VII. ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

7.1. Въведение

7.2. Обществени нагласи към лявото и дясното

7.2.1. Бедността – желана и неизбежна

7.2.2. Нетърпимост към богатството

7.3. Отсъствие на носител и на потребност от дясна политика

7.3.1. Доминация на левите възгледи

7.3.2. Отсъствие на потребност от дясна политика

7.4. Спекулативен характер на политическия избор

7.5. Преразпределителни процеси във времето на трансформацията

7.5.1. Основни характеристики

7.5.2. Преки преразпределителни функции на държавата

Бюджетна политика

Данъчна политика

Държавните поръчки

7.5.3. Условия за икономическа активност

Институционална среда

Цена на търговските сделки

Защита на собствеността

Свободна конкуренция

Свобода на икономическите обекти

7.6. Политическите партии на трансформацията

7.6.1. Кратка ретроспекция на развитието на партиите и държавното управление

7.6.2. Трансформацията БКП - БСП

БСП и властта

Трансформация на социалната база на БСП

7.6.3. СДС с главна поддържаща роля в трансформацията

7.6.4. НДСВ с временна поддържаща роля в трансформацията

7.6.5. Краткотрайни изпълнители на второстепенни поддържащи роли

7.6.6. ДПС – с главна роля зад кулисите

Предистория и условия за възникването на ДПС

Същност на проекта "ДПС - Ахмед Доган"

Генезис и взаимовръзки с другите политически субекти

Мащаб на властовите позиции

Неавтентична политическа идентификация

Етническия мир - митове и реалности

7.6.7. Проектът ГЕРБ - апотеоз на народняшкия популизъм

7.7. Еднополюсна политика с много партии – ОФ модела на трансформацията

7.8. Заключителни бележки


VII. ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

7.1. Въведение

“Самият факт, че тези вкусове на интелектуалеца намират по-голямо удовлетворение в теоретичните конструкции на социалистите, се оказа фатален за влиянието на либералната традиция.”

Фридрих Хайек

Анализът или дори само обсъждането на процесите на трансформацията не са възможни без да се засегне темата за политическите нагласи в обществото и наложената в годините на трансформацията политическа система. През целият период, тези нагласи се интерпретират, разполагат и анализират в класическата политическа координатна система с два крайни полюса - ляво и дясно. Тези полюси обаче така и не се появиха в автентичен вид. В същото време безброй партии претендираха да бъдат в политическия център, но и той не се състоя. Разполагането на субектите в политическата координатна система остана само в сферата на словесната еквилибристика и политическите спекулации.

Самите понятия “политическо ляво” и “политическо дясно” са предмет на постоянни спекулации, които блокираха естественото структуриране на политическото пространство. Блокираха възможностите за налагане на нови политически и управленски практики. Дясното остана само на думи, а от революционното ляво на режима се премина през ултра ляв политически хаос за да се наложи олигархична политическа система.

На фона на непрекъснатото говорене за лява и дясна политика, годините на трансформацията са доминирани от леви политически и управленски практики. Българското общество не прояви потребност, мотивация и разбира се желание за прилагане на други политически практики. Същинско дясно никога не е предлагано на избирателя. Тези които се предлагаха за център също не бяха автентични и не бяха възприемани като такива. Гласуващите за етикета дясно в основната си част бяха с лява менталност. След изборите през юли 2009 г. воден от илюзията за политическа промяна Валери Найденов [7.1] е загрижен за левите настроения на българския народ:

Сега драмата пред българската публика е друга - къде ни е лявата партия? Тези, които не гласуват, това чакат. Тези, които гласуваха за ГЕРБ, РЗС и "Атака", а дори и СК, също искат това, макар и да не го осъзнават.

В условията на претенции за осъществяване на реформа и преход към пазарни икономически отношения, отнасянето на политическите поведения и действия към лявото или дясното на политическото пространство се предопределя главно от икономическата политика. Това е и основната разлика спрямо обществата с установени пазарни отношения, където обществените поведения и практики имат превес при разполагането в политическата координатна система.

Идентификацията на икономическата политика и разполагането на тази политика в някаква координатна система се осъществява като се изхожда от съпоставянето на икономическа ефективност спрямо индивидуалната свобода, социалната справедливост и закрилата на естествените жизнени основи. В зависимост от доминиращата в обществото ценностна система превес се отдава на определен елемент. Важно е да се отчита относителността на понятията “ефективност” и “справедливост”.

Икономически системи, които не позволяват пълно разгръщане на творческите сили на индивида, които не предлагат достатъчни стимули за работа и допускат стопански дейности извън описаните по-горе схеми, водят до трайно увреждане на трудовата култура на населението и обедняване на обществото като цяло.

В един много продължителен период икономическите действия не излизат от рамките на преразпределението. Това и небалансираното смесване между политиката и икономиката в посткомунистическа България размива и обезсмисля опитите политическия живот в страната да се разположи в някаква координатна система.

7.2. Обществените нагласи към лявото и дясното

“Самоназначили се елити без традиция наистина се позовават на стари ценности, но се занимават преди всичко с това да насочат едно ново богатство в малко джобове.”

Ралф Дарендорф

Ценностната система на обществото определя настроенията спрямо лявото и дясното в политиката. В годините на трансформацията елитите на българското общество не успяха да наложат общо приета ценностна система. Не успяха да формулират ясни критерии за справедливост. В резултат в жизнените стратегии доминира оцеляването. А стратегиите за оцеляване са конюнктурни. Такова е и възприемането на лявото и дясното в политиката и спекулациите около тях. На практика участието в изборите не е израз на политически избор, а проява на настроения и ориентации спрямо моментната конюнктура.

7.2.1. Бедността – желана и неизбежна

"Робите трябва да са равни: разбира се, без деспотизъм не е имало и няма нито свобода, нито равенство, но вътре в стадото равенството е необходимо .."

Фьодор Достоевски

През всички години на т.нар. преход, политическият живот в България е доминиран от леви политически настроения. Настроенията спрямо управляващите и резултатите от изборите се определяха от бедните и гладните или в най-добрия случай от неудовлетворените от материалния си статус. Последното е специфично явление за бедните страни, където масова практика е материалния статус да се измерва с този в развитите страни. Това определено не е политическо настроение или позиция, но има отражение при политическото гласуване.

Това не е класическото ляво настроение, при което масите търсят политическо решение, политически избор с очакването на възможности за подобряване на социално-икономическото им състояние. Гласуването у нас никога не е било избор между лява и дясна политика по две причини. Първо на избирателя никога не е предлагана дясна политическа програма и второ, обществото като цяло е проникнато и доминирано от леви идеи. Тези, които се мислят за десни са малцинство, а истински дясното мислене (не само повтаряне на заучени клишета) е изключително рядко.

Левите настроения в България обхващат доминираща част от социалните слоеве, като акцентът е насочен към равенството в бедността. От държавата не се изисква да създава условия, а да реализира преразпределителни функции, като съблюдава споменатата по-горе абстрактна справедливост. Всички претенции към държава се резюмират в разбирането, че тя е длъжна да осигури на всеки рамката на неговото лично разбиране за справедливост. В общество с трайно нарушена историческа традиция, съвкупността от личните схващания за справедливост е механичен сбор и на практика поражда хаос.

Погрешно и спекулативно е да се твърди, че тези нагласи са резултат от комунистическото управление. Напротив. Режимът беше възприет сред широките обществени слоеве именно защото неговите спекулации бяха в синхрон с тези нагласи.

Проблемът е в това, че обществото, като цяло или чрез своите елити в частност, не е заявило критериите за справедливост. То е наясно, че страната ни е бедна и колкото и да са силни преразпределителните функции на държавата, животът на обикновения човек не може да стане чувствително по-богат. Това, което се иска от държавата е да осигури еднаквата бедност. Разбирането за справедливост като равенство в бедността е някакъв негласен, не заявен ясно критерии. На думи всички са за подобряване на материалното състояние, но в практиката се придържат към споменатия критерий. Бедността се е превърнала в символ на морална гордост. Това е преобръщане на нормалните ценности и води до морална деградация. Андрей Слабаков [7.2] много точно отбелязва:

“От бедността по-голям порок няма, защото тя съдържа всичките пороци в себе си. Човек слиза на нивото на чистото оцеляване и става все по-малко човек. Превръща се в скот. Тогава всякакви стойности изчезват. Защото моето дете е много по-важно от всичките европейски или азиатски ценности, взети заедно.”

Едновременно с тези нагласи се затвърди, особеното отношение към бедността от времето на режима. Бедността се свързва с неспособността да се нарушават законите, да се нарушава прокламирания ред в обществото. Учителите не могат да постигнат добро материално състояние със своя труд и затова създават паралелната образователна система на частните уроци. Уменията на лекарите също не им гарантират материален просперитет и затова те искат плащане на ръка. Това са меките форми на паралелното стимулиране. В българското общество трайно е залегнало схващането, че не само богатство, а дори простото добро материално състояние не може да се постигне с труд, а само и единствено с кражби и измами.

Разбирането, че спазването на законността и реда в обществото не дават възможност за нищо друго освен за бедност показва възприемането на самият обществен ред като равенство в бедността, което е ултраляв нихилизъм. Отречени са основни човешки ценности.

Такова обществено възприятие е трансформация на до болка познатото ни от времето на социализма отношение към системата на привилегиите. Официално всички бяха срещу този “недостатък на социализма”, но явлението се разпространяваше все по-масово и все по-дълбоко в обществото. Животът беше едно непрекъснато търсене на връзки, които дават възможности за ползване на привилегии. Върхушката на режима беше измислила дори наследяване на своите привилегии. Умни бяха само тези, които боравеха добре с връзките си. Само те бяха почитани творци, способи професионалисти и т.н. и т.н. Отсъствието на връзки беше пълна жизнена неудача. Хората без връзки нямаха особени шансове за реализация. Достатъчно е да си припомним, уж шеговитата клетва - "да ти умрат връзките дано!"

По време на трансформацията участието в далаверата стана необходима жизнена практика. Връзкарството плавно премина в корупция. Необходимостта да имаш връзки беше заменена от необходимостта да знаеш на кого, колко и как да дадеш. Привилегията е заменена от прякото заплащане с пари.

Когато трябва да се демонстрира демократичност, управляващите, които и да са те не могат да удовлетворят такива настроения и искания. Въпреки това всички спекулират именно с тези интереси. По тази причина, независимо какъв етикет за политическа идентификация са си харесали, ляв или десен, те са обречени на неуспех. Управленския мандат на всички започва претоварен от свръхочаквания и завършва с неудовлетвореност от неспособността да се гарантира равенство в далаверата. Затова всеки следващ избор е своеобразен опит да се открие този невъзможен “философски камък”, това своеобразно "перпетуум-мобиле".

7.2.2. Нетърпимост към богатството

“Частната собственост, семейството, религията, нацията – всички тези институции бяха обект на непрестанни нападки през последните два века с неизбежните катастрофални последици от това. В края на краищата става въпрос за една война, която се води от два века насам срещу индивида, неговите права, достойнство, независимост от един жаден за власт елит ...”

Владимир Буковски

Възприемането на бедността като естествено, нормално състояние, е свързано с нетърпимост към богатството. Тази нетърпимост е изострена до крайност. Всяко богатство бива обявявано за престъпно. Доброто имотно състояние лесно се използва за политически спекулации. Широко разпространение намира схващането, че богатството е еднозначно свързано с далаверата. Знакови интелектуалци са дълбоко убедени в това [7.3]:

“Богатството винаги върви под ръка с мерзост, с кражба, с лъжа и измама. То не позволява да има такива добродетели, каквито на нас ни се иска.”

Същността на проблема е в това, че неприязънта към далаверите на елита не е отрицание на самите далаверите, а ропот срещу ограничаване на възможностите за участие в далаверата. Артикулираната неприязън към богатството, също както и искането за равенство в бедността е желание за равнопоставеност в далаверата.

Кольо Колев [7.4] анализира данните от едно изследване свързано с отношението към богатството и богатите. Специално за привържениците на СДС, претендираща да бъде единствената дясна партия, данните сочат следното.

“Много често за привърженика на дясната партия (СДС – б. К.В.) богатият е алчен мръсник, който краде от залъка на бедните, безкрайно съмнителна е въобще неговата полза за обществото, не би било зле да се направи една бърза “експроприация на експроприаторите”.

За над една трета от седесарите е недопустимо въобще да има бедни и богати, а ако става дума за много бедни и много богати, против се обявяват вече две трети. Всеки четвърти се обявява за нова национализация на икономиката, близо 40% се чудят дали не би било по-добре да се върне системата отпреди 10 ноември 1989 г.”

При подобни настроения не може да има автентичен десен политически избор. Не е възможно провеждане на автентична дясна политика. Вярно е, че на изборите печелят партиите, които са подкрепени от хората с много пари, но това не е десен политически избор. Просто в България хората с много пари не са богати. Обществото не е легитимирало богатите хора и затова десният политически избор е невъзможен. Политическият избор е манипулиран и на практика се легитимира една ултра лява олигархия.

7.3. Отсъствие на и носител и на потребност от дясна политика

“Те заговориха за такива новости като “цивилизация”, а всъщност бяха добавили само щрих към робското си положение.”

Тацит

7.3.1. Доминация на левите възгледи

Със сигурност до четири неща довежда Социалният

прогрес

При собствения си бълвоч се връща Песа.

Нереза пак в локвата ляга.

А на глупака пръстът изгорен, макар и в бинт,

отново към Огнището посяга

И след като се случи, нова грандиозна ера се захваща,

Където всекиму се плаща, за да преживява,

ала никой зарад греховете си не плаща.

И както ясно е, че със вода се мокрим, а със огън се горим,

Така е ясно, че с терор и кръв при нас ще се завърнат

боговете от Олимп.

Rudyard Kipling

Дълбоката, същностната причина за разпада на формациите претендиращи да бъдат припознавани като десни е липсата на потребност от реална дясна политика. Отсъства обществена прослойка, която да поддържа провеждането на дясна политика. Тези, които управляваха с етикета “дясно” просто пропуснаха шанса да създадат условията, които формират устойчива обществената прослойка, която от своя страна да поддържа консолидацията на автентичните десни политически сили. Те просто провеждаха лява политика.

Писателят Дончо Цончев [7.5] е безпощадно откровен:

Това измислено дясно в държави като нашата ще си остане измислено. Ние сме бедни страни. Лявото пространство не може да падне от мода – като философия и социална политика.

Политологът Антоний Гълъбов [7.6] споделя подобно мнение:

“В момента публичният дебат е съсредоточен върху това дали да се спазват законите, дали всички сме равни пред тях, дали правим държава или продължаваме да живеем в хлабав племенен съюз, който зависи от съгласието между вождовете на няколко клана. Затова спорът за автентичните основания на дясното у нас изглежда някак отвлечен и безсмислен.”

Епизодичните, спорадични и не рядко случайно предприемани либерални управленски мерки, увисваха извън обществения контекст и не се реализираха до край, защото отсъства обществена група, която да е заинтересована от осъществяването на подобни мерки.

Обратно, левичарската демагогия намира радушен прием в обществото и най-вече сред интелектуалния елит. Ярък пример за това е т.нар обществена дискусия по предлагания от министър Петканов Закон за конфискуване на имуществото придобито от престъпна дейност. Освен, че е юридически абсурден, този закон не изяснява как ще се осигури обществената полза от конфискуваното имущество. Следователно няма социални групи (може би с изключение на тесен кръг държавни чиновници), които да са заинтересовани от приемането и прилагането на подобен закон. Обществото се радва на подобни мерки без да си задава въпроса – кой ще притежава отнетите скъпи къщи, автомобили и други лъскави неща.

Абсурдните, утопичните желания не говорят за нищо друго освен за леви настроения. Положителните обществени нагласи към подобен закон, при отсъствие на социални слоеве заинтересовани от неговото прилагане показва само и единствено колко дълбоко в нашето общество е проникнало чувството, потребността, желанието за някакво имагинерно отмъщение.

Между 8 и 20 април 2004 г. НЦИОМ провежда изследване, в което са анкетирани 399 мениджъри и управители на фирми. Според авторите на изследването  77.1% от анкетираните смятат, че няма никакво значение коя политическа сила е на власт [7.7].

Този резултат може да свидетелства за две неща – или наистина бизнесът е станал независим от политическите сили или управлението на страната не зависи от политическите сили и затова на бизнесът му е все едно, коя от тях ще се води на власт. Въпросът за ляво и дясно управление въобще не стои пред икономическите субекти. Те са наясно, че практиките на взаимодействие с властта са едни и същи, независимо с какъв етикет се закичила управляващата партия.

Неоспорим факт е, че накичените с етикета “десни” политически формирования не са предложили реален десен проект. Състоянието им е такова, защото обществените нагласи са униполярни и няма потребност от десни политически сили. Планът на трансформация имаше потребност от измислени десни политически формирования и ги произвеждаше интензивно. Собствениците, капиталистите произведени от трансформацията не се нуждаят от десни политически сили. Тяхната система е еднопартийната. Униполярният политически модел напълно устройва трансформиралата се върхушка на режима. По тази причина политическият проблем на деня е как да се маскира наложеният ОФ политически модел на победилата трансформация за да изглежда като нормално, приемливо за Европа политическо пространство. Със закономерна цикличност на сергията се предлага поредния “десен” лидер, който да бъде качен в кабината на влака но с гаранция, че няма да пипа копчетата.

Например за формированието ГЕРБ, Георги Иванов [7.8] отбелязва:

“проблем е ясната дясно-центристка идентификация на ГЕРБ – стилът на говорене и поведение, посланията на партията изглеждат повече типични за лява формация.”

В своя статия Димитър Иванов [7.9] недвусмислено изразява своето задоволство от постиженията на трансформацията:

“В България 11 правителства за 19 години не успяха да наклонят везните в обществените тежнения към либералната демокрация. Получи се така, че след многократните отсявания през изборни сита днес президент, премиер, председател на парламент, министри, едри предприемачи, културни дейци, дори ръководители на вероизповедания са със социално мислене.”

Като се има предвид кой е Димитър Иванов, написаното звучи направо като отчетен доклад на човек, който през всички тези 19 години е работил усърдно именно за това – всичко де под наш (разбирай върхушката на режима) контрол. Не може да му се противоречи. Той е прав. Той е изпълнил успешно своята задача – режимът е съхранен чрез успешна имитация на реформи, а държавата е разградена.

Оповестените списъци на доносниците на ДС са недвусмислено доказателство за това.

7.3.2. Отсъствие на потребност от дясна политика.

Не прехвърляйте върху парите греховете на човешката натура”

Джон Уесли

Азбучна истина е, че основен носител, основна обществена група заинтересована от дясна политика е крупният национален бизнес, националния икономически елит.

У нас обаче, националният икономически елит е неавтентичен. Отношенията между политическият и икономическият елити не са съзидателни, а само преразпределителни. Взаимовръзките са на базата на тясно групови, кланови интереси. Аморфните маси на двата елита са взаимно проникващи се, като контактните точки се определят от това, коя банда е на власт. Същността на тези отношения не се променя от етикета за политическа идентификация, който си е избрала съответната управляваща сила. Има само пренареждане на влиянието на различните кланове.

Отсъства автентичен, припознат от обществото едър бизнес в България. Отсъства прослойката на едрия бизнес, която ясно да артикулира и заяви пред обществото своята визия за развитието на страната, своя икономически проект. Нарочените за едри бизнесмени гравитират около трансформиралата се комунистическа партия, която е стиснала здраво етикета “ляво”. Това е най-яркото доказателство, че при нито един от демократичните избори в посткомунистическия период, пред българското общество не е била реално формулирана дилемата дясно-ляво. Просто не е имало кой да заяви и отстоява десни политически идеи.

Целият период на трансформацията е белязан от задълбочаване на бедността. То се поражда главно от два фактора.

·                   Националният икономически елит не инвестира в страната, а изнася капитал. Притиснат от непрекъснатите вътрешни войни, единственият спасителен остров за него е изнасянето на капитали извън страната, за да може, поне минимално да гарантира бъдещето на своето семейство.

·                   Убита е мотивацията за бизнес инициатива, иновации и инвестиции на родна земя. В нашите условия това е безперспективно и който не го е разбрал става обект на присмех не само в своята среда.

Дясната политика стимулира обогатяването в рамките и въз основа на закона.Така се формира обществено отговорна имотна прослойка, укрепва се и се разширява средната класа.

Всички досегашни управления стимулираха други, пагубни за обществото процеси. Обогатяването ставаше извън закона, извън какъвто и да било обществен договор. Обогати се една много тънка прослойка на обществото, която не демонстрира никаква креативност. Замогнаха се политици, държавни и общински чиновници и тези, чиито активности доминират в зоната на сенчестия бизнес. Блокирано беше изграждането на система от конкурентно способни икономически субекти. Това не създава имотна класа, не повишава потреблението и не произвежда значими обществени идеи и блага. Резултатът от водената до момента политика е, че в България има известно количество хора с много пари, но няма богати хора. Изкуствено създадената прослойка на богаташите няма традиционни корени и е изключително неустойчива. Това не е резултат от дясна политика в управлението. Новобогаташите от времето на трансформацията са резултат от лява олигархична (изключително и само преразпределителна) политика. Именно по тази причина те имат манталитета и поведението на комисарите от времето на налагане на комунистическия режим. Разкритията, които прави в първите месеци на своето управление правителството на ГЕРБ са едно доказателство за това.

Средната класа от времето на режима не можа да се противопостави на негативните тенденции. В процеса на трансформацията тя се оказа неустойчива. Значителни слоеве от нея деградираха. В крайна сметка тя се превърна във фактор, който подкрепя процесите на движение и политическите ориентации в българското общество, такива каквито се случат. Това, което имаме като средна класа сега не предопределя обществените процеси, а се нагажда към тях.

Дясно управление провокира и мобилизира обществената енергия и създава условия за съзидание и натрупване на национален ресурс. В годините на трансформацията няма период, в който да е натрупвано национално богатство. Обратно, националното богатство се разпилява методично и постоянно. Пропиляха се дори шансовете да се съгради нещо с парите от европейските фондове. Това е резултат на подчертано лявата политика, характерна за всички управления във времето на трансформацията.

7.4. Спекулативен характер на политическия избор

“Той бе разбрал, че изобщо не е почти никакъв фокус да се превърне порокът в добродетел и клеветата в истина, немощта във въздържание, арогантността в смирение, грабежът във филантропия, кражбата в чест, богохулството в мъдрост, бруталността в патриотизъм и садизмът в правосъдие. Всеки би могъл да го направи, не се изискваше никакъв ум. Изискваше се само да нямаш характер.”

Джоузеф Хелър

Неразличимостта на формированията присвоили си етикетите “политическо ляво” и “политическо дясно” превръщат гласуването на изборите в политическа спекулация. Във връзка със същността на това, което наричаме политически избор политологът Антоний Гълъбов [7.10] отбелязва:

“... парламентарната демокрация у нас се възприема като фалшива рамка, като прикритие за реални корпоративни интереси и средства за достъп до властта.”

Общинските избори от 2003 г. са най-яркият израз на тотално изкривеното отношение към демокрацията и политическия избор като неин израз. Бизнес структурите завиха своя афинитет към местната власт и я превзеха чрез механизмите на демократичните избори. Общините се превърнаха в кланови ООД-та. При следващите избори тенденцията се утвърди и задълбочи. Вече открито се заговори за купуване на гласове, манипулиране на гласоподавателите и прочее изтънчени фрази, които целят да се прикрие повсеместната феодализация. В същото време избирателят пуска своя глас с ясното съзнание за връзките на политиците със сенчестия бизнес.

