ралф Дарендорф

Случила се изненадващо, свише смяна на ръководството на режима не породи потребност от реформи. Единственото, което можеше да се наблюдава беше едно леко разместване на пластовете. Никой не търсеше промяна и авторитетите на режима се утвърдиха като ментори на имитациите.

Съхраняване на рефлексите от времето на режима

Отказът от мисия, задълбочаването на разделението с народа са резултат на съвкупност от ментални и поведенчески реакции на националния интелектуален елит от времето на режима.Трансформацията ги промени в много малка степен.

Петьо Цеков [5.22] отбелязва:

“Най-големият проблем пред елита и по времето на Живков, и сега е в това, че той винаги е бил част от списък. Елитът се самовъзпроизвежда, той е затворена система. Преди елитът се определяше от ЦК, а сега е част от партийните листи. Демокрацията ни не допринесе за цикличността на елита.”

Националният интелектуален елит не демонстрира ярко и отчетливо потребност от реални реформи. Неговите инстинкти му подсказват, че не е способен за живот в други условия. По този повод Слав Бакалов [5.23] казва:

“В аквариума имахме и съпротивата на властта, и хъса, че нещо правим. Когато дойде свободата, моите братя интелектуалци, се оказаха в такова състояние – в големия океан си искат аквариумчета. Защото там си имат езоповия език, а сега не знаят какво да пишат.”

Както и всичко друго в нашия обществен живот, така и интелектуалният елит не се реформира. Познатите ни ментални и поведенческите реакции на интелектуалния елит само леко се трансформираха. Новоговорът на режима е заменен с демократоговор, НАТО-говор, Евро – говор също толкова неразбираеми за народа, макар и слушани без особено съпротивление. Много малка част от интелектуалците се възползваха от правото си да изговарят свободно не клишета, а собствени мисли. Поетът Кирил Кадийски [5.24] признава:

“Като изключим неколцината дежурни по преса, както ги наричам аз, другите или мълчат, или мънкат.”

Не вижда промяна в нагласите на интелектуалния ни елит и проф. Никола Георгиев [5.25]:

“Нека не се заблуждаваме, че с падането на комунизма българската интелигенция се е освободила. Тези, които се чувстваха свободни до 1989 г., продължиха да бъдат. А обслужващата част от интелигенцията сега служи на друга идеология.”

Дори емблематичния за режима интелектуалец Богомил Райнов [5.26] отбелязва мимикрията на трансформацията:

“… - не един и двама от тях основно си пренаписаха биографиите, все едно че са вече нови хора. Тъй че, налага се да преценявам, с кое да се съобразя – с автентичните образи от миналото или с козметичната преработка.”

Това, че някои си е пренаписал биографията не нещо нови и не е трагично. Страшното и трагичното е, че обществото не пожела да си зададе въпроса, който си задава Богомил Райнов – “с кое да се съобразя – с автентичните образи от миналото или с козметичната преработка?”. Обществото прие да се съобразява с “козметичната преработка”.

Запазването на друга характеристика вижда Йордан Ефтимов [5.27]

“Творците наистина са свикнали да бъдат храненици. И в политиката се държат като в кръчма. … Засега в най новата ни история нямаме пример за писател, който да се е представил и като добър управленец.”

Този навик на творците обяснява и нескончаемия поплак за гибелта на националната култура. И никой от тях не вижда своя принос в “гибелта”, нито отговорността си за спасяването. Кой трябва да я спасява националната култура – футболистите ли? Трансформацията сви пазарът на прислужващи интелектуалци и в това, някои привиждат погиването на националната култура и духовност. Това тежи на трансформиращите се интелектуалци. Не е много реалистично да се очаква скоро появата на автентичен елит. Копринка Червенкова [5.28] не вижда оптимистично бъдеще в тази насока.

“В момента се подготвя появата на истинския бъдещ елит. На 10 ноември в него влязоха случайни хора. Тези, които сега получат големия материален ресурс, ще определят кой да бъде елит. И ще го купуват.”

Качеството и същността на националния интелектуален елит зависят от тези, които ще го купуват, а не от собствената му визия и мисия. Общество, което не може да излъчи друг елит освен купения е обречено.

Години след това проф. Андрей Пантев [5.29] ще признае:

“... богатите бизнесмени смениха партийните секретари в покровителството. Угнетяващо ми е да видя как имена, които събират възторга на няколко поколения българи днес се държат така раболепно с новоизлюпените бизнесмени, както на времето с партийните величия.”

Неспособността за промяна, усещането за отсъствие на обществена значимост държи интелектуалците в състояние на вечна тревога. Страхът е наследен от времето на режима. За онези години Петър Волгин [5.18] отбелязва:

“Българските творци пропуснаха големия си шанс да излязат от еснафското си битие по време на знаковата 1968 г. Тогава можеха да покажат, е са нещо по-различно от интелектуални крепители на комунистическата диктатура. Не го направиха, защото се страхуваха. Страхуваха са да не загубят луксозните почивни станции, творческите командировки, огромните хонорари за романи, повести и стихове, повечето от които изобщо не ставаха за четене.”

Интелектуалците от времето на режима не чувстваха нужда от свобода, те само говореха за нея. След смяната на ръководството на режима те си останаха все така не свободни. Не се възползваха от свободата. В продължение на двадесет години малцина се отказаха от конформизма. Нагаждането по гънките на релефа на режима се трансформира в нагаждане към гънките на релефа на трансформацията. Сякаш конформизмът е влязъл в гените на българските интелектуалци.

По време на трансформацията творците могат да говорят свободно. По-точно казано опасностите от свободното говорене са много по-малко отколкото по времето на режима. Страхът обаче се е трансформирал в тревожност и оплакване. Те се оплакват от всичко, от живота в България, от живота в света, въобще от живота. Например Любомир Денев [5.30] казва.

“Виждам, че светът не върви на добре, имам чувството, че живеем на ръба, на финала на една цивилизация. Ценностите, в които съм възпитаван, са катурнати и изместени от повсеместна морална инфлация и от етична и естетическа девалвация.”

Хленченето и ругатните не могат да решат проблемите, които поражда влиянието на световните процеси. Светът винаги е бил променящ се и това винаги е изисквало допълнителни усилия от всеки човек.

В годините след смяната на ръководството на режима националният интелектуален елит не промени своите реакции. Той си остана на нивото, на което беше преди това. Назначеният от върхушката на режима интелектуален елит се трансформира в интелектуален елит на прехода. В този процес интелектуалците от номенклатурната листа яростно се противопоставяха на проявлението на самостоятелни, независими интелектуалци. В резултат за стойностните личности в обществото се чува и говори също толкова малко, колкото и по времето на режима. Нови лица с мъка се прокрадват в списъците за ордени и награди. Само неистовите усилия на някои непримирими интелектуалци позволяват да се процеди през медиите техният глас. Но точно както по времето на режима към тях няма обществена чуваемост. Отнети са възможностите за диалог между тях и обществото.

Отсъствие на персонално обновление

Много важен момент от трансформацията на интелектуалния елит е фактът, че неговия състав не се “освежи” личностно. Не се наложиха нови имена, нови авторитети. Оказа се, че въпреки репресивния характер на комунистическия режим, скрити, набутани в ъгъла творци и авторитети, които да се появят след падането на режима, просто няма. Имало е придворни и чакащи да бъдат поканени в двореца. Дисидентстващите са незабележимо малко. Имало е признати и фаворизирани от режима и такива, които само са присъствали. Скрити, напълно игнорирани не е имало. Всички са били на трапезата или около нея. Широките народни маси не припознаха нови лица след смяната на ръководството на режима. Но и не им беше предложена подобна възможност.

В средите на локалните елити не се наблюдава вътрешна нетърпимост към застоя и стремеж към реформиране. Липсва артикулирана позиция спрямо статуквото от времето на режима. Очевидно това има своите обективни основания от гледната точка на българското общество. Интелектуалният елит се оказа по-затворен, както като самооценка, така и като възприятие от народа. На този фон, някои напъни да се засвидетелства дисидентско минало изглежда, меко казано смешно. Ярък пример за тези безсмислени напъни беше телевизионното предаване “Понеделник 8 ½”, където цялата филмова гилдия се представи като дисидентска, бореща се срещу комунизма от самото си зачеване. Просто да се чуди човек, как оживя комунизма толкова дълго време. Няколко години по-късно научихме, че повечето от “активните борци” срещу режима са били доносници на ДС. Научихме и каква е била реалната картина на кино творчеството, което се представя за дисидентско, а всъщност е обслужвало войните на клановете. Един от функционерите на режима [5.31] признава:

“В киното аз разбрах колко субективни са оценките и отношенията в тези среди. Както и че по-голяма част от интригите идваха от самите кинаджии. Едни гравитираха около Тодор Живков, други около Борис Велчев, трети около Митко Григоров. Творците са хора много ревниви един към друг и към произведенията си.”

Смущаващо е, че разместването на пластовете е незначително. Президентът Стоянов възстанови практиката на ухажване на видните интелектуалци от страна на властта. На редица интелектуалци бяха раздадени ордени “Стара планина”. Съставът на наградените обаче по нищо не се различаваше от тези, които бяха сред любимците на комунистическия режим. Президентът Първанов разви тази тенденция до размерите на фарс. Но ако това са неотменимите устои на българската духовност, кому беше необходимо да се отрича социалистическия реализъм. А той отречен ли е?!

