VIII. ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ОБЩЕСТВОТО И ДЪРЖАВАТА

8.1. Перманентната репресия върху обществото

8.1.1. Трансформация на репресивния апарат

8.1.2.  Раздробяване на обществото и съучастие в насилието

8.1.3. Държавата като източник на репресия

Нарушена норма на държавната репресия

Трансформация на държавната репресия

Трансформация на престъпните практики

8.2. Обществени нагласи към процесите на трансформация

8.2.1. Носталгията по социализма и недоволството от промените

8.2.2. Отсъствие на потребност и желание за реформи

8.2.3. Краят на прехода – мит и реалност

Периодични спекулации с края на прехода

Индикатори за края на трансформацията

8.3. Трансформация на обществените взаимодействия

8.3.1. Трансформация на социални контакти и мрежи

8.3.2. Трансформация на съсловни и социално икономически статуси

8.3.3. Трансформация на ценностната система

Одобрение и съучастие в престъпленията

Преобръщане на моралните репери

Корупцията като елемент на ценностната система

8.4. Емиграцията като форма на дезинтеграция

8.4.1. Класическото напускане на страната

8.4.2. Емиграцията на място

8.4.3. Емиграцията вътре в себе си

8.5. Държавата във времето на трансформацията

8.5.1. Трансформацията на социалистическата държава

8.5.2. Блокиране изграждането на модерна държава

8.5.3. Дезинтеграция на държавните институции

Правният нихилизъм като норма на поведение

Системата на МВР – източник и покровител на престъпни практики

Тотално блокиране на държавните институции

8.5.4. Криза на държавността

8.5.5. Обществени нагласи към държавата на трансформацията


VIІI. ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ОБЩЕСТВОТО И ДЪРЖАВАТА

“Каквито и истории да ни разказват етнолозите за “племена без господари”, те не са много правдоподобни при реални хора в реални условия. Обществото значи господство, а господството значи неравенство.”

Ралф Дарендорф

В глава ІІІ беше представено накратко състоянието на българското общество при старта на процесите. В предходните глави бяха разгледани някои аспекти на взаимоотношенията на обществото с елитие и мястото му в политическата система. В тази глава се разглеждат условията, при които е поставено обществото във времето на трансформацията. Условията, които в значителна степен са определени от държавата на трансформацията. В тази връзка ще бъде разгледана и трансформацията на социалистическата държава.

8.1. Перманентна репресия върху обществото

"... Вземе ли да се решава с насилие една работа, насилието вече не може да бъде спряно. При решаване на каквото и да е с помощта на насилието победата винаги печелят не по-добрите хора, а по-егоистичните, хитрите, безсъвестните и жестоките. А егоистичните, безсъвестните и жестоките нямат никакво основание да се отказват в полза на народа от облагите, до които са се домогнали и които ползват."

Лев Толстой

Перманентната репресия върху обществото е основна характеристика на режима. Репресията е тотална и се осъществява с богат набор инструменти. Тя се осъществява от всички държавни институции и казионни обществени организации. Главният инструмент обаче е формированието, иронично или по-скоро цинично, нареченo “Държавна сигурност”. Един от изразите на този цинизъм е фактът, че това претенциозно формирование не направи нищо при рухването на държавата след смяната на ръководството на режима. Напротив, т.нар. държавна сигурност е един от основните генератори на мита, които представя рухването на държавата като рухване на режима.

Режимът не е рухнал, той само се трансформира, като запазва редица от същностните си характеристики. Променят се само инструмeнтите за съхранение на тези характеристики.

8.1.1. Трансформация на репресивния апарат

Най-жестока е тази тирания, която се упражнява под сянката на законността и флага на справедливостта

Монтескьо

Репресивният апарат на режима беше умело заменен от въоръжени бригади, които първо бяха наречени борци (неясно за какво се бореха) и които народът много по-удачно прекръсти на “мутри”. Прави впечатление, че като лидери на тези структури се проявиха бивши спортисти, предимно от силовите спортове. Това е факт, който обаче е твърде преекспониран от пропагандата на трансформацията. Процесът е сложен и многолик. Едно доста точно описание на същността на тези групировки прави Палми Ранчев [8.1]

“В групировките са послушни лумпени, бивши ченгета, бивши доносници, синовете на бившата номенклатура и случайни нещастници с по три, четири, пет висящи дела. Малцина са способни да пребият или убият само защото са им поставили такава задача.”

За тези хора Милена Розова [8.2] казва:

“Така преминава и животът им – едно бързо пътуване по финалната права между заглавията, криминалните хроники и неизбежната смърт.”

Репресията върху обществото продължи в нови форми. Акцентът беше пренесен към бруталните посегателства върху собствеността и физическата разправа. Така в страната ни стана невъзможно да се реализира каквато и да било инициатива (икономическа или обществена), ако тя не е “благословена” от бандите на върхушката. Всякаква инициатива за икономическа “самодейност” се смазва със заплахи, грабежи и палежи още в зародиш. Прехвалената “Държавна сигурност” не попречи да рухне държавата, но с всички сили и средства защитаваше интересите на режима. Функционери на тази “сигурност на режима” организираха и ръководят цяла армия от банди – шпиц команди за терор над населението. През 2003 г. Главният секретар на МВР, ген. Бойко Борисов [8.3] ще охарактеризира тези шпиц команди по следния начин:

“Оказва се, че за тези 12-13 години едни и същи групи, като стада павиани, обикалят нощно време заведенията и няма кой да им повдигне обвинение.”

Емил Йотовски [8.4] характеризира техните зависимости и развитие:

“В самото начало те бяха изпълнители на чужди желания. Живееха за момента и получаваха всичко, от което биха имали нужда, скъпи коли, жени, чувство за недосегаемост. В замяна на това даваха всичко. Най-често собствения си живот.”

Терорът е повсеместен и отчайващ на фона на бездействащите право охранителна и право раздавателни системи. Мутрите станаха неотменима част от бита на българина, по същия начин, по който във времето на режима неотменима част бяха партийният секретар, профпредседателя и домоуправителя. За въздействието на репресиите върху обществото същият автор отбелязва:

“Обществото до такава степен беше вцепенено, че чак започна да му става добре. И започна да се гордее с това, че и наше село не изостава от народната мода и си има свои мутри."

Репресивните шпиц команди не са външни за обществото. Те са еманация на обществото. Всички тези момчета са родени тук – в България. Те не са някаква космическа напаст. По села и градове живеят техните родители, братя и сестри и без всякакво чувство за срам консумират благините, които идват от техния “издигнал” се роднина. Огромна маса хора са техни наемници и ако има нещо, което да ги тревожи е това, че не са същински мутри, а само наемни работници при тях. Точно както преди се търсеха връзки и начини за сътрудничество с репресивните органи на режима, сега се търсят връзки и начини за общуване и коопериране с мутрите. Те си имат своя реален обществен статут със съответните форми на респект и уважение.

Нито обществените нагласи, нито писанията във пресата са поставяли въпроса за имотното благосъстояние на мутрите. Обществото е приело за нормално мутрата да се движи с кортеж от луксозни автомобили и да има дворец. Пропагандната система умело насочват недоволството към къщите и имотите на политиците (тук не коментирам основателно или не е дискутирането на имотите на политиците). Спорадични действия в тази насока се появиха едва когато трябваше да се положат необходимите жертви пред олтара на евроинтеграцията.

През 2004 г. беше приет специален закон, който третира отнемането на незаконно придобита собственост. Беше създадена и специална комисия, която да се занимава с тези проблеми. Още преди приемането на въпросния закон, Надежда Захариева [8.5] отбелязва:

“В полезрението на проектозакона влизат по-скоро хората, които са следствие от това, което направиха истинските виновници за положението, в което е България.”

Следващите години показаха неработоспособността, както на закона, така и на комисията. Периодично се провеждат мероприятия, които не излизат от рамките на пропагандно агитационните.