Ако може обаче да се посочи нещо общо за изборните нагласи на българското общество то това е, че винаги е избирано това, което предполага най-малко промени и най-малко усилия. Във връзка с преизбирането на кметовете на много от големите градове, Татяна Явашева [7.11] отбелязва:

“Всъщност те бяха преизбрани не защото жителите на съответните места са убедени, че по-добър не биха могли да имат, а защото един нов градоначалник на този ключов пост не се знае знае ли се какви реорганизации ще направи, колко хора ще загубят позиция и колко още ще трябва да се борят за позиция под новото общинско “слънце”. Сега нещата са ясни – там където е текло, пак ще тече. Схемата на взаимоотношение с общинската власт вече е канализирана. Обществени поръчки, концесии, общинска приватизация, продажба на имоти и отдаване под наем, общински фирми, общински проекти за донорски средства и т.н. – всичко това е подвластно на статуквото. Всяка промяна на най-високо общинско ниво може да означава проправяне на нови пътеки. А това е свързано с време и пари, които вече са инвестирани за подобни цели.”

Явленията в местните избори след 2003 г. направиха отчетливо видима и една друга тенденция, която се прояви още на парламентарните избори 2001 г., но така или иначе остана скрита за наблюдателители те просто не пожелаха да я отбележат тогава). Това е спекулацията със стремежът на бизнес елитът да участва директно в политиката. На практика това беше един мъртво роден проект на политическото генно инженерство. Пропагандата на проекта започва в края на 2004 г.. Официално се лансира една идея, за която се говори от края на лятото – създаването на бизнес партия в България. Във в. Пари излиза лично шефката на НЦИОМ [7.12]. Във в. “Труд” заглавието е по-спокойно [7.13].

Хората са питани дали искат да видят определени лица в парламента. Най-висок процент получава Гриша Ганчев – 23.1%. В същото време по думите на Лидия Йорданова 2/3 от анкетираните смятат, че е недопустимо депутати и политици да лобират за интересите на бизнеса.

Повече от очевиден е опита да се направи внушението, че бизнесмените трябва да защитават интересите си сами, директно в законодателната власт. Набързо беше формирано нещо между движение и партия. Формированието дори участва на изборите но не постигна резултати, защото задкулисните му създатели се бяха отказали от него. Очевидно към това време вече има трайно наложена политическа прослойка, която се съпротивляваше на този проект, защото се чувстваше застрашена.

Упражнението бизнес партия беше повторено и на изборите през 2009 г., но в друг контекст и със съвсем други цели. Това явление ще бъде анализирано в следващите части на настоящата глава.

По съвсем друг начин се развиха тези процеси на нивото на местната власт. Представителите на сенчестия бизнес активно завземат позиции в общинските управелния. В свое интервю за местните избори Борислав Виларов [7.14] отбелязва тази активност.

“Много сериозен проблем е активното включване на представители на бизнеса в местните органи на самоуправление в някои региони. На много места по-скоро става дума за сив бизнес, който досега участваше чрез подставени лица, търсеше своето влияние чрез основните политически сили, а вече под една или друга форма сам излиза на сцената.”

Този проблем съществува от самото начало на процеса, който претенциозно наричаме реформа. Бизнесът, на практика никога не се е отклонявал от активното си участие във властта. Освен това трябва да се отчита, че голяма част от т.нар. едри бизнесмени не ограничават своите действия само в очертаните законови рамки и имат практики и действия в сенчестата част. У нас просто няма кой да вземе пълния списък на общинските съветници по всички общини, да ги изследва за да стане ясно как криминалния контингент е овладял общинската власт. А едно по-детайлно вглеждане в биографиите на въпросния криминален контингент ще покаже и неговия произход – барети, шофьори и прислужници на фамилиите на режима. Все хора осъществявали пряко насилието над обществото по време на режима. Те продължават да изпълняват своите функции и по време на трансформацията. Продължават да осъществяват перманентния терор над обществото.

Процесът не се изчерпва само със сенчестият бизнес. Практически участват всички слоеве на бизнеса. Само по себе си прякото участие на бизнеса в местното управление не е проблем. Нещо повече откритото, заявеното пред обществото  участие на бизнеса в местното управление ни доближава до практиките в развитите демокрации. Проблем е нерегламентираното участие в политиката и общественото управление. Проблем е тенденцията бизнесът да участва пряко в законодателната и изпълнителната власт. Практиката на развитите демокрации показва, че е най-добре бизнесът да участва индиректно в политиката. Индиректно, по прозрачен за обществото начин. Например чрез законово уредени форми на лобиране или чрез ясно и открито заявени позиции по проблемите на обществената дискусия. Чрез свои сдружения и организации, които да са явни за обществото.

Всичко, което следва е само пренареждане на доминациите на различните кланове.

Странно е защо политическите наблюдатели се възмущават от феодализацията на регионите. Дори измислиха термин – "галевизация". Защо трябва да се приеме за нормално разни съмнителни типове, изникнали от небитието да получават банки, предприятия, монополи в определени сектори на икономиката, а да се счита за нередно на подобни типове да се дадат цели общини. В продължение на 20 години не направихме необходимите усилия да променим комунистическото си мислене и сега по доста нечестен начин пробутваме термини като “галевизация” и “неофеодализъм”. Подобна терминология не е нищо повече от глупости, родени в главите на самовлюбени хора. Това си е най-обикновен комунизъм. Няма ляво, няма дясно – цялата политическа система е неавтентична. Това състояние не може да не се отрази на управлението на регионите. Разпадът на държавата и държавността неизбежно водят до желание за установяване на местни феодални владения. Владимир Шопов [7.15] отбелязва:

Отдалечена от националната сцена, местната политика бавно и спокойно се превръщаше в някаква безцветна смес, в която потъваха всички национални политически цветове. От това нещо произлизаха всякакви роднински и приятелски коалиции, по отношение на които познатите ни политически форми са ненужен комплимент.

Явлението е национално и всеобхватно. То се е превърнало в неотменима част от политическия живот. Създадена е и работи стройна система, чрез която местните феодали се откупуват от централната власт и изпълнителите на основните политически роли.

Арогантното, пряко и много често цинично вмешателство на бизнеса в управлението на държавата не е признак на потребност от дясна политика. Това е ултраляво олигархично управление. Именно такова се реализира от тези, които трансформиращата се върхушка на режима назначават в парламента.

В същото време обществото трайно е възприело нагласата, че политическите избори са възможност за пренареждане на позициите за участие в далаверата. Подкрепа получават политическите обещания за по-широки възможности за участие в преразпределителните процеси.

Неадекватната политика на Жан Виденов даде възможност за неприемлива доминация на един от клановете (групировката “Орион”). Това консолидира другите кланове и Виденов беше отстранен от власт чрез организиране на театралната постановка “народно недоволство”. Разбира се всички кланове се възползваха от целенасочено създадения хаос. Иван Костов загуби изборите през 2001 г., защото в последните години на своето управление концентрира възможностите за далавера в рамките на тесен “приятелски” кръг. Симеон Сакскобургготски спечели, защото успя да създаде впечатление, че далавера ще има за всички. Макар и да не е артикулирал такова обещание, то се излъчваше от неговите внушения и обещания. При неговото управление неудачници са само тези който не успяват да се впишат в корупционните схеми. Положението е точно както с връзкарството при социализма.

Политическото пространство се подрежда, като се ползват измислени лидери, които като изчерпат своите роли биват сменяни. В края на ноември и началото на декември 2007 г. шумно се ликвидира структурата изградена около Симеон Сакскобургготски. От година време преди това се гради структура на неговия телохранител, а преди това и телохранител на Тодор Живков – Бойко Борисов. На тази структура се слага етикета – дясна политическа партия и така се моделира политическото пространство. Режисьорите обаче не са сигурни дали Бойко Борисов ще се справи и затова поддържат на изкуствено дишане отмиращите структури СДС и формированието на Иван Костов.

В тези условия, нормалния избирател е обезверен в смисъла на изборите. Политическото статукво се поддържа от твърдите ядра и търговията с гласове.

След 45 години ръкопляскане на комунистическите престъпления и лъжи и 20 години мрънкане за резултатите от трансформацията, все по видимо става, че в България няма автентична политическа система. Ако през първото десетилетие след 10.10.1989 г. това състояние можеше да се оправдае с еуфорията от промените, то след анонса на царя, че ще управлява държавата като фирма нещата са видими за мислещите хора.

Нито номерът с царя, нито номерът с партията ГЕРБ и прочее съпътстващи политически проекти променя нещо в същността на българския политически живот. Те всички поддържат трансформирания ОФ политически модел. Актьорите на сцената се въртят за да бъде по-интересно на публиката. Само кукловодите са едни и същи – клановете на трансформиралата се върхушка на режима.

След изборите от юли 2009 г., редица наблюдатели и изследователи с изненада откриват, че вместо политическо пространство имаме сергия на която се търгуват интереси.

Фактически ние сме държава, в която политическото липсва. Всичко се управлява от бизнес интереси. Бизнесът оперира в среда, в която няма закони. В такива условия не се създава нищо, само се преразпределя. Обществото е лишено от възможност за съзидание следва се една ужасяваща илюзия - че може да се преразпределя безкрайно. Точно като онези птици, които кацат на бодлите на растението и пронизват сърцето си ние вървим към смъртта на нашето общество, като непрекъснато се залъгваме, че с доброволно приетата имитация на свободни избори при следващия опит ще изберем по-добри преразпределители. Когато обаче обществото е обладано само и единствено от преразпределение това никога няма да се случи. Животът ни се превръща в една олигофренична цикличност. Политическите роли се поверяват на съмнителни типове, а бизнесът решава проблемите си чрез разстрели.

Гениалността на многопартийния ОФ модел е в това, че непрекъснато поддържа жива надеждата за докопване, ако не до властта, то до връзки с нея. След всеки избор калкулациите са кой кого познава и как може да установи работен контакт (разбирай далавера) с него.

7.5. Преразпределителни процеси във времето на трансформацията

“Светът, в който има само атомизирани единици и държава, е обаче държава на робството.”

Ралф Дарендорф

За правилната идентификация на политическите и управленските практики е важен анализа, както на нивото на преразпределение, което осъществява държавата, така и на същностните механизми чрез които се осъществява това преразпределение. Критерият за справедливост е изключително важен при анализа и оценката на преразпределителните процеси.

Критерии за справедливостта на преразпределението е икономическия просперитет и натрупването на национално богатство. Справедливо е това преразпределение, чиито механизми не излизат отвъд рамките на закона, не излизат отвъд рамките на обществения договор. Преразпределителният процес е определящ за състоянието и развитието на обществото.

Преходът в посткомунистическите страни обективно е свързан с огромен по мащабите си преразпределителен процес. Наивно, смешно и политически спекулативно е да се претендира, че това преразпределение може да се осъществи социално справедливо от гледна точка на спорния критерии – на всекиму по равно. Справедливостта на преразпределителния процес дори не е най-важна. Много по-важно е да се осигури неговата обществена полезност, която се изразява в съхраняване и увеличаване на националното богатство.

Настоящата част няма претенции за изчерпателен анализ. Тук само са маркирани основните характеристики и проблемите на преразпределителните процеси в годините на трансформацията. Включването на тази част цели само да очертае един основен щрих на политическите практики във времето на трансформацията.

Днешното икономическо състояние на страната недвусмислено показва, че преразпределителните процеси през годините на т. нар. преход и икономическите действия на правителствата управлявали в този период са преимуществено непазарни, левичарски и ултралевичарски. Казано по-прямо, те са криминални, с дълбоко разрушително влияние върху всички сфери на обществения живот.

7.5.1. Основни характеристики

“Бедността не бе само храна за социализма, тя беше умишлено породен резултат от него.”

Маргарет Тачър

Цялостната политика на посткомунистическите управления в България е насочена към извличане и присвояване на ресурси в полза на кланови икономически структури. Усилията на тази политика са концентрирани главно в следните направления:

·          Запазване на монополите, колкото може по-дълго като държавни, преходен период на смесено участие и на края частни;

·          Масово и агресивно прилагане на репресии, включително и от страна на държавата срещу спонтанни икономически инициативи, срещу икономическа активност извън рамките на далаверата. Инструментите на тази репресия са както т.нар. силови групировки, така и държавните институции, включително отказът от правоохрана и правораздаване.

Целият политически живот е подчинен на преразпределителния процес. Политическите партии не са свързани с ясно обособени обществени слоеве. Те не изразяват интересите на определени социални групи, но и обществото не изисква това от тях. За тях е по-важно с кои корпоративни групи да се сдружат. Смените в управлението са в резултат на пренареждане на влиянието на клановете, а не в резултат на промени в социалната структура или в обществените нагласи.

В тези условия сенчестата икономика се налага като основен фактор в процесите на преразпределение. Тя се развива с нарастващи темпове през всичките години след 1990-а. Оценките на някои експерти сочат, че тя вече заема дял от около 50% от БВП. На лице е едно огромно преразпределение на доход, което е непрозрачно и не подлежи на обществен контрол. Развитието на сенчестата икономика в такива размери е невъзможно без директното участие и подкрепа на управляващите елити, без въвличането на държавните институции. Формированията узурпирали наименованието партии без всякакво съмнение се финансират от този сектор. Тези формирования са загубили своята политическа същност и са се превърнали в инструмент за налагане интереса на установилата се олигархична политическа система.

7.5.2. Преки разпределителни функции на държавата

“... ако наистина няма морална граница на правата, как тогава оправдават ограничаването на обществените разходи и облагането? Ами защо да не преразпределим всичко?”

Маргарет Тачър

Бюджетна политика

Бюджетната политика на посткомунизма не се различава по дух и философия от бюджетната политика на комунистическия режим. Основната прилика е огромният процент на преразпределение чрез бюджета. Другата прилика е, че бюджетът не гарантира автономност на различните бюджетни институции. Съобразно личните прищевки на вносителя (Министерски съвет, респективно Министър председателя) се оказва бюджетна репресия върху една или друга институция. Освен лична неприязън (например бюджета на президента по времето на Жан Виденов) този ултраляв бюджетен подход се използва за манипулация и подчиняване на уж независимите институции (съдебна система, следствие и прочие).

Дясната бюджетна политика се характеризира с това, че бюджета се конструира като се тръгва от преценка на разходите, тяхното преструктуриране (определяне на сферите, които държавата се оттегля) и съкращаване в поносими размери (обществото трябва да бъде мотивирано да мобилизира своя ресурс). Практиката у нас е лява и бюджета се конструира в точно обратен ред. Практикува се разходна част, която да поддържа мизерията и едновременно с това се отчитат неприлично високи излишъци, които се управляват директно от държавните чиновници.

Практически всички бюджети във времето на трансформацията преразпределят над 40% от БВП. Това е типично за левите управления ниво на преразпределяне. Запазва се и даже леко се увеличава нивото на нелихвените разходи, което означава, че се запазва тенденцията да се разходват бюджетни средства по усмотрение на държавата, т.е. по усмотрение на избрани кръгове от висшата държавна администрация. Не само, че няма радикални промени в бюджетната политика, но не се забелязва дори тенденция към промяна.

Обществото не е заявило потребност от промяна в бюджетната политика. Обратно, влиятелните прослойки (бизнес, държавни чиновници и политически елит) са заинтересовани именно от практикувания до сега ляв бюджетен подход. В един дълъг период, дори чиновниците, които съставят бюджета са едни и същи.

Данъчна политика

През годините на трансформацията, данъчните приходи са относително постоянен процент от БВП, който се движи в рамките на 31-32%. Основните характеристики на данъчната политика са непоследователност и фрагментарност. Чрез данъчната политика неприкрито се цели оперативна намеса спрямо конкретни икономически субекти. Левите подходи и практики в данъчната система не подобряват условията за инвестиции. Крупните инвестиции, включително и чуждестранните са под пряк контрол и влияние от страна на държавната администрация.

Съществените данъчни промени са свързани с повишени вземания от гражданите и най-дребния бизнес - повишаването на патентните данъци. Условията за бизнес практически не се подобряват.

Колкото и парадоксално да изглежда, най-дясната стъпка в данъчната политика направи управлението на тройната коалиция, с въвеждането на плоския данък.

Най-големият проблем обаче не е в размера на данъците, а в отказа от страна на държавата да изпълнява своите функции. В периода на посткомунизма държавата беше овладяна в служба на частни корпоративни интереси до такава степен, че натрапчиво се чувства нейното изчезване. Събирането на данъци се е превърнало в брутално вмешателство в животгаа нахората. При наложената релация гражданин - държава, в нашите условия тази основна функция на държавата се превръща в едно най-обикновено ограбване. Гражданинът не получава практически нищо срещу плащаните от него данъци. Държавният апарат отказва да изпълни каквото и да било свое задължение срещу заплащаните данъци. Гражданите биват принуждавани да заплащат допълнително всяко движение на администрацията. Такива са взаимоотношенията във всички сфери на обществения живот – инфраструктура, образование, здравеопазване, защитата на гражданите и тяхната собственост и т.н. и т.н..

Политиката по отношение на амортизационните отчисления не претърпя промени, които да стимулират технологичното обновление и трайно се превръща в патология на данъчната политика в посткомунистическа България. В същото време България е заливана от машини и оборудване втора ръка, което идва от страните възприели по-ефективни норми на амортизационните отчисления. Така се обричаме са да строим икономика втора ръка.

Политиката по отношение на имуществените данъци изглежда логична и в синхрон със световната практика. Тя обаче не е адекватна на общите икономически условия, традициите и ценностната система на обществото. В резултат се получава вторичен преразпределителен ефект. Премината е границата, която изисква данъците да се плащат от дохода на гражданите, а не от тяхното имущество. Революционната лява политика на експроприацията, национализацията и конфискацията е заменена от левичарска данъчна политика.

Държавните поръчки

При дясно управление държавните поръчки се регламентират чрез ясни критерии и оптимална степен на свобода. Така те се превръщат в мощен стимул за икономическо развитие и инструмент за технологично обновление и развитие на изследователската и развойна дейност.

Действащата в момента у нас система на държавните поръчки е с лява философия.

·       Въздигнатият в култ критерий за най-ниската цена ни обрича на технологичен застой;

·       Отсъствие на възможност за оспорване на решенията по административен ред;

·       Практически отсъства възможност за търсене на наказателна отговорност, както от администрацията, която взема решенията, така и от участниците в търгове и конкурси за държавни поръчки.

В нашите условия системата на държавните поръчки действа единствено и само като фактор в процесите на преразпределение на национален доход. Това е ултра лява държавна политика.

7.5.3. Условия за икономическа активност

“... предписанията за икономика на свободната инициатива не могат да бъдат правилно разбрани, камо ли приложени, в условията на вакуум. Техният успех зависи много от политическите и социалните условия”

Маргарет Тачър

Институционалната среда - при всички управления е била ултралява, т.е. неработеща, непрекъснато произвеждаща средства и механизми за пряка намеса в работата на икономическите субекти;

Цена на търговските сделки – изключително висока, силно препятстваща инвестиционния процес. Основен фактор определящ това състояние е тромавата система за решаване на споровете. Съдебната система практически не функционира по отношение решаване на търговските спорове, затова проблемите се решават с разстрели и взривове.

Защита на собствеността - Държавата е абдикирала от функциите си по защитата на собствеността на икономическите субекти, което е лява политика. Едновременно с това не се осъществява и защита на държавната и общинската собственост, което определя посткомунистическите управления като олигархично леви.

Свободна конкуренция – В посткомунистическа България запазването на държавните монополи и налагането на частни такива е характерен белег за политиката на всички правителства. Честа и постоянна практика е законодателни и административни актове да се създават и прилагат с цел оперативна намеса в дейността на конкретни икономически субекти. Това е лява политика, която не просто ограничава свободната конкуренция, а се превръща в непреодолима бариера пред нея.

Свобода на икономическите субекти – основното измерение тук е защитата на собствеността и прилагането на законите и правилата, такива каквито са определени от обществения договор. Разширяването на корупционните практики обуславя политическата зависимост на икономическите субекти. Оцеляването без участие в корупционните практики е практически невъзможно.

***

Всички посткомунистически управления в България концентрираха своите усилия за да препятстват възникването на независим от властта бизнес. Това е ултралява политика. От множеството възникващи бизнесмени оцеляват само тези, които са клиентелистки обвързани, задължително с трансформиращата се върхушка на режима. Изключенията се броят на пръстите на едната ръка.

Отлюспването на определен политик от системата неизбежно води до затриване на бизнеса на свързаните с него бизнесмени. Изключение правят само тези, които успяват да се откупят пред новите господари.

Това състояние на непрекъснато премесване и смилане на икономическият елит е главният фактор за последователно задълбочаващото се обедняване на страната.

Клиентелизмът е повсеместен. Тези, които се кичат с етикета “десни” са разбити и разпилени, защото са свързани с новите клиенти, които са клиенти на момента. Бившите комунисти имат по-устойчива клиентела. Може да се каже клиентела с традиции. Не са изключение случаите, когато ортодоксални клиенти на т.нар. ляво временно се нареждат в редиците на новата клиентела (колкото да хванат келепира) и след като си решат въпросите отново се оттеглят там откъдето са дошли.

В посткомунистическа България е наложена олигархична политическа система и страната е в състояние отвъд корупцията. Това е състояние при, което всеки е инвестирал в тоталната корупционна схема и затова защитава статуквото. Създаден е един паралелен на официалното говорене свят, в който всички са инвестирали и всички участват. Пренебрежимо малка е групата на тези, които желаят промяна на това състояние.

7.6. Политическите партии на трансформацията

“Големите престъпления са на хора с чиста съвест.”

Джоузеф Хелър

В глава ІІІ беше отбелязано, че още при стартът на трансформацията бяха блокирани възможностите за формиране на автентична система от политически партии в страната.

През следващите двадесет години това положение не се промени съществено. Както вече беше отбелязано по-горе в настоящата глава в България беше наложена униполярна олигархична политическа система. Партиите не се формират в резултат на естествен политически процес. За тях Румяна Бъчварова [7.16] отбелязва:

“Партиите се нуждаят от естествено формиране на елити и лидери. Към момента тези процеси в българските партии са стопирани по някакъв начин. И те стоят като капсулирани структури ....”

Това състояние е наложено от стратезите на трансформацията. Наложен е политически модел, който може да бъде определен като трансформация на ОФ модела от времето на режима. Политическите практики на режима се промениха незабележимо. За една от техните характеристики Георги Константинов [7.17] отбелязва:

Бързам да кажа, че това лицемерие се предаде и на следващите партократи, след промяната! До ден днешен всички партийни лидери лицемерят! Мога да го заявя категорично. Това се предава по някакъв партиен ген.

След старта на т.нар. реформи разделителната линия винаги е била някъде в миналото. Обществото не пожела да даде своята еднозначна оценка за периода на официално властване на режима и конфронтацията на базата комунисти – антикомунисти не беше нищо друго освен суровина за спекулации от страна на политически тарикати.

