VI. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЕЛИТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

6.1. Генезис и формиране на политическия елит на трансформацията

6.2. Легитимация на политическия елит

6.2.1. Двойствени обществени нагласи

6.2.2. Омразата като форма на легитимация

6.3. Взаимоотношения с локалните елити

6.3.1. Отношения и връзки с икономическия елит

6.3.2. Отношения и връзки с другите локални елити

6.4. Деструкция на елитите и криминализиране на държавата


VI. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЕЛИТ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

"Преди да се заеме с политика, всеки човек трябва да се заеме със собствения си живот"

Лев. Толстой

Слабостите и скърбите на едно общество са слабости и скърби на неговите елити. Всички тези слабости – отделеността на елитите от народа, вътрешна омраза, намират най-пряко отражение в качествата на т.н. политически елит. Качества, в които обществото се вторачва и които почти постоянно критикува, без обаче да търси механизми за преодоляване на създалата се неприемлива ситуация. Голата критика е някак си абстрактна, тя е само изречена и затова непродуктивна. Не се търсят, не се формулират механизмите за отстраняване на негативите, от които се оплакваме и ситуацията винаги се възпроизвежда. Възпроизвежда се с участието на всички нас и всички ние я обявяваме за неприемлива още в момента на нейното прераждане.

Заедно с икономическия и интелектуалния елити, политическият елит затварят триадата на определящите общественото състояние и развитие елити. Степента на взаимна свързаност и взаимно проникване с другите елити е най-силно изразена при политическият елит. Пребиваването на индивиди и групи от другите елити вътре в политическия елит е неотменимо необходимата гаранция за баланса на интересите в едно общество. Азбучна истина е, че политическият елит е еманация на обществото като цяло. На практика тази еманация се осъществява чрез локалните елити, като най-ярко изразена е ролята на икономическия и интелектуалния елити.

Политическият елит обаче не е просто механичен сбор на представителите на различните елити в едно общество. Политическият елит е съставен от онези представители на локалните елити, които са убедили цялото общество, че могат да поемат по-висока степен на отговорност, да мислят зад границата на интересите на локалните елити и благодарение на тази си способност да бъдат водачи в сложната игра на баланса на интересите вътре в самото общество и навън – баланс и налагане на интереси спрямо другите общества.

6.1. Генезис и формиране на политическия елит на трансформацията

“Колкото до слабите, разединени демократични сили, озовали се в задънена улица, на тях нищо друго не им оставаше, освен да продължат да се цепят и да се карат. ... В края на краищата някой се присъединиха към правителството, други чисто и просто изоставиха политиката, а най-малката част увеличи редиците на разочарованите маси, които се чувстваха предадени и ограбени от плодовете на тяхната революция.”

Владимир Буковски

Политическият елит в периода на трансформацията е най-динамично развиващия се елит. Неговото формиране и персонален състав предопределят редица важни характеристики на процесите в посткомунистическото общество. Същността му и неговите проблеми най-директно и непосредствено отразяват същността на процесите в страната.

Условията за формиране на политическият елит на трансформацията се определят главно от следните фактори:

·      Униполярният политически модел на режима е лишил обществото от реални политически личности;

·      Официалната смяна на ръководството на режима и обусловената от външни фактори необходимост да се демонстрира политически плурализъм формират специфичен вакуум в политическото пространство, който дава възможност за агресивното навлизане на свръх активни, но не достатъчно качествени елементи;

·      Локалните елити не са структурирани и това предопределя хаотичното движение от тях към политическия елит и обратно;

·      Обществото като цяло, няма устойчива традиция в политическата ориентация и политическият избор.

Изброените по-горе фактори са само част от причините, които определят неавтентичността на политическият елит на трансформацията като негова основна характеристика. Тази му основна характеристика е пряко отражение на неавтентичния характер на реформите.

Политическият елит на режима се скри от обществото и назначи подставени лица, които да изпълняват ролята на политически елит. През всички години на трансформацията върхушката на режима е контролирала същинската част от неговия състав.

Много често представители на самият този елит, директно или индиректно признават или се позовават на неговата неавтентичност. В тази категория влизат прояви от уличния език на Евгений Бакърджиев, който смяташе, че и магаре да се сложи в листите на СДС - трябва да бъде избрано, през искрената почуда на Нейчо Неев – “Ега ти държавата щом аз съм вицепремиер” и се стигне до аристократично пренебрежителното послание на Симеон ІІ – “Избирате мен – другото (имената в избирателните листи) нямат значение” (за изборите 2001 г.). Пренебрежение, което беше повторено от Бойко Борисов през 2009, макар да не е аристократ.

Процесът на формиране на политическия елит на трансформацията в значителна степен се направлява и манипулира от трансформиращата се върхушка на режима. Изборите се осъществяват под въздействието на мощно финансирани манипулации, чийто резултат е назначаването на съставен извън контекста на обществения политически диалог списък от депутати. По време на режима в парламента бяха назначавани знатни доячки, тъкачки и прочее статисти, на които от време на време беше възлагано да прочетат написани им от други текстове. Сега в парламента се назначават метреси, които дори не си правят труда да прочетат каквото и да било. За някои фигуранти парламентът е убежище от съдебното преследване. Други старателно изпълняват възложените им роли. Както и по времето на режима политическият процес се движи от малоброен партиен актив – назначените да изпълняват главните роли. Вероятно бройката е малко повече от числеността на политбюро на партията от времето на режима, но това не променя същността на нещата.

Излъченият по този начин политически елит не е автентична еманация на локалните елити. Връзките с локалните елити са извън рамките на какъвто и да било обществен договор. Те са инцидентни и конюнктурни. Връзките с икономическият и интелектуалният елити са претоварени с домашна специфика и са далеч от нормите и правилата установени в традиционния свят. Взаимните влияния и доминации са небалансирани и по-често изразяват налагането на лични и тясно групови интереси.

Нарушен е и балансът на представителство на различните локални елити. Например присъствието на бивши и настоящи манекени в парламента, определено не съответства на тяхната обществена роля и влияние. От друга страна не е известно манекените да са решили някакъв проблем на своята професионална гилдия. Не е известно да са решили какъвто и да било проблем.