Олигархията не се задоволи само с преоформяне на собствеността. Навиците от времето на официалното властване не се забравят. Криминалната шайка нито за миг не е изпуснала от контрол ежедневните потоци на благата – митнически и финансови операции, ограбване на спестяванията чрез т.н. пирамиди. Подготвени и обучени още при комунизма рекетьори упражняват ежедневно насилие спрямо дребните собственици, изсмукват от тях ресурс, който се прелива към олигархията.

Това, че терорът над населението не беше преустановен след смяната на ръководството на режима и не беше преодолян през всички години е един от главните фактори, които обосновават твърдението, че в България не се провежда реформа. Единственото, което се осъществи в България е трансформация на елементите на режима. Трансформираха се формите, чрез които този режим тероризира и унищожава своя народ.

Примиреното със социализма общество продължи своето примирение и прие без съпротива трансформацията на репресивния апарат.

8.1.2. Раздробяване на обществото и съучастие в насилието

Кой ми е предателят – това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели.”

Васил Левски

В условията на режима всяка обществена група, независимо от белезите на нейната идентификация (етнически, идейни, идеологически или дори професионални) беше подложена на насилие.

Лекарите бяха насилвани да лекуват за 150 лв. на месец и да получават от време на време натурални подаръци. Бяха си разработили дори система на обмяна на даровете в кеш. Получените бутилки се осребряваха в барчето на болницата срещу малка комисионна. Дълбоко в съзнанието ми е запечатан един такъв случаи. Признателен дядо от село беше дарил в знак на благодарност мой приятел лекар с торба коприва. Това има човекът, това дава, не се предава, отсрамва се. И той участва в играта.

Учителите бяха насилвани да учат децата на четмо и писмо също за жалки заплати. В резултат на това насилие, през осемдесетте години образователната ни система вече беше неспособна да произвежда грамотни випускници. Цялата образователна машина беше настроена така, че да се захранва системата на частните уроци. Те са превърнати в неотменима част на образователната система.

Известно е че, насилието ражда насилие. Горните два примера са само конкретна илюстрация на този принцип. В резултат обществото ни напълно деградира. Превръща се в механичен сбор от групи. Всяка група, сама за себе си малцинство, изпитва и упражнява насилие в различни форми. Насилието е повсеместно. То е като матрица и действа хоризонтално и вертикално, макар и не винаги осъзнато.

В такова общество няма съчувствие, няма солидарност. Последователно и методично режимът превърна българското общество в квази-общество. В това си състояние жителите на територията на България не могат да формулират обща визия. Те дори не могат да оформят съзнание за състоянието си.

В тази връзка Стоян Костадинов [8.6] отбелязва.

“… - и без това разрушената от 50 години комунистическо управление обществена солидарност става все по-недостижима. Защото колкото спада доверието в способността на едно правителство да управлява ефикасно, толкова намалява и доверието в това, че сме способни заедно да направим живота си по-добър. Този процес допълнително активизира заложената в българската народопсихология етика на личното и семейното оцеляване.”

Липсата на солидарност е резултат от насилието и дезинтеграцията по времето на комунизма. Усещането за неотвратимост на репресията поражда по-скоро желание за съучастие, отколкото солидарност. Това състояние не само, че не се преодолява, но и се задълбочава. Споменатото недоверие във властта се дължи на усещането, че манталитета и поведението на властта не се променя.

Класическият елемент на перманентното насилие е разделянето и противопоставянето на отделните елементи на обществото. Става дума за разделяне отвъд дебата по различните проекти за развитието на страната, който е необходим и полезен за консолидацията на обществото. Насилието подменя темата на различията и въвежда разграничаването и противопоставянето на базата на озлоблението.

Цялостния план за манипулация на досиета на т.нар. ДС и в частност перманентното заиграване с тях е един от типичните елементи на този аспект на перманентното насилие.

В едно свое интервю [8.7] поетът Иван Методиев отбелязва:

“Тези компроматни игри имат за цел да разединяват и да смразяват хората. Да отклоняват вниманието от разума към примитивните страсти. Резервният вариант е вместо на сини и червени българите да се делят на монархисти и републиканци. Няма значение какво е разделението. Важното е да има разделение.”

Винаги някой налага някакво разделение. Както казва Иван Методиев - “нищо не се е променило за последните 100 години в България”. Непрекъснатото разделяне ни е смляло. Раздробило ни е. Раздробеното на малки зрънца общество е залято от поредната помия. Лични реванши, отмъщения и разбира се още по-голямо раздробяване на обществото ни задушават все по-силно.

Добре организираната банда на върхушката на режима не позволи на българското общество да реши този проблем в началото на т.н. промени. Актът на това насилие (отнемането на възможности), предпоставя перманентното насилие – периодично разиграване на етюда “досиета”. Разбира се проблемът с досиетата е много по-сложен и сам по себе си представлява отделна тема.

Насилието, разделя, раздробява обществото и то изчезва като такова. Видният български карикатурист Борис Димовски, [8.8] не е оптимист относно консолидацията:

“Да, но като ни се струпаха тези несгоди – лъжереволюции, разграбвания, приватизации – и ето, хората сега са разбити като олио в центрофуга, на малки капчици. Откъде да дойде сцеплението?”

За жалост в българското общество, проблемът за планираното, организираното и методично реализирано насилие не се дискутира в същностния му аспект. Словоблудството се върти в сферата на терминологията – какво било организирана и какво неорганизирана престъпност; има ли мафия или няма. Скриването на проблема за перманентното насилие е главна задача на пропагандната машина на трансформацията. То се е превърнало в официална държавна политика. По тази причина при всяка поредна жертва на престрелка или бомбен атентат, представителите на МВР маниакалното повтарят, че тя е криминално проявена.

Специфична характеристика на насилието, което упражнява режима (в битността си на официално властване и като трансформиран такъв) е принудата към съучастие. Десетилетията преживяни в условията на перманентно насилие са направили от всички нас съучастници в насилието. Това дава повод на някои да приписват на българския народ народопсихологични черти, които определено не са характерни за него. Криенето зад народопсихологията е недостойна спекулация. За жалост обаче мнозина интелектуалци не могат да устоят на изкушението да се впускат в неприемливо обругаване на народа си.

Насилието не се изчерпва просто с репресии спрямо отделните групи в раздробеното обществено пространство. Те веднъж са жертва на престъплението, а в същото време са принудени да бъдат съучастници. Всеки от нас е едновременно жертва на едно продължаващо престъпление и негов съучастник.

Принудата към съучастие в престъпление е неотменима част от самото престъпление. Може да се дискутира и за доброволната принудителност или принудителната доброволност на съучастничеството. Това обаче е друга тема.

Усещането, за съучастие в един престъпен процес прави хората нещастни. Нещастни и неудовлетворени са и тези, които спечелиха от трансформацията на режима. Бидейки обаче с ясното съзнание, че успехът е дошъл на базата на колаборационизма с бандите на елита на режима, печалбата не ги прави щастливи. Нещастието им идва от липсата на свобода за генериране и реализация на собствени решения, от необходимостта от перманентно купуване на чиновници, политици и магистрати.

8.1.3. Държавата като източник на репресия

"жертвите на стремежа към добро са далеч по-многобройни от тези на стремежа към зло"

Цветан Тодоров

Нарушена норма на държавната репресия

Един от инструментите, чрез които държавата гарантира спазването на обществения договор е репресията спрямо нарушителите. От друга страна спазването на нормата на репресия, която държавата може да оказва е неотменимо необходимо за развитието на обществото. Нарушаването на тази норма е нарушаване на обществения договор и следователно води до регрес в обществото.

Духомир Минев [8.9] изхожда от тезата, че всяка модернизация започва с високи нива на репресия върху населението и отбелязва:

“Държавата дотолкова увеличи репресивния си натиск срещу цялото население, че вече се схваща от хората като престъпна организация (или овладяна от престъпни организации) и поради това загуби легитимност.”

Превръщането на държавните институции в престъпни организации е видим процес. Тук не става дума само за това как хората схващат своята държава. Такова е реалното състояние. Народът ни не просто схваща, той констатира един обективен факт и настройва своите реакции спрямо тази обективност.