В различни периоди, воюващите кланове ползват по различен начин формированията нарочени да играят ролята на политически партии. Главната роля е отредена за трансформиралата се комунистическа партия и основните противоречия между клановете се решават и в рамките на тази партия. Чрез сателитните формирования, нарочени за политически партии се решават второстепенни въпроси. Поради тази причина някои наблюдатели [7.18] ги определят като групи по интереси:

Нашият политически елит се затвори дотам, че той вече не е типично партиен елит, а елит на групи по интереси. Например ДСБ, ССД, БНД са групи по интереси, те не са партии. Те защитават един или друг частен интерес. Те нямат различими идеологии или политически проекти, а искат на всяка цена да участват във властта.

Същността на засегнатия от Мария Пиргова проблем е, че въпросните формирования обслужват интересите на клановете. Стремежът за участие във властта на всяка цена е личностен, но много умело експлоатиран от стратезите на трансформацията.

Трансформиращата се върхушка на режима не е изпускала нито за миг контрола върху политическия живот. Всички други формирования изпълняват допълнителни, поддържащи роли и се позиционират в политическото пространство спрямо БСП. Тяхното поведение е абсолютно еднообразно. Който не се придържа към правилната партийна линия бива изхвърлен. Това беше една от основните характеристики на политическия живот в условията на режима – пълно отсъствие на политически дебат и обществена смърт за загубилите вътрешнопартийните битки. Изкуствено създадените формирования могат единствено да повтарят практиките на партията майка. Те наследяват и нейните проблеми [7.19]:

защото проблемът на БСП, а и другите български партии отдавна не е идеен, нито класов. Проблемът на всички български партии е криминален. Те са среда за генериране и толериране на беззаконие, несправедливост, гигантски мошеничества и са главен източник на голямата днешна беда на България - корупцията.

В продължение на 20 г. нарочените за политическите партии формирования не са демонстрирали съвременни политически практики. Те дори на са формулирали каквато и да било обществена идея. Пълното отсъствие на идеи се възприема от някои наблюдатели [7.20] като липса на идейни различия:

“У нас не само идейни различия няма, у нас няма и истински партии, въпреки трицифреното число на регистрираните политически формации. Няма и политика.”

Антикомунистическото говорене и евроинтеграцията щяха да се случат и без тях. Те само се присъединяват или противопоставят на неотменимите процеси, които биха се случили дори те да не съществуват. Много правилно Станислав Велинов [7.21] отбелязва, че нашите политици дори не познават идеите след, които вървят.

“Вината на нашите министри или политически лидери не е толкова в това, че са провеждали в живота чужди политически и философски доктрини. Тяхната вина е в това, че те въобще не ги познават.”

Илия Илиев [7.22] смята, че те вършат това напълно съзнателно:

“Няма реални политически партии, които да формират национално отговорна политика. Имаме псевдопартии, които фактически се явяват трансмисии на външна политическа воля и чужди интереси. Те просто не правят политика, а управляващи и опозиция фактически са едно и също нещо, загрижено да покрадва безнаказано.”

След като антикомунизмът беше издърдорен, дори още преди да се възползвахме от историческия евроатлантически компромис, мисловната немощ на формированията нарочени за политически партии е повече от очевидна. Спекулациите около лявото и дясното - също [7.23]:

“Посланията станаха общовойскови, програмите – блудкави. В този момент партиите се превърнаха в обща маса, в която трудно може да различиш кое е лявото на БСП, кое е дясното на СДС и кое либералното на НДСВ.”

Формирането на партии се е превърнало в търгашество насочено към т. нар. усвояване на парите от външни донори. Поклоненията в Брюксел и Вашингтон се превърнаха в неотменим ритуал. За определна прослойка те се превърнаха в част от бита. Точно както поклоненията в Москва, които още продължават. За това явление Галина Стоянова [7.24] отбелязва:

“Задграничните командировки обаче имат и още един паралелен ефект. Заедно с политическата подкрепа от чужбина идва и не малка част от парите, с които се финансират българските партии.”

Влиянието на външните фактори върху политическия живот и процесите в страната е сложно и многопластово. То  ще бъде разгледано по-подробно в глава Х.

Партиите занимават обществото не с идеи и обществени проекти, а с вътрешните си боричкания. Дрязгите, скандалите и комбинациите между измислени политически лидери изчерпват цялото съдържание на политическия дебат. Това е още един индикатор за тяхната неавтентичност. По същество това са изкуствено създадени формирования, които са натоварени да изпълняват ролята на политически партии. Така запълването на политическата сцена с бутафорни елементи блокира нормализацията на политическия живот.

Комунистическите кланове, които моделират политическото пространство нямат потребност от нормален политически живот. Те са непригодни за него и няма да го допуснат. Тяхната жизнена среда са интригите, доносите и приспособяването.

Партиите у нас се появяват за да прихванат и манипулират определени масови настроения, а не за да отстояват потребностите на оформени обществени структури. Например, в българското общество няма потребност от национализъм, нито умерен, нито див. Публиката на проекта наречен “Атака” е там заради сеира и поради липсата на автентична партийна система. Тази липса не им позволява да намерят изразителя и защитника на техните реални социални проблеми, желания и стремежи. Димитър Луджев [7.25] смята, че политическият живот у нас се е превърнал в проблем на обществената култура:

Българският политически въпрос се превръща в културен проблем. Никъде в новите демокрации на Източна Европа няма подобен процес на деградация на политическата класа, какъвто се случи в годините на българския преход към демокрация. Последствията са познати - некадърно и безнравствено управление, алчност и продажност, партизанщина в домашната политика и сервилност към силните в света, неспособност да се реализират необходимите реформи и да се отстояват националните интереси.

Нормализацията на партийната система са блокира като не се допуска появата на естествени обществени лидери. Генезисът и качествата на политическият елит на трансформацията бяха разгледани в глава VI. Обновяването на този елит е блокирано. Ако се допусне налагането на естествени лидери, ще се появят и автентични политически партии и това ще разруши старателно градената маска на униполярния политически модел на трансформацията.

7.6.1 Кратка ретроспекция на развитието на партиите и държавното управление

“Това, което винаги ми се е струвало невероятно в светската комедия, е, че хората говорят смешни неща, а останалите не се смеят ... Дори не подозират, че са част от комедията.”

Джоузеф Хелър

Една от доминиращите идеи след смяната на ръководството на режима беше установяването на многопартийна система с България. В началото битуваше романтичната идея, че постепенно то СДС ще се формират автентични политически партии, които да покрият политическия спектър и така да се обезсмисли по-нататъшното съществуване на преименуваната комунистическа партия. Тази романтика сякаш придаваше логичност на съюзяването на формирования сграбчили, както леви, така и десни политически етикети. Дори придаваше логичност на пришиването на десен политически етикет на самия съюза, който по същество беше едно пъстро сборище от политически възгледи, повечето, от които незрели. Мечтата беше да се появят автентично ляво и автентично дясно, център. Всичко това обаче си остана само теоретична конструкция на мечтатели романтици, които постепенно бяха изхвърлени от българския политически живот. Проектът СДС предвиждаше само тяхното временно пребиваване в политиката. Те бяха употребени за да придадат жизненост и колорит на проекта за умъртвяване на политическия живот. СДС беше инструмента, чрез който се блокираха всияки други опити за демократично развитие на политическия процес.

Противостоенето и демонтажа на комунистическата система беше възложено на едно формирование, за което години по-късно Петко Симеонов [7.26] ще признае:

Ние създадохме СДС за няколко месеца, за да участваме в изборите. На 10 ноември 1989 г. нямахме една структура от единомишленици, способна на организирано действие.

Великото народно събрание показа, че съставеното през 1989 г. СДС е неработоспособно. То се оказа абсолютно манипулируемо от трансформиращата се върхушка на режима. Технологията на манипулацията беше откровено цинична. Още на вторите демократични избори, редица от т.нар. лидери на СДС се върнаха демонстративно там от където бяха изпратени. Свалянето на маските продължава през всички 20 г. на трансформацията.

Отцепването на т.нар СДС-та с тирета успешно постигна издърдорването на концепцията за политически център. През 1991 г. БСП отстъпва победата в изборите, но хората от незабравимия митинг на Орлов мост пак не спечелиха. Макар и с изборна победа структурата СДС е все така манипулируема. Само след малко повече от година време тази структура се отказва доброволно властта. Спорно е дали тя въобще е консумирала власт. Това обаче не пречи на пропагандата на трансформацията да ползва присъствието на СДС във властта, за да му прехвърли всевъзможни негативи.

Преходно – подготвителния период на налагането на олигархичния политически модел завършва с изборната победа на БСП - Жан Виденов. При неговото управление прилагането на олигархични политически практики вече не се прикрива. В употреба влиза терминът “кръг”, за да се превърне в неотменим атрибут на политическата действителност. Явни или неявни, именувани с повече или по-малко екзотични имена, кръговете определят политическите и управленски решения в държавата. По-късно Ахмед Доган ги нарече обръчи, което не променя тяхната същност.

Кризата предизвикана от безогледните действия на олигархията от периода Виденов, доведе до служебна победа на СДС - Иван Костов. Политическите практики обаче не се промениха. Само станаха по-грамотни, най-вероятно поради ограниченията поставяни от наложения на страната валутен борд. Периодът Костов е обгърнат с огромна митология. Агресивното митологизиране и интензивното пренаписване на историята определиха неговото управление като дясно. Това, нарочено за дясно управление обаче не доведе до преструктуриране на обществото, което да осигури база, респективно избор на дясно управление.

Управлението на Костов не можа да прекрачи рамките на етикета “дясно” и да бъде реално дясно управление. Точно както Виденов и той стана непотребен за клановете и те си доведоха царя.

В своето послание към избирателя Симеон ІІ обеща по-широки възможности за участие в далаверата и създаденото от него формирование спечели изборите. Започна официалното строителство на олигархичната политическа система. В края на периода Сакскобургготски е постигнато някакво равновесие между клановете.

Израз на това равновесие са резултатите от изборите през 2005 г. и формирането на тройната коалиция. Един период, който спокойно може да бъде определен като времето на победилата олигархия.

Погрешно е това управление на България да се третира като коалиционно. То си е чиста проба управление на спазарената далавера. Управлението Доган – Сакскобургготски унищожи политическото и наложи корпоративните интереси като водещи, доминиращи в управлението на страната. Управлението Доган – Сакскобургготски – Станишев просто продължава наложения стил.

Наложен е политически модел и държавно управление, които будят тревога в ЕС, където сме пълноправни членове. Модел, който получи невероятния шанс да оправдае резултатите от своето управление със световната финансова и икономическа криза.

Проблемите в отношенията с ЕС и преди всичко спирането на парите от европейските фондове налага необходимостта да се реализира подготвяният от две години проект ГЕРБ. Избирателите отново са обхванати от надежди. От Брюксел бързо попариха надеждите, че проектът ще сработи лесно [7.27], [7.28].

Поведението на формированията, нарочени за политически партии през годините на трансформацията е резюмирано много точно от Калин Донков [7.29]:

“Превземаха държавата и тя беше тяхна – цял мандат или колкото изкарат. Тези хора бяха ли политици? И това политика ли беше?”

Провалът на взаимодействието с ЕС налага да се лансира нов политически проект – ГЕРБ. На него е възложена ролята, в европейските партньори да се създаде впечатление за реални промени и разграничаване от корупцията. Предстои да видим дали възложената роля ще бъде изпълнена успешно.

7.6.2 Трансформацията БКП - БСП

Когато някои ни упрекват в диктатура на партията, ние им казваме: "Да у нас има диктатура на партията! Ние държим на нея и не можем да се отклоним от тази база".

В. И. Ленин

В навечерието на 20 годишнината от преврата през ноември 1989 г., внукът на сваления тогава Първи партиен и държавен ръководител споделя, макар и индиректно, своя възглед за същността на събитията [7.30]. На практика войната на фамилиите беше публична тайна. В същото време е и обект на много спекулации. Дръзналите да споделят подобни тези са обвинявани в мнителност, наричат ги любители на конспиративни сценарии и прочее.

Трансформирането на комунистическата партия е възлов елемент на трансформацията. То е старателно подготвено и финансово обезпечено. Всичко е подчинено на стратегическите цели. Върхушката на режима се отказва от идеологическата доктрина, но не се отказва от политическия монопол. За успешната имитация на демократичност е необходима нова легитимация на партията. Необходимо е да се заличат много страници от нейната история. Още в началото на 90-те години е организирана постановката наречена “палеж на партийния дом”. Унищожени са документи, които твърде вероятно са много по-нелицеприятни от досиетата на ДС. Почти двадесет години след тези събития се появява непредубеден разказ за тях. Документалистката Малина Петрова предлага своя три часов филм за събитията от онези дни. В свое интервю [7.31] тя казва:

“- Най-пострадали се оказаха стаи, където са се съхранявали ключови документи - за финансирането на партията, за изнасянето на капитали, секретни решения на Политбюро. Друг е въпросът дали наистина са изгорели. За палежа има сериозна подготовка.”

На преименуваната комунистическа партия е отредена ролята на главен политически играч във времето на трансформацията. Нейното развитие в тези години е подчинено на стратегическите цели на трансформацията и преди всичко запазване на политическия монопол.

Няма съмнение, че промените в комунистическата партия в годините на трансформацията са плод на войните между клановете оформени вътре в партията. Десет години след смяната на ръководството на режима, дори нейните собствени анализатори отбелязват, конюнктурността на назначаването на лидерите на партията [7.32]:

“- На последния конгрес екипът на Първанов беше избран на базата на един скрит, недоговорен консенсус между него и елита на БСП – ние ще се направим, че не забелязваме вашата неавтентичност, а вие ще ни вкарате във властта.”

Трансформиращата се върхушка на режима е зад сцената и от там дирижира политическия живот.

След изборите през 2009 г., видната функционерка на партията Татяна Дончева [7.33] споделя:

Станишев е сложен начело на партията и държавата от Първанов, генералите на БСП, старото Политбюро, бившата висша номенклатура. Те са го използвали като лице, защото могат да управляват през него.

През 2007 г. вече е преодоляна онази нездрава срамежливост да се говори за влиянието на комунистическите династии. Магдалена Ташева [7.34] коментира:

“А вече 60 години България се управлява от 30-тина комунистически (социалистически) клана, симетрично разпределени в няколко картела, които наричаме партии – БСП, НДСВ, СДС-тата. Заедно с поддържащите ги във властта, управляващите страната фамилии стават не повече от 300. Добирането им до властта и задържането им там за период от половин век е станало с ежедневно политическо проституиране и доносничество. Те никога не са виждали друг тип политика, освен навеждане пред силния на деня.”

Главен фактор за метаморфозите на БСП е отсъствието на обществено противостоене срещу нейната политическата доминация. Макар и да сменяше своя облик в различните периоди на трансформацията, тя винаги е имала най-голямо твърдо ядро. Обществото не е заявило твърдо и непоколебимо противопоставяне на нейните политически и управленски практики. Плахите надежди от началото на 90-те, че смяната на поколенията ще промени тези нагласи се оказаха, меко казано, несъстоятелни.

БСП и властта

Без съмнение БСП изпълнява главната политическа роля в плана на трансформацията.

В целият 20 годишен период БСП е отстъпвала властта само поради вътрешно преструктуриране. По волята на клановете, които дирижират процеса и в съответствие с техните стратегически проекти. Техните интереси определят кога БСП да управлява самостоятелно, кога управлението да бъде предадено на поддържащите политически актьори, създадени също от тях, и кога да се формират коалиции.

Външният натиск и “спонтанните” демонстрации винаги са били организирани и платени от структури, които обслужват тези интереси. Провалите в управлението, са провали за обществото и държавата, но не и за БСП.

Героичните демонстрации и уличният натиск са плод на пропагандна митология. Демонстрациите в края на 1996 г. вече бяха в ход, а лидерите на тогавашната опозиция се чудеха какво да правят, защото не бяха получили инструкции как да действат. Едва седмица, две по-късно те вече бяха начело на колоните демонстранти организирани и пратени на улицата от други.

В последвалия осем годишен период, в който БСП не се води официално на власт, се осъществява основната част от процеса на преоформяне на собствеността. Клановете са удовлетворени от процеса и сериозни сътресения няма. Показните улични разстрели и бомбените атентати са за прислужващия персонал. Паралелно с преоформяне на собствеността клановете се освобождават от тези нежелани персони.

Бутафорията на двата мандата (СДС – Костов и НДСВ) позволи окончателното легитимиране на трансформацията в международен план. Въпреки отсъствието на зряла демокрация и реална пазарна икономика е изпросен компромис и страната е приета в НАТО и ЕС.

Мандатоносителите от този период СДС и новопоявилото се НДСВ отнасят негативните настроения към процеса на преоформяне на собствеността. За добре изпълнената роля получават трохи от трапезата, най-вече пожизнено присъствие за няколко набедени за професионални политици лица.

Свършеното при присъствието във властта на СДС и НДСВ предпоставя официалното завръщане на клановете във властта. Независимо, че управлението се води коалиционно, в структурите на властта вече пряко са представени маститите фамилии от времето на режима.

Между клановете на трансформиралата върхушка на режима е постигнато определено равновесие. В допълнение на хоризонта се виждат парите от европейските фондове. Започва реализацията на проекта “коалиционно управление”. По време на семинар на своя актив в началото на юли 2004 г. Сергей Станишев [7.35] вече прави заявка за предстоящата коалиция с царя и пояснява на своите активисти с кого трябва да се преговаря.

“...  вижданията и позициите на НДСВ ще зависят не от Пламен Панайотов например, а от лидера на НДСВ и сегашен министър-председател Симеон Сакскубургготски.”

Започва да се очертава кръга на участниците в предстоящото голямо преразпределение. Коалицията между формирования, които са практически от една и съща партия е необходима, за да не се фокусира международното внимание единствено върху БСП при предстоящата мащабна кражба. Погледите са вперени жадно в европейските пари. Реалната същност на БСП не е тайна, нито за обществото, нито за наблюдателите [7.36]:

БСП постепенно се трансформира в чистопробна бизнеспартия от рода на коалицията "Ковачки", с тази разлика, че дава политическо убежище на повече от един бизнесмен.

Всъщност реално коалиционно управление у нас не е имало никога. Именоването на управлението като коалиционно е плод на пропагандна митология. В пропорции, като например 3:5:8 се дели само плячката в бандитските среди. Политическото и управленското коалиране имат съвсем други измерения. Който се интересува, може да прочете [7.37].

Политическият битпазар белязан от формулата 8:5:3 извежда на показ фактът, че БСП е повече бизнес сдружение отколкото автентична политическа партия. След провала на първите избори за Европейския парламент дори нейният председател Сергей Станишев (пленум на БСП юни 2007 г.), е принуден да призове:

“Трябва да решим – събираме ли се под знамето на БСП и принципите на партията, или сме холдинг на различни групи?”

Всъщност БСП е била винаги такава, още от времето когато си беше БКП. Такъв е нейния генезис и принципите на действие. И защото е такава през всички години на трансформацията тя блокира нормализирането на политическия живот. В това всъщност е и основната и политическа роля.

Наследниците на комунистическите династии, разбира се са верни на своите деди и действията им хвърлят в ужас проявилите наивност европейски политически лидери, но както се казва, жребият е хвърлен – клановете са европейски легитимирани.

Завършен е важен етап от трансформацията на върхушката на режима. Въпреки закъснялото негодувание на Европа, в България трайно е установен олигархичен режим.

Проектът “коалиционно управление” не е съвсем успешен. В ЕС бързо разбират какви са целите и намеренията на управляващите в България и парите за страната са блокирани. Това е само една временна победа. Рано или късно плащанията ще се възстановят и парите така или иначе ще отидат в джобовете на комунистическите династии. Не защото те са много хитри и умни, а защото българското общество няма желание да предотврати това развитие на събитията. От друга страна развитите страни са упорити в своята наивност. Това е явлението за, което Ралф Дарендорф [7.38], макар и в друг контекст, отбелязва:

Старата вяра, че трансферираните в Третия свят пари ще направят може би най-напред богатите още по-богати, но с течение на времето ще проникнат по-надолу и ще създадат средна класа, е чисто и просто икономическа сметка без политическия и социален кръчмар. Няма граници за богатството на богатите и за техния цинизъм по отношение на бедните.

В същото време битките между клановете продължават. При управлението на т.нар. тройна коалиция, животът в държавата протича от скандал до скандал. Дори висши функционери на БСП [7.39] са принудени да признаят:

Инициирането на скандали е начин за борба между политически лобита, чрез него политиците решават междуличностни и вътрешнопратийни проблеми, призна секретарят на Изпълнителното бюро на БСП Антон Кутев.

Това е един от неоспоримите резултати на трансформацията – битките на клановете станаха по-видими. По време на режима изходът от вътрешните битки се решаваше в политбюро или ЦК, при дълбока секретност. За обществото видимост имаха само резултатите обявени като официални съобщенията с лексиката на комунистическия новоговор. Сега се усещат отзвуците от тези битки, като скандали, на които медиите обръщат внимание. Резултатите от битките не се оповестяват дори с новоговора на демокрацията. За тях трябва да се досещаме по това, кой коя банка или какъв монопол е завладял.

По средата на управлението чрез т.нар. тройна коалиция войните между клановете разтърсват БСП и това не може да остане незабелязано [7.40].

“Има много тежка кланова война вътре в БСП. Това са фамилни отношения, развивани с десетилетия. Никога БСП не е била в такава вътрешна война, както в момента.

.... Така че тази война в БСП, която повишава температурата на политическите конфликти в страната, е много важен фон, върху който се проектират сегашните корупционни скандали.”

В годините на трансформацията трайно се наложи практиката, криминалните разпри между бандите да се представят като политически скандали. Политически скандали няма, защото няма политически противоречия. Има скандали между личностите представляващи различните кланове в политическия живот.

Всички персонални движения напред или назад, всички формирования, претенциозно наречени политически партии са плод на моментното разположение на силите на различните кланове. Изключително важно е обаче да се подчертае, че независимо от моментните победи или поражения, независимо от дадените жертви клановете са единни в едно – реализиране на основната цел на трансформацията. Именно по тази причина БСП е единна и консолидирана през целия период на трансформацията. Това е един от главните фактори, които определят доминиращата роля на БСП в политическия живот и държавното управление.

Шефът на пресцентъра на кабинета Виденов не вижда промени в цялата история на партията [7.41].

“... историята на партията - майка БКП. Тя е изпълнена с интриги, борби за власт, механизми за лидерстване, партийно интригантство, липсата на усещане за отговорност от ръководния елит на партията. Тези процеси текат още от учредяването на партията като социалдемократическа на лозето на Габровски. БКП – БСП винаги са раздирани от битка кой да води бащината дружина.

Трансформация на социалната база на БСП

Вълненията преди, около и след изборите 2009 г. провокираха изговарянето на редица характеристики на трансформиралата се комунистическа партия, за които интелектуално се мълчеше или гузно се отричаха. Видни функционери на партията проявиха повишена медийна активност и бързо задминаха срамежливите, увъртащи подмятания на политолозите.

Видната функционерка на партията Татяна Дончева [7.42] е принудена да признае:

“Проблемът на нашите местни структури е, че там вече има 70-80% хора на 70-80-годишна възраст, които нямат воля по биологични причини.

.....

Сега нашите местни структури са много възрастни, много силно затворени в много тесен кръг лица.