Упоритата имитация на реформи не донесе нищо ново в духовния живот на българина. Самите творци смятат, че след смяната на ръководството на режима духовността на нацията е спаднала. Всеобщ е поплака за бездуховността на нацията. В този ред ма мисли, Атанас Славов [5.32]казва:

“Но всъщност нищо не е станало, защото сега просто комунизмът е паднал, което е положително, но целият обществен и културен живот е в ръцете на маргиналите на болшевишкия режим, които бяха на второ и трето място поради своята некадърност и безличност. Със своята безпомощност те просто скърцаха със зъби и изведнъж, като дойде промяната, се писаха за антикомунисти ....”

Интелектуалният елит е много по-слабо променен като състав от т.нар. политически елит. Този елит се оказа много по-консервативен и затворен от другите елити. Как при това положение да станат реформи в обществото ни? Кой да го поведе?

Проф. Ивайло Знеполски [5.33] признава:

“Ако погледнем списъка с имена на писатели, които обществено се експонират, ще видим, че всички са утвърдени преди демократичната промяна. Тук също мирише на археология.”

Надеждите са насочени към позициите на младото поколение интелектуалци. Те търсят същността на проблема и определено напипват отговора. В определени свои изявления дори са много точни. Например Камен Воденичаров [5.34] показва много точна ориентация на мястото си като интелектуалец и възможностите, които има за въздействие.

“Ще натискаме онези, които трябва да бъдат натискани – представителите на политическата класа, хората, които са се нагърбили с отговорната задача да правят законите и да управляват тази страна. Навсякъде по света това е много популярно. Известни личности, представители и изразители на общественото мнение, без пряко да влизат в политиката, да се срещат и говорят с хората на властта. Опитват се да прокарват неща, които смятат за важни – социални, професионални, политически, всякакви.”

Ако това става по начин открит и ясен за обществото, ще има някаква надежда да постигнем напредък. До момента обаче примерите за подобни действия са плашещо малко. Младите творци не искат да бъдат в списъци и оценката за тях и съдбата им да се определя от това, в кой списък са. Свръх високата активност на някои от тях обаче не дава възможност да се прецени дали те самите не искат да пишат списъци.

За жалост, в годините след цитираното интервю Камен Воденичаров не е показал практическа реализация на изложените от него позиции.

Това прави очакванията за промяна с навлизането на младите поколения не много основателни. Петър Волгин [5.18] признава:

“Българският творец – без значение дали е на 25 или на 65 години – има по-различен грях. Той изобщо не се стреми към познанието. Не развива таланта си. Не служи на големите обществени каузи.

Друг фактор, който блокира персоналното освежаване на интелектуалния елит е поведението на тези, които бяха във фона по времето на режима. Промените и обстоятелствата от началото на 90-те не им вдъхнаха кураж и те не намериха сили да сменят статута си, като демонстрират качества. В промяната те видяха само възможност да се впишат в плановете на стратезите на трансформацията. Те проявиха само нови хоризонти на конформизма. Това е още едно доказателство, че обществото не беше подготвено за реални реформи.

Тези, които потърсиха смяна на статуса предпочетоха да търсят признанието на старите авторитети, тези от времето на режима. Трансформацията беше направила церберите на социалистическата духовност по-толерантни. Мнозина побързаха да се възползват от тази толерантност за да се впишат в една съществуваща, непроменена рамка. Този тип творци Владимир Трендафилов [5.35] нарича полупоколение, вървящо редом с маститите галеници на режима.

“Те са поети на победилата бюрокрация, която обича да се разчувства с висока романтика в извънработно време. Идеалите им са също като ботевските, но с лека редакция. Вместо „Свобода или смърт“ – „Свобода и заплата“. „Героизъм и привилегия.“ Все неща от този род. Лишението не фигурира сред ценностите им.”

От друга страна лекото разместване беше необходимо са да се създаде видимост за реформа. Необходимо беше да се притъпи миризмата на застояло и мухъл. Върхушката на режима обаче нито за миг не е изпускала контрола върху този процес.

5.3.2. Отказ от мисия

“Там където властта не бъде обуздана, скоро се установява грубата сила; където липсват институции, господства арогантността на неконтролируеми претенции.”

Ралф Дарендорф

Мисията на националния интелектуален елит е в осигуряването на открита за обществото дискусия, която да даде възможност на народа де се ориентира в своя житейски, граждански и политически избор. Мисията е в казването на различни мнения, различни позиции, а не на “истината от най-висша инстанция”. В периода на трансформация българският интелектуален елит не изпълни своята мисия. Той се отдаде на заклинания и политически пристрастия, прилягащи повече на футболните запалянковци. Любовта на някои писатели и актьори към конкретен министър председател не е гражданска позиция, не е дори политическа позиция. Не можеш да бъдеш духовен водач на народа си като го хокаш и навикваш за това, че той – народът не е влюбен в твоя любим министър председател, а преследва своите си цели и интереси. Духовният водач формира и насочва целите и интересите на своя народ, така че да се осигури неговия просперитет.

Интелектуалният елит не можа да приближи до себе си широките обществени маси, не зае мястото си на обществен лидер. Празното пространство между него и обществото се запълни от своеобразна обществена чалга - политически митове, проповеди за един измислен свят, които намират синтезиран израз във фразата “нормалните държави”. Фраза, напълно лишена от какъвто и да било смисъл. Неизпълнената мисия на интелектуалния елит е една от основните причини за ширещата се безотговорност на политическия и икономическия елити.

Проблемът не е в това, че хората слушат чалга. Проблемът е в това, че няма контакт между елитите и хората, дори и последните да не слушат чалга. Отсъствието на диалог е един от главните генератори на хаоса в ценностната система. Интелектуалният елит не получава полагащият му се статут, защото не говори с народа си, а само му го хока и навиква. Слушането на чалга е само външната форма на проблема. Това е битово състояние. Впрочем, и американския народ слуша преимуществено кънтри музика. Още от времето на индустриализацията съществуването на елитарна и масова култура е факт. Този факт обаче не е повод елитите да се откажат от своята мисия.

Българският интелектуален елит е сърдит на народа си не заради чалгата, а заради това, че не “слушан”, че няма влияние върху избора на народа. Ако трябва да сме точни, изборът на народа е точно такъв каквото е поведението на интелектуалния елит. Сърденето идва от това, че този избор се различава от представите на елита. А те, представите на елита са повече нагласенчески, в угода на силните на деня. Проф. Андрей Пантев [5.36] деликатно отбелязва:

“... намирам, че интелектуалците проявяват своеобразен граждански страх, който може да бъде назован и битова предпазливост. А на прост език се нарича изискано съобразяване.”

Двете персони, за които говори проф. Георги Лозанов, макар и пребиваващи в една и съща личност, се раздалечават все повече и повече. Националния интелектуален елит, не е понижил своето творческо ниво. Напротив, ако в някоя сфера България е най-близо до световните и европейски стандарти, то това са културата и изкуството. С право българските творци негодуват срещу чиновническите формалности на евроинтеграцията. Независимо от това общественият статус и общественото влияние на този елит са сведени до нулата. Обществото не е респектирано от националния си интелектуален елит. От своя страна националния интелектуален елит не търси признание в своето общество, нещо повече не се притеснява да заяви открито липсата на такъв стремеж.

Тринадесет години след официалния старт на трансформацията Илия Илиев [5.37] отбелязва”

“Жестока истина е, че родната интелигенция в основната си, но най-активна част, се оказа инфантилна, слабо достъпна за доводите на науката и особено на обективната действителност.”

В този стил Вежди Рашидов [5.38]казва:

“Да в България съществува т.нар. интелектуален синдром. Всички се дърпаме от отговорност, а като нещата станат необратими, хленчим за сполетялото ни нещастие. Ние също носим вина за драмата.”

Обществото е оглушало от новоговора на трансформацията. Оглушало е от мълчанието на интелектуалците, за което говори Деян Енев [5.39]:

“Не трябва да бъдем максималисти. Ясно е, че нямаме Толстой, Чехов и Маркес. Но според нашата, българска черга също имаме гласове, които ще се чуят, ако се обадят. Къде са те? Защо мълчанието им продънва ушите ни?”

Тревожни въпроси с много прост, макар и горчив отговор. Назначените от трансформиралата се комунистическа върхушка интелектуален елит не може да бъде народен трибун. Тези, които са написали поръчани от партията романи не могат да бъдат граждански активни. Те са също така безучастни към съдбините на народа, както и техните господари. За тях много по-интересна е опашката за получаване на академични титли. В тази атмосфера изящната словестност на Йордан Радичков се оказа недостойна за въпросните титли.

Така, съзнателно или не, интелектуалният елит стана съучастник на бандите замислили и реализирали трансформацията на режима.

Съмненията относно това дали българския интелектуален елит въобще притежава визия за общественото развитие и управлението на страната поражда и това, че през всички години на посткомунистическото ни битие, реакциите на интелектуалците са преобладаващо емоционални. И тази емоция не се различаваше принципно от първосигналната реакция на масите по отношение на разделението на червени и сини, на млади и стари и т.н. Нима можем да очакваме смазания от перманентни репресии народ сам да намери сили да се противопостави на ежедневно натрапваното му разделение?