Същностната, основната характеристика на процесите на формиране на политическия елит в посткомунистическите години е, че в България не можаха да се развият и да се наложат автентичните политически личности. Хората с политическа визия от началото на 90-те не можаха да се организират в реални политически партии.

Десет години след старта на процесите проф. Николай Генчев [6.1] отбелязва:

“… в тази обстановка, в тази духовна атмосфера и политически климат не може да се появи завършен политик. Не може обществото да е болно, а този, който стои начело да е здравеняк и веселяк.”

За тези, които успяха да се наложат трайно в състава на т.нар. политически елит, Любен Обретенов [6.2] казва:

От днешна гледна точка обаче е ясно едно – за 17 години всички тези хора не положиха дори минимални усилия, за да се превърнат в истински водачи на нацията. Подпомагани от всеобщата апатия, те станаха политически евнуси, неспособни да формулират дори една читава идея.

Идейното безплодие е друга отличителна черта на политическия елит на трансформацията. Дори евроатлантическата интеграция не е проект на българския политически елит, а неизбежно включване в общия поток на събитията. По тази причина неговото поведение и практики са много подобни на тези на партийния елит на режима [6.3]

“И левият, и десният “елит” от 1990, съставен от сравнително млади и енергични хора днес категорично отказва да се раздели с ръководните си позиции във формирането на политиката.”

Идейното безплодие ражда и утопични мечти. Образец в това направление е неуморния генератор на ексцентрични идеи Соломон Паси. Той предлага [6.4]:

“... компютърът ще предлага различни, но равностойно добри решения, сред които информираният избирател да избере. Тук всеки избор е правилен и съществен, но безопасен. Изборите ще продължат да изпълняват психотерапевтичната си функция, защото както казва Монтескьо, демокрацията е душевното спокойствие на гражданите.”

Вярата, че може да съществуват множество правилни решения е утопия. Тя дори е логически противоречива, защото когато се избира между множество еднакви (с гарантирано еднакво добри последствия) неща фактически изборът е безсмислен. Вярата в многото еднакво добри решения е своеобразен връх на демагогията и популизма, с който ужким се бори Паси.

Демокрацията е душевно спокойствие на гражданите, но не се изчерпва с това. По-скоро неспособността на българския политически елит да възприеме демокрацията като нещо положително, го кара да изчерпва нейната роля и значение с психотерапевтичните ефекти.

Т. нар. преход беше замислен, стартиран, ръководен и реализиран от кланове с генезис в недрата на върхушката не режима. В годините на трансформацията абсолютно анонимни (формирани още във времето на режима) групировки оформиха видими за обществото образи, които разбира се са далеч от същността. Абсолютно контролирано се наложи конфигурация на групи лица, които твърде претенциозно се наричат политически партии. Разполагането на тези персони в политическата координатна система се определя единствено и само от прикаченият им етикет. Като възложена им роля, манталитет, поведение и обществено присъствие всички те са неразличими.

Ситуацията е описана много точно от първата жена Министър председател, в историята на България [6.5]:

“В страната просто действа една политико-икономическа олигархия, която унищожава всеки живителен сок и всеки ресурс.”

6.2. Легитимация на политическия елит

6.2.1. Двойственост на обществените нагласи

"... Най-лошият съветник е отрицанието. Зад всяко отрицание е скрито невежество"

Н. Рьорих

Ако годините на режима, по-точно последните му десетилетия са белязани от политическия виц, който осмива качествата на комунистическата върхушка, годините на трансформацията са белязани от едно гигантско, на пръв поглед необяснимо противоречие. Политическият елит е обект на постоянни и тотални негативни нагласи и въпреки това на всеки следващи избори се възпроизвежда почти непроменен като същност и качества. Могат да се приведат безкраен брой мнения, анализи и становища демонстриращи ширещият се обществен негативизъм спрямо политическия елит. Тук ще бъдат цитирани само няколко, които да очертаят контурите на картината.

Дори видни участници в политическия живот не щадят политическия елит. Николай Слатински [6.6], е строг в оценките си:

“… България 11 години се управлява от политически елит, който няма стратегия къде води страната. Той не е калкулирал в своите цели и амбиции България. Един гледа на нея като на средство за материално благоденствие. Друг като президента – като средство за бъдеща кариера, някъде в някаква хубава Европа, която го оценява него.”

Поетът Недялко Йорданов отказва да припознае свестен политик [6.7]

“Почти не познавам политик, който се е издигнал до общонационалното мислене, да не говорим за душевно благородство, почтеност и уважение към мнението на опонента.”

По свой начин вижда противоречието Йордан Величков [6.8].

“Избираме некадърни и ненормални управници (от кметове до премиери) – искаме нормално управление. Изпращаме във властта вместо в затвора, криминални особи – учудваме се защо държавата ни е престъпна, а ние – ограбени.”

Калин Донков [6.9] говори за сивотата на политическия елит.

“Преди да е станал посредствен политик, всеки от тях вече е бил посредствен в някоя друга област...”

Поетът Кирил Кадийски [6.10] е много по-безпощаден.

“Нашият политически елит не е никакъв елит, ами хора, които са дошли на власт, за да ударят кьоравото. Първата вълна неосъществени в БКП амбициозни типове се лансираха в СДС веднага. За да си осъществят амбициите. Втората вълна неудачници, неуспели да се лансират ни в БКП, ни в СДС, се лансираха в НДСВ. Обаче вече няма друга вълна, според мен.”

Въображението на стратезите на трансформацията обаче го опроверга. След НДСВ се появи нова вълна и вероятно ще има и други. Клановете на трансформиралата се върхушка на режима нямат намерение да допуснат нормални, свободни избори.

Генко Генков [6.11] отбелязва едно друго постоянно качество в българския политик – предателството.

“… при българският народ с неговата жалка история след Освобождението само мръсниците могат да правят политика. Сега стана истинското заробване на България, защото всички политици са предатели.”