Тя признава, че партията се грижи и обслужва само една затворена върхушка:

Даже съставът на сегашната парламентарна група, даже опит на определени хора да бъдат пратени за посланици, пак говори, че има една грижа за много тесен кръг хора, които се приближени на сърцето на ръководството на партията. В никакъв случай никой не мисли за това, какво става с партията оттук-нататък.

Видният ляв симпатизант Валери Найденов [7.1] е принуден да признае:

Днешната БСП е партия на средни и едри бизнесмени, които забогатяха от обществени поръчки, еврофондове, заменки, продажба на обществени имоти. Те могат да правят лява политика точно толкова, колкото слонът може да прави циганско колело.

Разбира се негова основна грижа е да поддържа митологията с етикетите “ляво” и “дясно”. По същество обвинениата към БСП за провеждане на дясна политика целят да се прикрие наложеният олигархичен модел.

***

На БСП е отредена главната роля в политическия театър. В годините на трансформацията от тоталитарна партия тя се трансформира в меко казано странно формирование. Основно нейно достижение е, че през целия период на трансформацията успява да обслужва олигарсите, и едновременно с това задържа обичта на пролетариата. Политологът Румяна Коларова [7.43] търси обяснение на този феномен в следното:

“Ако няма консенсусно управление, партийните структури и електоралните мрежи на БСП ще се разпаднат. Защото тя е социална група без логика. В нея членуват много бедните и много богатите. Тя е партия на много възрастните и социално пасивни пенсионери и много амбициозните, социално активни млади олигарси. И само в консенсусното управление нейната алогична групова солидарност може да бъде запазена.”

БСП е основен политически инструмент на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Основната, главната част на противоборствата между клановете се решава в рамките на това формирование.

Необходимо е да се отчете, че пенсионерите от 2009 г. са различни от пенсионерите от 1989 г. Жизнените стратегии на тези от 1989 г. се формираха от верността към комунизма. Тези от 2009 г. са верни на формированието БСП. В близкото минало са били активни участници в далаверата БКП. Инстинктите на тези хора ги правят сигурни, че за тях няма далавера на друго място. Те никога няма да се откажат от своята партия, независимо дали тя се казва БКП или БСП. Тези, които доживеят деня, в който БСП ще им каже, че трябва да се откажат от дружбата си с НАТО и да се прегърнат с братски Китай, няма да се замислят и ще останат верни на партията независимо как се казва тя. В годините на трансформацията методично се формира родово – клиентелистки електорат. Децата и внуците на пенсионерите от 89-та се сплотяват около БСП от възможността за участие в далаверата.

Далаверата (като осъществена практика, като надежда за реализация или дори само като мечта) е това, което държи консолидирани около партията и останалата част от нейния контингент. Тук са всички – държавни служители, лекари, учители, млади и не чак толкова млади олигарси и т.н. и т.н. Годините след отстраняването на Тодор Живков от ръководния пост на партията показаха, че БКП/БСП е наистина всенародна партия. Такива са народните нагласи в посткомунистическа България. Симпатиите и обвързаността с БСП са ярко отражение на двойствения стандарт, на дълбокото противоречие между говоренето и практиките в нашето общество. Именно тази всенародност прави в обществен план БСП параполитическо формирование. Това е като възприемане. Като организационна структура обаче БСП обслужва трансформиращата се върхушка на режима.

Един външен наблюдател [7.44] отбелязва:

”БСП все още излъчва семеен уют привличащ поддръжниците и. Дори след катастрофата през зимата на 1996-1997 г., предизвикана от социалистическото управление, социалистите спечелиха 22% от гласовете.”

И бивши функционери [7.45] на партията споделят подобно мнение за нея:

“... основен порок не е, че е "дясна", а че е проолигархическа, облагодетелстваща една малобройна върхушка с неразривно преплетени политически, икономически и родови интереси.

Антоний Гълъбов [7.46] не вижда никаква модернизация в бившата комунистическа партия:

Идеите на европейската левица продължават да се възприемат враждебно от страна на местните партийни функционери. Онова, което би могло да привлече младите хора с леви убеждения, се оказва противопоказно за крехкото равновесие на партийния връх.

Едва ли в БСП някой въобще се вълнува от идеите на европейската левица. За БСП привличането на младите е ефимизъм. В това формирование отдаван е наложено родово - феодалната смяна на поколенията на върха. За външни, чужди тела там няма място. Това са отношения, които са много далече от необходимата и полезна приемственост. Фамилизмът в тази структура е морално деградирал. Клановете са затворени структури, които пазят защитните си механизми от времето на режима. Напразно Диян Божидаров [7.19] се пита:

По стари родово-общинни причини БСП ще си остане единствената партия в левия сектор на българската политика. Въпросът е дали тя е в състояние да скъса с криминалните връзки и зависимости, в които се е оплела.

Само като информация за размисъл може да се спомене присъствието на внучката на Тодор Живков на погребението на меко казано съмнителния бизнесмен Фатик – син. Една фамилия, на която са предоставени условия за бизнес по времето на дядото, очевидно е продължила топлите си отношения с внучката.

Комунистическата партия не се е променила особено като манталитет и поведение. Със своето политическо присъствие тя блокира появата и развитието на автентична лява формация. В резултат на трансформацията на лице е уродливо политическо формирование, което пропагандаторите на трансформацията разполагат в лявата част на политическата координатна система, но то няма отчетливо оформена политическа физиономия..

7.6.3 СДС с главна поддържаща роля в трансформацията

“Ако някой се е отдръпнал от добродетелите, едва ли нещо може отново да го върне към тях.”

Роберт Стуроа

Вече едва ли за някого има съмнения, че СДС беше създадено от тези, които дирижираха процеса на трансформация. Например цитирания по-горе Тодор Славков [7.30] изразява следното мнение:

“Луканов създаде десницата, всеки си изигра ролята.”

Играта на демокрация изисква наличието на политически плурализъм. Стратезите на трансформацията обаче нямат намерение да се разделят с политическия монопол. Затова те създават политически формирования, които да изпълняват определени роли в демократичния театър и са под пълен контрол.

Борислав Виларов [7.47] дава следната интерпретация на тези процеси:

“Особена елитарна група сформира ядрото на СДС. В момента на създаването му в СДС влизат представители на българските дисиденти /бивши членове на БКП, борили се за нейното реформиране/, представители на старите партии /демократи, земеделци и социалдемократи/, репресирани по време на комунистическия режим, хора, не успели да се реализират по време на управлението на Живков, както и представители на средната стопанска и научна номенклатура, свързана с комунистическата партия. След първата вълна от чистки /1991 - 1992 г./ от СДС са отстранени дисидентите, социалдемократите и земеделците. За кратко време при управлението на Филип Димитров в СДС доминират представители, свързани със старата буржоазия и реституираните имоти, като постепенно надмощие взимат представителите на средната стопанска и научна номенклатура, генетично свързани с различни групи от комунистическия елит.”

Изнесените години по-късно списъци на доносници и сътрудници на ДС показват, че т.нар. десница е проникната изцяло от тези креатури. Те играеха ролята и на представители на старите партии и на представители на старата буржоазия. Постепенно те установиха тотален монопол над формированието, на което беше прикачен етикета “дясно”. Случайно допуснатите в политическия водовъртеж фигури са изтласкани поетапно и след изборите от 1997 г. практически са извън играта. Голяма част от тях са охулени от пропагандната машина. Същата съдба имат и тези, които бяха манипулативно използвани.

Допускането на нарочно създадената структура във властта през 1992 г. цели запълване и уплътняване на картината на пълен хаос в страната. На стратезите на трансформацията е необходим субект, върху който да се прехвърли отговорността за хаоса. Те са заинтересовани от провеждане на реституцията и им е необходим грешник за оправдание пред своя електорат. Така се създава митологията, че управлението на СДС е било в интерес на тези, които бяха обозначени с измислената дума “реститути”. Самото измисляне на тази дума и нейния обществен оборот са признак за отдалечаване от общочовешките ценности. Пропагандата поддържа тази заблуда през цялото време на трансформацията. Години след тези процеси Лияна Пандалиева [7.48] се включва в хора на манипулаторите:

“Истината е, че голямата сделка, която осъществи СДС, бе реституцията.

Партията беше силна, докато от нея зависеше финализирането на този процес. В резултат на този акт обаче, класовото деление в страната стана така осезателно, че възроди омразата у българите, които не наследяваха нищо от никого.”

Тезата, че реституцията е основното дело и кауза на СДС е също елемент от манипулацията на управляващите трансформацията. Реституцията е същностен елемент от преоформянето на собствеността. Само зад насаждането на тезата, че реституцията е разделила българското общество може да се прикрие същността на случващото се – финализиране и правно легитимиране на най-големия грабеж в историята на човечеството.

Единственият реален резултата от присъствието на СДС във властта е студения душ за спонтанно възникналия ентусиазъм. Хората, ангажирали се с подмяната на комунистическия административен апарат бяха оставени на произвола на съдбата. Прегрупиращите се комунистически структури се разправиха с тези хора по най-жесток начин.

Логично следва резултатът от изборите през 1994 г.. Въпреки митологията около реституцията, отсъства устойчива прослойка, която да подкрепи СДС. Не би било сериозно да се твърди, че тези резултати са плод на двугодишното управление на правителството Беров, под егидата на БСП и ДПС. Просто нямаше кой друг да върне БСП във властта освен неадекватното присъствие на СДС.

В началото на юни 2008 г. една от знаковите фигури от онзи период, претенциозно обявява – “20 години ми бяха достатъчни в политиката” [7.49]. Този “политик” постъпи по подобен начин и с управлението на страната – беше премиер малко повече от една година и реши, че му е достатъчно. При ситуация, в която ръководената от него политическа сила имаше доминиращо присъствие във всички власти, на него премиерстването му омръзна и той просто се отказа от властта. С това действие на формированието СДС беше залепен етикета на управленската неспособност.

Следва преобразуването на СДС в партия. Ход, който тотално блокира нормализирането на политическата система в страната. Едновременно с това са унищожени всички опити за възстановяване на политическите партии от времето преди налагането на режима в страната. Блокирана е възможността да се формира автентична дясна партия.

Докато трансформиращата се върхушка на режима се прегрупира по времето на набедения за премиер Жан Виденов, формированието СДС е тотално превзето от новоизпечения политик (в началото на трансформацията той се афишира като експерт) Иван Костов. Вътрешното структуриране на “новата” партия е ангажирало до такава степен нейното внимание, че в политическият живот се наблюдава пълно отсъствие на опозиционни действия. В периода на управление на правителствата на Беров и Виденов, ролята на СДС е безмълвно присъствие.

Проспано е налагането на валутен борд. Първите реакции след анонса на Майкъл Деплер са отричане и противопоставяне. Едва месец време след това лидерите на т.нар опозиция осъзнават, че друг избор няма. На практика за мислителите в СДС валутният борд е заварено положение. Последвалата мощна пропагандна манипулация дава възможност на неговите лидери от онова време да се представят като носители на тази присъда спрямо икономическата практика в България.

Уж под ударите на народния протест комунистите отстъпват властта и след процедурно необходимото служебно правителство на Стефан Софиянски е назначено правителството на Иван Костов. На стратезите на трансформацията е необходим, някой, който да събере негативите от приватизацията, като в същото време я осъществи в интерес на фамилиите на режима.

Тук е крайно наложително да отворя една скоба, за да отбележа, че не искам да омаловажавам действията на хората, които наистина спонтанно са участвали в събитията от края на 1996 и началото на 1997 г., без да осъзнават, че са жертва на крупна манипулация. Все пак, дори в тази еуфория се чуват трезви гласове. Георги Чапкънов [7.50] разказва за своя призив да се бойкотират изборите:

“Без значение беше кой ще е на власт и кой в опозиция – защото ставаше дума за едни и същи хора.”

Персоналния състав и на правителството Костов, и на назначените за депутати на неговото СДС, буди недоумения, както от гледна точка на експертен капацитет, така и от гледна точка на политическо присъствие. Разбира се недоумението е за политическите романтици, които вярват в реформата.

Димитър Аврамов [7.51] характеризира този период по следния начин:

“... на Костов не трябва да бъде прощавано “комунизирането на десницата”. При неговото управление мнозинството от хората с антикомунистически светоглед и биографии бяха изтикани в маргинални позиции. В първите редици на СДС и в държавното управление се настаниха неуспели кадри на бившата БКП.”

Може само да се допълни, че сред настанилите се има и представители на фамилиите на режима. Пропагандната машина на трансформацията работи на пълни обороти за да се защити мита за реформаторското и демократично управление на СДС – Костов. Реалността е съвсем друга – управлението Костов обслужва интересите на клановете. През 2009 г. един от неговите апологети [7.52] споделя своите позакъснели прозрения:

Иван Костов никога не е опитвал да пребори олигархията. Хора като Емил Кюлев, като Васил Божков и други от този сорт се чувстваха добре при Костов.”

Те не само се чувстваха добре. В този период те се утвърдиха. В този период представители на руската мафия се настаниха трайно в страната ни.

Липсата на въображение и собствени идеи у Костов определят изграждането на партията СДС като копие на комунистическата партия. Управленското поведение също наподобява маниерите на комунистите. Особено натрапчив е паралела в края на мандата на правителството на Иван Костов. Комунистите от 90-а година и управляващите през първата половина на 2001, по един и същи начин, с една и съща лексика убеждаваха обществото, че те са единствените и незаменими професионалисти в управлението на страната. Говоренето и действията в този период беше нещо като взрив на мисловната немощ.

Подобно поведение става напълно обяснимо, ако се отчете, че в края на управлението на СДС-Костов, персоналният състав е напълно подменен. По този повод Капка Георгиева [7.53] отбелязва:

“Днес в СДС няма нито един дисидент, политзатворник или лагерник. Нито един с нещо допринесъл за идването на 10 ноември, дори бит пред “Кристал” няма.”

Що се отнася до лексиката на назначените от Костов СДС-ари, нарочени за десни политици, Ясен Бориславов [7.54] казва:

“... за изминалите години десните политици не произведоха свой език, чрез който да артикулират своите добродетели и ценности. Много от тях подозрително често оперираха с леви модели, леви жестове и леви думи. Те имаха ляво поведение.”

Очакването да произведат свой език е твърде пресилено, защото тези хора нямаха свои мисли. А що се отнася до добродетели и ценности, те просто копираха режима. Това беше техния житейски шанс да се изживеят като партийни секретари.

Проф. Минчо Семов [7.55] констатира връщането на политическия манталитет от времето на режима:

“Познатият от миналото модел на коалиция с партия ръководителка, с политбюро и партиен вожд, който решава всичко, се възроди за нов живот, макар и в по-различни форми. …. Отново една партия, нейното политбюро и нейният вожд взеха в ръце жезъла на властта, започнаха да чуват само собствения си глас, диалогът изчезна и се установи познатата ни парламентарна форма на партийно-лична диктатура.”

За непредубедените няма съмнение, че управлението на СДС-Костов е трудно различимо от управлението на комунистите. Йордан Ефтимов [7.56] го характеризира по следния начин:

“… държавната администрация, която е в ръцете СДС, се държи по сходен начин с Виденовата такава навремето. ... Сред новите лица на СДС, … , има мнозина, които говорят на един дървен комсомолски език, от който ми се повръща. Тези представители на СДС говорят като на пленум на БКП.

СДС - Костов успешно изпълнява главната поддържаща роля в процеса на трансформацията. Формированието обслужва интересите на трансформиращата се върхушка на режима. Такива са и крайните резултата от управлението на Костов.

Вили Цанков [7.57] определя резултатите от това управление по следния начин:

“Като никой друг за тези 11 години Костов върви напред и осъществява своите реформи, върви … и оставя след себе си проиграна нация, нация с кастрирано мислене, нация от свикващи…”

Това е замисъла на трансформацията – кастриране на нацията и ползи и облаги за върхушката на режима. Управлението на Иван Костов блокира безвъзвратно демократизирането на страната. В този период бяха окончателно погребани всички надежди за осъществяване на реални реформи в България. Цитираният по-горе Вили Цанков казва:

“Днес много хора, отблъснати от СДС, започнаха да търсят своето щастие независимо от държавата, от обществото ...”

При неговото управлението се осъществява основната част от процеса на преоформяне на собствеността и то по технология, която трансформиращата се върхушка на режима беше наложила по времето на Жан Виденов. Правителството на Костов просто реализира замислени преди това планове. По този начин негативите от обществените нагласи за несправедлива и нечестна приватизация са насочени към СДС. Интересите на клановете не са засегнати и БСП не се държи като опозиционна сила. Тя е получила мощен импулс за консолидация на своя електорат. Широките кръгове на симпатизантите не получават нищо от приватизацията, но за това е виновен СДС.

По това време функционерите на СДС - Костов дори не крият предпочитанията си към комунистите. В [7.58] е цитиран Евгени Михайлов.

По-добре за нас да работят лоялни бивши комунисти ...”

Разбира се тези нагласи и практики не остават скрити за наблюдателите. Петьо Цеков [7.59] отбелязва:

“… сините толкова приличат на червените, а червените са толкова близо до сините, че всички те заедно образуват една обща виолетова смес.”

Години след това, произведения от самия Иван Костов Президент Петър Стоянов [7.60] ще признае:

“- Днешната крайна риторика на Костов, крайно антикомунистическа, крайно антируска, се обяснява с неговата политическа гузност. Разбира се, той направи много реформи – пазарна икономика и т.н. – това се дължи на кабинета “Костов”. Но бе направено по начин, че да се възползва отново висшата номенклатура и висшите кръгове на Държавна сигурност. ... Значи, никой не е помагал на БСП, по-точно на определени кръгове от БСП като кръга “Луканов”, колкото Иван Костов.”

Дори самият Костов [7.61] споделя странните си схващания за дясната политика.

“Ние сме срещу либералните политики, защото разбиха опитите за въвеждане на ред и правила. Това е съществено различие.”

Странно от къде Костов е научил, че либерализма пречи на създаването на ред и законност, неща които са сред основните ценности на либерализма. Костов се включва в комунистическия хор на оплювателите на либерализма защото, той просто е от тяхната банда.

В свое интервю в началото на март 2009 г., Васил Филипов обвини Костов, че бил руски агент. Дори показа документи, които свидетелстват, че Костов е работил в интерес на руските олигарси. Въпреки това Филипов не е прав. Агентите на действат така. Така, както действа Костов, действат инструментите, които изпълняват чужда воля. Дори не е нужно да се вторачваме в документи. Един анализ на инвестиционните инвазии по време на управлението на Костов, показва недвусмислено за кого е работил Костов. Дори циркът с екстрадиране на определени руски олигарси не може да маскира резултатите от неговата работата.

Бизнесът също не припознава режима Костов като дясно управление. Христо Куфов [7.62] цитира Иво Прокопиев:

“Между моите разбирания за обществено устройство и политиката на СДС има пропаст. За мен идеологически СДС е лява партия.”

След изтичане на мандата Костов отстъпва властта чрез проекта “връщане на царя”, в който участва и той самия.

Абсолютен мит е, че Иван Костов не е оценявал обстановката около изборите през 2001 г. и е вярвал в победата на своето СДС. Напротив, той съзнателно води политика, която да предпостави реализирането на проекта “завръщането на царя”. Съвсем съзнателно и последователно масовото съзнание е доведено до състояние, в което не може да различи управлението на БСП и СДС – Костов. Това предпоставя широкия обществен прием на проекта “завръщането на царя”. Дори пречките по съдебната регистрация са част от PR-а на проекта.

През следващите години Костов се занимава само и единствено с манипулиране на формированието СДС и отцепилите се от него групички. Самият той напуска собственото си творение и създава клиентелистката организация ДСБ. И с това си формирование Костов работи за статуквото. Един от най-близките му съратници в миналото [7.63] признава:

“…една от причините да напусна първо СДС, а след това и ДСБ е постепенното ми убеждение, натрупано в резултат от много факти, че те са част от статуквото и по един или друг начин са го подпомагали.

Цитираният по-горе Явор Дачков [7.64] казва:

“Жестовете между Костов и Първанов и техните партии не са от вчера. Нито едните, нито другите си потърсиха политическа и съдебна отговорност за безобразията, в които се обвиняваха взаимно.”

Това е така защото и Първанов и Костов обслужват интересите на клановете на трансформиращата се върхушка на режима.

Трудно е да се намери и посочи политическа идея родена от формированието ДСБ. Освен, че обслужва персонално Иван Костов, това формирование винаги е работило за интересите на изпълнителя на основната политическа роля – БСП. Мария Капон [7.65] отбелязва:

За последните 8 години десницата на прехода доказа, че с действията си винаги намира начин да помогне на БСП и на управляващите.

Едва ли някой днес се интересува от романтичната заблуда наречена в края на 1989 г. СДС. Това формирование отдавна е превърнато в инструмент за политическа манипулация. Така нареченият СДС елит се сменя периодично на базата на същите принципи, със същите методи и по същите причини, по които се подменят кратковременните инструменти за политическа манипулация, каквито бяха – Бизнесблока, НДСВ, Атака, Ред Законност и сигурност и прочее политически подлоги.

Манипулирането на формированието СДС се реализира чрез умело манипулиране на личните амбиции и недостатъци на лансираните като негов елит. Така в обществото се поддържа митологията, че несъстоятелността на формированието идва от несъстоятелността на неговите лидери. Чрез спекулацията на тази повърхностна и привидна истина, стратезите на трансформацията остават скрити за обществото. Като занимават обществото с качествата на разни измислени лидери, те блокират реалния дебат за политическата институционалност и автентичността на политическата система като цяло.

През целия период, в който Иван Костов е извън СДС, структурата се ръководи от креатури наложени в политиката от самия него. За случайно появилата се и неудобна за него фигура на Пламен Юруков бързо е организиран комплот. Само за пълнота е необходимо да се спомене, че атаките срещу Юруков започнаха от печално известния като защитник на реда, законността и сигурността Яне Янев.

За председател на СДС е назначен Мартин Димитров креатура от поколението “Copy Paste”. Абсолютна безличие, което до момента не е изказало нито една собствена мисъл.

Проектът “Синя коалиция” е агония, която осигури назначаването на Костов в парламента, но по същество е решителна стъпка към унищожаването на формированието СДС. Така ОФ моделът на управление е напълно завършен. В политическото пространство няма да има нито едно лице, което да не е свързано с комунистите.

7.6.4 НДСВ с временна поддържаща роля в трансформацията

“Ако човек не може да се противопостави, поне нека има избор да не съучаства ...”

Димитър Денков

След като преразпределението на финансовите и материалните активи е реализирано в значителна степен, предстои особено важен етап от трансформацията – международното легитимиране на ръководещите процеса, като структури и като персонализация. Въпреки че наследниците на върхушката на режима са се изучили в Европа и Америка, липсва увереност в успешността на самостоятелното легитимиране.

От друга страна това легитимиране не може да стане без членство в НАТО и ЕС. Ако тези неотменими стъпки се реализират пряко от едно управление на БСП, силно ще се стеснят възможностите за манипулиране на верния на комунистическите идеи твърд електорат.

След повече от четири години под ръководство на Иван Костов, СДС е дваж по-неподходящо за осъществяване на успешна евроинтеграция и членство в НАТО. Авторитарният стил на ръководство е лишило формированието от личности и експерти.

Важната роля – международната легитимация на трансформацията – е поверена на царя. Макар и не толкова известен в Европа,колкото ни го представяха, неговата биография на изгнаник, прокуден от режима е лесно продаваема.