Поради тази си същност българският интелектуален елит не прави дори усилие да формулира какъвто и да е проект за своето общество и се задоволява с позата на съдник, който е оторизиран да посочва и осъжда лошите неща. Тази позиция е много близко до максимата на шопа – “Я не знам как требе да е, но така не е.”!

С тъга Валери Петров [5.40] признава:

“Навярно за това носим вина и ние, днешните пишещи, понеже в съдбовните дни, не се оказахме на висота и, според мен не защитихме както трябва името си на духовни водачи, ….”

Когато интелктуалният елит на нацията се отказва от своята мисия, неговото място на духовен водач се заема от други субекти. Изборите от 2005 г. и особено тези от 2009 г. показаха, че вече покълва семето на примитивния национализъм. Става дума за общественото явление “Атака”, а не за самото политическо формирование. Конкретното политическо формирование е замислено и платено с цел точно обратна на това, за което се говори. То ще бъде анализирано в глава 7.

Явлението “Атака” обаче показва, че масата на незадоволените с простички обяснения за нещата от живота е нарастнала неимоверно много. Вакуумът, който поражда отказът от мисия от страна на интелектуалния елит, се запълва от командири и провокатори на низки страсти.

5.3.3. Взаимоотношения с политическия елит

“Във всеки от нас и ангелът, и дяволът живеят паралелно.”

Никола Манев

Прякото участие в политиката

Процесът на взаимодействие между елитите (интелектуалци, професионални авторитети) и властта е сложен и изисква усилия и компромиси от двете страни.

При комунизма властта беше в ръцете на силно затворена група. Върхушката на режима, придаваше граждански характеристики на обществото чрез специално създадени казионни структури или чрез назначаване на видни интелектуалци и професионални авторитети на високи държавни постове. Веднага след смяната на ръководството на режима локалните елити се опитаха да преодолеят това неестествено състояние чрез дирктно втурване в политическият живот. Това също беше неестествено състояние, но беше обусловено от дългото отсъствие на политически и граждански живот в страната. Навлизането на локалните елити директно в политиката беше обективно необходимо. То обаче беше неорганизирано и манипулирано и не можа да постигне очаквания полезен ефект за старта на прехода.

Реформите бяха успешно блокирани. На политическата сцена се появиха подставените лица на трансформиращата се комунистическата олигархия. Интелектуалците, и локалните елити не намериха сили да се противопоставят на натрапеното развитие на процеса. Във времето на неговото развитие мнозина се отдръпнаха огорчени. Те не пожелаха да разберат същността на това, което се случва. Не се противопоставиха на блокирането на реформите. Предпочетоха оттегляне в света на огорчението. Създаде се обстановка, при която беше едва ли не въпрос на чест интелектуалците да се дистанцират от политиката. Тази дистанцираност вдъхна допълнителни сили на т.нар. нов политически елит и стратезите на трансформацията. Организирано и пропагандно подкрепени те изтласкаха автентичните интелектуалци от властовите орбити. За този репресивен аспект спрямо интелектуалния елит проф. Боян Биолчев [5.41] отбелязва:

“И през всички години съм чувствал, че политическата власт, независимо каква е тя, изпитва особена ненавист към властта на интелекта. Всъщност българският интелект не е допускан до власт. На него му е давана власт на парче, купувани са биографии на интелигентни хора, но в България интелектът не е управлявал.”

Без съмнение трансформиращата се върхушка на режима, която държи политическата власт манипулира интелектуалния елит. Но за нейния успех принос има и поведението на този елит.

Поради неадекватното поведение на интелектуалния ни елит и дискусията за неговото политическо участи се люшка от една крайност в друга. Проф. Георги Бакалов [5.42] намира в политизацията, една от причините за нереализираната мисия на този елит:

“Нашата интелигенция се движеше по гребена на вълната. Ако тя беше по-реактивна, сигурно щеше сама да поеме идеята за национализма, а не да я предостави на лумпенизирани групи хора, които не се водят от национални интереси. За съжаление и самата интелигенция е също политизирана. Това не и дава възможност да отстъпи крачка назад и да гледа от дистанция нещата, за да определи едно наистина национално становище. Има за какво да бъде укорявана българската интелигенция.”

Разбира се необходимо е да се уточни какво се разбира под политизация. Ако приемем, че политизирането означава заемане на рационално мотивирана политическа позиция, то политизирането на гражданите и още повече на интелигенцията е необходимо и не би и попречило да формулира национална идея. Проблемът е в това, че нашата интелигенция просто се умилква около властта. А ако не се умилква, то се отдава повече на емоционалните си влечения, отколкото на осмислени политически позиции и действия. Примерите за това са много. Достатъчно е да споменем писателя Александър Томов и актьорът Йосиф Сърчаджиев. Те определено не са се умилквали около властта, но политическите им емоции ги поставиха в меко казано деликатно положение.

На другия полюс е демонстративното дистанциране от политическата ангажираност. Екатерина Йосифова [5.43] намира в това поведение елемент на позьорство.

Исторически е станало така, че българският писател има малко народническа нагласа. Изживява се като трибун, и като просветител … … Онази пък заявявана от други “гнусливост” към политиката също е поза, дори по-лоша.

Има висока доза непочтеност в уж дистанцирането от политиката и ежемоментната готовност на голяма част от интелектуалния елит да поздрави угоднически появилия се пред него властник.

Много често е трудно да се намери разликата между дистанцирането и напъна за получаване на статута на придворност. Формите разбира се са различни. Например, в случая с т.н. граждански движения (явление от 1999 – 2000 г.) се достига до парадокса, боричкането и напъването за статута на придворност да се осъществява чрез опониране на властта и дори в някакъв смисъл противостоене. Спекулацията със словосъчетанието “граждански движения” беше израз на желанието на определени интелектуалци хем да упражняват власт, хем да не са политици. Това е една изключително перфидна форма на домогване до политическия елит. Това е търсене на порнографска близост. Формите са различни, дори парадоксални, но същността е старата. Не случайно повечето от фигурите от тези т.нар. граждански движения са от контингента на фаворизираните от режима.

Интелектуалният елит на трансформацията не намери своята полезна за обществото релация с политиката. Зад позата на отдръпването прозираше изчакването на по-близка орбита до властта. От друга страна прякото втурване в политиката (персоналното вписване в политическия елит) не промени към по-добро качествата на политическия елит. Трайно в политиката останаха тези интелектуалци, които бяха асимилирани, претопени и обезличени от политическия елит.

Орбитиране около властта

Не е тайна, че голяма част от нашите интелектуалци преживяваха добре на комунистическата трапеза. У тях се формира рефлекса да орбитират около властта, да са признавани от нея, да си шушукат с нея, да са неделима част от нея, да упражняват реална власт.

По времето на режима интелектуалният елит, воден от своя снобизъм се чувстваше задължен да “критикува” системата или най-малкото да разкаже остроумен виц. Това поведение създаваше впечатление, че т.нар. социалистическа интелигенция има намерението да разбие вратите на бастиона. Оттеглянето на върхушката на режима от официалната власт обаче показа една друга, много горчива истина. Тропането и шумотевицата са били не за разрушаване на бастиона, а за намиране на място вътре в него, за укрепване и увековечаване на това място.

Интелектуалците не се чувстват достатъчно приласкани от политическият елит на трансформацията и се чувстват осиротели. Недоволстват, но не срещу кризата предизвикана от самозвания политически елит, а от това, че не са приласкани, от това, че новите управляващи дори не се стремят да създадат видимост на диалогичност с тях (така правеше комунистическата върхушка - създаваше видимост, че се вслушва в тях). Държавата е обедняла, допуснатите до софрата интелектуалци са незначително малко и тяхната апологетика не може да заглуши ропота на тези, които не са около масата или пък вместо трохи искат по-същинско парче от баницата.

Интелектуалците инстинктивно усещат, че няма разлика между т.нар. нов политически елит и комунистическата върхушка. Има обаче и разлика във формите на отношенията власт – интелектуалци. Това по свой начин смущава интелектуалците и те негодуват. Нещата в тази насока вероятно ще се оправят, когато бандата на интелектуалците колаборационисти стане достатъчно мощна и изхвърли останалите, като ги обезличи и маргинализира.

Интелектуалците не са против мимикрията и метаморфозите на режима. Те са против това, че играта на комунистическата върхушка не пасва на техните имагинерни представи за постсоциалистическа справедливост. Страдат, че на пищните приеми делят мегдан с едрогърди фолк звезди.

Навъртането около властта е състояние на духа. Това състояние обладава и част от интелектуалния елит на нацията. Фактът, че тази част започва да доминира е тревожен за българското общество. За тази пагубност говори Палми Ранчев [5.44]

“И както всички отдавна подозират, че мутрите ги избиват по списък тези, които ги създадоха, със “сините демократи” постъпват по същия начин. Техният лидер е ненужната политическа мутра. А интелектуалците около него са в ролята на улични дилъри, които панически се оглеждат откъде ще дойде новият бос. Защото за тях най-важното е да са в играта, което означава близо до властта.”