От друга страна има същностна разлика между репресията, която държавата оказва върху народа, когато целта е модернизация и това, което става в България в годините на трансформацията. Дори за целите на модернизацията, репресията трябва да е в рамките на обществения договор. Вярно е, че и развитите обществата проявяват инертност (това е същностна характеристика на сложните системи) когато става дума за по-мащабни промени. В тези случаи голямото предизвикателство за лидерите е да намерят мярата на импулса (не на репресията), чрез който обществото може да преодолее присъщата му инертност. Репресията свързана с необходимостта от модернизация трябва да върви заедно смерки за мотивация на обществото. Мярата на държавната репресия трябва да бъде елемент на обществения договор. Нейното определяне и спазване зависи от качествата на лидерите, на елита. Спазването на нормата на държавната репресия се гарантира от законите и от работоспособни държавни институции.

Не може да се отрече, че в нашето посткомунистическо общество се проявява засилена инертност. При нас инертността не е свързана с отношение към новото състояние. Тя отразява нежеланието на обществото да излезе от старото си състояние. Това е така защото не е формулирана целта към която обществото трябва да се стреми. А когато липсва цел, инертността на обществото се засилва. В значителна степен тя се определя на равнището на обществените рефлекси. В такива случаи в обществото липсва дебата относно пътищата за постигане на целта. Има само имитация на дебат. Условно съществуват опониращи си страни, които разменят реплики, но не артикулират своите цели и мотиви. Едната страна не признава, че не желае каквито и да било промени, че предишния начин на живот е по-харесван. Другата страна умишлено скрива своята цел, своята кауза. Тя е с ясно съзнание, че нейната цел е противообществена и не признава, че иска само имитация на промени. Така са на лице не само квази дебат, но и квази опоненти. Състоянието е като във вица за развития социализъм - всички знаят, че влакът не се движи, но упорито клатят вагона, за да не признаят, че стоят на едно място.

В българското общество от началото на XXI век не се наблюдава процес на модернизация и не може да се говори за търсене на мярката на импулса, който да изведе обществото на новото по-модерно ниво.

В същото време държавата е прекрачила мярката на репресията и на практика се е превърнала в източник на насилие. Това се проявява в следните направления:

·      Отказ от изпълнение на своите традиционни функции – правозащита и правораздаване, защитата на гражданите и тяхната собственост;

·      Неефективна и неработеща държавна администрация, разядена от корупция;

Отказът от изпълнение на основните функции, на практика превръщат държавата на трансформацията в съучастник в престъпленията.

Трансформация на държавната репресия

През всички години след 1990, много автори, по различни поводи отбелязват липсата на каквито и да било промени по отношение на репресията, която държавата упражнява върху своите граждани. В цитираната по-горе статия Духомир Минев [8.9] констатира:

“Кризата на легитимността, започнала при Живков продължи да се задълбочава досега. Технологията на злото – държавната агресия срещу собствените поданици – по същество не се променя ...”

За целия период от старта на трансформацията, уличните престрелки, бомбените атентати, насилието във всяко едно измерение се превърнаха в ежедневие. В последните години излезе и модата на отвличанията.

Официалната пропаганда настойчиво убеждава обществото, че тези нелицеприятни явления засягат само криминалният контингент. Това обаче не е вярно. За всекиго е повече от ясно, че вече не само имуществото, но и животът на обикновените граждани са изложени на ежедневна опасност. Те живеят в условията на ежедневно насилие упражнявано върху тях.

Достигната е онази точка на взаимно обживяване на политическите и държавните структури с престъпните групировки, при която са изчезнали всякакви задържащи механизми. Държавата се е превърнала в престъпно формирование. Копринка Червенкова [8.10] отбелязва:

“… Държавата, след като толкова години в лицето на всичките си правителства не успя да опази гражданството от престъпниците, волно или неволно, лека-полека започва да се присъединява към тях.”

Въпреки натискът от страна на ЕС, съдебната система не само, че не защитава гражданите, но определено работи в интерес на престъпните групировки. Скоростта, с която се придвижват делата, на практика лишава гражданите от правосъдие, което само по себе си е насилие.

През 2003 г., самият Главен прокурор [8.11] заявява:

“Изправни сме пред криминална диктатура. В момента живеем в организиран престъпен свят и той установява тотален контрол върху човека.”

Воден от тази констатация Филчев иска ново насилие – да се ограничат някои права на гражданите. Самият факт, че главният прокурор на една държава признава, че тя, държавата не може да се справи с престъпността е вече ограничаване на гражданските права. Ограничено е, не се реализира правото на гражданина да бъде защитаван от своята държава. Това е чиста форма на насилие на държавата над обществото.

В същото време обявяваните за безпомощни институции съсипват не една и две човешки съдби. Не случайно държавата губи заведените срещу нея дела в Европейския съд в Страсбург.

***

Митът за разбиването, разрушаване и прочее измишльотини, на силовите структури на режима е несъстоятелен. Тези структури бяха трансформирани и продължават да са основен инструмент за оказване на перманентна репресия върху гражданите. Макар и разделени на две части – извън и в държавните институции, трансформираните структури действат безупречно и координирано.

Кадровите промени, в никакъв случай не са хаотични и разрушаващи мощта на тези структури. Българското общество е лишено от възможността да бъде запознато с критериите за избор на техните кадри. Резултатите от дейността им обаче недвусмислено говори, че кадрите са подбирани в съответствие с реализирането на една от целите на трансформацията – продължаване и усъвършенстване на методите и средствата за масов терор и ограбване на националните богатства. Семействеността и феодалната наследственост продължават да действат, в тази все така тъмна за обществото сфера.

Силовите структури на режима, не се изчерпват с МВР и ДС. Режимът реализираше своята репресивна политика и чрез всички държавни институции, които имат някакво отношение към правовия ред – съд, прокуратура и т.н. и т.н. В съответствие с характерния за режима правен нихилизъм, тези институции бяха превърнати от държавни, в партийни институции. В годините на трансформацията, върхушката на режима не позволи тези институции да преминат на релсите на държавността и продължи да ги използва за реализирането на тоталния терор върху гражданите на страната.

Списъкът на държавните институции, които трансформиращата се върхушка ползва за своите бандитски цели може да се продължи с митниците, данъчните и изобщо всички служби, които имат правомощия да осъществяват някакъв контрол.

Трансформация на престъпните практики

Съществуват два начина за преодоляване на престъпността. Единият е автентичен, подчинен на обществените интереси. Това е подхода на развитите демокрации, на традиционния свят. При него държавните и обществени структури създават условия, при които правозащитната и право раздавателната системи успяват да удържат нарушителите на обществения договор (включително и държавата) в приемливи за обществото рамки. Това е един сложен процес на взаимодействие на структурите на държавата и обществото. Процес на разпределение на права и отговорности.

Вторият подход е илюзорен, фокусиран върху създаването и поддържането на илюзията за отсъствие на престъпност. Това е подходът на авторитарните и тоталитарни режими. Пътят към установяване на тези режими преминава през методично и последователно срастване на престъпния свят със структурите на държавата. Паралелно с това върви също толкова методичен и последователен процес на превръщане на обществените структури (асоциации, фондации, сдружения и други такива) в казионни. Така официалната власт монополизира престъпността. Тази монополизация, съпроводена от агресивна пропагандна дейност позволява да се поддържа илюзията за пълно отсъствие на престъпност. Освен властващата криминална шайка, превзела държавните и гражданските структури, други престъпни групи няма. Има дребни нарушители на установения от режима ред, които лесно биват смазани. Доказателство за това е, че при тоталитарните и авторитарни режими се въвежда понятието “политическо престъпление” и не се прави разлика между криминалните и т.нар. политически престъпници. При тези режими не се преследват нарушителите на обществения договор по простата причина, че обществен договор въобще няма. Преследват се тези, които по различни причини дръзват да се противопоставят на режима, като гарант на интересите на една криминална шайка. А противопоставянето може да има различни измерения от несанкционираните кражби и убийства до обикновеното критикуване на недъзите на съответния режим.