Разработен е и от началото на 2001 г. започва интензивно да се реализира проекта “връщане на царя”. За този проект Илия Илиев [7.66] казва:

“Величеството дойде на власт със съдействието на същите перестроечни конспиратори. Ако не беше извадена и тази карта, гласувалите през пролетта на 2001 г. нямаше да са повече от 40%. В нашите условия това би означавало, че не може да се създаде легитимно правителство без коалиция между СДС и БСП, т.е. без открито признаване за тяхната фактическа тясна задкулисна свързаност.”

Антоний Гълъбов [7.67] смята, че проектът е пряко свързан с ДС:

“Водещият екип на НДСВ е генетично свързан с бивши служители на ДС. Става дума по-скоро за война на поколения в мрежата на ДС.”

Относно силите съпричастни към този проект е интересно да се цитират два материала. Единият е свързан с внучката на Тодор Живков [7.68], а другият с видния шеф на 6-ти отдел, на 6-то управление на ДС [7.69].

С резултатите от своето управление, а и с личностното си присъствие Костов вече беше предпоставил необходимостта от появата на нов политически месия. От друга страна т.нар. основни политически партии, в синхрон и единодействие са създали такива обществени нагласи, че изборите са просто една досадна формалност. На практика Симеон ІІ беше назначен за премиер. За действията на партиите по това назначение в [7.70] се отбелязва:

“… не е тайна, че цели структури на двете основни партии – СДС и БСП, на практика подкрепиха царя – не само с вота си като избиратели.

.....

управлявалите доскоро нямат база за идентификация като опозиция не само защото основните им приоритети са еднакви с тези на НДСВ, но и защото огромна част от хората им са част от самото управление.”

След изборите през 2001 г. се изписа какво ли не за качествата на избирателите, за мотивите за направения избор. Реалността е, че обществото целенасочено беше доведено до състояние, в което доброволно да участва в проекта “връщане на царя”. Анализите за това кой и защо е гласувал за царя са вторачване в технологията на манипулацията. Дискусията около детайлите на манипулацията не правят по-добри резултатите от тази манипулация. Въпросът защо Симеон Сакскубургготски прие отредената му роля е интересен, но няма директно отношение към реалностите на политическата система на трансформацията.

Сагата с царя станал премиер на Републиката е уникална за световната политическа практика и фокусира международния интерес. Симеон ІІ е приет с интерес във висшите политически кръгове. За него са отворени врати, които той дори не е мечтал, че ще прекрачи, независимо от аристократичния си произход. Би било чудо ако не се справи с поверената му роля. Тези, които измислиха и реализираха този проект наистина заслужават признание за качествата им да манипулират.

За всички страни в тази далавера има допълнителни положителни ефекти. Симеон ІІ получава редица имоти. Няма Закон, който да урежда проблемите с царските имоти, но в България това не е проблем. Беззаконието тук е основна характеристика на живота. Пък и е хубаво широките народни маси да видят, че и европейския ни цар не е чак толкова педантичен в спазването на законите. Последното консолидира електората на комунистите въпреки приятелството им с царя. Ес прое доброволно да бъде излъган.

От своя страна трансформиращата се върхушка на режима може да осъществи едно не толкова натрапващо се и по-безболезнено възстановяване на присъствието на династиите от времето на режима в обществения и политически живот на страната. Разбира се постигната е и основната задача на проекта – страната е член на НАТО, подписан е и договорът за членство в ЕС.

Приказките за разбиването на политическия модел, такъв, какъвто беше до завръщането на царя се оказаха несъстоятелни. Той просто нищо не промени. Имаше само преподреждане на позициите на клановете. Величеството просто играеше отредената му роля. Андрей Бунжулов [7.71] подхранва митологията, че царят управлява:

“Връзките се изграждат чрез кръгове на влияние върху “Негово величество”

За тези, които не са разбрали, авторът пояснява:

“Това е същият елит, само че вече с предприемаческа мотивация.”

Приемането на НДСВ в Либералния интернационал конюнктурно и в значителна степен парадоксално. Либерализмът е несъвместим с монархията, независимо дали е действаща или не. Независимо дали е действаща или не, монархията е институция със свои философски и политически възгледи. Но поради факта, че либералите имат скромно участие във властта, както в Европа, така и по света, те с удоволствие приеха в своите редици участващото в управлението на своята страна НДСВ. От друга страна СДС – Костов беше наложило вето на приемането на НДСВ в Европейската народна партия. Така се стигна до парадокса цар – либерал и присвояването на етикета “либерали” от хора, които до този момент не бяха чували за либерализъм. Немската фондация “Фридрих Науман” не пожали сили и средства да ги образова, но това не промени клиентелисткия манталитет и политическата несъстоятелност на тези хора.

По същество формированието остана много далеч от либерализма. Участието му в управленска коалиция с бившите комунисти е драстично прекрачване на границите на либерализма. Едва тогава, един от временно прикачилите се към движението политици  ще признае [7.72]:

“В момента няма нищо либерално в НДСВ”

За никого вече не е тайна, че връщането на царя не промени морала в политиката. Напротив! Негативните тенденции бяха доразвити и задълбочени. Правният и институционален нихилизъм, характерен за БСП и СДС продължи да се практикува. Воят на “демократичните” политолози срещу прякото участие на царя в политиката не беше нищо повече от заявка за място в новата констелация на клановете. Крокодилските сълзи за разрушаването на политическата система и държавността, например [7.73], [7.74] не бяха адекватни на реалността. Политическата система остана все същата, и започналото много отдавна разрушаване на държавата – също не се промени. Страхът на обслужващите политолози, че те и техните организацийки ще станат ненужни се оказа неоснователен. Изненадата им от идването на царя показа колко са несъстоятелни и, че те никога не са прекрачвали рамките на отредената им роля на обслужващ персонал.

Проектът “връщане на царя” не предвижда самостоятелно управление на новото формирование. Правителството е коалиционно, заедно с ДПС. Едно управление, което изкара целият си четиригодишен мандат, през който олигархичния политически модел се разгърна и утвърди. Разбира се битките и войните между клановете не спират. В края на мандата, във връзка с опитите за приватизация на Булгартабак става ясно кой контролира процесите. Сред назначените депутати на НДСВ веднага се формира група на отцепници и се стига до ситуация, която макар и по друг повод, много точно е описана от проф. Георги Марков, [7.75]:

“...в момента ДПС държи властта в България – Симеон е заложник на Доган, защото НДСВ се разпада и ДПС му е жизнено важен съюзник.

Аферата около блокирането на приватизацията на Булгартабак отразява в най-чист вид проекта “ДПС – Ахмед Доган”, който се рекламира официално като български политически модел. Кланът, който създаде този проект иска да се разпорежда с парите на Фонд “Тютюн” и беше готов да предизвика правителствена криза. Интересите на тютюнопроизводителите нямат нищо общо с тези далавери.

Въпреки продължаващите битки и интриги, трябва да се отчете постигането на определен баланс между интересите и претенциите на клановете, макар да е крехък и не много устойчив. Целите на проекта са реализирани и се поставя началото на неговия логичен завършек - заличаването на НДСВ. Както преобразувания в партия СДС, така и НДСВ не е автентично политическо формирование. И то е изградено на базата на циничния и брутален клиентелизъм. Някои анализатори [7.76] хиперболизират персоната на царя.

“НДСВ е това, което е Симеон Сакскубургготски. Затова партията започва и свършва до няколко враждуващи за влиянието на Симеон лидери на групи. За три години те доказаха, че са си самодостатъчни. Поведението им доказва, че умишлено не развиват партията.”

Движението не се развива просто защото целите на проекта са такива. То трябва да обслужи интересите на клановете. В този период, изпълнителят на главната политическа роля – БСП – се консолидира и подготвя за поредното официално завръщане във властта. По причините посочени в раздел 7.6.2. на НДСВ е отреден още един мандат в управлението. Друг фактор определящ неговото присъствие са бавните процедури по приемане на страната ни в ЕС (договорът за присъединяване влиза в сила от 2007 г.).

След подписването на договора за присъединяване царят не е нужен и политическите наблюдатели [7.77] вече констатират:

В крайна сметка той (Симеон Сакскубургготски - бел. К.В.) изпълни своята програма – максимум. И повече от това не може да изпълни в България – самият той и хората от близкия му кръг.

Парламентарната група на движението в 40-то Народно събрание се разцепва отново, а присъствието му в тройната коалиция е фигуративно. След изборите през юли 2009 г. движението е извън играта. То е изпълнило своята роля – олигархичното управление е наложено трайно. Трансформиралата се върхушка на режима е международно легитимирана. Царят и неговото формирование повече не са нужни. Един от големите проекти на политическото генно инженерство е на път да приключи. Очаква се мераклиите да продължат политическите си биографии да отдадат силите си за следващия проект на тоталната манипулация и да се влеят в ГЕРБ. Нали все пак става дума за европейското бъдеще на страната.

7.6.5 Краткотрайни изпълнители на второстепенни поддържащи роли

“По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.”

Константин Павлов

Второстепенните политически роли са необходими на преименуваната комунистическа партия за да поддържа контрола върху тази част на своя електорат, която се опитва да се еманципира. Изпълнителите на тези роли са краткотрайни защото настроенията и тежненията на електората орбитиращ около БСП са променливи. В различни периоди от трансформацията е необходимо да се решават различни проблеми – от овладяването на спонтанно възникнали икономически активности до национализъм или “преследване” на престъпните структури и техните връзки с политиците. Кратковременните изпълнители на второстепенни политически роли имат решителен принос за постигането на илюзията за съвместимост на политическите интереси на олигарсите и лумпенизирания пролетариат.

Всичките подобни проекти са създадени планирано под контрола на стратезите на трансформацията. След изборите през юли 2009 г., борбите между клановете се ожесточават и един от висшите функционери на партията прави частично признание за същността на тези проекти. На заседание на софийската партийна организация Румен Овчаров задава риторични въпроси [7.78]:

Можем да задаваме въпроси за генното инженерство, което се опитахме да провеждаме – политическото генно инженерство. Кой и кога измисли, че създаването и подпомагането на РЗС ще ни помогне? Или че „Лидер“ ще бъдат наши партньори? И кой сега ще сърба попарата от това?

Това са формирования, създадени около персони със специфичен психо портрет, преживяват кратко на политическата сцена и имат за основна задача да оберат различни напрежения в електората. Те са своеобразни политически жигула и сами по себе си те не заслужават специално внимание. Тяхното отбелязване е само за да допълни общата картина на насищане на политическото пространство с неавтентични партии. Дори от тази гледна точка внимание заслужават само формированията, които са играли самостоятелна роля. Орбитиращите около БСП и СДС групички, които получават достъп до парламента само в конфигурация с големите, не заслужават внимание. Те са просто спомагателни механизми за персонални назначения.

БСП поддържа около себе си облак от псведопартии, за да може да покрие целия спектър на твърдия си електорат. Чрез форматирането на своите леви коалиции БСП удържа единството между олигарсите и екзалтираното пролетарско ядро.

В нароченото за дясно пространство коалиционните тежнения идват от отломките от разпадащото се СДС. Безкрайни са мечтанията за мощни десни коалиции и консолидация на дясното. Неизброими ята партийки, подкоалициики и прочее политически мераклии с ненаситени политически валенции размахват етикета за дясна принадлежност. Сдружаването в дясно е плод на персонални интереси. Те не са свързани с електоралните нагласи, защото твърдият електорат на трите букви СДС не е така разнообразен и радикален като този на БСП. Последните избори показаха, че електоратът на нарочените за флагмани на дясното политическо пространство СДС и ДСБ се изчерпва с тези, които са превърнали недоволството си в ментална характеристика.

Тези, които официално не са в орбитите на БСП или СДС, представляват сборища от по няколко човека около набедена за лидер персона. След изборите през 1994 г. те са неотменима част от политическия живот. Решенията за тяхното създаване се взимат по тъмни доби от хора с още по-тъмно минало. Мощното им финансиране не съответства на митологията за спонтанното им възникване.

Като правило лидерите и депутатите на тези формирования са политически номади, или екзотични персони. Всички те имат слаби места в биографиите си и са лесно манипулируеми. Такива всъщност са и всички активисти около тях.

Жорж Ганчев ръководеше формирование, наречено “Български бизнес блок”. Така и не стана ясно какъв точно бизнесмен е самият Жорж Ганчев. А самото формирование изчезна точно когато частният бизнес имаше по-забележимо обществено влияние. По всичко личи, че въпросната персона докарана незнайно от къде е изпълнила ролята си срещу възнаграждение в размер една къща във Владая. Изчезването на Ганчев съвпада с периода, в който с други средства е установен контрол върху субектите проявяващи икономическа активност.

Волен Сидеров и неговата “Атака” се появиха с предназначението да се обоснове присъствието на един неотменим политически субект, за който ще стане дума по-късно. Тук е достатъчно да се отбележи, че Волен Сидеров беше главен редактор на вестник “Демокрация”, когато СДС беше в партньорски отношения с ДПС.

Изборите от 2009 г. просто насищат палитрата от подобни формирования. Всички те са конспиративно замислени и финансирани. Единствената им роля е да попречат да се наруши политическият елемент в стратегическия план на трансформацията – процесите да са под контрола на върхушката на режима.

Проектът “ЛИДЕР” се различава от общия фон на проектите еднодневки. Докато последните са насочени към решаване на проблеми с пролетаризиранта елкторална маса, ЛИДЕР е отражение на борбите между клановете. Образно казано този проект е за балансиране на напреженията възникващи между олигарсите. Радан Кънев [7.79] задава риторични въпроси, които сами по себе си говорят за взаимовръзките на тази структура.

“Кой е Христо Ковачки? Хитър спекулант с общинска собственост, инвеститор в туризма, енергиен олигарх, политик или кредитен милионер? Или всичко това заедно? Във всяка от дейностите на "империята" му ключово е придобиването на собственост от държавата/общината, а не от частни лица. Но също така ключово е и развиването на дейността в силно регулирана среда, в която "империята" е лишена от конкуренти - например строителство в буферната зона на национален парк или монопол при снабдяването с топлоенергия на цяла област. "Преотреждане" на земи по решение на чиновници или осигуряване на площадка за боклук без конкурс.”

Всъщност въпросният Ковачки по нищо не се отличава от другите субекти, нарочени за крупни бизнесмени. Каквито са икономическите им активности, такива са и политическите им апетити. Всички оказват натиск над служителите си в полза на определен политически избор. В медийното пространство се говори само за Ковачки, защото той излезе на национално ниво. Другите се задоволяват с местния си феодализъм.

***

Смущаващ е, че начинът, по който обществото възприема поддържащите проекти. Той не говори много добре за неговата ценностна система. Ако проектът “Жорж Ганчев” беше гротеска и можеше да бъде погледнат с насмешка, възприемането на следващите проекти буди тревога.

Не може да се отрече, че стратезите на трансформацията познават и владеят обществените нагласи. Независимо, че вярва в здравия разум на българите, Дмитрий Варзоновцев [7.80] отбелязва:

Лидерът на “Атака” изговаря това, което много хора мислят, но е срамно и невъзпитано да го кажат – и за американските бази, и за новите ни съюзници, и за ромите, и за турците.

Интересно е също така, че говоренето срещу злоупотребите на властта и обещанията за възмездие не донесоха успех на проекта Яне Янев на изборите за евро депутати. За изборите за националното събрание той премести акцента върху национализма и това му донесе успех. Повече от очевидно е, че българското общество не е склонно да осъди трансформиращата се върхушка на режима за нейните престъпления. Макар и прокламирано като толерантно, то с по-голяма охота слуша националистически брътвежи. В продължение на 20 г. то с охота приема политическите проекти на трансформиращите се комунисти.

7.6.6 ДПС – с главна роля зад кулисите

“Ако ще съм дребен, несъществен и двуличен – оповести той, - по-добре да бъда във властта.”

Джоузеф Хелър

Немислимо, а и некоректно би било да се говори за т.нар. политически партии от времето на трансформацията без да се отдели специално внимание на явлението ДПС.

Без съмнение тази специална реплика на комунистическата партия има главна роля в реализирането на целите на трансформацията. След БСП това формирование е единственото, което има поведението и практиките на политическа партия, макар и авторитарно олигархична.

Митологията около ДПС е много по-силно поддържана отколкото тази около демократичността на СДС. Тоталната спекулация тръгва и се базира на неотменими, нелицеприятни факти от последните години на режима. Тази спекулация поражда и поддържа една от най-големите лъжи на прехода, че ДПС е партия на турското малцинство. Турското малцинство гласува за ДПС но то не е неговата партия, защото защитава други интереси.

Предистория и условия при възникването на ДПС

От своето възстановяване в края на деветнадесети век, българската държава и българското общество живеят с един измислен под въздействието на емоции проблем. Вероятно неизказаното, но осъзнавано чувство за недостатъчен принос към получаването на свободата е в основата на митологизирането на това, което наричаме турско робство. Тази митологизация ни лишава от възможността държавните и политическите институции да формулират и прилагат адекватна политика спрямо турското малцинство. Не може да се отрече, че при едно подчертано толерантно основно население, турското малцинство периодично е подлагано на репресии, които не са провокирани от поведението на това малцинство.

Не бих посмял да влизам по-дълбоко в дебрите на историята, защото сигурно ще си навлека гнева не само на историците, въпреки че проблемът не е само исторически. В тази тематика разграничаването от емоциите е практически невъзможно. Ще отбележа само, че става дума за това, за което говори Вера Мутафчиева [7.81]:

През цялото османско робство, както му викаме, действа общината, местната община. Кадийските регистри са много интересни, но те са интересни за турците на Балканите, там почти не можеш да срещнеш християнско име. Конфликтът между етносите е, когато съдят спахията, че им е надвзел, а всичко, което се отнася до семейно, до имуществено, до не знам какво право, си се решава по християнски. И на това ние му викаме робство?!

Режимът след 9-ти, които има като основна характеристика насилието и репресиите спрямо целият народ, естествено не може да нормализира проблемите. Политиката и практиките на режима спрямо турското малцинство са крайни и винаги оправдавани с идеологическата доктрина.

Крайностите се простират в широк спектър. Доминиращата част от елита на малцинството е инкорпорирана в комунистическата партия. Младите хора от малцинството получават привилегии при записване във ВУЗ и другите образователни структури. От друга страна обаче се експлоатира подчертаната патриархалност в бита на турското малцинство и то на практика е гетовизирано в тютюнопроизводството. Най-ярък израз на крайностите обаче са пиковете на репресия, които не се прилагат спрямо останалата част от населението – това са периодичните изселвания към протородината.

Така сякаш в някаква логическа последователност се стига до т.нар. “възродителен процес” от 1985 г. и до голямото изселване от 1988 – 1989 г.. Периодичните пиковe на насилие довеждат до престъплението. Престъплението спрямо турското малцинство е съпроводено с мащабно организирана манипулация и насилие върху останалата част от населението.

Моля да ме извинят малцината, които не се поколебаха да издигнат своя глас в защита на турското малцинство, но по-голямата част от българите бяха съучастници в престъплението на режима. В най-добрия случай – пасивни съучастници.

Репресивната машина заработи на високи обороти. Жертвите от страна на турското малцинство не стреснаха гражданството. Спекулата и изнудването съпътстваха и смяната на имената и т.нар. голяма екскурзия. Недобросъвестни българи съвсем съзнателно се възползваха от трагедията на своите съграждани.

Двадесет години след събитията, признанията на един случаен участник в репресиите – депутатът д-р Лъчезар Иванов предизвикват, меко казано странни реакции. Първо от страна на уж потърпевшите [7.82]. А след това и от не безисвестния съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров [7.83]. Реакциите са доста странни, защото всеки, който е имал приятел лекар в районите с компактно турско население е чувал подобни неща. Гузната ни съвест обаче ни кара да мълчим вече 20 години. Така както мълчим за комунизма. И сега кой реагира гневно? Защо депутатите от ДПС и Костадин Чакъров са в една лодка?! Ама те били ли са някога в различни лодки.?! Наколко месеца преди това Чакъров също е активен апологет на проекта “ДПС – Доган”. Той се появява във връзка с кризата около самоубийството на Ахмед Емин [7.84]:

Всеки има правото да се гневи колкото си иска. Това не може да промени факта, че при старта на трансформацията българите имаха гузна съвест във връзка с насилието върху техните съграждани от турското малцинство. Спомена за това насилие и гузната съвест попречиха отношенията на двата етноса да бъдат нормализирани след смяната на ръководството на режима. Това позволи на архитектите на трансформацията да блокират интеграцията на малцинството. Двадесет години по-късно турското малцинство е с все така специфично положение. Структурата му и дислокацията му в обществения процес не се е променила съществено.

Същност на проекта “ДПС – Ахмед Доган”

Без съмнение проектът “ДПС- Ахмед Доган” е провокиран от необходимостта да се държи под контрол турското малцинство. В определн смисъл осъществяването на контрола чрез създаване на специално формирование е предопределено от т.нар. възродителен процес. Ако турското малцинство не беше преживяло репресиите организирани и ръководени от комунистите, бидейки крайно пролетаризирано щеше да бъде безпрекословен поддръжник на тяхната партия. В този смисъл страданията на нашите турски съграждани бяха използвани за преподреждане на политическия театър след смяната на ръководството на режима. Трябва да се отдаде заслуженото на съпротивата, която турците оказаха срещу комунистическите издевателства. Без съмнение те бяха окуражаващ пример за започналите да се появяват демократи – романтици.

Саможертвата на турските герои показа, че режимът не е всемогъщ. Показа, че има смисъл съпротивата и оформянето на групи за борба с режима. Това определено даде импулс и за другите граждани в страната. В резултат беше преодоляна практиката на единичните, спорадични саможертви в борбата срещу режима. Заедно с протестите срещу репресиите спрямо турците, се проявиха и други организирани протести. Започна осъзнаването, че насилието спрямо турците са само най-релефната, видимата част от цялостното репресивно битие на властта. Ако насилията спрямо турците имат преимуществено морално измерение, то поведението на властта след чернобилската авария и относно замърсяването на въздуха в Русе баха физическо насилие спрямо българския народ, без разлика спрямо етническата принадлежност и верско изповедание. Българите вече имаха примера на своите турски съграждани и бяха задължени да демонстрират своето гражданско достойнство.

Може да звучи тъжно, но най-меко казано в хронологичен порядък съпротивата на българите следва тази на турците.

Не са лишени от смисъл думите на А. Доган - "Ние от ДПС затова сме нудобни, защото имаме минало - реално и ценно, а то не се купува."

Разбира се Доган спекулира, защото неговото минало е съвсем друго.

Тези, които измислиха смяната на имената и ръководеха репресиите, продължават да определят съдбата на турското малцинство. Инструментът на тази манипулация е ДПС и неговия лидер Ахмед Доган. Когато говорим за ДПС и Ахмед Доган, спокойно можем да перифразираме Маяковски – “Когато казваме ДПС, разбираме Ахмед Доган. Когато казваме Ахмед Доган разбираме ДПС.” Без Доган няма ДПС, както и без турско малцинство няма Доган. Суперлативите за Доган като политик са възможни само защото съществува турско малцинство.