Тези отношения са интересни и от друга гледна точка. Неустойчивостта на бизнеса, породена от непрекъснатото противоборство на преразпределителните банди, не му дава възможност да се развие достатъчно като меценат на интелектуалците. Дълбокото преплитане на бизнеса с политическата власт не дава възможност на интелектуалците да се опрат на бизнеса. Просто им липсват реалните бизнес структури. Блокирано е автентичното меценатство. То може да съществува само в най-изкривени форми - буквалното купуване на творци. Това е главната причина интелектуалците да насочват негодуванието си към политическите и държавните властови структури. Унизени и обидени от бизнеса, те плачат за държавни пари. Уродливите навици от времето на социализма поддържат у тях илюзията, че да се ядат парите на данъкоплатците е по-морално.

В един от анализите на явлението корупция се отбелязва, че за страни като България, корупционната активност на икономическите субекти не е просто проблем на постигането на по-високи печалби, а проблем на оцеляването. Лишени от ласката на властта, редица икономически субекти са обречени на гибел.

Големият въпрос за отношенията интелектуалци – власт в нашите условия е: дали за редица от интелектуалците ласките на властта не са така жизнено важни както за икономическите субекти? Не е ли угодническото прислужване на властта форма на интелектуална корупция?

Проф. Андрей Пантев [5.45] вижда по-дълбоки исторически корени в подобно поведение:

“... наред с функцията на интелигенцията като “будна съвест” на нацията и нравоучителна сила в обществото, тя често е била почтителна, дори и съпричастна към диктаторските режими. Това в България започва още с режима на пълномощията 1881-1883 г., за да продължи през всички последвали режими у нас.”

В цялата човешка история се практикува меценатството. Най-видни и изтъкнати творци във всички сфери на културата и изкуството работят в двора на някой владетел. Това, че творецът се “храни” от ръката на властелина не променя неговата гражданска същност. Проблемът възниква тогава, когато творецът, интелектуалецът се опитва да установи гражданско или властово влияние не на базата на своите творчески достижения и авторитет, а на базата, че е близко до властелина, на базата на това, че проповядва и защитава позициите на властелина.

Сближаването с властта с цел материалното обезпечаване дори не е грях. Грехът обаче е много близо, защото изкушението да наложиш творбите си като ползваш близостта с властта е голямо. Кръженето на интелектуалците около властта рядко е мотивирано само от проблема с “изхранването”. Много по-силна мотивация има характерния за твореца егоцентризъм и тщеславие Във всеки творец живее по един Фауст, готов да подпише договор с дявола. Но за разлика от Фауст, егото на тщеславния интелектуалец иска договор не за познаване на истината, а договор за налагане на своята собствена истина. По тази причина интелектуалците са така възприемчиви към различни утопии, а не рядко са и техни създатели и фанатични последователи.

Големият грях на сближилия се с властта интелектуалец е в опита за пряко участие във властовите механизми, в падението да се прислужва на чуждия политически интерес. Този грях винаги се наказва от обективната и исторически доказана несъвместимост между интелектуалеца и политиката. В тази връзка Митко Новаков [5.46] отбелязва:

Флиртът на интелектуалеца с властта не свършва никога щастливо - със сватба, а винаги нещастно - със сълзи. Властта прелъстява интелектуалеца, използва го, докато й върши работа, след което без жал го захвърля. След "любовта" с нея интелектуалецът винаги се чувства изхабен и употребен, докато тя - сияйна и горда, продължава нататък, зарязала го в калта на човешкото презрение.

Точно в сферата на флирта с властта са и безконечните “отворени писма”, “инициативни комитети” и прочее меркантилни сдружавания на “група интелектуалци”. Едно явление, много точно отразено в [5.47]:

“Българският интелектуалец е човек, който се занимава предимно с интелектуален, умствен труд – най-вече с цел изготвяне на отворени писма. Изпитва непреодолимо влечение към властта и прави всичко по силите си, за да и се хареса. Твърдо вярва, че разбира от всичко най-добре от всеки. Принадлежи на миналото и тъгува за него, има патологичен страх от настоящето. Движи се само със себеподобни и напада всички останали. Алергичен е към модерността и прекарва с часове в прашните стаи на спомените си. През останалото време опитва да превърне света в такава прашна стая.”

Различните, но практически постоянни по състав инициативни комитети, или “група интелектуалци”, които пишат протестни писма, издигат кандидатури и прочее, са направо гротескни. Подобна “активност” е и една от формите на отказ от мисия. Тук мисията на интелектуалците е заменена с най-обикновен слугинаж. Под споменатите по-горе документи се подписва общо взето един затворен кръг интелектуалци. Ива Николова [5.48] обръща внимание на тъжната комичност на това явление:

И Петър Стоянов, и Георги Първанов поискаха хора със собствени имена от изкуството и спорта да застанат зад тях или по-точно пред тях. И пак се намериха готови за употребата. Толкова готови, че в двата списъка на противоборстващите идеологически кандидати имаше десетина едни и същи имена, вярно, в интервал от 5 години. И кой знае защо тези списъци заприличаха на разходка по Пигал.

За съжаление за много голяма част от нашите интелектуалци прислужването и навъртането около софрата на властта се е превърнало в състояние на духа. По тази причина до момента няма нито едно отворени писмо, нито едно възвание на българските интелектуалци по съществените обществени проблеми – образование, здравеопазване и прочее.

След двадесет години трансформации, интелектуалният елит на България се е завърнал в битовия си уют от времето на режима. На външен вид това изглежда като аполитичност, но същността е друга. Интелектуалците са се разделили на две групи. Едните са се установили под крилото на меценатите от времето на трансформацията, а другите са около софрата на властта. С избора си, и двете групи, скрити зад външната си аполитичност, са оставили народа си без духовни водачи. По този начин обслужват интересите на трансформиращата се върхушка на режима.

5.4. Медийният елит

"Вероятно, еднакво несъвместими с нормите на обикновения живот са и двете абсолютни решения: "да не разбираш" и "да разбираш всичко""

Даниил Данин

В съвременния свят медиите са неотменима част от обществения процес. От една страна те са призвани да отразяват и провокират обществените процеси, а от друга страна състоянието на медиите отразява състоянието на обществото. Без съмнение степента на независимост и обективност на медиите е еднозначно свързана със степента на огражданствяване на обществото. В развитите общества журналистите са в авангарда на процеса на формиране на гражданските позиции. Не рядко журналистическият елит има по-силно влияние върху обществото от политиците. Определянето им като четвърта власт не е случайно. Медийният елит е специфичен локален елит, в рамките на интелектуалния елит на нацията. Той осъществява най-пряко диалога с широките обществени кръгове. Съвременните комуникации предоставиха в ръцете на медийния елит практически неограничена власт. Никак не е пресилено да се каже, че в живота на обществата се случва само това, което е разказано от медиите. И нещата, които не се случват в медийния свят, също са част от живота. Животът обаче е толкова богат и разнообразен, че не се изчерпва дори с добавянето на неразказаните неща.

5.4.1. Медийният елит на режима

“Да бъдеш жив – това е невъзможно,
а да останеш мъртъв – пък е трудно.”

Калин Донков

В условията на режима този елит беше строго наблюдаван и силно затворен. Разглеждаше се като неотменима част от агитационно пропагандната машина на режима. Затварянето започваше още с образованието. Бройките за специалността журналистика бяха силно ограничени, а записването ставаше след т. нар. “проучване по родните места” не само на кандидатите, но и на техните родители. Препоръки от съответния партиен комитет бяха неотменима част от процедурата. По степента на ограничаване специалността журналистика отстъпваше само на емблематичната специалност МИО (международни икономически отношения). Някои от клановете на режима имаха пряко представителство в този елит. Журналистическата гилдия имаше свои представители във върхушката на режима.

След придобиването на образователната квалификация, подборът и проверките продължаваха. Медийният елит се назначаваше от върхушката на режима. Култивираше се още от първите стъпки в кариерата и беше обграден с грижите на режима (добро заплащане, привилегии в снабдяването, почивките и прочее). Откъсването му от обществото беше целенасочена политика. Политика, която беше успешна от гледна точка на режима и беше постигнала съществени резултати. Само възпяването на “геройствата” на режима можеше да осигури място в състава на този елит. Нежеланието да се изпълнява тази повеля обричаше на доживотен престои в заводската малотиражка.

В онези години работата на журналистите се изчерпваше с две основни направления:

·        Преразказване на информацията, която се спуска от отдел “Агитация и пропаганда” на ЦК на БКП. На практика всички медии преразказваха текстове и публикуваха снимков материал, предоставени им от БТА, която беше основна трансмисия на спускане на информацията;

·        Изкусно усъвършенстване на автоцензурата. Развиваха се само онези журналисти, които умееха да не прекрачват отпуснатата им територия за самостоятелни изяви.

Доста години след падането на режима Константин Илиев [5.49] признава:

“Що се отнася до цензурата, факт е, че в миналото тя не се задъхваше прекомерно от напрежение, автоцензурата поемаше голямата част от работата.”