Георги Константинов [6.12] също не вижда нищо добро в нашите политици.

“А нашият политически елит се състои предимно от хищни приспособленци, които се преструват на идеалисти ...”

През годините на трансформацията това отношение към политическия елит е константно. През 2008 г. проф. Димитър Чавдаров [6.13] казва:

“... в Народното събрание е събран елит от крадци и корумпирани милионери и целият народ знае, че тези хора са забогатели по нечестен начин. Как искаме при това положение да живеем в спокойствие, да има прилични закони, да не ни крадат…

Това е артикулираното отношение към политическия елит – от представители на същия този елит и от видни интелектуалци. Това повтарят и широките обществени слоеве. Говоренето обаче не отразява реалните житейски практики.

Това разминаване кара художникът Светли Русев, най-откровено се чуди [6.14]:

“Аз винаги си задавам този въпрос – защо си избираме такъв елит?”

Обруганият политически елит устойчиво се възпроизвежда на всеки следващ избор. По-голямата част от тези, които го критикуват раболепничат пред тези, които наричат мръсници и предатели. Мръсниците и предателите са на първите редове на юбилейни концерти и изложби, на бенефисите. Те, мръсниците и предателите връчват ордените и никой не се отказва от тези ордени. От средите на мръсниците и предателите излезе идеята да се възстановят титлите “Заслужил артист” и “Народен артист” и мнозина от “великите” критикари масово заблеяха в един неописуем хор на овчедушието.

В ежедневния разговор на широките народни маси, цитираните по-горе определения се употребяват като задължение. Когато се гласува в т.нар. тъмна стая всеки се прави, че е забравил, че не знае, че националният политически елит е точно толкова крадлив, лъжлив, алчен, продажен и т.н. и т.н., колкото е нацията като цяло.

Обществото е обзето масово от перверзната заблуда, че като обругава своите политици, по някакъв начин изплаква съвестта си.

Прикриваната двойственост на живота ни от времето на режима се трансформира в цинично демонстрирана двойственост. Това поведение води до отказ да се излъчи и припознае политически елит, към който да има еднозначно отношение. Проф. Крикор Азарян [6.15] обръща внимание на този проблем:

“През тези години през властта минаха и почтени, и можещи хора. Но въпреки това се наслои мнението, че политиците драпат за власт, за да оправят себе си, а не народа. Този нихилизъм да такава степен се е всмукал в съзнанието на хората, че симптоми като негласуването ще бъдат като нежен полъх. Всичко това има много сериозни последици – дори и когато се правят хубави неща, те не се възприемат, така както заслужават. Това обърква и самата власт: “Тоя па народ какво иска”. В крайна сметка се получава така – преминава се на червено, на зелено се стои.”

Проф. Георги Марков [6.16] смята, че нежеланието да се припознае автентичен политически елит е национална черта:

“… българите не обичат да ги управляват умни хора. Защото те дори да изберат някой, дори и министър, после му се подиграват. Казват: ей го, виж го, аз го знам какъв беше, знам какво представлява, и така се задявахме, но по този начин си проваляхме бъдещето.”

Във времето на режима имаше виц, който определяше Политбюро като луксозен старчески дом, но това не променяше лъчезарността на усмивките на хората, които манифестираха пред трибуната, на която бяха подредени членовете на същото това Политбюро. Трансформацията не промени двойнственото отношение на обществото към политиците – мразени и осмивани на думи, но обградени със страхопочитание и респект на практика. Тази двойственост гарантира тяхното възпроизвеждане като количество и като качество.

6.2.2. Омразата като форма на легитимация

“… мразеха го и желаеха смъртта му. Мразеха го още преди да дойде, мразеха го, докато беше там, мразеха го след като напусна и след като се разделиха един от друг и отидоха към самотата си, злобно отнасяйки със себе си омразата си като някакво свидно съкровище.”

Джоузев Хелър

Затвореността на елита поражда вътрешната омраза и ненавист. Както и при интелектуалния елит, така и при политическия елит омразата се е превърнала във форма на легитимация. Легитимация, която се осъществява чрез омраза вътре в рамките на елита и омраза спрямо обществото.

Политическият елит се легитимира чрез омразата, която обаче остава само на вербално ниво. Журналистът Илия Илиев [6.17] отбелязва неспособността или нежеланието ни да се прекрачи към нивото на действието:

“Политиците знаят, че са мразени, признават, че хората не искат дори да ги виждат и слушат. В същото време няма никакъв механизъм най-мразените да не се възпроизвеждат като народни представители. Мразените неизменно получават властта, за да я стоварват отново върху гърбовете на мразещите ги и върху главите на критикуващите.”

Не са по-лицеприятни омразата и взаимното охулване, вътре в рамките на политическия елит и спрямо локалните елити.

През първата половина на май 2003 г. Центърът за социални практики провежда семинар посветен на обсъждането на проблема за националните елити. Петьо Цеков [6.18] обобщава основните реплики чути на този семинар.

“Нямаме си елит. Някакви случайни хора, обикновено абсолютно неграмотни, пропълзяват някак си до върховете, пълнят си джобовете, докато експериментират върху нас, и точно заради тях преходът е хем свършил, хем трайно зациклил. Нямаме си лидери, които да ни преведат през пустинята. Имаме изкуствено създаден псевдоелит – никой не се вслушва в Константин Павлов, всички слушат чалга. Ако се появи някой свестен, или ще го обявим за луд, или ще го предадем, както направихме с Левски.”

Mислите изказани на този семинар са най-яркото доказателство за омразата вътре в националния елит. Хората събрани там освен, че имат претенцията да са част от елита, очевидно имат претенцията да са добре образовани. Тези им възвисени качества обаче, не им пречат да не могат да осъзнаят, че говорят против себе си. Това е патологията на българския елит от времето на трансформацията. Когато отделните негови групи говорят за другите те се поставят над реалността. Те са извън обществото с неговия нефелен (според тях) елит. Те са в някакво свое измислено пространство, което е модерно да се нарича виртуално.