Причините за преследване на различните типове нарушители са различни. Крадците, убийците и несанкционираната икономическа активност се преследват, не толкова, защото са вредни за обществото, а защото съдържат потенциална опасност да се навлезе в територията на престъпна дейност на самия режим от една страна, и да се разруши усърдно създавания мит за тотално отсъствие на престъпност, от друга. Тези, които критикуват режима, макар и само словесно биват преследвани, защото биха могли да накарат обществото да се замисли върху реалната същност на режима. Опитите за създаване на неказионни граждански структури е престъпление от най-висш порядък, подобно престъпление се преследва по-усърдно и се наказва по-жестоко от криминалните престъпления. Такава е ценностната система на тоталитарните и авторитарните режими.

Същностната страна на режима е пълната, тоталната монополизация на престъпността. Силовите структури държат под контрол и осъществяват управлението на всички престъпни деяния. Главното е контрола и управлението на икономиката – официалната и сенчестата. Върхушката на режима контролира и управлява търговията с наркотици, с оръжие, нелегалния внос и износ. Всички други престъпления на режима са свързани и са следствие на непрекъснатия стремеж за тотално владеене на официалната и сенчестата икономика. Към т. нар. Държавна сигурност е създадено специално управление, което се занимава с тази дейност [8.12]. Информация за престъпните практики на социалистическата държава има и в [8.13]:

“Всъщност за никого не е тайна, че социалистическа България дължи част от мрачната си слава точно на каптагона (синтетичен наркотик – бележка К.В.). Има сериозни подозрения, че нелегалното му производство през втората половина на 80-те години е било държавна политика. Това лъсна при една проверка на военната прокуратура през 1991 г., когато немска частна фармацевтична фирма поиска разследване на това производство и дори заплаши, че е готова да заведе дело срещу страната ни на стойност 360 млн. германски марки заради съмнения за нелегално производство и търговия на каптагон, за което тя има лиценз.

Скандалната информация тогава бе потвърдена под сурдинка от Националната служба по наркотиците, както и от Прокуратурата на въоръжените сили, която образува през 1991 г. следствено дело, наречено кратичко “Каптагон””.

Посткомунистическа България не можа да се справи с едно от най-големите предизвикателства на реформата – да ограничи престъпните практики чрез държавните институции и да ограничи престъпността до търпими за обществото размери. Трансформиращата се върхушка на режима запази своя монопол върху престъпността. Държавата не се грижи за спазването на обществения договор. В процеса на трансформация не е формулиран такъв. Това е една от основните характеристики отличаващи трансформацията от реформата.

Във времето на трансформацията тоталния монопол върху престъпността e прехвърлен в ръцете на олигархията. Видими за обществото са формите на проявление - престъпните групировки. Трансформиращите се банди продължават да реализират редица от своите престъпни действия чрез държавата (много от тях главно чрез държавата). Така предмета на обществена дискусия се премества от тоталния монопол върху насилието към темата за преплитане на престъпните формирования с държавата.

Тоталното преплитане на престъпните групировки с властовите институции е факт в посткомунистическа България. Този факт се констатира от различни автори. Духомир Минев например отбелязва [8.9]:

“… сговорът между държавата и престъпността – толкова явен, че не можем да ги различим; превръщането на голяма част от икономиката в криминална дейност; закрилата на бандитизма и даже неговото организиране чрез държавни институции, които са предназначени да се борят с него и т.н.”

Този сговор намира отражение и в пълната безидейност на структурите, които официално признаваме за престъпни. Както т.нар. бизнес елит е безплоден по отношение на идеи и проекти и не може да развие каквото и да било без да присвоява от държавния ресурс, така и криминалния контингент не може да развие нито едно престъпление без покровителството на държавата. От най-долните нива на джебчийството и проститутките на пътя, до заграбването на държавни и частни имоти или източването на ДДС участието на държавните институции е решаващо. Може би затова някой твърдят, че у нас няма мафия, защото криминалните структури не са свършили нищо самостоятелно. На тях винаги им трябва протекцията на държавата.

В предходните глави беше отбелязано, че действията на икономическия и политическия елити, в значителна степен са подчинени на чужди интереси. Същото е положението и с престъпните групировки. Основна част, водещите са подчинени на подобни външни структури. Така срастването им с политически елит и държавните институции има и допълнителен негативен ефект – разрушаване на държавността в интерес на външни сили.

Това което се наблюдава днес в България и се определя ту като война на престъпните групировки, ту като срастване на държавните институции с престъпния свят не е нищо друго освен една от фазите на трансформацията - монополното завладяване на престъпността от олигарсите. Олигархичният режим е неизбежният край на блокираните в рамките на трансформацията промени.

Борбите и битките в посткомунистическа България не са между демократи и недемократи. Те са между банди, които по еднакъв начин презират обществото и своя народ, и които имат едни и същи цели. Единственият въпрос е: кой ще владее монопола на престъпността?

8.2. Обществени нагласи към процесите на трансформация

“Нищо страшно няма в смъртта. Страшно е, когато народът стане мръсник и ни управляват тайни организации.”

Генко Генков

До тук бяха приведени много аргументи, свидетелстващи за това, че в България се осъществява една планирана и целенасочена трансформация на комунистическия режим. Реалните промени са незначителни и доколкото ги има подчертават отсъствието на реформи като цяло.

Общата картина на тези процеси би била непълна без анализа на обществените нагласи към тази мащабна имитация.

8.2.1. Носталгията по социализма и недоволството от промените

“Животът не е това, което се е случило, а това, което си спомняме за него.”

Габриел Гарсия Маркес

Целият период на трансформация е пронизан от две, по-силно или по-слабо артикулирани обществени нагласи, които се проявяват с устойчива периодичност. Това са повсеместното недоволство от резултатите на т.нар. реформи и носталгията по времето на официално властване на режима.

Периодично се случват събития, които според медиите и различни експерти недвусмислено сочат, че народът ни храни носталгия към времето на Тодор Живков. По принцип една такава констатация е пълна безсмислица и по същество е една от многото спекулации на пропагандата на трансформацията. Безсмислието идва от факта, че комунистическият режим, дори като официално признавана доктрина на властта не беше хомогенен във времето. В частност едноличния режим на Тодор Живков, като заемащ по-голямата част от времето на режима, също не беше хомогенен. Нито социолозите, нито политолозите, нито журналистите, които лансират тезата за носталгията по “татовото време”, нито дори тези, които искрено изпитват, нито тези които папагалски артикулират такава носталгия, не могат да отговорят точно към кой период от това “татово време” се отнася тяхната носталгия. Всички те не знаят (и не искат да знаят) дали жалбата им е по периода от 50-те и началото на 60-те, характерен с концентрационните лагери, или по периода от края на 60-те и началото на 70-те, характерен с несъответстваща на ресурсите на страната индустриализация, която пък от своя страна заложи основите на ликвидацията на селското стопанство, или пък жалбата им е по периода на 80-те, когато самата комунистическа олигархия започна да разгражда устоите на държавата. На изпитващите носталгия дори не се задава подобен въпрос, защото е повече от ясно, че те нямат честността и достойнството да отговорят. Те умствено не са в състояние да сторят това.

Тази носталгия е абстрактна. Изпълнена е с нежелание да се формулира по ясен и точен начин. Често с нея се подменя естествената за всеки човек носталгия по младите години. Никой няма да признае, че неговата носталгия е свързана с това, че е изпратил битовият си конкурент (съперник в любовен триъгълни, конкурент в работата или просто несимпатичен субект) на смърт в концентрационен лагер, че е убил майка си и баща си като ги е изтръгнал от техния корен и ги е натикал в комуналката в града, че най-много го е кефила всепроникващата корупция на зрелия социализъм, когато е получавал материални блага, научни титли или артистични награди и отличия с ясното съзнание, че те не са резултат на реални достижения, а на съвсем други обществени отношения.