Журналистиката не беше нищо повече от авангард на пропагандната машина на режима. Тя беше нещо като охранителна фирма в полето на духа и мисълта. В последните години на режима вицът, че във вестниците вярна е само датата беше станал нарицателен. С това се изчерпваха взаимоотношенията на тази група от интелектуалния елит с обществото. Пълно недоверие от долу нагоре и пълно пренебрежение отгоре надолу. Социалистическата журналистика с погнуса изпълняваше заповедта да отразява трудовото ежедневие на народните маси. От своя страна широките народни маси възприемаха медиите на битово равнище. Появата на някой роднина или познат на екрана на телевизора се преживяваше като лично участие. Значение имаше не това какво се говори, а кой говори.

Взаимодействието медии – общество се изчерпваше с една дума – тишина. По едно време даже се беше получило странно подреждане на имената на мастити медийни директори – Трайков, Тихчев и Глухчев. Случайно и изглеждащо като шега, но много точно отразяващо състоянието на медийно ангажираната прослойка на интелектуалния елит от времето на режима.

Близостта на този локален елит с ръководството на режима се пренесе и в процеса на трансформация – главно в еднакво проявяваната нахалност в посока запазване на ролята на обществена значимост. Или както казва народът журналистическата върхушка имаше същия гьон сурат като партийните велможи, които обясняваха как страната ни не може без техния професионализъм. Медийното пространство на уж реформираща се България беше завладяно от креатури на режима, за които слугинажа се беше превърнало в състояние на духа.

Списъците на журналистите доносници на ДС от края на ноември 2008 г. и август 2009 г. показаха, че това което беше подозрение или публична тайна е реалност. Всички т.нар. водещи журналисти от времето на режима са били доносници на ДС. Системата на следене и контрол на журналистите е била всеобхватна.

Като се имат предвид условията на кадруване на журналистиката на режима, лека насмешка будят оперативно създадените легенди, представящи определени журналисти като критикари на режима и още по-претенциозно, като дисиденти. Тази митология е елемент от подготовката на трансформацията. Това на практика е най-видимото, най-непосредственото доказателство, че трансформацията е планирана и подготвяна още в условията на официално властване на режима.

5.4.2. Медийният елит на трансформацията

“Мигар не сме виждали дето говора му е толкова голем, че по никой начин не можеш да откриеш къде му е мисълта”

Йордан Радичков

Блокиране на реформите и персоналните промени

И в тази сфера на обществения живот реформата беше блокирана. Блокирана в две направления – персонален състав на журналистическата гилдия и преоформяне и дирижиране на собствеността в медийното пространство. Специфичното е, че самият медиен елит е активен участник в противостоенето на реформите. Този елит определено е съучастник в процеса на ограничаване на реформите до трансформация. Няколко елемента в поведението на медиите подкрепят тази теза.

В продължителен период от време, шефове на основните медии са мастити журналисти от времето на режима, който, както беше отбелязано по-горе, до един са били доносници на ДС. Дори след отстъпване на официални позиции, те запазват влияние и контролиращи функции. Изплуването на едно или друго медийно “величие” от миналото е директно свързано с това, коя банда на върхушката на режима дърпа конците в съответния медиен сектор, кой клан доминира.

Порочни са практиките на формиране на медийния елит в журналистиката през целия двадесет годишен период на трансформацията.

Работата в условията на поръчкови медийни изяви силно препятства същинската промяна в манталитета на журналистите. От края на 89-а вече цяло едно поколение се е сменило на нивото на активното репортерство и новинарство, но промените в общия фон на медийното пространство са незначителни. Материали извън очертания свише поток не се допускат. Пък и няма голямо предлагане на такива материали.

За качеството на медиите и журналистиката на трансформацията известният български журналист Иван Гарелов [5.50] отбелязва.

“Не само в телевизията, но и във вестниците. Изведнъж се появи едно ново поколение – напористо, агресивно, но без дълбочина, без познания. Те дори не знаят за какво става дума. Не се и стремят.”

За поколението формирано във времето на трансформациите много по-важно е присъствието на екрана или отпечатването на името им, отколкото същинската журналистическа работа на медиатор между елита и широките народни маси, между различните групи на народа, между локалните елити.

Маститият журналист Гарелов не е прав само по отношение на това, че това ново поколение се е появило ей така изведнъж. То е обучавано, формирано и все още умело управлявано от журналистическите динозаври на режима.

Режимът се нуждаеше от определен облик на журналистиката и го формираше, включително и със средствата на насилието. Във времето на трансформацията обликът на журналистиката също не се формира свободно. Той е резултат на манипулации и натиск с други форми. Принципът обаче продължава да се спазва. Допуска се свободното говорене и писане само на чужди мисли. Не се допуска и се преследва свободата да се говорят и пишат собствени мисли.

Преоформянето и прегрупирането на собствеността в медийното пространство е скандално през всички години на трансформацията. Емблематична е например агресивната инвазия на клана, който ползва като фронт персона Ирена Кръстева. Скандални са и проектите за регулация на цифровизацията на радио и телевизионните излъчвания. Излезлият в началото на август 2009 г. списък на журналисти доносници на ДС в частните медии свидетелства за това по безспорен начин.

Всички опити за поява и утвърждаване на независими медии бяха посечени още в началото на 90-те. Днес, независимо от големият брой печатни издания, радиостанции, кабеларки и ефирни канали, се наблюдава подчертана тенденция на монополизация. Разпределянето на медийното пространство се развива в синхрон с трансформацията на върхушката на режима. Промените и прегрупирането вече отразяват само борбите и надмощията на различните кланове. Вече не е тайна коя медия, на кой клан служи. Трансформираният медиен елит е посветен само на службата си на клановете. Емоциите и любовта към господарите дори не се прикрива.

Този процес направи впечатление на коментаторите едва 19 години след старта на трансформацията [5.51]:

Като цяло обаче медийното пространство е приватизирано по същия непрозрачен начин, по който бяха приватизирани и икономиката, и институциите.

В основната си част медиите не са променили прислужващия си характер. Наблюдава се една закономерна цикличност. Практически всяко правителство, в своя начален период се ползва от подкрепата и поддакването на медиите. След това, когато вече ясно се вижда, че то ще бъде сменено, поддакването и възхвалите се пренасят към очакваните нови властници. В това се изразява и една от страните на трансформацията – преди се служеше вярно само на ръководството на режима, а сега е необходимо ориентиране към силните на деня. Безпогрешната ориентация на определени медийни величия подхранват подозренията, че връзките им с трансформираната върхушка на режима, която до ден днешен назначава изпълняващите ролята на силни на деня, не са прекъснали.

Поръчкова журналистика

Беден е не този, който има малко, а онзи който иска повече

Сенека

Отсъствието на реформи в медийния елит, предопределя трансформирането на вярната на партията журналистика в поръчкова журналистика. Поръчковата журналистика е новата форм на участие в политическите процеси. За жалост тя продължава да е масова практика. Проявите и стигнаха до такова ниско ниво, че дори непосветени в интригите могат да разпознаят, кой е платил за поредния “творчески” материал на даден журналист. А като се съпоставят позициите на няколко различни медии лесно се разбира кой клан е забъркал дадена далавера и кои кланове са засегнати или недоволни от това. При режима доносите на битово равнище се пишеха до разните комитети на партията, след това просто се поръчват статии в пресата или затрогващи предавания в електронните медии. Впечатляваща е особената активност в тази насока на някои журналисти с дисидентски легенди от миналото. Очевидно за тях това е състояние на духа и няма земна сила, която да ги промени.

В допълнение, като отзвук на генетично заложеният слугински манталитет продължава да се проявява и прислужването на външни сили и интереси. При официалното властване на режима журналистите трябваше да обичат СССР повече от родната си страна. Днес никой не се смущава, че в медийното пространство се появяват писания и внушения, които неприкрито обслужват и защитават чужди на страната ни интереси. Тук не става дума за баналното русофилство или русофобство или други реминисценции на отминали геостратегически интереси. Става дума за чисто търгашество. Парите не миришат, който плаща той поръчва материала. Днес едно, утре друго. Може да бъде и коренно противоположно.

Поради това търгашество малцина журналисти могат да подредят изявите си в единно и последователно цяло, например в една книга. Противоречивите им позиции ще лъснат веднага.

Още със старта на трансформацията медийният елит в България се е отказал от ролята си на медиатор между политици и широки обществени слоеве, за сметка на нечисти игри в политиката.

През 2003 г. Иван Гарелов [5.50] констатира:

“Истинските вълнения на хората, тяхната позиция нямат място в журналистиката. Показват се вълненията, интригите на един тесен кръг. А много от изданията се превърнаха в участници в политическия процес, което е много изкусително. Много се изкушиха от мисълта, че те правят политиката.”

Илюзията за участие в политиката е рефлексия на описаната по-горе нагласа да се прислужва на клановете. Мнозина от този тип журналисти си вярват, че са станали политически играчи. На практика те просто реализират амбулантна търговия с поръчкови материали. Затворени в своето пространство, което мислят за елитарно, те и пет пари не дават за състоянието на обществото и държавата. За тях много по-важно е далаверата да върви. Борбата не е за журналистическата истина, а за това кой ще се докопа по-пръв до поредната поръчка за йезуитска манипулация. Борбата е за високоплатени поръчки.