Центрове, институти и организации подобни на цитирания по-горе непрекъснато кръжат около политическия елит. Захранват го с анализи и прогнози в по няколко сценария, които все не се сбъдват. Захранват го и персонално. Те ги учат как да говорят, как да пишат, как да се обличат дори. Роякът от подобни организации оказва съществено влияние върху формирането на общественото отношение спрямо политическия елит. Дълбоко неморално е тези организации да организират сборища, единственият резултат, от които е оплюване на политическия елит.

Негативизмът спрямо политическия елит се артикулира непрекъснато. Всички – поети, художници, журналисти, дори тези, които го съветват и се хранят само благодарение на това, че се умилкват около него – са не просто критични към политическия елит. Те направо го отричат. Това е двойствен морал пренесен директно от времето на режима, дори без каквато и да било трансформация.

Недоверието във властта е недоверие в самите нас. Ние сами не си вярваме и не искаме да си признаем, че не можем да излъчим по-свестни управляващи. Омразата се насажда от специфичната радиация, която излъчват отношенията вътре в рамките на елитите и помежду им.

Един от ярките примери на нетърпимост спрямо другите е проф. Николай Василев. В свое интервю [6.19] интелектуалецът, без всякакво притеснение заявява за политическия елит следното:

“- Да по управленските етажи е пълно с доносници и педерасти. И с неморално разбогатели типове. Това е. Това са трите кита на българския политически елит: сътрудници на ДС, сексуални сбърканяци и неморално разбогатели типове.”

Проф. Василев е не само уважаван интелектуалец, но и изявен политик в определен период от първите години на трансформацията. Неговото виждане, оценката му може и да зарадва някого, може дори да е истина, но не решава проблемите на българското общество. Това е омраза, която ни тласка в небитието. Насладата от подобна позиция е жив мазохизъм и означава само едно – всички ние сме такива, защото политическият елит е наша еманация.

6.3. Взаимоотношения с локалните елити

Най- сигурният начин да бъдеш излъган е да се считаш за по-хитър от другите.

Ларошфуко

Взаимодействието и комуникацията между политическият и локалните елити е обективно необходима. Тази обективна потребност се предопределя от факта, че различните локални елити отразяват и изразяват различни обществени интереси. Както беше отбелязано по-горе, обществото излъчва политическия елит посредством локалните елити.

Едни елити изразяват по-преки, по-материални интереси, други са свързани повече с духовното развитие и морала на обществото. Същността на държавното устройство и управление са такива, че едни елити трябва да водят по-пряк диалог със структурите на властта и респективно да поемат съответните отговорности. Други елити могат да водят диалога индиректно, чрез публичните си изяви, дори чрез творческите си внушения.

Във всички случаи обаче тези елите трябва да носят отговорността, че изразяват определени обществени интереси и идеи. Да бъдат отговорни за това, че имат зад гърба си обществено разбиране и подкрепа.

Политическият елит проявява различни реакции спрямо различните елити. Например, коренно са различни ценностните системи на политическия и интелектуалния елити. Що се отнася до бизнес елитът, то взаимодействията са по-плътни и взаимно проникващи.

6.3.1. Отношения и връзки с икономическия елит

“Ако видиш, че някой човек иска да се разпорежда не със самия себе си, а с други, ти знай, че той не е свободен.”

Епиктет- І-ви век от н.е.

По време на трансформацията, дискусиите и коментарите за взаимовръзките политически елит – икономически елит, по същество не излизат от рамките на въпроса - кое е по-първо яйцето или кокошката? В предходните части беше анализирано клишето, че върхушката на режима искала да превърне политическата си власт в икономическа. Всъщност тези два елита винаги са били взаимно проникнати.

Тринадесет години след смяната на ръководството на режима Адриана-Бела Белева [6.20] отбелязва един станал повече от видим аспект на взаимодействието между икономическия и политическия елити.

“Вече не политиците формират икономически групировки, а бизнесът създава и купува партии и парламентарни мнозинства”

Като видимост на процеса, констатацията на журналистката изглежда вярна и логична. Много други автори [6.21] правят тази очевидна констатация:

“Една от основните трансформации у нас бе превръщането на партиите в бизнес предприятия. След като публично неясни интереси овладяха в една или друга степен всички партии, осигурявайки за себе си облагодетелствани позиции, преминахме към следващата фаза – еманципация на бизнеса.”

Всички те отразяват същността само на механизъма на действие. Реалният проблем е, че взаимното проникване на политическия и икономическия елити е извън нормите на нормалното обществено развитие още при старта на трансформацията. Изкривяването е заложено в генезиса, както на политическия, така и на икономическия елит.

Във времето на режима неговата върхушка е едновременно политически и икономически елит. Това е един от основните резултати на криминалния процес наречен установяване на народно демократична власт. Необходимостта да се имитират реформи наложи разделение на формите на проявление. Едни трябваше да изпълняват ролята на политически елит, други на икономически. Връзката между изпълнителите на двете роли е генетична и толкова силна, че практически няма значение кой кого формира. И политическият, и икономическият елити на трансформацията са неавтвтентични служат на клановете на трансформиращата се върхушка на режима.

Това, което в началото на хилядолетието ни изглежда като нов момент, като завършен етап на промяната е само проявление на формата. Завършен е етап от метаморфозата – бандите от времето на режима вече са придобили видими за обществото форми. Тези форми директно участват в политиката. Поради своя генезис те не могат да участват, да влияят на обществения живот по друг начин. Завършен е важен етап на трансформацията. След дълги година на пропагандирани реформи, както и по времето на режима политическият и бизнес елит са в едно. Разликата е в това, че това единение се проявява в друга форма.

По времето на режима акцентът беше върху политическото формирование. Осезаемо за обществото беше формированието наречено Българска комунистическа партия. Зад доктринерските идеологически еквилибристики се криеха реални бизнес интереси. Но нито политическата практика, нито бизнес интересите бяха полезни за обществото.