Във всички обществени прослойки режимът беше създал свои галеници, една подкрепяща го мрежа проникнала във всички фибри на обществото. Значителна част от хората формирали тази мрежа ще жалеят за социализма до края на живота си. До края на живота си те ще честват 9-ти септември. За този тип хора проф. Калин Янакиев [8.14] отбелязва:

“По времето на социализма беше създадена неестествено обширна интелигенция, живееща уютно в малките градове, имаща възможност да води живот, свързан с много свободно време, какъвто в нормалните страни обикновено може да води само елитната и академичната интелигенция. Това са хора, които се занимаваха с някакви драмсъстави, с художествена самодейност, които обслужваха многобройните провинциални театри и т.н. Всичките тези хора подир неминуемите промени се депрофесионализираха и силно се травматизираха. Изведнъж се оказа, че животът им не може да продължи така, както са си мислели.”

Този тип хора, заедно трансформиращите се комунисти винаги ще ходят да полагат цветя на паметника на Тодор Живков в Правец. И това е израз на връзката между носталгията по режима и несъстоялата се обществена оценка на периода на неговото официално властване.

От тази взаимовръзка между носталгията и отсъствието на оценка се възползва трансформиращата се върхушка на режима. Темата за носталгията се раздухва периодично и целенасочено за да се постигне оправдание и оневинявана на маститите династии на режима. Това е необходим и неотменим етап от трансформацията на режима. Процесът е целенасочен със силно влияние върху образование и научни изследвания. Все още няма нова, обективно написана история на комунистическата партия. Що се отнася до образованието Спас Спасов [8.15] много точно отбелязва:

“Междувременно кастратния характер на обучението по история у нас, произведе цяло поколение българи, които успешно не знаят, и дори са възпитани да не искат да знаят и дума за комунистическото минало на България. Систематично зарибявани с посредствеността на колебанието, че май "не всичко тогава беше лошо", те вече са завършена, латентно носталгична база за успешно мултиплициране на онази ценностна двойственост, от която БСП и от тук нататък ще има нужда, за да оцелява. Още повече след присъединяването на България към ЕС.”

Друг фактор обясняващ масово разпространената носталгия по социализма е легитимацията, която режима дава на озлоблението, завистта и отмъстителността, на посредствеността.

Тези низки човешки качества са в основата на комунистическата доктрина. В условията на режима те не само са поощрявани от доктрината, но са и необходима предпоставка за обществена реализация. Посредствеността се масовизира, а при отказа от доктрината споменатите низки страсти губят своята официалност.

Огромна илюзия е, че носталгията е по обявяваното с днешна дата добро материално благосъстояние, възможностите за почивка, образование и поддържане на здравето. Материалната консумация по времето на режима се възприемаше като даденост, а не като лично постижение, респективно като материално състояние. Нещата се пускаха, даваха или разрешаваха от някакво абстрактно, над материално и над духовно формирование. Никой дори не се опитваше да се замисли какво точно е това формирование. Как може да имаме носталгия към него, като ние и тогава не знаехме какво е то. Знаехме само как да реагираме “правилно” за да получим захарче.

Феноменът на неосмислената носталгия е свързан с наложилото се като норма обществено недоволство от промените. Каквато е носталгията, такова е и недоволството. То не прехвърля границата на философията на шопа – “я не знам как требе да е, но така не е”.

По своята същност носталгията по живковото време и неудовлетвореността от промените са форма на паразитно говорене. Същността на обществените нагласи е съвсем друга. В свое интервю [8.16] доц. Сергей Игнатов обръща внимание на това явление.

“Днешните българи само външно изглеждат объркани. Иначе вътрешно са си едни щастливи хора. Объркаността идва от това, че в момента се стремим към един западноевропейски цивилизационен модел, който е в противоречие със самите нас. Защото ние, българите, сме свикнали да живеем уютно и не искаме да си нарушаваме този уют. Докато новият модел изисква друг тип динамика, който не е традиционен за нашата култура. Българинът може много да се оплаква, но той живее много по-уютно дори от западния човек в столица с висок стандарт.”

Иван Кулеков [8.17] просто смята, че сме свикнали да живеем в джунгла и именно там се чувстваме по уютно:

“Нормалност е да живееш в човешко общество, а не в животинска джунгла. Макар съвсем да не съм сигурен, че хората в западното общество са по-щастливи от хората в югоизточната животинска джунгла.”

А що се отнася до реалността на носталгията проф. Иван Маразов [8.18] е безкрайно откровен.

“Аз обаче ще ви кажа, че част от електората на БСП не иска завръщането на комунизма. Извинявайте, но комунизма го събориха комунистите. Няма какво да се лъжем.”

Петър Волгин [8.19] отбелязва, че носталгията не е реална не само за комунистите:

“Така, че т.нар. “социалистическа носталгия” може и да продължи да присъства в битовите разговори, но практическите действия ще бъдат насочени в съвсем друга посока.”

Въпреки своята неосмисленост и абстрактност, и носталгията по социализма, и неудовлетвореността от това, което се случи след смяната на неговото ръководство обективно съществуват. Те са чувство и емоция, които пронизват цялото общество от широките народни маси до интелектуалния елит на нацията. Корените на тези чувства са в състоянието, до което режимът доведе българското общество. В тази връзка Константин Павлов [8.20] казва:

“Робството не е стаж за една бъдеща демокрация. Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна противоречива – във всеки отделен момент, целта и е по висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.”

Притегателността на робството и отказът от оценка на преживяното по време на режима са в основата на демонстративното честване на датата 9-ти септември. Неспособността да си поставим въпроса – какво пропуснахме търпейки Живков е благодатната почва върху която се експлоатира мита за двете Българии построени по негово време. Затова и проф. Драгомир Драганов [8.21] признава:

“Впрочем преди 10 ноември 1989 г. и аз силно недолюбвах Живков. След това обаче взеха да се замислям – а струвало ли си е?”

Ако честно съпоставим резултатите на България с тези на другите посткомунистически страни, ще трябва да признаем, че нашият личен социализъм е едно голямо нямане на собствени мисли и идеи. Такива, без собствени мисли и идеи си останахме и в годините на трансформацията. Затова Вера Мутафчиева [8.22] казва:

“Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание.”

Наследниците на Живков успешно експлоатират носталгията по неговото време за да прикрият и оневинят своите действия, както по времето на режима, така и по времето на трансформацията.

8.2.2. Отсъствие на потребност и желание за реформи

“Всяка жертва е виновник, всеки виновник е жертва и някой трябва да въстане някога и да скъса отвратителната верига наследствени навици, която заплашва всички тях.”

Джоузеф Хелър

В предишни раздели беше засегната темата за неподготвеността на българското общество за смяна на режима. Моментът на старта на промените беше определен под натиска на външни обстоятелства. Българското общество пое пътя на т.нар. реформи, без да е осъзната необходимостта им, без да има желание и готовност за това. При тези условия очакванията за осъществяване на реални реформи в обществото са меко казано оптимистични. Единствено върхушката на режима беше подготвена и реализира предварително подготвения си план за подмяна на реформата с трансформация. Съзнателно или не, различни обществени слоеве също се противопоставяха на реалните реформи и така обслужваха целите на трансформацията.

През целият период на трансформацията редица въпроси висят без да са поставяни пряко и без да е търсен систематично отговор.

Как обществото възприема трансформацията? Какво беше поведението на обществото? Искаше ли то реформи или трансформацията го удовлетворяваше? Успя ли то да се консолидира, да реагира, да се противопостави, на имитацията на реформи и на тяхното блокиране? Тези въпроси определено са избягвани и заобикаляни в обществения дебат.

Обществените мотивация и желание за промяна са свързани еднозначно с лидерството. Националният елит не пожела да излезе извън рамките на трансформацията. Той не беше мотивиран и не пожела истински промени. Това е основната причина този елит да не може да внуши желание за промени в обществото.

От своя страна, обществото не пожела да припознае автентичен лидер на реформите. Трансформацията не изисква лидери. За трансформацията е характерна словесната еквилибристика около мажоритарни и пропорционални избори например.