Самият Ахмед Доган е творение на определени кръгове от върхушката на режима. Трябва да се признае – изключително точно попадение. Със сигурност не може да се намери българин, който се отнася така жестоко към турското малцинство, както Ахмед Доган и кликата около него. След оповестяване на списъците на доносниците и сътрудниците на ДС, стана ясно, че е много трудно в тази клика да се намерят турци, които да не са сътрудничили на репресивния апарат на режима. Тук не става дума за неизбежните и обективно необходимите контакти на лидерите на едно малцинство с държавните институции с цел интеграцията на малцинството. Представителите на турското малцинство сътрудничели на ДС са търгували с интересите на своите събратя. Търгували са с техните съдби.

Относно връзката на Доган и неговата клика с турското малцинство, специалистите [7.85] отбелязват:

“... партията на Доган се дискредитира от собствения си елит и от лидера си. Настъпи неприемливо разминаване между модернизацията и европеизацията на България и партията, която представлява турците и мюсюлманите. На хората в Източните и Западните Родопи, в Делиормана и край Дунава не им става приятно, когато техните избраници слизат от божествено лъскави мерцедеси или джипове с копринени костюми, с шапки борсалино и с пура в устата, отнасят се с тях като с рая, а те самите, електоратът-рая, се чудят как да получат 20 лева европомощ за кравата си и как да изпратят детето си в близкия град, за да продължи в гимназията. Да не говорим за пропастта между мечтите на лидера за летяща чиния и надеждите на хората да получат полагаемите им се помощи за обработването на земеделската земя.

Дори представители на малцинството (Хасан Тахиров [7.86]) споделят подобно мнение:

“Никога местните не са били толкова смачкани и унизени. Всичките в Кърджалийско са превърнати от ДПС в крепостни селяни.”

Проектът “ДПС – Ахмед Доган” има двоен прицел. От една страна е гетовизацията на турското малцинство и неговата жестока икономическа експлоатация. От друга страна е спекулирането с чувствителността на демократичния свят към етническите проблеми. Спекулация, която позволи в един продължителен период шайката, която стои зад проекта да действа безнаказано, дори да бъде покровителствана от чуждестранните партньори. Така както легитимираха трансформиращата се върхушка на режима, те дори още по-старателно легитимираха абстракцията “български етнически модел”.

Така тази бандитска групировка стана неотменима част от българския политически живот. От Ахмед Доган се изискваше едно – да управлява феодалната пирамида, която държи в подчинение турците в България. Без съмнение той демонстрира качества за определената му роля. Това на практика е същността на т.нар. български етнически модел.

Понятието “Български етнически модел” е една куха фраза без всякакво съдържание. По същество това е технологията, по която един от клановете на върхушката на режима, гарантира своите властови позиции. Технология, която включва все по-задълбочаващото се изолиране на определени територии от държавата (тези с преобладаващо турско население) и налагането там на феодални порядки. Така за сметка на капсулирането и все по-задълбочаващото се отчуждаване на турския етнос, който е подложен на жестока експлоатация, кланът си гарантира властта върху цялото население на държавата.

Не е съществен въпроса дали клановете, които създадоха проекта “ДПС – Ахмед Доган” все още имат влияние над него, или той вече е самостоятелен главатар на бандата. Важното е, че проекта действа успешно вече 20 години. И в двата случая крайния резултат за обществото е един и същ.

***

Трябва обаче да се признае, че по проекта “ДПС – Доган” бяха подготвени млади, образовани политици. Факт, който говори, че стратезите са планирали този проект дългосрочно. Кадровата политика е насочена да обслужва именно проекта. Тя насочена главно към овладяване и укрепване на йерархичната структура, която държи в подчинение турското малцинство. Участието на движението в държавното управление показа, че то не притежава необходимия капацитет. Административните позиции бяха заети от неподготвени хора и този факт има сериозен принос към спиране на финансирането по програмите на ЕС.

Дни преди парламентарните избори през 2009 г., Доган е пределно откровен относно отношението си към собствения му електорат [7.87]:

“Той трябва да се организира до урната. А ти трябва да го мотивираш с различни форми и методи до такава степен, че той да отиде на всяка цена до урната.”

Самият Ахмед Доган не можа да излезе от рамките на балканския провинциализъм – нито като менталност, нито като житейска и политическа практика, нито като естетически възглед. Ако стилът на сватбите му може да се оправдае с необходимостта да направи впечатление на електората си, демонстративното безсмислено охолство няма оправдание от гледна точка на модерността. По същество и там, в охолството си Доган не е модерен. Това обаче също е характерна черта за целия политически елит. Клановете на трансформиращата се върхушка не могат да носят модерност, независимо колко често отскачат до Виена или друг европейски център за шопинг. Шопингът е приятно занимание, но не носи развитие на духа и нравите. Клановете на върхушката на режима не носят никаква култура, те дори не са автентични меценати на културата. Нима творчеството от времето на режима не звучи вехто.

Повсеместната ретроградна провинциалност е една от причините за пълното отсъствие на културен обмен между българския и турския етнос. Разходките и курорта в съседна Турция не изключват посещенията на заведения и атракциони с турска национална музика. Подобен състав от турци – български граждани в България е обречен на празни зали извън своите райони.

Генезис и взаимовръзки с другите политически субекти

На поредния конгрес на БСП (3 и 4 декември, 2005 г.) Ахмед Доган се обръща към делегатите с другари и другарки. Вечният политик на трансформацията вече не намира за нужно да премълчава, че БСП е партията майка за неговото формирование. ДПС е неделима част от трансформиращата се комунистическа партия.

По тази причина, въпреки присвоения либерален етикет, на ДПС не може да се намери място в политическата координатна система. Определянето и като етническа партия е само фасада. Движението е толкова полезно за турското малцинство, колкото и другите партии и също толкова вредно за обществото, колкото и всяка друга партия. Като всички други партии в България мястото му в политическата координатна система се определя от присвоения етикет – по случайни стечения на обстоятелствата – либералния.

От друга страна обслужващия БСП социолог Юрий Асланов [7.88] специално подчертава пъпната връзка между БСП и ДПС:

ДПС и БСП никога, дори и поотделно, не могат да бъдат заобиколени при нито една формула за съставяне на правителство, а заедно пък съвсем.

Интересно е поведението на комунистическия гуру Александър Лилов. По време на кризата във връзка със самоубийството на Ахмед Емин, той изпълзява от дупката си за да подкрепи коалицията [7.89]:

“От това, което се знае, може да се твърди, че няма основания да се очакват политически сътресения в коалицията.”

Явно в този момент Лилов има интерес да неутрализира възникналото напрежение между клановете. След изборите обаче е на друго мнение. Вика отново същата журналистка и запитан за факторите предопределили загубата [7.90] той посочва:

“... грешки в управлението и в партньорството с партиите в тройната коалиция, неразграничаването от някои недомислия на лидери на ДПС.

През цялото време на трансформацията БСП и създадените под нейната опека формирования активно подкрепят проекта ДПС. Взаимодействието и взаимната подкрепа между БСП и ДПС е най-пряка. Излъчено от БСП, като неделима нейна част, ДПС е създадено да бъде всенародна партия за турското малцинство в България. Цитираният по-горе, свързан с БСП политолог [7.88] признава:

“ДПС е естествен партньор, въпреки че не е еднакво предпочитан от всички в БСП.

...

Дори искрите, които прехвърчат от време на време между лидерите, не могат да развалят тази естествена връзка.

...

Двете формации си дават сметка, че са единствените оцелели, които пазят в равновесие политическия живот в България. Допускам, че ако някой има таен план да разчисти пътя за нещо ново, първо трябва да вбие клин между БСП и ДПС. После ще трябва поотделно да ги извади от политическия живот.

И функционери на БСП признават гензиса на ДПС и тясното и координирано сътрудничество с бившите комунисти [7.45]:

“...в началото на прехода БСП използваше ДПС за своите цели, сега Станишев е ръжен в ръцете на Доган. През 1991 г. определени среди в БСП подтикнаха Доган да внесе прословутия си проектозакон за забрана на партията (за да я мобилизират пред лицето на опасността) ...”

На ДПС е отредена ролята на главен политически фактор, но зад кулисите. Освен БСП и всички други политически формирования на трансформацията работят за да може ДПС да присъства постоянно в политическия живот на страната. Тези с поддържаща роля не пожалиха сили в подкрепа на проекта. Последователно и методично, винаги се намираше някой, който да даде едно рамо на Доган и да му помогне в консолидацията на неговия електорат. В този спектър са изказванията на Иван Костов, създаването на формированието “Атака” и в последно време поддържащия проект “Яне Янев”. Дори Бойко Борисов не остана на страна. Не е сериозно да се вярва, че Борисов е такъв глупак, че сам да влезе в подобна, вредна за него самия схема. Не е логична неговата пресилена в определени моменти риторика срещу ДПС и неговия лидер Ахмед Доган. Нека не забравяме, че още през 2008 г. в СОС не мина гласуването на резолюция във връзка с геноцида спрямо арменците в началото на миналия век.

Хватките за консолидиране на електората на ДПС, се допълват от провеждането на поддържащи акции, които да “обяснят” на широките народни маси постоянното присъствие на Доган във властта. Такава акция например са протестите срещу предложените от Доган областни управители, през август 2005 г.. В протестите не можеше да се намери друга логика, защото предложените от Доган бяха добре познати политически номади. Акцията е успешна, а за който не е разбрал, услужливи коментатори [7.91] поясняват:

“При нас ДПС все повече се опитва да изглежда като партия от отворен европейски тип, тя не се затваря в турското малцинство у нас, а търси по-широко представителство. .... След като партията на Доган е определила евроатлантическото бъдеще на България за свой основен приоритет и работи за него, участието и във властта има повече плюсове, отколкото да носи рискове.”

Как би се дала гласност на въпросната кадрова политика на Доган, ако нямаше скандал? Никой нямаше да обърне внимание, че той си изпълнява задачите и назначава прислужници от българския етнос.

Поддръжка на проекта “ДПС – Доган” оказват и непрекъснатите заклинания на определени политици срещу движението и лично срещу лидера му. Политически тъпо е да оповестяваш като основна политическа цел изваждането на когото и да било от властта. Доган е е точно толкова вреден за политическия живот в страната, колкото и всички останали политици на трансформацията. Но тези които раздуват темата против ДПС и против Доган не са тъпи. Напротив! Много умни са. Те старателно изпълняват възложените им политически роли.

Обвиненията към Доган и ДПС са повърхностни и несъстоятелни и на практика прикриват същината на проблема. Не е вярно, че Доган провежда политика на етническо кадруване в структурите на властта. Точно както всички останали партии Доган провежда партийно кадруване. Постове получават само тези, които са верни на съответната партия и могат да донесат материални изгоди за нея. Обвинението в авторитаризъм просто показват, че Доган с нищо не е по-различен от другите политически лидери. Нима Костов или друг, назначен от клановете за политически лидер има различни качества?

Сатанизирането на Ахмед Доган е пропаганден маньовър, който цели прикриването на реланите проблеми. Ако някой иска да се пребори с негативното му влияние върху българския политически живот, трябва преди всичко да промени условията, които дават възможност Доган да се разгърне във вида, в който го познаваме. По същество това важи за всички други политици на трансформацията.

Самият Доган не се притеснява да афишира подкрепата, която получава от другите политически субекти, а също така и тяхната зависимостта от него. Именно за да подчертае подчинена им роля, той често ги иронизира.

На предизборна среща в Гоце Делчев (31 май 2009) той с удоволствие намеква за проекта “Яне Янев” като казва [7.92]:

“На мен ми е време да се пенсионирам и мислех за това, но след случая в Рибново се отказах.”

Това което Доган нарича “случаят Рибново” е една показна операция на ДАНС, провокирана от Яне Янев. Операция, за която не стана ясно защо е организирана само по сигналите на Яне Янев, без собствени допълнителни проучвания на ДАНС. От изказването на Доган става ясно, кой има полза от подобни операции. Дори за тези, които са се съмнявали, че Доган ще бъде пожизнен лидер на ДПС.

Жабешкия хор срещу Доган не казва нищо на своя електорат, той говори на електората на Доган. Посланието е повече от ясно – не очаквайте помощ от нас, слушайте заповедите на Доган и не мърдайте.

Доган не пропуска случая да се подиграе на своите помощници. Той прави това не защото е недоволен от тях, а за да демонстрира за пореден път своето превъзходство и за пореден път казва нещо, което всички много добре знаят.

“Защото, когато се почувстват в опасност, дори в несигурност, естествено е да се обединяват. Това улеснява много моята работа, действа мобилизиращо. Когато нашите хора виждат реакцията срещу нас, аз няма нужда да им обяснявам защо трябва да имаме повече представители в парламента, защо трябва да вкараме повече компетентни хора на всички нива във властта. Антикампанията върши много работа на ДПС и аз благодаря на всички, които използват тази терминология.”

Доган винаги е подпомагал поддържащите го партньори и с кадровите си назначения. Политическите номади, обслужващи интересите на клановете винаги са намирали подслон при него. Подслон намират и откровени търгаши, които си купуват назначенията в буквалния смисъл на думата. Около ДПС всичко е търговия и бизнес интереси. Дори в здравеопазването, назначения от ДПС зам. министър беше замесен в нерегламентираната търговия със стволови клетки.

Доган винаги е осигурявал необходимата подкрепа за изпълнение на стратегическите планове на трансформиращата се върхушка на режима. Тук е всичко от предложението за забрана на БСП, ДПС-арския шут за СДС от 1992 г., мандата за правителството Беров, контрола върху проекта “царя се завръща”, мандата за формиране на тройната коалиция до провокиращите изказвания в синхрон със стратегическото оттегляне от властта. Наистина той е изпълнявал своите задачи без да сбърка. Затова в думите му на митинга в Хасково (25.05.2009 г.) - “... всичко съм го правил с отговорност – за нашия живот, за всеки поотделно, за държавата.” - има определена нотка на оправдание.

В предизборната борба той пое цялата тежест и негативите по организацията на стратегическото отстъпление от властта. Нека не забравяме, че в нощта след изборите за евродепутати, той в прав текст каза, че ще допусне временно новите мераклии във властта. Когато говореше за разпределението на финансовите порции [7.93], той не говореше на утрудените хорица натикани в душното читалище на с. Кочан. Той играеше възложената му роля. Винаги когато има криз властта се прехвърля на политически субекти, които да оберат негативите. Технологията на прехвърляне е различна - от синдикален натиск, през всенародни протести до стряскащи изказвания от лятото на 2009 г..

Доган може да има редица негативни качества, но в никакъв случай не е глупав. Това, което направи в предизборната борба през лятото на 2009 г. е същото, което е правил през двадесетте години на трансформацията – изпълнение на роли във войната на клановете. Ролята му е зад кулисите, защото зад етикета етническа партия се крие здраво закрепен сателит на комунистическата партия.

Веднага след провокативните изказвания Доган дава интервю [7.87], в което е пределно ясен:

“Аз обаче имам смелостта да го обявя на висок глас. Както когато казах за обръчите около партиите и всички скочиха - може ли днес поне една сериозна партия да каже, че около нея няма бизнес структури? Вижте предизборната кампания. Откъде са тези пари? Забравихте ли рекета, с който Костов навремето притискаше бизнеса? Забравихте ли какво се случваше на всеки бизнесмен, който можеше само да си помисли, че няма да даде лептата си за фондацията на жена му? Каква е тази истерия сега?”

Със своите изявления Доган не говори на своя електорат. Той говори на другите. За двадесет години турците в България са научени, че Доган е всичко за тях. Те дори и не си помислят, че може да не се подчинят.

***

Сигурен в своята политическа вечност Ахмед Доган се забавлява като пуска в общественото пространство откровения за случващото се. В тази графа са “обръчите от фирми”, “купуването на гласове като европейска практика”, дори изцепките от лятото на 2009 г. Забавлявайки се Доган маркира и определени фази и етапи от трансформацията.

Откровението за обръчите от фирми (шоуто на Слави Трифонов, предизборна кампания 2005 г.) и информацията за това, че през всички години от т.нар. реформи у нас няма нито една по-голяма бизнес сделка, която да е станала, ако не с неговата явна подкрепа, то поне с неговата снизходителна усмивка, е послание. Това послание е изключително важно. То по недвусмислен начин обяснява как и под чие влияние протичат процесите, които претенциозно наричаме преход. Освен това то бележи един повратен етап в тези процеси. Повратен етап в трансформацията. Нерегламентираните връзки на политиците с бизнеса с публична тайна още от старта на трансформацията. Защо Ахмед Доган говори за обръчите от фирми едва през 2005 г.? Просто защото трябва да обяви приключването на етапа на победилата олигархия. А всяка победа, която не е оповестена и възпята по подходящ начин не е победа.

Архитектите на трансформацията преценяват, че трансформацията на режима е успешна и невъзвратима и нямат задръжки да оповестят кой контролира процесите. По подобен начин политическото статукво на победилия политически монопол е анонсирано с репликата, че купуването на гласове е европейска практика. Очевидно Ахмед Доган е използван за оповестяване на намеренията на стратезите на трансформацията. Това не остава скрито за наблюдателите [7.94]:

“Като командващ парада обаче той знае за какво става дума и не говори случайни неща. Той, с други думи, не прогнозира, а контролира. И не описва това, което има да се случва, а разказва сценария, по който онова, което има да се случва, ще се случи…

Спорно е само, дали наистина Доган е командващ парада.

***

Когато се анализират взаимоотношенията на ДПС с партията майка, аналогията с творението БЗНС от времето на установяване на режима става все по-натрапчива. В онези времена проблем са селските маси, които трябва да бъдат подчинени на неприемливата за тях доктрина на режима. Ето защо комунистите унищожават реалните земеделски организации и създават т.нар. казионно БЗНС, което да бъде инструмент в техните ръце и да реализира насилието върху българския селянин.

В началото на 90-те трябва бързо да се тушира натрупаното в турското малцинство недоволство от насилията срещу него. Неговата политическа свобода би го превърнала в заплаха за трансформиращата се върхушка на режима. Именно за това са пресечени възможностите за политическа ориентация на това малцинство и то е вкарано в рамките на етническа организация. Още в зародиш е отнета възможността турското малцинство да може да избира между социализъм, консерватизъм и либерализъм. Както предателите земеделци, така и назначените водачи на турското малцинство (повечето сътрудници на ДС) са инструмента, с който се продължава насилието. Едните върху българския селянин (от всички етноси), другите върху своите етнически събратя. И ДПС, както т.нар. казионни земеделци получава гарантирано място в Народното събрание. Разликата е в това, че на ДПС е възложена по-сложна роля в политическия театър. Все пак трябва да се имитира демокрация.

Посочената аналогия показва, че проектът “ДПС – Доган” е още една демонстрация на идейната импотентност на трансформиращата се върхушка на режима. Тя е неспособна да конструира и реализира нови идеи.

Поддържането на Доган като несменяем тартор на турското малцинство също е израз на идейно безплодие. Доган доста дълго време се справяше с възложената му роля. Тези, които го използваха обаче го претовариха и го пречупиха. Неспособни да генерират нови идеи, неспособни да предложат друг модел на съжителство на турското малцинство те амортизираха най-добрата си находка. Няма такъв идеален човек, който в продължение на 20 години да имитира, че притежава власт и да остане само имитатор, без да има реална такава. В крайна сметка той или ще се опита да материализира ролята си – или като се опита да консумира реална власт, или като намери отдушник в консумацията на материални блага.

Мащаб на властовите позиции

През всички години на трансформацията ДПС участва активно във властта, независимо дали пряко или непряко. При управлението на Филип Димитров движението беше коалиционен партньор. Тогава, при съставянето на правителството от страна на ДПС не бяха предявени никакви претенции. Властовите му възможности се проявиха при т.нар. ДПС-арски шут и при съставянето и управлението на правителството на проф. Беров.

В периода между 2001 и 2009 г. ДПС има най-съществено влияние във властта.

Никой не е успял да спечели президентските избори без подкрепата на ДПС. Всички демократично избрани президенти са били подкрепени от ДПС. Тези, които са загубили подкрепата на движението, винаги са губили (справка Петър Стоянов).

През октомври 2008 г. се вихри поредния скандал свързан с ДАНС. Доган не се поколебава да се намеси и да отправи остри предупреждения към своя коалиционен партньор. Посланието е отправено чрез Валерия Велева [7.95]:

“Доган губи свои канали за информация, губи лостове за влияние в политиката зад завесата, възможно е някаква защита дори. И ако Станишев не е знаел това, е зле. Ако пък е знаел и въпреки всичко е решил да удари по масата, е още по-зле. Защото може да се окаже, че не е изчислил ефекта от удара си.”

Партията майка е БСП, но нейния лидер не. За целите на проекта “ДПС – Доган” може да бъде сменен и той! За тези, които не са разбрали, Велева говори в прав текст:

“Помним, че пред очите на Доган за наказание на Симеон проф. Огнян Герджиков се раздели с председателския пост в 39-ото народно събрание. Сега и Станишев трябва да чака ответ.”

И за да е още по-ясно:

““Доган има канали и може дори БСП да дестабилизира”, казва негов добър познайник.”

Създателите на проекта “ДПС – Доган” не крият своята мощ по отношение на политическото и общественото статукво. Без съмнение това е един от най-мощните кланове. И този клан намира за необходимо да оповести своето място. Валерия Велева продължава:

“Може на някого това да се струва абсурдно, но и в опозиция да е Доган, той пак ще се опитва да мести пешките в държавата, както е го правил през целия преход.”

Ако по-горе става дума за словесни анонси и задкулисни пазарлъци, то ударът, който Доган нанася на НДВСВ във връзка с опитите за приватизация на “Булгартабак” е съвсем реален. Приватизацията на тютюневото дружество засягат интересите на ДПС и политическите кукловоди не се поколебават да разцепят създаденото от тях формирование НДСВ.

Фактически развоят на събитията от края на януари 2005 г. и след това са чисто отражение на същността на това, което претенциозно се именува “българския етнически модел”. Стана ясно, че България не е суверенна страна в областта на тютюневото и цигарено производство. Това производство е инструмент в ръцете на една олигархична шайка, която е яхнала своите етнически събратя. Експлоатира ги жестоко и на фона на пасивното българско общество си гарантира вечно политическо участие.

В превод “български етнически модел” означава ненакърнимост на все по-нарастващите бизнес интереси на назначения за лидер на турското малцинство.

Неавтентична политическа идентификация

Десетина години след своето учредяване, по случайно стечение на обстоятелствата, ДПС прегърна либералния етикет. От една страна, тогава това беше единственият свободен етикет, а от друга специалното отношение на либералите по въпросите на етническите малцинства беше удобно и полезно за поддържането на мита, че ДПС е етническа партия.

Твърде спорно е определянето на ДПС като партия от отворен европейски тип. Както за НДСВ, така и за ДПС членството в Либералния интернационал е конюнктурно. Либералите обичат партиите, които се представят като етнически, освен това към момента на приемането му за пълноправно членство движението участваше във властта, също важен проблем за либералите. Що се отнася до либералната същност на движението, Митко Новаков [7.96], я характеризира много точно:

Защото ако има партия в България, в която тоталитаризмът да не е мъртва управленска философия, а практика, това е именно ДПС. ... Никой не знае какво се случва вътре в ДПС, как Ахмед Доган упражнява властта, по какъв начин се държи с подчинените си и т.н.

Един от апологетите на проекта “ДПС – Доган” [7.88] също не признава либерализмът на тази формация:

“В своя социален субстракт ДПС е аграрна партия, това са хора, които се препитават със земеделски труд.”