Днес релациите са обърнати на 180 градуса. Осезаеми за обществото са бизнес групировките, а т. нар. политически партии се възприемат като техни дъщерни дружества, които продължават да спекулират с идеологията но не с комунистическата, а с демократичната. Създадени са различни бизнес и политически формирования. Връзките между тях са сложни и не еднозначни. Резултатът за обществото е същия. Както и по времето на режима, така и днес бизнес интересите и подчинените им политически практики не са полезни за обществото. Те все така са насочени към изсмуквани и разпиляване на националния ресурс. Криминалният процес продължава, макар да не се проповядва като официален, както по време на режима.

В годините на режима политическата доктрина не можа да осигури баланса на интересите на оформените вече бизнес банди и това предизвика необходимостта от трансформация. В годините на трансформацията, този необходим за просперитета на обществото баланс на интересите също не можа да се постигне. Надеждите се размиват една след друга. Царят предлаган като своеобразен външен фактор, който да катализира процеса на балансиране се оказа просто един изпълнител на възложена му роля. Подобен ще бъде и резултатът от най-новата надежда – Бойко Борисов.

Относно царят Ирена Минчева [6.22] отбелязва:

“За две години реална власт той успя да обедини елита, но срещу държавата.”

По-точно е да се каже, че елитът е обединен срещу обществото. В българското общество, в неговите елити не е постигнат баланс на интересите. Все по-релефно се очертава проблема за същността на интересите на групите и елитите в обществото. Тези интереси са премълчавани, прикривани, или в най-добрия случай не са ясно артикулирани в общественото пространство. Тази прикритост, тази тайнственост е резултат от факта, че локалните интереси са в крещящо противоречие с обществените интереси.

Престоят ни като пълноправен член в ЕС показа, че тези интереси са крещящо противоречие и с общоевропейските ценности.

Бизнес групировките и техните реплики във формата на политически партии са концентрирани единствено и само върху преразпределението. Никоя от тези групировки няма собствени независими от другите бизнес проекти. Всички те са се вторачили в приватизация и бизнес, които е свързан с изсмукването на бюджетни средства. Всичко е съсредоточено в една точка. Държавата обаче е бедна и това прави битките на групировките, битки на живот и смърт. Просто няма място за компромис, за баланс на интересите.

Обществото вече е възприело това състояние като неизбежно, като нормално. Възприета е позицията, че която и банда да надделее подобрение и просперитет няма да има. Бедността, безредието и насилието се колебаят с малки амплитуди около едно ниво, което не се променя от политическия избор. Играта на политически избори не променя нищо. Затова и участието в изборите е все по-вяло и неангажиращо. Стратегиите за оцеляване на нивото на широките народни слоеве не са свързани с политическия избор. Ако перифразираме казаното в едно шоу съвкупността наречена български народ оцелява но не живее като общество. Електоратът ходи на избори но не избира.

За всички е ясна т.нар. публична тайна, че политическият избор е рефлексия на моментната доминация на една или друга бизнес банда. Редуването на тези доминации не променя нищо съществено в живота на държавата и обществото. Положението е както по времето на режима – процентът на изборната победа на единствената партия с нищо не променяше живота в страната. И тогава и сега избраната стратегия за оцеляване е приспособяване към наложените условия. И тогава и сега обществото не намира в себе си сили да противостои на тези разрушаващи го процеси.

Силно изкривеното, небалансирано взаимодействие между политическият и икономическият елит неизбежно води до феодализацията на цели сектори от националната икономика. Ретроградният процес се пренася и на регионално ниво. Отражение на тези тенденции са опитите за пряко участие в политиката на регионални “величия” или формирования на икономически субекти.

Тоталният монопол на комунистическата олигархия се трансформира в олигопол на трансформацията.

6.3.2. Отношения и връзки с другите локални елити

Руши се и животът. От живота – не
от смъртта! – ме хваща страх,

Кирил Кадийски

Основният проблем на политическият елит от времето на посткомунизма е, че неговият състав не е излъчен от средите на утвърдени локални елити. Напротив значителна част от претендиращите да бъдат политическия елит на нацията са маргинали в своята среда. Те дори не са авторитети в родните си градове, в професионалната гилдия или друга някаква локална среда. Бидейки назначени в някаква политическа върхушка те започват интензивно да компенсират своя комплекс. Проявите на тези компенсационни стремежи са многостранни. Далаверата и трупането на материални блага е само видимата част на айсберга. Пък и подобна характеристика на се отнася само за политическия елит.

Ще си позволя да повторя цитираната по-горе мисъл на Калин Донков.

“Преди да е станал посредствен политик, всеки от тях вече е бил посредствен в някоя друга област...”

В същия ред на мисли Екатерина Йосифова [6.23] казва:

“… Тези писатели, които се пробваха в политиката, са си пак толкова добри, или толкова средни, колкото си бяха.”

За да насити компенсаторните си валенции самозваният политически елит се люшка между желанието да угоди на неформалните авторитети (с надеждата да бъде припознат от тях) и омразата и завистта към същите тези авторитети.

Дълбоката същност на стремежа към трупане на материални блага е желанието да се намери доминиращо място в съответния локален елит, да се компенсират несъстоятелните позиции в собствената среда. По тази причина махленски ритнитопковци и запалянковци стават шефове на спортни федерации, организират литературни и прочее културни конкурси, купуват си академични титли.

Далаверата и стремежът към уреждане на материалното състояние не е основният проблем на политическия елит на трансформацията. Той е превърнат в такъв от медиите, които упорито го натрапват като тема на обществения дебат. Същественият проблем е защо локалните елити припознават именно такъв тип политически елит.

Локалните елити, както и целокупният български народ имат двойствено отношение към политическия елит. От една страна, на вербално ниво е отрицанието, което беше отбелязано в предходните части. От другата страна е излъчването именно на такива хора от локалните елити към политическия елит.

Перманентната еманация на маргинали показва, че и локалните елити не са структурирани, не са устойчиви. Те също са комплексирани и причината за тази комплексираност е доминацията на неавтентичност в състава им. Отсъствието на адекватен критерий за принадлежност и качества на локалния елит се компенсира с прекомерна гъвкавост при взаимодействието с политическия елит.