По тези причини съвсем обективно, обществото възприема процесите, които наричаме реформа като натрапени, спуснати отвън. В тези условия няма обществен импулс за влияние върху процесите. Продължава се с отработената по време на режима житейска стратегия на приспособяване към това, което се случва.

Неспособността да се формулира ясна национална визия се вменява като вина на народа, нарочен за глупав, наивен, ирационален и т.н. и т.н. Огромно мнозинство интелектуалци се изживяват като народопсихолози и не пестят негативни характеристики към народа си. Тази мания за прехвърляне на вина достигна своя апогей във връзка с изборите през 2001 г.. Може да се приведат безброй примери. Това не е особено необходимо, защото нито един от народопсихолозите не може да обясни, как този тъп, мързелив, непочтен, неморален и прочее народ се съхранил повече от 1300 г.. Постоянните прояви на народоведчество са отражение на недоволството на елитите от собствения им народ. Недоволство породено от това, че народът не обслужва в пълна степен интересите на елитите. За тълпите народоведи най-точни са думите на Борис Димовски [8.23]:

“Иначе на вас, младите и на обикновените хора ще кажа – да не слушате народоведите и социолозите. Те са чиновници и подмазвачи, най-много да установят, че народът обича бяло вино с пъстърма или, че червеното вино върви с печено.”

Подобно е мнението и на проф. Никола Георгиев [8.24]:

“Няма българи и немци изобщо. Понятията "стереотип", "народопсихология" опростяват знанието ни за човека. Също като социологическата анкета. Светът е много по-сложен.”

Българският народ винаги е живял в условия наложени му извън него. Неговите елити са формулирали и реализирали своите цели навън от обществото и държавата. Винаги са разменяли обществените интереси срещу външно попечителство. Интелектуалния елит няма друга визия [8.25]:

“Ние нямаме никакъв друг път и ако не влезем там (в ЕС б. К.В.), къде ще вървим? Самостойност на една държава не може да има – или си вътре, или си абсолютно нищо.”

Тези условия формират обществените нагласи фокусирани към оцеляването. Оцеляването е неотменим инстинкт на всяко живо същество и на всяко общество. Само по себе си то не може да бъде повод за обвинения към българското общество. Това, което може да се дискутира са стратегиите за оцеляване, които избира обществото.

Наложените условия определят един особено релефно очертан стремежът към близост до властта. Това се е превърнало в основна стратегия за оцеляване. Масовата житейска стратегия е базирана на домогване до каквато и да било форма на близост с властта. Дори след най-върлите противопоставяния по време на избори, тези които остават в опозиция биват бързо забравяни. В годините на т.нар. преход, след 1989-а всяко правителство стартира с огромен рейтинг. Медиите се надпреварват да му прислужват.

У нас подобни нагласи имат историческа традиция. Не бива да забравяме, че героят на Алеко Константинов – Бай Ганьо казваше – “Бай ти Ганя никога не е бил в опозиция”. В днешния ден Георги Константинов [8.26] вижда тези нагласи по следния начин:

“Голямото ми разочарование са някои фабрични дефекти, които се проявиха в част от нацията ни: интересчийство и приспособленчество, надпревара кой да разграби държавата, бързо свикване с растящата простотия.”

В подобен дух е и мнението на Младен Киселов [8.27]:

“Ние просто сме се превърнали в една егоистична страна, в която всеки мисли за себе си поединично, спасява се поединично.”

Тези нагласи лишават политическия и обществен живот от възможността да се генерират алтернативни на управлението идеи. В условията на подчертан стремеж към приближаване към властта, независимо каква политика провежда тя, лишава обществото от възможността да генерира идеи въобще. То не може да формулира идеи за своето развитие, различни от тези, които се свеждат до орбитиране около властта. Не се генерират идеи различни от тези на властта, напротив има пригаждане към поведението и практиките на властта. Това предопределя отсъствието на обществени импулси за реформи и промяна. Българското общество е все така провинциално и съпротивляващо се на модерността, както във времето на режима. Проф. Никола Георгиев [8.24] не намира особени промени в българското общество:

“Съществена разлика между предишното и сегашното общество няма. Няма защо да се залъгваме. Има само дребни различия.”

По тази причина няма реална дискусия за същността на процесите след смяната на ръководството на режима. Всички са недоволни от прехода, но няма формулирана алтернативна идея, нито за целите, нито за средствата за тяхното постигане, нито за това дали целите и средствата не са лицемерни, за да се постигнат съвсем други ефекти. Колкото и да сме критични към дисидентите във времето на режима, все пак ги имаше. Днес унификацията на обществото сякаш е по-тотална от тогава.

Трансформацията неизбежно либерализира режима. Това позволи да изпъкнат някои недъзи, които бяха успешно прикривани при официалното му властване. Това явление провокира в Кирил Маричков [8.28] радикални предложения:

“Аз мисля, че ако ние веднъж завинаги се примирим с мисълта, че сме си ориенталци, всичко ще си дойде на мястото. Няма да се учудваме нито на чалгата, нито на мърсотията, нито на бездомните кучета.”

По същество трябва да си признаем, че не искаме реформи и промени. Трансформацията на режима е удовлетворителна за цялото общество. От него не се изискват особени усилия, а само леки промени.

8.2.3. Краят на прехода – мит и реалност

“Все бързаме без връзка между края и началото и все ни водят сънищата незавършени”

Иван Радоев

Периодично появяващата се и маниакално защитавана теза за края на т.нар. преход е един от най-съществените елементи на обществените нагласи, който показва отсъствието на потребност и желание за промени.

Периодични спекулации с края на прехода

Ако може да се наблюдава някаква закономерност в проявлението на тази спекулация, то тя обикновено е свързана с началните години на всяко ново управление. Преходът свършваше и в края на 90-те, и в началото на третото хилядолетие и след това с правителството на тройната ОФ коалиция, и с приемането ни в ЕС. Вероятно ще продължат да се появяват и в бъдеще, докато спекулацията е необходима за прикриване на реалните резултати от трансформацията.

Желанието да се маркира финалната точка на т.нар. реформи и шумът около това маркиране отразява определено фаза от противоборствата на клановете. Определени части от трансформиращата се върхушка на режима счита, че целта е постигната и те са заинтересовани да се фиксира статуквото.

Възможностите за периодични спекулации с края на прехода са базирани на отсъствието на ясно формулирани цели на прехода, респективно отсъствието на обществено съгласие около тези цели. По тази причина няма и ясни критерии за края на прехода. Много, често бръщолевенето за края на прехода е свързано с припознаването на взаимно изключващи се критерии. Най характерната аргументация за настъпилия край на прехода е претенцията за осъществени реформи. Подтекста е – ние свършихме това и това и преходът свърши.

***

В началото на декември 2002 г., на поредното сборище на социолозите императивно се постановява – Преходът свърши, роди се нов човек [8.29].

Ако отчетем икономическото състояние на България към този момент, не би трябвало да има каквото и да е съмнение, че подобна претенциозна декларация е поредния израз на цинизма на елита към собствения му народ. Разбира се претенциозната констатация е невярна. Истината е, че обществото и елитите се трансформираха но съществени промени в структурата на обществото и взаимоотношенията му с елитите не се случиха. Няма устойчиво оформени прослойки със собствено самосъзнание за мястото си в обществото.

Единствената дискусия свързана със социалната структура е непрекъснатият поплак за разширяващата се разлики между бедни и богати. Позициите в тази дискусия са същите както по времето на режима. Разликата е в това, че тогава те се прикриваха и за тях не се говореше. Трансформацията направи тези разлики видими и гарантира възможността да се парадира с богатството, нещо което по времето на режима трябваше да се крие.

Младите хора с всички свои положителни и отрицателни качества ни изглеждат “нови хора” не защото някаква измислена реформа ги е превърнала в такива, а защото светът се променя. Младите от началото на третото хилядолетие се различават от младите хора на последното десетилетие на миналия век точно толкова, колкото се различаваха тези от 80-те години от тези от 60-те години.