Дори функционери на движението [7.97] признават това:

“... ДПС си остана каквото е било в началото на 90-те години. Това, че има неколцина българи, не означава, че ДПС се е отворило, че там всеки свободно може да изрази мнението си. Ето това са най-големите проблеми – авторитарните методи, диктатурата, която е наложена.”

Проф. Георги Марков [7.98] не е съгласен с либералната идентификация на ДПС. За Доган той казва:

“Не знам до колко той разбира от либерализъм, но неговата партия е авторитарна.”

Дори да повярваме, че ДПС е автентична либерална партия, не може да се повярва,че всички от турското малцинство са либерали. Между тях трябва да има социалдемократи, консерватори и прочее. Както беше отбелязано по-горе, в рамките на турското малцинство ДПС е всенародна партия, която лишава това малцинство от възможността за политически избор.

Принос за това изкривено състояние имат всички политически субекти. Никой, нито леви, нито десни, нито нарочени за центристи, никой не направи и най-малко усилие да контактува с турското малцинство. Още по-малко да му предложи възможност за нормален политически избор. Как би могло да стане това, след като всички тези субекти са неавтентични и само стискат съответните етикети?

Формированието ДПС, наистина няма място в политическия спектър, но не заради митологията, че това е етническа партия. ДПС обективно няма място в политическия спектър, защото не е партия, а просто едно бандитско формирование, което се крие зад нечовешката експлоатация на турското малцинство в България.

Спойката на електората е гарантирана от етническата принадлежност, но ДПС не е етническа партия. Създателите на проекта предвиждат тя да се приема така и осигуряват съответната пропаганда, но ДПС осигурява участието в далаверата само на олигарсите, само част от които са с турско етническо самосъзнание. Както пенсионерите на БСП, така и бедните турци са само пълнеж за тези партии.

Проектът “ДПС – Доган”, квит есенцията на българският политически модел на прехода, но облечен в етническа фразеология. Поведението на ДПС с нищо не се различава от поведението на другите политически партии. Разликата е само в етикета и в това, че Доган е назначен за политик за един по-дълъг срок, отколкото Костов, например. Друга разлика в тяхното поведение няма. Клановете, на които служи Доган експлоатират турския етнос по най-безжалостен начин, точно както политиците с българска етническа принадлежност експлоатират българския етнос. Нима положението на животновъдите или зърнопроизводителите например е по-добро от това на тютюнопроизводителите?

Технологията на действие също е една и съща – шуробаджанащина, корупция и откровен грабеж. Феодализацията, която наложи Доган много бързо се разпространи и в районите извън неговия обсег. Доган се сработва с местните феодали и бандити без да се ограничава от етническата им принадлежност. Те също го разглеждат повече като авер в далаверата отколкото като представител на интересите на турското малцинство.

ДПС е структура замислена от трансформиращата се върхушка на режима. Не случайно ръководството и винаги е било доминирано от сътрудници на ДС. В началото на 90-те, когато започват промените в Източна Европа на мода в Западния свят е говоренето за етническа толерантност и определени кръгове се възползват умело от тази атмосфера и създават ДПС като прикритие на своята бандитска същност. Така тази банда си гарантира пожизнената възможност за експлоатация на турското малцинство под одобрителния поглед на западните партньори, които наивно я приемат като етническа партия.

Разбира се апетитите на бандитите са безкрайни. Кликата, което се крие зад уж партийното формирование има интереси навсякъде, към всички сфери на националната икономика. В прословутото интервю, станало известно с репликата за обръчите от фирми, Ахмед Доган изпуска много по-важна информация. Той заявява, че в годините на прехода няма нито един съществен бизнес, който да е реализиран без неговата, ако не благословия, то поне благосклонна усмивка. Самият Доган с неговото нарочено за етническо формирование едва ли има реални основания за подобно твърдение. Самочувствието на Доган идва от факта, че зад него стои мощна групировка на трансформиращата се върхушка на режима, която според неговите думи не е изпускала нито за миг контрола над националната икономика.

Етническия мир – митове и реалности?

Доган умело връщаше импаса оказващ му политическа подкрепа, като плашеше ту с косовския модел, ту с възраждане на събитията заради, които сме гузни, ту като натрапчиво започне да изтъква своята роля и значение. Това му поведение е особено отчетливо в предизборната кампания от 2009 г.. След като стегна своите хора със заплахи за нов възродителен процес [7.99], той предупреждава и българския етнос [7.100]:

“Ако съм искал да сбъркам само веднъж, съзнателно да сбъркам, България щеше да има друга съдба.”

Малко повече от месец след това Доган потвърждава своя стил [7.87]:

“Ами ако и ние отвърнем с тази омраза? Какво правим тогава? Всеки трябва да си зададе този въпрос.”

Доган не счита за необходимо да уточни, кои са тези “ние” – всички турци или върхушката на ДПС. На всички е ясно, че ако съществува някаква омраза, то тя е спрямо ченгесарската върхушка на ДПС, а не към турците.

Дори при трагични обстоятелства (самоубийството на близкия му сътрудник Ахмед Емин) Доган е верен на своите рефлекси [7.101]:

Създаването на етническо напрежение вече започна. Тази анти-ДПС и антитурска кампания, разните мафиотски структури, които стягат редиците срещу нас… Трябва да успокояваме нашия електорат.

Разбира се зад фасадата на вестникарските изяви има други, реални процеси. Доган не храни илюзии, че някой застрашава етническия мир. Той прекрасно разбира, че когато срещу него има реална атака, това е покана за преговори. Противниковият клан е нанесъл удар и трябва да се правят нови договаряния.

След десет дни на пазарлъци, позициите са договорени. Кланът, който стои зад Доган е направил исканите отстъпки, като за сметка на това е гарантирал присъствието си на сцената. Сделката е сключена и Доган вика Валерия Велева в своите сараи. Преди време, за същите сараи, пред същата журналистка той обясняваше, че не са нищо друго освен хотел.

Освен проява на болезнен нарцисизъм това е и елемент от стратегията на проекта - българския и турския етнос да се държат на дистанция, да се блокира интеграцията. А, ако намеква за потенциални етнически конфликти, трябва да се каже, че в цялата човешка история тези конфликти са провокирани в услуга на външни интереси. Ако е имало геостратегически интереси от такива конфликти в България, той щеше да сгреши хиляда пъти. Етническият мир в България се дължи в значителна степен на факта, че нямаше геостратегически интереси от конфликт на нашата територия. Ахмед Доган много добре знае това. Това е и основния фактор, който определя успешността на проекта, в който на него му е отредена главната роля. Стечението на външните геостратегически интереси гарантира етническия мир в България. Спекулациите с етническия мир обслужват само определени кланове от трансформиращата се върхушка на режима. Така те блокираха нормализирането на етническите процеси. Пропуснат е историческия шанс за интеграция на турското малцинство.

Разбира се основен принос за етническия мир имат обикновените хора турци и българи. Специалистите по тези въпроси са категорични. В [7.102] е цитирана Антонина Желязкова, която казва:

Мюсюлманското население у нас е едно от най-толерантните.”

А във връзка с размахваните от всички страни заплахи за разклащане на етническия мир, Евгения Иванова [7.103] отбелязва:

Същинското националистическо говорене в България ще има успех, когато една или друга цяла общност се почувства заплашена ...

...

Високата избирателна активност на 5 юли, мисля, не беше поведение на мъченици. Не беше и поведение на изплашени хора. Беше единственото възможно рационално поведение.

Необходимо е да се напомнят някои факти за междуетническите отношения в съседните ни страни. Изборният закон в Гърция например, в никакъв случаи не толерантен към турското малцинство. Той е направен така, че дори в селища с компактно турско население не може да бъде избран за кмет етнически турчин. Ситуацията в Сърбия също не отразява особена толерантност. За нея проф. Георги Марков [7.104] отбелязва:

“В Сърбия няма турско малцинство, защото турското население тотално е прогонено. Това, че в България има голямо турско малцинство, означава не само, че сме търпим народ.

Етническите българи и етническите турци, живеещи в България са тихи, толерантни и работливи хора. Това е необходимо, но не достатъчно условие за етническия мир. Устойчивият етнически мир е постижим само с позитивна политическа воля и отстояване на националните интереси.

Омраза между етническите общности няма. Омразата е между политическите камарили, които обслужват клановете, те изначално си отвръщат само с омраза.

На фона на етническата толерантност на битово ниво, нагласите на определени кръгове в българския етнос будят тревога. Поведението на тези кръгове е абсолютно същото както по времето, когато режимът реши да сменя имената на нашите съграждани с турско етническо самосъзнание. Протестите и се противопоставянето на днешната олигархия на малцинството точно толкова, колкото противопоставянето на шайката на Тодор Живков (т.нар. възродителен процес дори не беше дело на режима като цяло, а само на част от силовите структури. Тази част успя да убеди Тодор Живков да предприеме именно действията, който той нарече “възродителен процес”, а в обществото се наложи термина “смяна на имената”).

Етническите българи не проявяват никакъв интерес към проблемите и съдбата на турското малцинство. С някакво мазохистично удоволствие се слушат брътвежите на типове като Волен Сидеров и Яне Янев. Възприемането на примитивния национализъм на тези креатури носи полза само на върхушката на ДПС и лишава турското малцинство от шансове за социално и политическо развитие.

Един от функционерите на БСП [7.45] отбелязва и участието на държавата в този процес:

“... масовият избирател на ДПС нито има къде другаде да отиде, нито някой ще му позволи да го стори. Шокиращото тук е, че българската държава под ръководството на БСП е съучастник в умишлената социално-икономическа гетовизация на своите граждани от турски произход.

Маринов визира последното управление на БСП, но направената от него констатация е валидна за целия период на трансформацията.

Държавата не направи нищо за интегрирането и развитието на децата на малцинствата. Парите, които се изсипаха отвън за образование и развитие на циганчетата бяха изядени и изпити в буквалния смисъл на думата от мошеници. Образованието и развитието на турските деца бяха оставени в ръцете на Ахмед Доган и компания. А моделът там е: който целува ръка – получава. Ахмед Доган ги уреждаше да се изучат. Той ги изпращаше в чужбина. Той ги уреждаше на работа. Той е едноличен собственик на техните съдби. Прекаленото осланяне на българската толерантност и отсъствието на държавна политика не им дават други шансове.

Без съмнение турските малцинства са специфични. Навсякъде по света те са по един или друг начин затворени. Може би именно за това, а и заради историческите наслоения, в България трябваше да се хвърлят многократно повече усилия за изграждане на етнически модел с човешко лице. Обществото ни и неговите елити обаче не демонстрираха воля за подобни усилия.

Дори сред локалните елити няма тенденция към интеграция. Сигурно ще прозвучи глупаво въпросът – къде са писателите и поетите от турското малцинство? Но не е глупаво да попитаме - къде са турците в другите професионални гилдии, лекари, архитекти, дори журналисти ако щете?

В голямата говорилня около българския етнически модел, някак си сподавен остава въпроса: подготвено ли е българското общество за нормален етнически модел без Доган и ДПС. Отговорът на този въпрос е “не”. Това е най-тревожното в цялата афера.

През всички години на трансформацията българското общество не просто търпя Ахмед Доган. То му позволи да осакати много тежко отношенията на най-голямото етническо малцинство с основния етнос.

По време на възродителния процес много българи се възползваха от неволите на турците и се облагодетелстваха по един дълбоко неморален начин. В годините на трансформацията меркантилни нищожества се присламчваха към ДПС за да се домогнат я до място в парламента, я до пост в държавната администрация. Отново на гърба на турското малцинство.

Тук въобще не става дума за отношение към турците или към етническия модел наложен в годините на трансформацията от клана, който управлява и манипулира Доган. Става дума за съучастие в един престъпен етнически модел, който върна голяма част от българските граждани (етническите турци) във феодализма.

7.6.7 Проектът ГЕРБ – апотеоз на народняшкия популизъм

“Много по-почтено е да мамиш човека, отколкото да му разваляш начина на живот.”

Антон П. Чехов

След парламентарните избори от юли 2009 г., разказът за политическата система на трансформацията ще бъде непълен, ако не се спомене поредния политически проект – Бойко Борисов.

Проектът Бойко Борисов се подготвя още по средата на мандата на тройната коалиция. По вече наложила се традиция този проект се представя като поредната лидерска партия. Започнал като резервен вариант, той става неотменно необходим след провала във взаимоотношенията с ЕС. Пълното отсъствие на вътрешно социално напрежение и изразени недоволства от управлението на тройната коалиция показват, че отстъплението от този формат е планирано под въздействието на съвсем други мотивации. В годините на трансформацията се превърна в традиция изпълнителят на главната политическа роля - БСП да се оттегля от властта, когато има криза.

Появяването на формацията ГЕРБ определено отбелязва определен етап на трансформацията. От мъглата на празнословенето за десни и леви изплува поредното творение на политическото генно инженерство. Издърдорването на дясното в политиката достига до своя логически завършек. Структурите формирани в началото на прехода и белязани с етикета дясно, поетапно се закриват. Те са изчерпали своята роля и значение за трансформацията.

Оформя се финалния вид на трансформираното политическо пространство. Схемата от времето на режима с една управляваща партия и сателит е обогатена и доразвита до три партии (БСП, ГЕРБ и неизбежното ДПС) плюс изпълнителите на кратковременни политически роли. Бръщолевенето около дясното и лявото в българския политически живот може и да продължат, но стават все по-безсмислено и несъответстващо на реалността.

Както и в случая с проекта “връщане на царя” на формированието не беше дадено пълно мнозинство и то е принудено да направи правителство на малцинството. По този начин управлението на ГЕРБ е под пълен контрол, още повече, че от БСП официално признаха, че някои от формированията подкрепящи правителството на ГЕРБ са плод на политическо генно инженерство. Но дори и без това признание, политическите биографии на лидерите на въпросните формирования говорят достатъчно красноречиво за тяхната роля и място в политическия живот.

Стартът на управлението на правителството на ГЕРБ е по станалия вече традиционен за годините на трансформацията сценарии. Преди години се пишеха т.нар. бели книги за предходното правителство, се шумно се изваждат на показ част от далаверите на предходното правителство. Отговорът на засегнатите също е традиционен – приказките за метли с различни цветове са заменени с обвинението за лов на вещици.

С две думи до момента в политическата система и управлението на страната няма нищо ново. Дори пред ЕС номерът не мина. Достъпът до европейските пари не е възстановен автоматично. Партньорите от ЕС настояват за реални резултати [7.105].

За бъдещето на този проект е сигурно едно, ако не се справи с легитимацията пред ЕС, ще бъде прекратен. Трансформиращата се върхушка на режима ще пробва все нови и нови политически проекти докато получи достъп до европейските пари. Опитът с другите бивши социалистически страни сочи, че ЕС не е много последователен в противостоенето на тези опити. Единственото, което е реално да се постигне е кражбите и присвояванията от еврофондовете да се сведе до някакви благоприлични, приемливи рамки.

7.7 Еднополюсна политика с много партии – ОФ модела на трансформацията

“А колкото до алъш вериша, бива си ги. Правото право! Хем тъй си подкараха работата, щото срам не срам, ще ти се призная, брате, и аз се слисах.”

Алеко Константинов

Без съмнение в България има множество партии. Трудно е да се оспори многопартийната система. Дори броят на регистрираните политически партии е смущаващо голям и в крещящо противоречие с гражданската и политическа активност на обществото.

Политиката и управленските практики на партиите получавали управленски мандат са едни и същи и не се променят. Те не зависят от това какъв етикет си е присвоила съответната партия.

Този феномен става съвсем видим след изборната победа на НДСВ. Тогава, по едно и също време (в началото на юни 2002 г.), първо гуруто” Лучников заяви, че СДС трябва да участва във властта чрез коалиране с царя. Ден, два след него зам. председателя на БСП – Румен Овчаров също заяви, че БСП трябва да се коалира с царя и да официализира своето участие във властта. Съответните председатели реагират уклончиво. Станишев заяви, че това ще се обмисля на конгреса, а Надежда Михайлова, че предложението на Лучников ще бъде обект на обсъждане.

Повече от очевидно е, че и за държателите на етикета “дясно” и за държателите на етикета “ляво” няма никакво значение каква управленска програма ще изпълняват. Важно е само да са във властта. А, който и да е на власт ще се изпълнява управленска програма, която да обслужва трансформиралата се върхушка на режима. Именно по тази причина Бойко Борисов въобще не се занимава с управленски програми.

Унифицирания политически манталитет неизбежно води до политическа система по ОФ моделът. След управлението на Виденов, в България неофициално е наложен този модел на управление. Идеите на Лучников и Овчаров не са нищо друго освен отражение на факта, че налагането на този модел не е тайна.

Макар и неизречено, при управлението на НДСВ налагането на ОФ модела става видимо. Противоречията и острите приказки в началото не са нищо друго освен претенции за позиции на масата на преговорите за подялба на баницата. Кадровият подбор в новото, нарочено за либерално формирование е потвърждение на тази теза. Друго доказателство са миграционните потоци на политическите номади.

Поредните напъни на ОФ идеята се проявяват по време на сборището на БСП в Кърджали, в началото на юли 2004 г.. Появява се дълго отсъствалия “гуру” Александър Лилов и дава стратегически насоки как да се управлява заедно с НДСВ. Ана Клисарска [7.106] отбелязва:

“Не е умно да се подценява Лилов. Щом той казва, че трябва компромис, значи опипва почвата за сложен ход.

За пореден път се задейства схемата ОФ. С тази схема криминалната шайка завзе цялата власт след 1944 г. С тази схема стартира трансформацията. Със същата схема върхушката на режима иска да консервира резултатите от трансформацията и да управлява в един необозрим бъдещ хоризонт.

По същото време се правят откровени опити за реабилитация на ОФ и неговото възраждане като политическа практика. В специално организирано интервю [7.107], след като лансира идеята за широка коалиция, Гиньо Ганев казва:

“Време е спокойно да се оцени делото на бившия Отечествен фронт. .... С настъпването на еднопартийния монопол върху властта ОФ се деформира и стана казионен глашатай на безразделното ръководство на комунистическата партия. Но именно организациите на Отечествения фронт имаха своя свободна зона. Те носеха куража на гражданския контрол спрямо проявите на властта и бяха зеленото дърво на демокрацията в пустотата.”

В ОФ хорът се включва и политологът Огнян Минчев [7.108]:

“Истинската левица и истинската десница в България трябва да постигнат историческо споразумение, исторически компромис за общи действия в името на бъдещето на България.”

Се в този тон и Живко Георгиев [7.109] съветва:

“Тривиалният извод, който навярно и широката публика вече прави, е, че добрата политика е не “лявата” или “дясната”, а компетентната и отговорна политика.”

Очевидно, вече не е нужно да се крие дълго скриваната истина, че в българския политически живот няма дясно и ляво. На широката публика трябва да се внуши, че има само една правилна политика – тази на трансформиращата се върхушка на режима. Кой друг може да бъде компетентен и отговорен? И за да няма неправилно тълкуване на думите му Георгиев добавя:

“Идеалният вариант за БСП е да разполага с абсолютно мнозинство и да има за свои партньори всички парламентарно представени либерални формации.”

Следващата стъпка е да се възстанови прословутия член 1 от живковата конституция по отношение на описаната клика.

Постепенно говоренето за ОФ модела заглъхва, но пък видимо се реализира като практика. Тройната коалиция е официалното ядро, а тези, които не са официално в коалицията изпълняват поддържащи роли.

При комунизма този модел беше двупартиен. В годините на трансформацията се проявява с по-голямо разнообразия. Беше двупартиен, трипартиен няма причини официалната му част да включва и повече партии. Необходим е и резерв чрез който да се държат в подчинение сателитите. ОФ моделът на трансформацията съдържа и партии, които не са официално в сдружението, но работят за неговото укрепване.

Няма автентични партии. Всичко е форма на проявление на трансформиращата се върхушка на режима. Това, което пропагандата на трансформацията представя като политически плурализъм е просто отражение на борбите между нейните кланове. Независимо от тези вътрешни борби различните формирования играещи ролята на политически партии действат в синхрон, действат в името на общия си интерес, по който имат консенсус. Имат и консенсус по отношение на обществото – да го ограбват все повече и повече. Друг консенсус е невъзможен.

Така, между другото, на фона на установената ОФ идилия, на 04.05.2005 г. Симеон Сакскубургготски става почетен гражданин на гр. Правец!?

С формирането на правителството на тройната коалиция моделът ОФ е утвърден. Ролите са раздадени. Абсурдният политически театър е в разгара си. Както по времето на режима България се управлява не от официалните институции, а от съветът на тройната коалиция. Съвет, който е едно подобие на Политбюро и който не съществува като управляващ орган нито в Конституцията, нито в какъвто и да било нормативен акт.

Животът в държавата, до такава степен не зависи от назначените политически фигуранти, че единственото, което те могат да направят е да си разпределят театралните роли, с изпълнението, на които да ангажират вниманието на широките обществени маси.

ОФ моделът е обсебил партиите до такава степен, че интересът им към членската маса и електората е съвсем формален. Всичко е бизнес и гласовете на изборите са предмет на директна покупка. За това състояние Владимир Шопов [7.110] казва:

“Оплетени в неписана коалиция с бизнеса, почти всички партии решиха, че могат и без собствена вътрешна организация. Те постепенно загубиха членове, нямат сериозни структурирани отношения с различните браншове, прослойки, организации, отказаха се от почти всякакви смислени опити за изработване на политики и планове за управление.

Основният проблем за страната е, че не съществува реално политическо формирование, което да предлага друг модел на управление. У нас така и не се изгради партийна система. Опитите да се създаде партийна система след смяната на ръководството на режима бяха посечени още в зародиш. Върхушката на режима беше много добре подготвена и успя да ликвидира очаквания спонтанен порив към нормализиране на политическата система. В целият период на трансформацията у нас няма автентични политически партии. Има само формирования, натоварени да изпълнявар ролята на политически партии.

Елитът на нацията е удовлетворен от постигнатото спазаряване на далаверата и няма интерес от каквито и да било промени. Широките народни маси също са доволни. Точно както при социализма за всекиго има по нещо.

През всички години на т.нар. преход българското общество не пожела да излъчи политическа организация или каквато и да било организация извън схемата на преименуваната комунистическа партия.

Политическият живот се състои и изчерпва от различните формирования излъчени от тоталитарната партия. Всичко се контролираше от различните крилца, групи, подгрупи и откровени банди на преименуваната тоталитарна партия. Някои, като ДПС например се наложиха като устойчиви структури, други изчерпаха смисъла на присъствието си с не повече от два мандата – структурите на Жорж Ганчев и Симеон Сакскубургготски.

Промените в политическата система са ограничени в рамките, които обслужват международната легитимация на трансформиралата се върхушка на режима. Международната активност е по същество преориентация от една имперска схема към друга. Театъра на многопартийност се разиграва до толкова, доколкото да обслужи припознаването на трансформирания режим от страна на новата метрополия – Брюксел.

Има наличие на различни партийни структури, но техните взаимни обвързаности и влияние върху обществото са такива, че отново имаме политическа система с монопол, както върху политиката, така и върху икономиката.

След като са реализирани целите трансформацията – преоформяне на собствеността и след като е постигната международна легитимация политическата система изпада в абсолютен идеен вакуум. Еднообразието на партиите е дори в липсата на идеи.