В навечерието на 20 годишнината от началото на т.нар. реформи, нищо не се е променило. Антоний Гълъбов [5.52] прави констатация, подобна на тази на Иван Гарелов от преди 6 години.

Медиите все повече са част от политическия процес, а не посредник между политиците и избирателите.

Владимир Трендафилов [5.35] не вижда нещо различно:

Този тотален упадък на нравите и ценностите, които се излъчват от медиите, не е нещо нормално. Той свидетелства, че системата, към която те принадлежат, е затворена и изразява ценностите на малцина неработещи, дебилизирани от охолство и простотия.

През 2008 г., на връх празника, когато чествахме 100 години от обявяването на независимостта е пребит журналиста Огнян Стефанов.

След опита за убийство (така класифицира случилото се ген.-майор Стоян Тонев – шеф на Военно медицинска академия) гилдията реагира стандартно и в определен смисъл казионно. Организирана е демонстрация в градинката при църквата Св. Седмочисленици – срещу сградата на МВР (сградата на ДАНС, подозирана като отмъстител е на друго място). Видни журналисти изказват възмущението си. Пресата и множество предавания в електронните медии коментират с възмущение случилото се. Всички са възмутени, но както обикновено нищо не се случва. Не се появяват нужните на обществото материали, които да анализират състоянието на журналистиката. С малки изключения (например [5.53]), никой не споменава, че част от причините да се случи грозната саморазправа е в самото състояние на журналистиката.

След като близо 50 години българската журналистиката проституира с управляващия режим, като изплаква съвестта си с репресивния характер на режима, журналистиката на трансформацията разгърна този си манталитет. Както по времето на режима проституирането на журналистиката продължи да бъде публична тайна, но ефектите от това станаха по-видими.

Само тези, които не са пожелани не проституират. Именно по тази причина липсват реалните журналистически разследвания. Това, което се предлага като журналистическо разследване е най-долнопробен сурогат, който разбира се обслужва интересите на трансформиращата се върхушка на режима.

Възможно е да се дискутира, дали обслужването на интересите на клановете е винаги съзнателно или не. В тази сфера манипулацията е толкова мощна (избирателно поднасяне на документи и архивни материали), че в много от случаите съучастието в манипулациите е несъзнателно, което обаче не е съществен довод за оправдание.

Във връзка с насилието върху Огнян Стефанов, журналистката Елена Кодинова [5.54] е провокирана да сподели:

Публична тайна в гилдията е, че комисионерството сред журналистите процъфтява на всички нива. Репортери си допълват доходите, като примерно пробутват непрекъснато някой политик на страниците на вестника си. Или на екрана на телевизията си.

Кодинова е сред малцината набрали смелост да коментира механизмите на това отвратително явление:

Колкото по-нагоре в йерархията се отива, толкова комисионерството става по-едро. Главни редактори често карат млади, нахъсани репортери да им правят разследвания, които после никога не излизат. Показват се на четири очи на засегнатата страна, тя си плаща и готово. Може да се продаде и цялата медия. Като много млада при постъпването си в един вестник минах на инструктаж при главния редактор, който ми обясни "коя политическа сила обичаме, към коя сме неутрални и коя откровено мразим." С напредването на годините си установявах тези неща и сама. Днес всеки колега с поне 5 години стаж може да познае от първи ред платената дописка. И от прочитането на един брой - уклона на изданието. В телевизиите пък е още по-лесно.

Не е тайна и жизнената стратегия на тези, които Кодинова нарича “платени журналисти”.

Ако съм платен журналист и да ме пребият, аз никога няма да си търся правата и никога няма да разкрия пред полицията кой и защо ме е пребил.

Независимо от гнева и негодуванието, тя говори за демоничната сила която управлява медиите като за нещо абстрактно – това са някои си “те” и толкова:

Могат да направят така, че статиите ми да останат без последствия или нито един мой материал повече да не излезе никъде, никой повече да не ми дава информация, да ме маргинализират, да ме изхвърлят от професията. А това би било много по-страшно за мен. Като така хубаво могат да ми съсипят живота, защо да си цапат ръцете да бият дребна риба като мен? Биха ме пребили, за да предупредят някой мой едър благодетел, който ми поръчва компромати, преоблечени като "разследвания", но не заради самата мен.

Галя Прокопиева [5.55] също не се осмелява да посочи, кои са тези “те”:

Един от много големите проблеми на българските медии е, че ужасяващо често не е ясно кой всъщност говори от екрана на телевизиите и страниците на вестниците. В много случаи под неубедителната маска на обществения интерес стои грозното лице на различни политически, бизнес интереси или обвързаности от стари времена.

Всъщност още по-голям проблем е, че знаем кой говори и от екрана на телевизиите, и от страниците на вестниците, но се правим, че не знаем. Горчивата истина е, че медиите се владеят от клановете и журналистите обслужват своите владетели и войните между тях. Нима някой беше изненадан от имената в списъците на журналисти доносници на ДС.

Вътрешна неприязън и противоречия

Всеки глупак е способен да разпали вражда, но за потушаването и са нужни усилията на много мъдреци.

Чарлз Маккейн

Медийният елит е неспособен да намери баланс на интересите вътре в своите рамки. Например втурналите се директно в политиката не могат да намерят общ език със своята гилдия. Макар и произлизащи от медийните среди, попаднали в парламента тези хора не защитават интересите на своята среда, а се ориентират към политическото търгашество. Съмнявам се, че някой от тях възприема като своя мисия постигането на баланс на интересите, вътре в медийния елит. Те се отдават на законотворчество подчинено на кланови интереси, разчистване на персонални сметки, кадруване в държавните медии, подчиняване на цялото медийно пространство.

Самият медиен елит се отнася по подобен начин към напусналите го негови представители, които вече се идентифицират повече като хора от политическия елит, отколкото от медийния елит. Гилдията не желае разговор и диалог с поредния “медиен бос” и не търси възможността да го използва като медиатор за баланс на интересите.

Медийният елит е разделен на групи и е раздиран от противоречия. Деленето на групи е в еднозначно обратимо съответствие с групите на икономическия елит и съответните политически клики. Медийният елит има кланова структура, която е в съответствие с клановата структура на трансформиралата се върхушка на режима. Битките между медийните кланове отразяват противоборствата на клановете на олигархията.

Един от многото примери показващ това вътрешно разделяне са реакциите след първото раздаване на наградите за журналистика “Черноризец Храбър” през октомври 2002 г. Имаше обидени, закани да не се участва повече в това шоу и т.н. и т.н. Всеки използва собствената си медия за да се нахвърли върху другите.

Битовите дрязги вътре в гилдията са само върха на айсберга. В недрата е омразата. В недрата е демонстрираната незаинтересованост към факта, че колега е пребит до смърт. В недрата е онази отвратителна поза, в която всички превзето се питат – ама защо няма солидарност? Позата е отвратителна, защото всички знаят отговора – на другите не им пука за пребития, защото той е от другата банда. Каква солидарност при положение, че той обслужва враговете на техните господари?

Прислужващата журналистика не може да проявява солидарност. В средите на тази журналистика се пренасят противоречията и борбите господарите – клановете на трансформиращата се върхушка на режима.

Взаимоотношения с обществото

Журналистът не бива да е слуга на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват.

перифраза по Албер Камю

Трансформираният медиен елит е все така безразличен към обществото и развитието на страната, както беше и в условията на официално властване на режима.

На фона на масовата поръчкова журналистика тревогите за това, че пресата и електронните медии ни заливат само с негативна информация (убийства, изнасилвания, грабежи и прочее ежедневие на тоталното беззаконие) са силно профанизирани. Дискусията по този проблем е силно ограничена в рамките на зациклило празнословие за комерсиализация и потребителско търсене. Никой не пита, кой формира това потребителско търсене и чии комерсиални интереси се удовлетворяват.

Потребителското търсене не е абсолют, то се формира. Понятието “комерсиален интерес” също не е абсолютно. Този интерес може да се формулира съобразно различни критерии. Тиражът на вестник “Култура” е малък, не защото не се купува от широките народни маси, а защото не се чете от елитите – политически, интелектуален и локални. Медийния елит не формира сам общата медийна картина. Тя се формира и от нивото и потребностите на целокупния национален елит и обществото като цяло. Качествата на локалните елити предопределят факта, че вестниците, в който няма правописни грешки не могат да достигнат висок тираж и преживяват в непрекъснат финансов колапс.

Малцина са тези, които четат сериозните издания, но всички желаят да бъдат обгрижвани от медиите.

Реализацията на интелектуалеца не е възможна без славата, без медийната изява. В днешният свят, завладяван все по-плътно от електронните медии, честото явяване на телевизионния екран е нещо като наркотик. Този наркотик въздейства еднакво силно и на политика със съмнителни интелектуални качества, и на този, който се мисли за творец и не може да намери други форуми за своето представяне, и на всички творци, които винаги малко или повече обичат славата. Не е естествено обаче медийното пространство да бъде окупирано изцяло от един тесен кръг всичколози, за които проф. Йовчо Крушев [5.56] казва:

“Най-страшното е в медиите. Говорим за опасността от СПИН, от птичия грип, а не си даваме сметка за пораженията, които нанасят 20-на подозрителни личности, с постоянен достъп до телевизията.”