От друга страна не трябва да забравяме, че от най-ранна юношеска възраст младите хора се дресират да пишат на изпит заучени наизуст фрази и цели литературни анализи. Освен това за да могат да наизустяват “правилните” неща родителите им са платили съответния “данък” на мафията организираща и провеждаща изпитната кампания. Така се подбират децата за т.нар. елитни училища. Така се формира елитът на нацията. Нищо от времето на социализма не се е променило. Нови хора просто не могат да се формират.

Елитът на трансформацията е доволен и бърза да я обявява за свършила, разбира се като спекулира с термини като реформа, преход и т.н. и т.н. В същото време външните наблюдатели се намират принудени да преминат бариерите на дипломатичния тон и съвсем открито да заявят [8.30]

“Голямата опасност за България е патронажът, който упражнява организираната престъпност над легални структури, организации и политици. Организираната престъпност е основен въпрос за страната ви, тя е видима за всички, видима е за съжаление и за външните инвеститори. Тя създава неверни представи у младите хора за това кой е най-добър в обществото.”

Това е статуквото в България, което трансформирания елит на режима иска да фиксира. Външният наблюдател вижда ясно заплахите за младото поколение, родният елит обявява това поколение за “нов тип хора”. Вероятно трансформираният елит на режима е доволен от това, че младото поколение приема неговите ценности. Династиите на режима успешно сменят поколенията. Нека не забравяме тежненията на същия този елит към “наследствеността в професиите” от времето на режима.

***

В определен период претенциите да се твърди за извършена реформа и за завършеност на прехода се зареждат с енергия от привиждащата се на хоризонта уния със Запада членството в НАТО и ЕС. Спекулации с края на прехода имаше още във фазата на подготовката на съответното членство. Приемането ни в НАТО през април 2004 г. и все по-приближаващото се членство в ЕС станаха повод за поредната спекулация с темата за края на прехода. Нов живот получи бръщолевенето за развития и зрелия социализъм, като в новите условия думата социализъм е заменена с демокрация. Гергана Загорова [8.31] обявява не само краят на досегашния преход, но и началото на един нов преход – преходът към развита демокрация.

“Целта на този преход е превръщането на България от демокрация в развита демокрация от типа на държавите от Европейския съюз.”

Тази теза би била оригинална и интересна, ако не беше примитивна реминисценция на мотиви от идеологическата доктрина на режима. В годините след това не само, че не се случи развитата демокрация, но устойчиво се установи олигархията.

***

В началото на 2004 г. Претенциозната организация “Глобална България” провежда още по-претенциозното изследване – “Оптимистична теория за песимизма на прехода”, с ръководител политолога Иван Кръстев. Припяващата на подобни организации и персони журналистика не закъснява с разсъждения за края на прехода и резултатите от него [8.32]. По най-циничен начин е обявен края на прехода и резултатите от него.

“Ирелевантен вече ще бъде въпросът заслужено ли печелившите са станали печеливши и несправедливо ли губещите са станали губещи. Защото при новата политическа игра за всеки ще е много по-важно сам да има повече ябълки, отколкото да се взира кой как се е сдобил с първата си ябълка.”

Въпреки “американската” думичка в началото, от целия абзац лъха девето септемврийски плам – каквото станало, станало, няма какво да се пита повече.

Теорията за разделянето на хората на губещи и печелещи не е изобретение на цитираните по-горе особи. Вероятно тази теория има своите обективни основания и смисъл в развитите общества. Когато подобна теория се защитава страстно в държава, която по своето развитие е предпоследна в Европа и в последната 50-ца на света, победите и печалбите на нейните адепти са силно съмнителни. Обществото губи независимо от това как ще защитим “уйнърите (winner)” и как ще заклеймим “лузърите (loser)”.

По същото време, петнадесет години от т.нар старт на прехода се появява поредният анализ, [8.33], който вещае края на прехода. Анализ осъществен на базата на национално представително изследване на агенция “Медиана” (поръчано от в.Труд през октомври 2004 г.), определя:

“Точно тази горчива истина стига до съзнанието на бедните и загубилите от прехода: “Няма да има чудо! Няма рай! Който и да дойде на власт, за нас нищо съществено няма да се промени – от бедността и мизерията няма да ни измъкнат!””

Като привърженик на теорията за “winner”-те и “loser”-те Кольо Колев разглежда прехода като едно завъртане на хазартната ролетка. Един оборот и преходът свърши – който спечелил, спечелил, който загубил, загубил. Формално Колев и другите адепти на теорията за “winner”-те и “looser”-те, са прави. Играта свърши преди да е започнала. Освен трансформиращата се върхушка на режима, други печеливши няма да има. Общественият процес обаче е безкраен или поне продължава докато съществуват обектът и субектът на неговото познание.

Наистина към онзи момент има всички формални основания да се твърди, че цялата тази бъркотия, която претенциозно кръстихме преход свършва. Членството ни в НАТО е факт, дефинитивно е заявено, че ще се подпише договор за членство в ЕС. Международната общност приема различни критерии за удовлетворени – пазарна икономика, действаща демокрация и ред други.

Въпреки това не съществува гаранция, че България няма да бъде завинаги на едно от последните места в Европа, където я прати елитът на трансформацията, елитът формиран от “winner”-те от това, което някои много страстно искат да се припознае като преход. В един дълъг период от време политиката ще се определя от “winner”-те на трансформацията, но България няма да помръдне напред.

***

Стремежът да се утвърдят временните победи, да се наложи като статукво моментното състояние води до периодичните, смешни и жалки опити да се обяви краят на реформите. Тези опити са смешни и жалки, защото: първо реформи няма и второ – войните между бандите зародили се от върхушката на режима никога няма да престанат. Обявяването на края на реформите е трансформирана форма на заклинанията от времето на режима за “всемирната и вечна победа на комунизма”.

Колкото и парадоксално да звучи спекулациите около края на прехода са необходими и желани, както от тези, които искат да увековечат статуквото, така и от тези, които очакват подреждането на ново такова. Вторите се надяват да свърши “този преход” и да започне нов, по успешен за тях. Двата противоположни полюса на възприемане на случващото се по еднакъв начин подхранват спекулациите около края на прехода.

Недоволните от случващото се в България, търсят в “края на прехода” възможност, надежда да се случи това, което все не се случва. Като обявяват края на прехода те очакват да стане “нестаналата държава”. Дори през 2004 г. някои [8.34] търсят решение на проблемите си в края на прехода.

“... ненавременното предизборно суетене, което наблюдаваме е всъщност израз на факта, че преходът свърши. А това означава, че новият етап ще наложи нова структура на политическото пространство, нови партии и нови лидери. И едва ли те ще бъдат тези, които съществуват в момента.”

Подобно очакване е абсурдно, защото новите лица в политиката отдавна са изтикани в маргинални позиции. Опитите да се представят определени промени като обновяване са зле прикрити напъни за реставриране на мутрите от времето на режима или на техните поотраснали наследници. Следващите години показват именно това.

***

В началото на декември 2007 г. се провежда конференция под надслов “Мълчанието за комунизма”. При откриването на конференцията проф. Ивайло Знеполски казва [8.35]:

“Преходът в България не е приключил – той ще продължи, докато книгата на миналото не се прочете до край и не бъде затворена.”

Малко по-късно е публикувано социологическо изследване [8.36], което недвусмислено показва, че обществото не приема, че преходът е завършил.

“Оказа се, че за 85% от българите политическият преход все още продължава. Само 10 на сто от хората смятат, че той е приключил, а 5 на сто – не могат да преценят. това сочат данни на “Алфа рисърч”, изнесени по време на дискусията ...”

Да се говори за края на нещо, което никога не е започвало и никога не е било, само по себе си е спекулация. Ако можем да говорим за край на някакъв реален обществено – политически процес, това е краят на трансформацията.