Трансформацията е белязана от специфичен двустранен процес. Локалните елити у нас са слабо структурирани, без ясни критерии за принадлежност. В техният състав лесно се намират нагаждачи и прислужници, които по всякакъв начин търсят контакта със силните на деня, с изникналите изневиделица важни политически особи. Те ги канят, приобщават ги към средата, за която самите те са чужди, но така или иначе притежават атрибутите на принадлежността. Това състояние е наследено то времето на режима, когато партийната и професионалната кариери бяха взаимно свързани и обвързани. В годините на посткомунизма българското общество не можа да го преодолее. То остана в плен на един взаимен процес, който последователно обезличава както локалните елити, така и политическия елит. Методично и последователно се рушат и без това слабите връзки в обществото.

По времето на режима локалните елити се структурираха чрез измислени списъци. Взаимовръзките между локалните елити бяха блокирани. Обменът на всичко (мисли, идеи и позиции) се осъществяваше чрез тези, които съставяха списъците за принадлежност към съответните елити. В годините на посткомунизма дори не се появи тенденция за нормализиране на тези връзки. Елитите са раздробени и това не може да не рефлектира върху политическия елит и обществото като цяло. Това е една от причините обществото ни да не може да постигне баланс между интересите на различните групи. По тази причина обществото припознава политически елит, който обслужва клановете на трансформиращата се върхушка на режима. И по тази причина непрекъснато възпроизвежда разделение и безсмислени противоборства.

Локалните елити и най-вече интелектуалният елит на нацията не можаха да заемат полагащото им се място на фактор формиращ политическия елит. На лице е дисбаланс на влиянието. Процесът се доминира от икономическият елит. Дисбалансът е в разрушителна степен. Икономическият елит (с малки изключения това е трансформиралата се върхушка на режима) формира не само състава и характеристиките на политическия елит, но и силно влияе върху структурирането на локалните елити (пряко или чрез политическия елит). Под този натиск локалните елити масово се занимават с някакъв бизнес, с някаква далавера. Критериите за утвърждаване вътре в рамките на локалния елит са подменени с привнесени отвън, имагинерни бизнес критерии. Например профсъюзни лидери, вместо да се занимават с проблемите на наемния труд въртят бизнес, включително и такъв, на ръба на закона. Лидерите на националните сдружения на лекари, учители и прочее въртят бизнес с бензиностанции и други подобни съобразно конюнктурата. Преподавателите във ВУЗ търгуват с изпити и дипломи. Социолози, претендиращи да са морален съдник се занимават с голф игрища и проявяват съмнителни апетити към обществени недвижими имоти.

Така локалните елити, както и по времето на режима са затворени общества от особен тип. При режима влизането и излизането от тях ставаше съгласно санкционираните от върхушката на режима списъци. Сега тези процеси се дирижират от далаверата около която се е консолидирал съответния елит.

Нито един интелектуалец не се самоопредели, не избра пътя на професионален политик. Тези, които бяха допуснати устойчиво в политическите среди са от постоянното присъствие от времето на режима. Те си бяха партийни секретари, депутати и прочее активисти на режима. Нито едино ново лице не беше допуснато в “освежителния” списък на трансформиращата се комунистическа олигархия. Най-големият и практически единственият резултат от началния етап беше, че определена група интелектуалци оповестиха своите политически симпатии. Те обаче не бяха последователни и бързо се отдръпнаха не само от политиката, но и от каквото и да било деклариране на политически позиции.

И зад обществената хиперактивност и зад заявяваната “гнусливост” към политиката, се крие вторачването на националния интелектуален елит единствено и само в собствените проблеми. Това не дистанциране от политиката. Това е дистанциране от обществото.

Икономическият елит не изпитва балансиращо противодействие в своите обществени практики. Бизнесмени или техни групировки отдавна са разширили кръга на своето влияние извън чалгата, спорта и конкурсите за красавици с мокри фланелки. Без да са се превърнали в меценати, те все по-често определят литературни и театрални награди. Определят кое е наука и кое не. Контролът над обществото е тотален.

6.4. Деструкция на елитите и тяхното криминализиране

“Здраво сграбчили властта с чисто ленинска упоритост, те няма да допуснат никаква друга промяна освен смяната на старата мафия с нова.”

Виктор Суворов

Тоталното доминиране на икономическия елит нарушава балансите в обществото до степен на пълна деструкция на политическия и локалните елити на обществото. Този дисбаланс предопределя деструкцията на цялото общество, защото е в сила баналната житейска истина – “не всичко е пари”. Природа е изградена така, че човешките същества имат необходимост и търсят и други форми на себеизява и реализация, извън простото трупане на пари.

Шумните и агресивни ерзац либерали от времето на трансформацията трябва да разберат, че не всичко в човешкото общество може да се подреди чрез механизмите на пазара. Напротив, както всичко тотално, така и тоталния пазар и тоталното господство на бизнес елита са разрушителни.

Все по-осезателно се чувства разрушителното влияние и проникване на преки икономически интереси в ценностната система и критериите на интелектуалния елит на нацията. Още по-пряко и разрушително е влиянието върху локалните елити. Например образованието и здравеопазването вече са лишени от собствена ценностна система. Лишени са и от авторитет и влияние в обществото.  В обществото интензивно се формират преразпределителни елити, които добиват все по-силно влияние и на практика предопределят всички обществени процеси.

Формирането на преразпределителни елити неизбежно води и до тяхното институционализиране. Обикновено бандитския свят създава свои, неписани закони. Изработва се система за издаване на присъди и система за тяхното изпълнение (това не винаги означава взривове и убийства. Изолиране, цензуриране, недопускане до медийна изява също са част от арсенала). За разлика от държавните правозащитни и правораздавателни системи, системата на бандитите не е ясно очертана. Променя се динамично, като промените са налагат от гледна точка на силата и моментния интерес. В такива условия политическият и икономическият елити са се слели в орди на преразпределението. Мария Сотирова [6.24] формулира явлението по следния начин:

“Позициите в управлението и политиката вече не са мисия, кауза, обществено призвание. Те се превърнаха в част от комерсиалната битка за разпределението и преразпределението на блага чрез лостовете на властта.”