Проф. Ивайло Знеполски [5.57] анализира този проблем от друг ъгъл:

“Най-чудовищният аспект е, че в стремежа да предложат забавление, медиите създадоха авторитети, които са истинско природно бедствие.”

Някои анализатори считат, че медийният елит няма необходимия ресурс за да предложи на обществото нещо по-добро. В това отношение проф. Иван Илчев [5.58] отбелязва:

“Проблемът е, че след 1989 г. свободната журналистика, която е едно от малкото истински достижения на новото време, дегенерира, поради стремежа да гони печалби на всяка цена. Малко са собствениците на вестници, които могат да си позволят да плащат в продължение на месеци на журналист, за да разследва един проблем, от което в крайна сметка ще излезе една страница. Но това има смисъл.”

Проблемът едва ли е в парите. Свидетели сме на множество скъпи, но пошли и безсмислени PR акции. Разследващата журналистика има смисъл за обществото, но е вредна за клановете, които финансират медиите. проявите на разследващата журналистика са подчинени на интересите на клановете.

Едва ли обаче в света има медии, които да не гонят печалбата. Там където обществото е осъзнало своя интерес, разследващата журналистика не носи загуби на медиите. В същото време печалбата за обществото е още по-голяма.

Медийният елит е вторачен навътре в себе си и не можа да поеме своята мисия – да разговаря с обществото като му предлага в разбираем вид различни обяснения на това, което се случва в държавата. По времето на режима медийният елит представяше на обществото “истината от най-висша инстанция”. Даваше единствено правилните обяснения. Днес на обществото се представят пак “истини от най-висша инстанция”. Разликата е в това, че сега се представят по няколко такива истини. Истини, които обслужват различните кланове на трансформиралата се върхушка на режима. Няма реформа в поведението на медийния елит. На лице е само трансформация.

Свободата на словото – митове и реалности

“Истинската свобода не е само в това да можеш да изказваш свободно мисли, а в това да излагаш, да изказваш свои мисли.”

Ерих Фром

Развитието на комуникациите, отказът от заглушителните станции и забраняването на печатни издания е единствената нова реалност в медийното пространство. Това в известна степен стеснява кръгът на потребителите на поръчковата журналистика, респективно отслабва нейното влияние. Младото поколение комуникира чрез Internet, чете чужди издания, гледа чужди програми и ... бързо се ориентира към напускане на страната.

В условията на глобалните комуникации, медиите са подложени на най-силен външен натиск за реформа. Обективно при тях се наблюдава най-дълбока степен на трансформация. Практически в България има свобода на словото, което е най-големият резултат от процеса на трансформацията. Друг е въпросът дали тази свобода се ползва адекватно от обществото. За нашенската свобода на словото Борис Димовски [5.59] казва:

“... и знаете ли защо дадоха свобода на словото? Защото голямата говорилня заглушава проблемите. И като се оплете в мрежата на говорилнята човек се обърква.”

Не е реалистично да се очаква същинско реформиране, защото широките обществени слоеве още дълго време ще разчита на домашните медии за своята информираност. За малобройни народи като българския домашните медии имат почти гарантиран монопол. Те оперират в едно затворено пространство, в което понятието “свобода на словото” придобива твърде относителен характер. По тази причина реформата на обществото е немислима без реформа на медийния елит.

Реалната реформа в тази част на елита е свързана пряко с възможностите за същинско развитие на гражданското общество у нас. Когато зачатъците на истинската независима журналистика се развият и придобият полагащото им се влияние, ще престанем да мерим степента на огражданствяване на обществото с броя на фондациите и неправителствените сдружения.

Свободата на словото не е развита у нас в същинския си вид. Макар и в неявен вид цензурата продължава.

За цензурата на трансформацията Клин Донков [5.60] казва:

“Днес тя е привилегия, “екстра” към властта и богатството. Между цензорите са най-разпалени деятели на свободното слово, дори (представи си!) довчерашни цензурирани автори или техни синове ...”

Там където има цензура има и автоцензура. Те са неразделни. За годините на режима Константин Илиев [5.61] казва:

“Що се отнася до цензурата, факт е, че в миналото тя не се задъхваше прекомерно от напрежение, автоцензурата поемаше голямата част от работата.”

Реалностите на трансформацията не дават особени основания да се вярва, че нещата са се променили.

Политологът Румяна Коларова [5.62] акцентира на връзката на бизнес средите с медиите:

“За съжаление сме твърде далече от изваждане на светло на отношенията между партиите и бизнеса – в нормалните държави това става чрез журналистически разследвания. У нас обаче няма такава журналистика – дори партиите и бизнесът да не са напълно слети, при медиите и бизнеса това пълно сливане отдавана е факт. Нещо повече, след като си купят луксозна кола, офис и жилище, българските бизнесмени си купуват и медия.”

Медиите на трансформацията не са свободни и това е ясно, както за българското общество, така и за външните наблюдатели. В края на април 2004 медиите коментират годишния доклад на неправителствената организация “Фрийдъм хаус” [5.63]. Този доклад предлага ранжиране на 193 страни по степен на свобода на медиите. Статусът на България е понижен от “свободен” на “частично свободен”. Причините са засилващия се правителствен контрол и увеличаването на съдебните искове срещу журналисти и издатели. Манипулирането на рекламодателите също е посочено като фактор ограничаващ свободата на медиите. Отчетен е и натискът върху медиите, както от страна на правителството, така и от страна на престъпни групировки.

Докладите на “Фрийдъм хаус” [5.64], [5.65], на “Репортери без граници” [5.66] и други подобни организации през следващите години не са по-различни. Такова е и мнението на шефа на телевизията Дойче Веле Кристоф Ланц [5.67]

Фактът, че във времето на трансформацията медиите не са свободни превръща свободата на словото в мит. Димитър Шумналиев [5.54] е възмутен:

“Уви, детето на обществото, известно като свобода на словото, прихвана всички болести на прехода. Появи са гангренясала журналистика, журналистика, която се храни от тленни отпадъци. И не само се храни. Тя се самоопиянява от собствените си полюции в условията на всеобществена безотговорност. Каквато системата, такава и пресата. Каквито ценностни йерархии руши преходът, такива послания ще произвежда словото. В менгемето на подобно мислене детето на демокрацията взе да се изражда.”

Силни емоции и силни думи, но не се казва защо състоянието е такова. Защо няма реална свобода на словото? Отговорът е много прост.

През всички години на т.нар. преход медийната атмосфера се формира от доносниците и агентите на ДС. Това вече е ясно и документално доказано. Въпреки, че е ясно, се проявява необяснимо търпение и примирение, както в самия медиен елит, така и в обществото като цяло. Обществото не демонстрира потребност от друга медийна атмосфера.

Проблемът с ченгетата стои по подобен начин и в други посткомунистически страни, които не могат да се похвалят с особен напредък в реформите. Например румънската писателка Ана Бландиана [5.68] на въпроса – кой дърпа конците? - отговаря:

- Ами в Румъния това са главно наследниците на могъщите преди тайни служби. Така че сега капиталистическото ни битие се доминира от бившите централи на "Секуритате"... Мисля, че и в България е същото, вие виждате ли го така?

Да, вероятно всяка посткомунистическа страна има подобни проблеми. Същността обаче е в търпимостта. У нас тя е ужасяваща. След оповестяването на списъците с журналистите доносници, по-скоро се дискутираше как те да запазят местата си, отколкото влиянието им върху развитието на медиите във времето на трансформацията. Печално известния Георги Коритаров беше отстранен не защото е бил доносник на ДС, а защото това му състояние на духа го вкара в конфликт с един от клановете. Случаят “Коритаров” е показателен за влиянията и взаимовръзките в българското медийно пространство. Той не получи обществена санкция. С него се разправи съответния клан.

След появата на списъците с доносниците в медийните среди, директорът на Националната телевизия Уляна Пръмова [5.69] прави следния коментар:

“За мен е хубаво при това огласяване да се проведе разговорът за журналистиката ни - за качеството й, за нейната обективност. Аз лично не смятам, че сега нещата са много добри в това отношение. Има и манипулативна, и платена журналистика и това в никакъв случай не е по-морално от другото, вършено от ченгетата.”

Разговор не се проведе и в Националната телевизия не се случи нищо. Въпреки, че имената са оповестени, въпросните доносници и техните покровители продължават да владеят медийното пространство.

*** ***

В годините на трансформацията, интелектуалният елит задълбочава и засилва своето откъсване от народа. Неспособността му да формулира ценностите на прехода, поддържа хаосът, който е в интерес на тези, които замислиха и реализират трансформацията. Той не изпълни своята мисия и на практика прие рамките на трансформацията.


Цитирани източници:

5.1.            Георги Лозанов, Терминът интелектуалец в края на дните …, Култура, бр. 7, 23 февруари 2001

5.2.            Умберто Екао: Партиите губят своето влияние, Монитор, 04 октомври 2004, стр 14 (препечатка от Die Welt)

5.3.            Евгени Дайнов, Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи, “Култура”, 12 октомври 2001

5.4.            Цветан Тодоров, Памет за злото, изкушение за доброто, С., ЛИК, 2002, 381 стр.