Идейната импотентност е неизбежна в една политическа система с неавтентични партии. На политическата сцена се явяват все по-странни и несъстоятелни личности. За да може да съществуват познатите ни политически формирования са необходими именно политически аутсайдери. Допускането в политическия живот на хора с идеи и възможности ще демаскира измислената структура на политическата система в България. Ще стане ясно, че различните партийки, които ни изглеждат от лидерски тип са всъщност отдели в ЦК на партията майка. Необходим е контрол над спонтанно появилите се дребни бизнесмени – назначава се Жорж Ганчев да ги неутрализира. Необходимо е да се решат проблеми на отдел ДПС – ето ви Волен Сидеров. Искате да се борим с корупцията – моля заповядайте театралната постановка Яне Янев.

Повече от очевидно е, че политическите партии в България са неавтентични. Тяхното разполагане в политическата координатна система е плод на агресивна пропаганда и политическа фантазия, която е необходима на политолозите и прочее -....лози.

Политическите партии са котерийни образувания, които обслужват клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Именно по тази причина в нашия политически живот не може да се появи центристка политическа сила. Бляновете за мощна центристка формация, която да разчупи двуполюсния модел датират още от времето след изборите за Велико народно събрание. Формированията, които бяха създадени с претенциите да запълнят политическия център не се вписваха в системата на обслужване на клановете и много бързо изчезнаха.

От своя страна обществото е приело олигархичния режим, точно както беше приело и комунизма. То няма потребност, а и не желае да припознае плитическа партия различна от създадените от олигарсите със съответните етикети, такива, каквото са им измислили. Реалните дясно и център нямат никакви шансове. Те просто не са необходими.

7.8 Заключителни бележки

“И в столицата, и в най-забутаната махаличка още съществуват кръчмите: либералска, прогресистка, радикалска, кръчма на независимите, и всяка от тях точи за сметка на своите политически приятели лошо вино, боядисано с партийния цвят.”

Бранислав Нушич

Идентификацията на дясно и ляво в българския политически живот тръгва от абсолютно погрешна база - от противопоставянето комунизъм – антикомунизъм. Това продължи по-дълго от допустимото и крайният резултат е оформянето на две групи в обществото, които са абсолютно затворени в собствените си емоции. Резултатите от последните няколко избори показват, че всяка от тези групи обхваща по не повече от 10-15 % от обществото. Така трансформиращата се върхушка постигна една от целите, отбелязани в глава ІІІ. Общественият дебат за политическите възгледи и практики е блокиран. Наложено е деление в координатната система на емоциите, но не и в координатната система на политическото пространство, което се доказва от еднаквата социална структура на споменатите две групи, нарекли се сини и червени.

Политически идентификации, като ляво и дясно станаха комични. Около носителите на символа за дясно – СДС, гравитираха пролетарии, а около нарочените за левица – БСП, тези, които оформят икономическият елит на трансформацията.

Големият парадокс на българския политически живот е, че през целият период на трансформацията се поддържа и оживява политическо противопоставяне на базата на комунизъм – антикомунизъм, при положение, че обществото въобще не е изразило своето отрицателно настроение спрямо комунизма. А да се заема позата на борец срещу комунизма 20 години след преврата си е най-обикновен комунизъм.

В посткомунистическия период в България не можа да се появи и още по-малко да се наложи автентична дясна партия. Появиха се формирования с не съвсем изчистена центристка ориентация, но споменатото блоково противопоставяне на емоционална основа и разминаването със социалната структура на обществото не позволиха тези политически формирования да осъществят реално присъствие в политическия живот. Десните политически теории и практики не излязоха извън рамките на спекулативното политическо дърдорене. У нас за жалост либерализмът беше издърдорен, както много сполучливо отбелязва Михаил Неделчев. Издърдорен от вманиачени политикани, неспособни да идентифицират и дори да артикулират ясно своите политически възгледи. По абсолютно същия начин, беше издърдорена и християн-демокрацията и въобще идеята за демокрацията и свободата.

Коварството на режима не позволи нормализиране на политическия живот в страната. Нещо повече, обществото е лишено от възможност да дискутира реалните си ежедневни проблеми. През целият период на трансформацията общественото съзнание непрекъснато бива заливано от отвратителния нарцисизъм на трансформиращата се върхушка на режима. Тази криминална банда непрекъснато грачи и кряка и заглушава всеки опит за нормално говорене.

Целият политически спектър е запълнен от формирования претенциозно назоваващи се политически партии и присвояващи някакъв идентификационен етикет, който е предназначен да обслужи моментната битка на клановете. Роенето, цепенето и появата на нови субекти с претенции за присъствие в дясното политическо пространство не е на идейна основа, а е предизвикано от междуличностни противопоставяния. Този процес е все по-отдалечаващ се от социалната структура на обществото. Заграбването, окупирането на етикети за идентификация в координатната система на политическото пространство е действие, което се мотивира от ценностна система, която е съвсем различна от ценностната система на обществото.

Хората с осъзнато ляво или дясно мислене не се идентифицират с шумно употребяващите съответните етикети политически формирования.

Същността на управленията в посткомунистическа България винаги е била на принципа на парцелиране на територии и сфери на влияние. Борбите и противоречията при подчертано еднопартийните управления са по-силни, по-ожесточени отколкото в случаите на управления, които се афишират и възприемат като коалиционни. Противоборствата, както между политическите формации идентифициращи се с различни етикети, така и вътре във тези формации никога не са били провокирани от различие в следваните политически доктрини. Източниците на противостоене винаги са били провокирани от стремежа към преразпределяне на територии и сфери на влияние. И понеже парцелирането на сферите на влияние отдавна е договорено между т.нар. политически партии, вътрешно партийните борби са много по-жестоки.

След двадесет години имитации на реформа, става все по видно, че на практика в посткомунистическа България властва трансформиран еднопартиен режим. Поведението на т.нар. политическа класа е като на една единна партия, независимо какви етикети си присвояват отделните фракции. Не са редки случаите и на персонално преливане от една фракция в друга, с единствената цел да се запази принадлежността към трансформиралата се виртуална партия с главно П. Конструираното след изборите през 2005 г. правителство е ярък пример за това - бивш зам. председател на нарочената за дясна партия СДС става финансов министър в правителството на БСП.

В тези условия провежданата икономическа политика е винаги резултат на реакции на конкретни обстоятелствата и осцилира в зависимост от моментните доминации на определен клан, клиентелистки кръг или откровена банда. Трансформиралата се върхушка на режима запази своята политическа и икономическа власт и това преопредели налагането на олигархична политическа система.

Продължаването и развитието на тези тенденции и практики не след дълго ще ни доведе до състояние, в което няколко монопола ще контролират и управляват основните сектори на националната икономика. Те ще контролират и управляват целият ни живот. Ще се затвори кръга на трансформацията – от революционно ляво в олигархично ляво.

Нека теоретиците търсят разликата между това състояние и официалното властване на режима.

Все по-видна става една упорито премълчавана и потулвана истина на трансформацията. Българското общество не можа да излъчи независима организация (политическа партия, някаква неправителствена организация или каквото и да е формирование) извън клонингите на управляващата партия от времето на режима. Всичко, което през изминалите години имаше някакво, макар и временно влияние беше еманация на комунистическата партията. Не се появиха нови обществени връзки и структури.

Единственият ефект от своеобразното обществено раздвижване, което съпътства трансформацията е, че се появиха нови лица, които успяха да се присламчат, да се впишат успешно към структурите на трансформиращия се режим. Този процес беше белязан от много жертви, но един малък брой хора успяха да се впишат успешно и по някакъв начин са нещо като легитимация на процесите. Тук става дума не само за бизнеса, а за всички сфери на обществения градеж – наука, култура, образование и здравеопазване. Фактически българското общество припозна само тези, които по еди или друг начин се вписваха в схемите на трансформиращия се режим.

Светът винаги се управлява от богатите. Съществуват обаче два коренно различни начина на присъствие на богатите в управлението.

Единият, когато гласоподавателите са заявили ясно и недвусмислено доверието си в икономическия елит, се идентифицира като дясно управление. В една или друга степен това управление обслужва интересите на богатите и опосредствано чрез тях и интересите на обществото. И това е така защото богатите формулират своя интерес в контекста на общественото развитие.

При вторият вариант, националният икономически елит не се ползва с доверието на обществото и държи властта в резултат различни спекулативни комбинации и манипулации. Това е т.нар. олигархично управление. В този случай обществото може и да има страхопочитание към икономическия елит, но определено няма доверие в него. В масовата част от случаите, олигархичното управление не е в интерес на развитието на обществото. За много от малките държави, като България, в една или друга степен, явно или неявно такова управление служи на чужди, външни интереси.

Просперитет и развитие се постигат тогава , когато икономическият елит е легитимиран от обществото, работи за интересите на обществото и се ползва с неговото доверие. От своя страна обществото трябва да поддържа и съхранява възможностите си за контрол и влияние. Финансовата криза от 2008 – 2009 г. показа, че няма застраховани от отклонения общества и държави.


Цитирани източници:

7.1.            Валери Найденов, Дойде времето на лейбъристите, “24 часа”, 16 август 2009,

7.2.            Кристина Патрашкова, Андрей Слабаков: Смъртно наказание за педофилите!, Монитор, 24 февруари 2001, стр. 16

7.3.            Елена Кръстева, Борис Димовски: На народа му омръзна от усмихнати политици, Монитор, 09 юли 2005., стр. 21

7.4.            Кольо Колев, Антикомунистическият социализъм надделя, Труд, 30 юли 2003, стр. 12

7.5.            Деян Енев, Дончо Цончев: Каруцата ни за Европа направо се обърна, Сега, 05 Ноември 2005,стр. 9

7.6.            Антоний Гълъбов, Съчинява се нов политически модел, Монитор, 25 юни 2007, стр. 15

7.7.            Веселин Стойнев, За бизнеса вече няма значение кой е на власт, Сега, 25 май 2004, стр. 6

7.8.            Георги Иванов, Появата на ГЕРБ не е феномен, Монитор, 15 Ноември 2007, стр. 15

7.9.            Димитър Иванов, Дали не е лицемерна българската демокрация, в. Труд, 20 октомври 2008, стр. 14

7.10.        Антоний Гълъбов, Наистина ли искаме парламентарна демокрация, Пари-08 април 2004, стр. 19

7.11.        Татяна Явашева, Слънцето на статуквото най-спокойно свети, Пари, 04 ноември 2003, стр. 5

7.12.        Лидия Йорданова, Половината българи искат бизнеспартия в парламента, Пари, 15 Декември 2004, стр. 5

7.13.        Лидия Йорданова, Българинът вече уважава бизнеса, Труд, 15 декември 2004, стр. 10

7.14.        Анелия Башева, Борислав Виларов: Сивият бизнес навлезе ударно в местната власт, Сега, 05 ноември 2003, стр. 12

7.15.        Владимир Шопов, Братя Галеви като обществен Франкенщайн, Монитор, 24 юни 2009, стр. 13

7.16.        Румяна Бъчварова, Липсата на нови партийни елити налива вода в мелницата на ГЕРБ, Дневник, 31 октомври 2007, стр. 11

7.17.        Николай Искров, Георги Константинов: Колениченето пред прагматизма също е робство, Сега, 22 август 2009, стр. 9

7.18.        Миглена Славова, Мария Пиргова: Политическият ни елит е група по интереси, Монитор, 04 февруари 2009, стр. 15

7.19.        Диян Божидаров, Проблемът на партиите не е идеен, а криминален, Сега, 14 април 2009, стр. 9

7.20.        Галина Стоянова, Политическият мезозой, Монитор, 19 Септември 2003, стр. 11

7.21.        Станислав Велинов; Гювечарството - висша ценност в светогледа на управника на прехода; Монитор; 14 януари 2002; стр. 18

7.22.        Илия Илиев, Само от НАТО ще подредят "къщичката" на МВР, Монитор, 27 януари 2003, стр. 15

7.23.        Петьо Цеков, Генезисът на партийното поведение, Сега, 10 ноември 2005, стр. 11

7.24.        Галина Стоянова, Външни игри за вътрешна употреба, Пари, 26 април 2004, стр. 20

7.25.        Димитър Луджев, "Революцията" на герберите - сезон 2009, Труд, 15 юли 2009, стр. 16

7.26.        Валентина Петкова, Петко Симеонов: Първите седесари днес са бедни пенсионери, Труд, 19 април 2008, стр. 18

7.27.        Екип на Mediapool, Бойко Борисов: Ако не ни възстановите европарите, връщате тройната коалиция, Mediapool, 24 август 2009

7.28.        Светослав Терзиев, Крадливи или некадърни - все тая, Сега, 25 август 2009, стр. 9

7.29.        Ива Йолова, Калин Донков: ВИП-ът ни е подземния свят, Труд, 14 декември 2003, стр. 7

7.30.        Валерия Велева, Тодор Славков: Андрей Луканов беше душманинът на фамилията ни, Труд, 15 май 2009, стр. 10

7.31.        Таня Джоева, Малина Петрова: Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?, Труд, 25 август 2009, стр. 10

7.32.        Евгений Станчев, Валентин Вацев: Червените и изборите. Сините и изборите, Кеш, 30 март 2001, стр. 8

7.33.        Татяна Дончева: Станишев и Борисов са PR-продукти, Mediapool – 13 август 2009

7.34.        Магдалена Ташева, Социалистът и проституцията, Монитор, 23 март 2007, стр. 13

7.35.        Елена Старидолска, БСП не иска да управлява сама, Капитал, 03 юли 2004, стр. 13

7.36.        Галя Горанова, Комунисти, комсомолци, бизнесмени са в един и същи строй, Сега, 11 март 2009, стр. 9

7.37.        М. Неделчев (съставител), Холандски политически пейзаж, Д-во "Гражданин", 1999, 531 стр.

7.38.        Ралф Дарендорф, Съвременният социален конфликт, ЦИД, 1993, 292 стр.

7.39.        Биляна Борисова, От скандал на скандал, Дневник, 02 октомври 2008, стр. 18

7.40.        Люба Кулезич, Антоний Гълъбов: Пряка е връзката между "Топлофикация" и политическата корупция, Монитор, 18 юли 2006, стр. 18

7.41.        Стойко Стоянов, Кр. Райдовски: Приятелският кръг на Станишев владее голфа и рекламата, frognews, 3 юли 2009

7.42.        Татяна Дончева: Сегашното ръководство на БСП няма възможност да повиши и с грам доверието към себе си, 13 юли 2009, БНТ, „Денят започва”

7.43.        Румяна Коларова, Коалицията - начин на употреба, Монитор, 28 март 2007, стр. 13

7.44.        Хайнц Брам, Какво ги чака левите и десните в България, Дневник, 30 май 2008, стр. 12

7.45.        Александър Маринов, Докато (политическата) смърт ги раздели, Дневник, 22 май 2009, стр. 8

7.46.        Антоний Гълъбов, БСП бяга от сблъсъка с реалността, Монитор, 22 октомври 2008, стр. 13

7.47.        Борислав Виларов, БСП и СДС не са национално отговорни политически сили, Пари, 09 март 2001, стр. 15

7.48.        Лияна Пандалиева, Не си запазих плаката с моето лице, Монитор, 10 ноември 2007, стр. 9

7.49.        Петър Иванов, Филип Димитров: 20 години ми бяха достатъчни в политиката, Монитор, 05 юни 2008, стр. 13

7.50.        Кристина Патрашкова, Георги Чапкънов: Българският политик е хибрид между конска муха и пиявица, Монитор, 23 април 2001, стр. 14

7.51.        Димитър Аврамов, Партията на съня, Труд, 01 юни 2004, стр. 10

7.52.        Копринка Червенкова, Митко Новаков, Явор Дачков, журналистът, който искаше да бъде лечител, Култура, 14 април 2009 г.

7.53.        Капка Георгиева, Защо СДС днес не ни вълнува, Монитор, 7, март, 2001, стр. 15

7.54.        Ясен Бориславов, Левите бесове в дясното пространство, Сега, 18 ноември 2003, стр. 12

7.55.        Минчо Семов, Двуполюсният модел куца на един крак, Труд, 15 януари 2001, стр. 10

7.56.        Деян Енев, Йордан Ефтимов: Всяко предаване на Явор Дачков отблъсква хиляди симпатизанти на СДС, Сега, 17 февруари 2001, стр. 13

7.57.        Валерия Велева, Вили Цанков: Този живот не ми е нужен, Труд, 10 март 2001, стр. 14

7.58.        екип на в. Труд: Водачите на сините листи - гуша за гуша, 168 часа, 06 април 2001, стр. 6

7.59.        Йоана Гъндовска, Петьо Цеков, Синьо-червеният боен отряд на демокрацията, Сега, 14 май 02, стр. 12

7.60.        Петър Стоянов: Костов помогна като никой друг на БСП, Труд, 08 февруари 2008, стр.8

7.61.        Ива Николова, Иван Костов: Десницата е носителят на социалните идеи, Монитор, 29 септември 2008, стр. 14

7.62.        Христо Куфов, Магнат от финансовия фолклор, Труд,, 09-март-2001, стр. 11

7.63.        Димитър Абаджиев: Вкарваме 200 политици и олигарси в затвора, Frognews, 20 май 2009

7.64.        Явор Дачков, Планът на Костов успя - превзе отвътре СДС, Труд, 18 май 2009, стр. 17

7.65.        Миглена Славова, Мария Капон: ДСБ се опита да диктува условията за коалицията, Монитор, 12 май 2009, стр. 15

7.66.        Илия Илиев, Партиите отблъскват две трети от българите, Монитор, 09 септември 2003, стр. 11

7.67.        Златина Георгиева, Антоний Гълъбов: Симеон раздели обществото на поданици и граждани, Пари, 27 август 2003, стр. 6

7.68.        Жени Живкова, Живков много пъти е казвал пред разузнаването, че Симеон работи за България, Сега, 30-ноември-2002, стр. 14

7.69.        Огнян Стефанов, Димитър Иванов: Месец преди 10 ноември Живков пита за Симеон, 24 часа, 19 юли 2003, стр. 19

7.70.        Светлана Белоусова, Мариана Кирова, За истинската държавност само чиновници не стигат, Пари, 29 август 2001, стр. 19

7.71.        Андрей Бунжулов, Циркулация на политическия елит, Труд, 05 Юли 2004, стр. 10

7.72.        Валентина Петкова, Емил Кошлуков: Доган може да ни препъне за ЕС, Труд, 24 Август 2005, стр. 15

7.73.        Веселин Стойнев, Иван Кръстев: Политическата система виси във въздуха, Сега, 13 януари 2003, стр. 11

7.74.        Ирена Минчева, Лидери на съборена държава, Монитор, 11 януари 2003, стр. 15

7.75.        Марияна Кирова, проф. Георги Марков: ДПС си остава етническа партия на верска основа, Монитор, 28 януари 2004, стр. 13

7.76.        Галина Стоянова, За добрия цар и лошите боляри, Пари, 15 юни 2004, стр. 20

7.77.        Росица Цонева, Татяна Боруджиева: Симеон не стана ментор на нацията, Монитор, 30 ноември 2007, стр. 14

7.78.        Боряна Йотова, Румен Овчаров: Кой реши, че РЗС ни помага?, Стандарт, 21 юли 2009, стр. 5

7.79.        Радан Кънев, Има хлеб за всички, Сега, 02 декември 2008, стр. 9

7.80.        Ана Илиева, Дмитрий Варзоновцев: България е статична страна, Сега, 05 октомври 2006, стр. 12

7.81.        Митко Новков, Вера Мутафчиева: Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма., Сега, 11 октомври 2008, стр. 10

7.82.        екип на в. Труд, В ДПС бесни на ГЕРБ-ер, 27 май 2009, стр. 4

7.83.        Десислава Ризова, Дават депутат от ГЕРБ на главния прокурор, Монитор, 30 май 2009, стр. 5

7.84.        Таня Джоева, Костадин Чакъров: Натискали са Емин да влезе в интрига срещу Доган, Труд, 09 ноември 2008, стр. 6

7.85.        Елина Господинова, Антонина Желязкова: Без реформи ДПС е обречена партия, Капитал, 01 ноември 2008, стр. 22

7.86.        Божидар Събев, Булгар Хасан - емигрант в родината си, Труд, 03 април 2009, стр. 21

7.87.        Валерия Велева, Ахмед Доган: Кризата ще е страшна! Къде са ви идеите, г-да?, Труд, 01 юли 2009, стр. 15

7.88.        Елена Старидолска, Юрий Асланов: Не може да има правителство без ДПС, Капитал, 08 ноември 2008, стр. 20

7.89.        Мариела Балева, Александър Лилов: Искрите между БСП и ДПС още не са опасни, Труд, 23 октомври 2008, стр. 12

7.90.        Мариела Балева, Александър Лилов: Станишев не поиска никога съвет от мен, Труд, 13 юли 2009, стр. 14

7.91.        Костадин Филипов, По-добре е ДПС да е във властта, отколкото в опозиция, Сега, 31 август 2005, стр. 13

7.92.        Светла Василева, Доган се отказал от пенсиониране, в. Труд, 1 юни 2009, стр. 5

7.93.        Емилия Караабова, Доган: АЗ разпределям порциите на финансиране, Труд, 25 юни 2009, стр. 5

7.94.        Любослава Русева, Ще плачем за Иванка Тодорова, Дневник, 09 юни 2009, стр. 10

7.95.        Валерия Велева, Кога Доган е хищник, Труд, 17 октомври 2008, стр. 12

7.96.        Митко Новков, Който не сее информация, жъне слухове, Сега, 23 октомври 2008, стр. 9

7.97.        Румяна Пенкова, Мехмед Дикме: Няма омраза между турци и българи, Труд, 08 ноември 2008, стр. 12

7.98.        Елизабет Дафинова, Проф. Георги Марков: Доган трябва да си обуздае мераците, Монитор, 31 август 2005, 7

7.99.        Стойко Стоянов, През май Доган дръзновено по Живковски, Frognews, 19 май 2009

7.100.    Божидар Събев, Доган: Ако съм искал да сбърка, България щеше да е с друга съдба, в. труд, 27 май 2009, стр. 4

7.101.    Валерия Велева, Ахмед Доган: Някои пали искрата на етническия бунт, Труд, 29 октомври 2008, стр. 12

7.102.    в. Монитор, 8 март, 2009, стр. 6

7.103.    Евгения Иванова, Трите степени на сатанизацията, Култура, 22 юли 2009 г.

7.104.    Таня Джоева, Проф. Георги Марков: Продаваме България евтино, Труд, 19 септември 2008, стр. 12

7.105.    Екип на Меdiapool, ЕК повторно отхвърли оценките по 4 оперативни програми, Mediapool, 24 август 2009

7.106.    Ана Клисарска, Уплаши ли се БСП от властта?, Сега, 09 юли 2004, стр. 11

7.107.    Румяна Братованаова, Гиньо Ганев: Иде време на широкатакоалиция, Труд, 12 юли 2004, 21

7.108.    Валерия Велева, Огнян Минчев: Срещу нас се води жестока война, Труд, 16 юли 2004, стр. 10

7.109.    Живко Георгиев, БСП не трябва да управлява сама, Труд, 07 август 2004, стр. 10

7.110.    Владимир Шопов, "България" АД, Дневник, 30 август 2007, стр. 10