Метастазите се разнасят сред локалните елити. Това, че сред лекарите има търгаши, чийто морал е далеч от принципите на хипократовата клетва отдавна е публична тайна. В средата на 2008 г. стана и официално известна дълго потулваната “тайна”, че в българските висши учебни заведения се продават изпити и дипломи дори [6.25], [6.26], [6.27].

Когато светът на бандитите и този на държавата, този на обществения договор са разграничени в достатъчна степен, отношенията между двете структури са ясни. Институциите на обществения договор защитават интересите на обществото и светът на бандитите е затворен вътре в себе си, в приемлива за обществото степен. Когато обаче това разграничение е недостатъчно, или казано по-пряко, когато институциите на обществения договор работят, делят бизнес и имане с институциите на бандитския свят, нещата стават трагични. Размиват се границите на двата типа институции. Не важат законите нито на гражданския договор, нито тези на подземния свят. Държавата се превръща изцяло в бандитска.

Калин Донков [6.28] характеризира това състояние по следния начин:

“Днес подземния свят е на най-високите етажи, той е ВИП-ът на живота. Мирише хубаво и хубаво се похапва, заради черния хайвер там се събират убийци, знаменитости и политици.”

Криминализацията на елитите става все по-видима. Вече всичко в страната ни е мутренско. Точно като мутрите и политиците идват от никъде и се връщат пак там. При комунизма имахме комунистически мутри. Сега прилагателното отпадна и всичко е само мутри. Отново имаме тотална власт – на мутрите. Клановете са същите, но вече трансформирани. Обслужващия персонал също е трансформиран и все така се върти около върхушката. Низовите партийни секретари и прочее профпредседатели са заместени от мутрите – в политиката и на улицата.

Люба Манолова [6.29] обрисува реалността по следния начин:

“13 години в политическия елит на България гравитират едни и същи лица, с малки изменения. Убийствата не спират, грабежите ескалират и всичко остава безнаказано, връзката подземен свят – политически върхове и магистратура става все по-крепка.”

Нелегитимните отношения между политическият и бизнес елитите е основен ресурсен източник за процесите на перманентната подмяна, при които днес едни са добрите и припознати от властта, но утре те стават лоши, а вчерашните лоши стават добри или пък се появяват съвсем нови лица на добрите. Това обслужва определени лични и тясногрупови интереси. Независимо от това, коя банда е на власт, властта няма желание, легитимно, чрез институциите на обществения договор, да дефинира кои са лоши и кои добри. Очевидно е желанието на моментния лидер, той да прилага "правото" на съдник от последна инстанция. Жан Виденов говореше, в своята си лексика, за чорбаджии - изедници. Иван Костов пък натъртено подчертава, че е конституционно избрания премиер, с което се опитва индиректно да защити претенцията си да бъде изговарящия най-висшата истина. Подтекстът на двете поведения е един и същ. И двте изказвания и двете визии пледират за това, че само техните банди са добри - другите са чорбаджии - изедници или каквото ще и да е друго, което те не харесват.

Срастването на политическият елит с престъпниците неизбежно води до отказ от институционално противодействие на престъпността. Това срастване Стоян Костадинов [6.30] отбелязва по следния начин:

“Проблемът е в това, че границата между правоохранители, престъпници от всякакъв калибър, административни и политически лица се разми. Никой не каза как се финансират политическите партии, откъде дойдоха парите за РМД – приватизацията и къде отидоха комисионните от големите сделки по раздържавяването.”

Никой не е казал, но и никой не е попитал достатъчно настойчиво. Въпросите висят във въздуха и не преминават границата на интелектуалното мрънкане.

Друга проява на хаоса породен от преплитането на институциите на обществения договор и тези на бандиттите е международното бандитско сътрудничество. То се проявява в две насоки – интернационализиране на мафиотските структури и появата на паралелна външна политика.

Например за интернационализирането на мафиотските структури, представителят на сръбските служби Душан Михайлович [6.31] отбелязва:

“През последните години и до момента българските и сръбските престъпници изключително добре си сътрудничеха. Бих казал дори, че имаха братски отношения и заедно вършеха своите престъпления, заедно осъществяваха контрабандата на акцизни стоки, на наркотици, на оръжие и изобщо на всичко, с което си докарваха големи печалби.”

На фона на това съмнение едва ли има основания да се съмняваме, че положението е подобно с мафиите на всички бивши братски социалистически страни. Това са процеси, които не могат да се организират и реализират без активното сътрудничество на политическия елит.

Политиката на ограничен суверенитет от времето на режима се трансформира в паралелна външна политика. Освен официалната политика, която в един период сполучливо се определяше като "политика на разголените колена", се забелязва и друга външна политика – тази на участие и намеса в международните далавери. Паралелния тип външна политика на този етап е предимно двустранна и се осъществява с държави, който са близки до хаотичното състояние на България. Блестящи примери са газовите договорености от Луканов, през Бакърджиев та до Георги Първанов [6.32]. Подобни са и проектът "Горна Арда" на Иван Костов, петролната афера със Саддам Хюсеин, опожаряването на горите с цел да се захрани с дървесина икономиката на съседна страна, нерегламентирани сделки с оръжие и т.н. и т.н.. Главни действащи лица в паралелната външна политика са мутри на режима, които по време на неговото официално властване са правели мръсен бизнес, наричан тогава износ на революция.

По-труден е анализът на паралелната външна политика, когато става дума за мултилитералните отношения. Аспектите на проявление тук се изразяват в това, че зад лозунгите и демагогските фрази (например тази за цивилизационния избор) стои друг възглед - този за личната и тясно-груповата изгода. Това е полето на най-силно прегрупиране и най-силно противоборство. Същинската евроинтеграция никога не е била на дневен ред. На дневен ред са само парите от европейските фондове. Тези проблеми ще бъде дискутирани по-обстойно в гл. Х.