5.5.            Милена Бойчева, Интелигенцията - във война с политиците, Труд, 03 април 2001, стр. 17

5.6.            Деси Тодорова, Зуека и Нина: Отказваме да вием в общия хор на оплаквачките, Сега, 25 януари 2002, стр. 15

5.7.            Патриция Николова, Теди Москов: Българите робуват на овчедушието си, Сега, 15 юни 2002, стр. 11

5.8.            Свобода Недева, Вили Цанков: Има страхотна душевна криза в България, Монитор, 15 Април 2006, стр. 21

5.9.            Проф. Андрей Пантев, Култура за продан?, Монитор, 16 март 2005, стр. 12

5.10.        Руен Руенов, Невена Стефанова: У нас всички се боят от критичното мислене, Пари, 18 юли 2003, стр. 23.

5.11.        Яна Йорданова, Проф. Андрей Пантев: Демокрацията и разводът не са за всеки, Монитор, 06 декември 2007, стр. 14

5.12.        Ивайло Знеполски, Преходът в антропологична перспектива, Култура, 20 06 2003

5.13.        Александър Томов, Докога бездна между политици и интелектуалци, Пари, 10 юни 2004, стр. 21

5.14.        Ана Клисарска, Иван Кръстев: Елитът са тези, които ги мразят, Сега, 20 юни 2002, стр. 11

5.15.        Виктория Генкова, Александър Томов: Българинът се опростачи до неузнаваемост, Кеш, 08 ноември 2002, стр. 14

5.16.        Мариана Първанова, проф. Никола Георгиев: Идват трудни времена за капитализма, Монитор, 13 октомври 2008, стр. 15

5.17.        Михаил Неделчев, Интелектуалецът и политическото, Култура, 30 Ноември 2001

5.18.        Петър Волгин, Първородния грях на творците, Труд, 12 юли 2008, стр. 29

5.19.        Умберто Еко, Ролята на интелектуалците е да предизвикват кризи, Монитор, 30 ноември 2004, стр. 15

5.20.        Кристина Патрашкова, Културтрегерите разделени от политиката дори в смъртта, Монитор, 04 юли 2001, стр. 15

5.21.        Елена Кръстева, Крикор Азарян: Преди рзбирах кой лъже, вече не мога, Монитор, 12 февруари 2005, стр. 21

5.22.        Петьо Цеков, На върха на хранителната пирамида, Сега, 15 май 2003,стр. 13

5.23.        Елена Кръстева, Слав Бакалов: Чудовищно е, когато млади хора мислят като шимпанзета, Монитор, 29 октомври 2005, стр. 21

5.24.        Вяра Смилкова, Кирил Кадийски: Ако насилниците са варвари - варвари ли са жертвите, Пари, 06 юни 2003, стр. 23

5.25.        Мариела Балева, проф. Никола Георгиев: Европа образец за нас? Това е национален грях!, Труд, 17 ноември 2008, стр. 12

5.26.        Кристина Патрашкова, Богомил Райнов: Много търпим и се оставяме дълго да бъдем лъгани, Монитор, 10 февруари 2001, стр. 16

5.27.        Деян Енев, Йордан Ефтимов: Всяко предаване на Явор Дачков отблъсква хиляди симпатизанти на СДС, Сега, 17 февруари 2001, стр. 13

5.28.        Светослава Тадаръкова, Копринка Червенкова: Елитът в България ще се купува!, Сега, 24, ноември, 2000, стр.14

5.29.        Валерия Велева, Проф. Андрей Пантев: И интелигенцията може да заблуждава, Труд, 24 август 2006, стр. 12

5.30.        Бойко Ламбовски, Любомир Денев: Имам чувството, че живеем на ръба на пропаст, Сега, 23 юни 2003, стр. 15

5.31.        Валентина Петкова, Павел Писарев: В началото БКП правеше митингите на СДС, Труд, 25 октомври 2008, стр. 18

5.32.        Кристин Димитрова, Атанас Славов: По чехли сме, а мислим, че караме самолети, Труд, 24 септември 2004, стр. 15

5.33.        Кристин Димитрова, Проф. Ивайло Знеполски: Никъде не смесват чалга с патриотизъм (притурката на в. Труд), Труд, 12 ноември 2005, стр. 3

5.34.        Ани Димитрова, Камен Воденичаров: Липсва ни достойнство и сила да преодолеем комплексите, Пари, 23 февруари 2001, стр. 21

5.35.        Людмила Габровска, Владимир Трендафилов, Литературата ни е като грохнал старец, Либерален преглед, 18 май 2009

5.36.        Мариела Балева, Проф. Андрей Пантев: У нас истинските лидери завършват с презрение, Труд, 06 декември 2007, стр. 12

5.37.        Илия Илиев, Българската интелигенция не изпълни националната си мисия, Монитор, 01 Май 2003,стр. 14

5.38.        Борислава Радоева, Вежди Рашидов: Наблюдаваме шоу, което надмина себе си, Монитор,01 май 2003, стр. 13

5.39.        Деян Енев, Къде изчезна гласът на народния трибун?, Монитор, 17 март 2008, стр. 15

5.40.        Патриция Николова, Валери Петров: Сякаш наистина сме се запътили към края на света, Сега, 2 февруари 2003, стр. 9

5.41.        Валерия Велева, проф. Боян Биолчев: Дошло е отново време разделно, Труд, 02 март 2009, стр. 14

5.42.        Валерия Велева, Проф. Георги Бакалов: Политическият ни елит се провали, Труд, 03 март 2006, стр. 12

5.43.        Бойко Ламбовски, Екатерина Йосифова: И гнусенето от политиката е поза, Сега, 29 януари 2001, стр. 13

5.44.        Палми Ранчев, Може ли въобще да има дружба между интелектуалците и властта, Пари, 22 октомври 2003, стр. 6

5.45.        Андрей Пантев, Когато светците не маршируват, Стандарт, 12 юни 2006, стр. 37

5.46.        Митко Новаков, За флирта на интелектуалеца с властта, Култура, бр. 7, 23-февруари-2001

5.47.        Екип на в. Капитал, Поредното отворено писмо, Капитал, 23 юни 2007, стр. 36

5.48.        Ива Николова, Интелигенцията и начините на употреба, Монитор, 26 март 2008, стр. 13

5.49.        Ива Йолова, Константин Илиев: И крясъкът остава нечут днес, Труд, 22 май 2003 , стр. 17

5.50.        Галина Стоянова, Иван Гарелов: Журналистиката стана шарено опакован сурогат, Монитор, 17 май 2003, стр. 17

5.51.        Бойко Пенчев, Доносници и обръчи, Дневник, 03 декември 2008, стр. 9

5.52.        Наделина Анева, Антоний Гълъбов: Никой не иска да реши проблема с картелите - и в политиката, и в медиите, Сега, 27 март 2009, стр. 10

5.53.        Димитър Шумналиев, Репортерка предлага сьомга, наивен редактор я пържи (Солидарност за Огнян Стефанов - барикада с много неизвестни), Труд, 25 септември 2008, стр. 14

5.54.        Елена Кодинова, Разобличете комисионера журналист!, Сега, 28 ноември 2008, стр. 9

5.55.        Галя Прокопиева, Алексей Лазаров, Двойно дъно, Капитал, 29 ноември 2008 г., стр. 42

5.56.        Елена Кръстева, Проф. Йовчо Крушев: Сбъднаха се най-лошите ми прогнози за промените, Монитор, 26 август 2006, стр. 21

5.57.        Елена Кръстева, Ивайло Знеполски: Все още сме жертва на културата си, Монитор, 18 декември 2004, стр. 21

5.58.        Валентина Петкова, проф. Иван Илчев: Само глупакът не си променя възгледите, Труд, 08 април 2009, стр. 14

5.59.        Елена Кръстева, Борис Димовски: На народа му омръзна от усмихнати политици, Монитор, 09 юли 2005, 21

5.60.        Николай Искров, Калин Донков: Хипнозата на очакването съсипва живота, Сега, 10 юли 2003, стр. 16

5.61.        Ива Йолова, Константин Илиев: И крясъкът остава нечут днес, Труд, 22 май 2003, стр. 17

5.62.        Ана Миланова, Румяна Коларова: При провал на местните избори Станишев може да бъде пожертван, Дневник, 31 август 2007, стр. 9

5.63.        Екип на в. Сега, Кабинетът и мафията притискат медиите, Сега, 30 април 2004, стр. 1

5.64.        Според доклад на "Фрийдъм хаус": България – зависими медии, купуване на гласове и корупция, Mediapool - 29 Юни 2008

5.65.        Страната ни е на 76-то място по свобода на медиите - "Фрийдъм Хаус" удивени от безнаказаността на посегателството срещу журналисти у нас, Mediapool, 3 май 2009

5.66.        Българските медии са зависими от държавата, news.bg, 14.05.2009

5.67.        Дойче Веле: Правителството в България си купува изгодни медийни позиции, Mediapool, 15 май 2009

5.68.        Бойко Ламбовски, Ана Бландиана: Свободата на словото уби силата му, Сега, 18 октомври 2008, стр.10

5.69.        Албена Борисова, Уляна Пръмова: Колегията ще реши какво да правим с агентите на ДС, Дневник, 09 Декември 2008, стр. 10