В наложената криминална обстановка народът е тероризиран от преразпределителните банди. Перманентния терор е главният фактор, който определя стратегията за оцеляване. Доминиращата част от хората, практически с изключение на аутсайдерите, живее в перманентно лутане между официалните и подземните институции. Двата обществени слоя (този на преразпределителните банди и този на оцеляващите хора) се пронизват един друг гато редовете и колоните на една матрица. Всеки гледа да се присламчи към бандичката, която е силна. С това присламчване, хем гледа да отскубне максимално за лични облаги, хем гледа да не се обвързва прекалено много, за да може при очакваната нейзбежна промяна да се мигрира към друга банда. Моралът е сринат тотално. Няма отговорност, няма лоялност, няма съпричастност. Непркъснато се помпа една пагубна илюзия - илюзията, че сме надхитрили някого, че сме спечелили нещо. Илюзията е пагубна, защото розовия облак, който създава тя ни прави нечувствителни към личната ни деградация, не ни дава възможност да осъзнаем, че сме съучастници в разширяването на убийствения хаос. В този хаос преразпределителните банди са инструмент на насилието, който се ползва от клановете на трансформиралата се върхушка на режима, докато за широките народни маси, участието в преразпределението е стратегия за оцеляване.

***

Основна характеристика на политическият елит на трансформацията е неговата неавтентичност. Това заедно с двойственото отношение на обществото и неспособността на локалните елити да изпълнят своята мисия води до интензивно формиране на преразпределителни елити, които на практика предопределят всички обществени процеси.


Цитирани източници:

6.1.      Милена Бойчева, Проф. Николай Генчев не дочака новото ни възраждане, Монитор, 23 ноември 2000, стр. 18

6.2.      Любен Обретенов, Синдромът на вродената политическа импотентност, Сега, 13 септември 2006, стр. 11

6.3.      Теофан Германов, Окопаването във властта лиши управляващите от представителност, Монитор, 05 август 2006, стр. 13

6.4.      Соломон Паси, www.? - демокр@ция, Капитал, 24 ноември 2007, стр. 36

6.5.      Валерия Велева, Ренета Инджова: Светът ни се смее, че имаме 240 партии, Труд, 05 януари 2001, стр. 9

6.6.      Майя Янкова,Николай Слатински: Играта на политика стана някакъв келепир, Сега, 06 декември 2000, стр. 10

6.7.      Даниела Добрева, Недялко Йорданов: Предназначението на изкуството е да бъде вечна опозиция на властта, Монитор, 10 февруари 2002, стр. 12

6.8.      Йордан Величков, Какво мори електората, Монитор, 29 октомври 2003, стр. 11

6.9.      Ива Йолова, Калин Донков: ВИП-ът ни е подземния свят, Труд, 14 декември 2003, стр. 7

6.10.    Бойко Ламбовски, Кирил Кадийски, Румен Леонидов: Елитът първо да лежи в затвора, после да управлява, Сега, 30 декември 2002, стр. 10

6.11.    Руен Руенов ,Генко Генков: Трябва ни национално съзнание както по турско, по времето на Караджата, Пари, 03 януари 2003, стр. 23

6.12.    Георги Константинов, Вкусихме от тъмните елексири на демокрацията, Труд, 15 март 2003, стр. 12

6.13.    Петя Бахарова, Проф. Димитър Чавдаров: Българският политик е абсолютно агресивен, монитор, 05 юли 2008, стр. 11

6.14.    Елена Кръстева, Светлин Русев: Застрашени сме да станем нация на доизживяване, монитор, 24 юни 2003, стр.13

6.15.    Елена Кръстева, проф. Крикор Азарян: Напук на целия свят ние все минаваме на червено, Монитор, 31 декември 2005, стр. 21

6.16.    Светлана Белоусова, Проф. Георги Марков: Ние не обичаме да ни управляват умни хора, Пари +, 20 януари 2001, стр. 13

6.17.    Илия Илиев, Преходът удави капитализма у нас, Монитор, 03 юни 2003, стр. 11

6.18.    Петьо Цеков, На върха на хранителната пирамида, Сега, 15 май 2003,стр. 13

6.19.    Станимир Въгленов, Проф. Николай Василев: Гарантирам: 3-ма от 12 дисиденти не бяхме от ДС, 24 часа, 09 ноември 2002, стр. 14

6.20.    Адриана-Бела Белева, Бизнес битки кипят зад паравана на партиите, Банкеръ, 19 октомври 2002, стр. 12

6.21.    Андрей Бунджулов, Кризата на политическото представителство, Сега, 02 април 2005, стр. 11

6.22.    Ирена Минчева, Лидери на съборена държава,Монитор, 11 януари 2003, стр. 15

6.23.    Бойко Ламбовски, Екатерина Йосифова: И гнусенето от политиката е поза, Сега, 29 януари 2001, стр. 13

6.24.    Мария Сотирова, Българинът е за социална справедливост в корупцията, Монитор, 27 ноември 2003, стр. 11

6.25.    Таня Петрова, Платените изпити в УНСС - корупция или инвестиция в глупостта?, Сега, 28 юли 2009, стр. 9

6.26.    Стела Стоянова, 5 бона за дубльор на изпит за висше, Стандарт, 30 юли 2009, стр. 17

6.27.    Ирина Ценкова, За двеста марки и едно прасе, Капитал, 01 август 2009, стр. 32

6.28.    Ива Йолова, Калин Донков: ВИП-ът ни е подземния свят, Труд, 14 декември 2003, стр. 7

6.29.    Люба Манолова, Мафията цъфти в България, Монитор, 28-януари-03, стр. 11

6.30.    Стоян Костадинов, Борбата с престъпността има и морално измерение, Пари, 09-февруари-2001, стр. 15

6.31.    Тодор Пройчев, Душан Михайлович: Българските и сръбските мафиоти имаха братски отношения, Монитор, 29 септември 2003, стр. 13

6.32.    Георги Първанов, Националното съгласие е условие за енергийната ни сигурност, Труд, 14 май 2009, стр. 16