Индикатори за края на трансформацията

Два са основните показатели за края на трансформацията, такава каквато е замислена и реализирана. Първият е тоталното приватизиране и преоформяне на собствеността върху всичко, което може да се заграби. Вторият е реабилитацията на режима и разбира се на неговите основни фигури, които трябва да се появят в нова битност на обществената сцена.

Тоталната приватизация

Тоталната приватизация е огледална рефлексия на тоталната национализация. И двете са еднакво вредни за развитието на страната. След преврата от 1944 г. ограбването стига до дълбочини, които са не само далеч от нормалните човешки представи, но и не са обективно необходими за налагането на тоталната власт. Национализирането на мизерните дюкянчета, обущарнички и прочее занаятчийски работилнички, т.нар Закон за едрата градска собственост и необузданото вилнеене на облечените в униформата на новата власт криминални типове е повече израз на алчността на бандата завзела властта в страната. Алчност, която продължава през всички години на режима и след това в годините на трансформацията му.

Днес ситуацията е аналогична на тази от края на 40-те години на миналия век. Разликата е в това, че процесите на са така революционни и протичат по-бавно. Тоталната приватизация не е обективно необходима за демокрацията. Още по-малко е необходима за развитието на пазарните икономически отношения. Криенето зад някаква либерална идеология, когато се оправдават поредните безумия не е нищо повече от словесна спекулация. Тоталната приватизация се преследва единствено и само поради безграничната алчност на трансформиращата се върхушка на режима.

Макар и във връзка с постоянните убийства в средите на престъпните групировки, проф. Георги Марков [8.37] отбелязва това явление като възможен белег за края на това, което претенциозно се нарича преход.

“Убийствата ще продължават докато бъде разпределена цялата държавна баница. Сега предстои битката за енергетиката и телекомуникациите, има и още. Първата вълна вече си отиде, постепенно ще излязат истинските лица. Но те чакат да мине преходът. А той още продължава щом има такива убийства.”

Разбира се проблемът дали държавната баница има край е дискусионен. Функционирането на всяка държава е свързано с акумулиране на средства и тяхното преразпределение. Корупционните практики, включително и техния най-краен израз – физическото отстраняване на конкурентите проникват по дълбоко и са неизлечими в бедните държави. Казано по друг начин, за нашите условия, тези който убиват за милиони, ще убиват и за няколко лева. Убийствата ще продължават докато обществото не прояви воля за налагане на обществения договор като правило и регулатор на преразпределянето.

Завършването на тоталната приватизация ще бъде повратен момент в трансформацията на режима от друга гледна точка. Върхушката на режима ще иска да се прояви в нова битност. Тя ще завърши новата легитимация на своята собственост.

Разбира се с това няма да се промени нейния разбойнически характер и тя няма да преустанови криминалните си деяния. Агресивното паразитиране на гърба на обществото и държавата е състояние на духа за тези хора. Отношението към европейските фондове недвусмислено доказват именно това.

Реабилитация на мутрите на режима

Реабилитацията на знакови за режима фигури е започнало отдавна, практически със старта на трансформациите. Така е замислена самата трансформация. Това е един пълзящ и все по-разпростиращ се процес. Корените му са заложени във факта, че българското общество не пожела и не преживя катарзиса на разграничаването от режима.

След един период на мълчаливо провеждане на процеса не реабилитация, последва и откритото му налагане. Отдръпването на върхушката на режима от осветената обществена сцена е планиран елемент на трансформацията. Замисълът включва последващо появяване на велможите и техните наследници начело на наложения олигархичен режим. В [8.38] се цитира изявление на Андрей Станков Тодоров (син на видния функционер на режима Станко Тодоров), който казва:

“Завръщането към едно забравено поколение има смисъл. Ако някой се е оправил, това е средният номенклатурен червен кадър. През 1990 г. откраднаха по нещо и се ориентираха.”

Стратегията на трансформацията включва завръщането на династиите като свой неотменим елемент. Дори това, което ни изглежда като отстъпление е измамно. Един от хората съпричастни с режима – ген. Бриго Аспарухов [8.39] признава, че няма отстъпление:

“... онези, които са били носители на една система като социалистическата, са загубили своята битка. Те трябваше да се оттеглят и на тяхно място да дойдат хора, които имат други убеждения.

Династиите на режима не са отстъпили, защото не са загубили битката. Стратегическите цели на трансформацията са постигнати. Ако има загубил битката, то това е българското общество. То обаче не реагира и на практика предпоставя завръщането на фамилиите на режима.

Макар и в друг контекст, проф. Андрей Пантев [8.40] отбелязва политическия театър като фактор в този процес:

“... ако съществува едно огорчение, че синовете на нашите началници управляват сега нашите деца, до голяма степен отговорност за това носят онези театрални антикомунисти, които се втурнаха в патологична омраза, възпроизвеждайки и уголемявайки в управлението пороците, които заклеймяваха.”

Всеки от тези, които се представят настойчиво в центъра на вниманието на обществото има свой житейски път. Този, които се интересува, бързо ще разбере, че тези, които биват лансирани като успелите лица на т.нар. преход са свързани с мастити фигури на режима. Много е трудно, в порядъка на изключение е да се открие днес успял българин, които да не е свързан с някакво родство с по-голямо или по-малко величие на режима. Дори тези, които ги взривяват и разстрелват са свързани по някакъв начин с велможите на режима – кой бил шофьор, кой пазач, кой градинар, все от орбитите на обкръжението. Някои аспекти на споменатите взаимовръзки са описани от Тодор Токин [8.41].

Династичността беше официална политика на режима. Тези моменти в неговата доктрина са в пълен синхрон с родово общинните нагласи на обществото. Всяко назначение от определено ниво нагоре се осъществяваше след щателно проучване на родословното дърво на кандидата. Хората извън наложилите се династии се раждаха обречени да не могат да прескочат бариерите поставени от върхушката на режима.

През 80-те години шумно се пропагандираше идеологическа догма на режима за наследствеността, лансирана във формата “наследственост в професиите”.

Да се лансира подобна идея след като е осъществена една от най-мащабните кражби в човешката история е откровен цинизъм. След като маса народ беше избит, отнети бяха имоти и лично имущество (включително предмети като пишещи машини и сервизи за хранене), главните действащи лица в това престъпление се обявяват за наследственост. Отвратителността на картината се подсилва от факта, че целият този цинизъм се демонстрира в края на 20-ти век. Време, в което модерният свят отдавна е утвърдил като правна норма наследяването на имущество, но не и на права и привилегии. Режимът обаче налагаше именно наследяване на привилегии. Обект на наследяване беше такава дивотия като привилегиите на т. нар. “активни борци”. Привилегиите за децата на т. нар. активни борци вече ставаха недостатъчни и се премина към наследяване, а в случаите на живи родители, прехвърляне на правата на т. нар. активни борци. В синхрон с тези спекулации, самият вожд на режима осинови внучката си. По всяка вероятност внучката заслужено е уважаван дизайнер, но достойнството изисква отказ от политически прояви след еквилибристиката с осиновяването.

Във времето на т.нар. реформи, практически не се наложиха нови лица извън тези получили благословията на фамилиите на режима. Този факт свидетелства главно за две неща: първо - кой контролира процеса и второ – процесът не може да излезе извън рамките на трансформацията.

Тихо, полека, но много методично и последователно се развива реабилитацията на т.нар. художествено творческа интелигенция на режима. Това е процес, който блокира функциите на националния интелектуален елит, особено ако се отчетат излезлите списъци с имената на доносниците на специалните служби на режима. Така посланията на националния интелектуален елит към обществото се ограничават до апологетика на трансформацията.

Фундамента върху, който стъпва този процес е, че обществото изпитва чувството на неудобство да се разграничи от творците, преживявали като лакей на режима, а редица от тях определено са част от върхушката на режима. Независимо от творческите им достижения тези хора са два пъти морално несъстоятелни (ако може да се перифразира по този начин един израз от новоговора на режима, отнасящ се до неговите герои). Веднъж като лакей на един нехуманен режим и втори път с желанието си да бъдат реабилитирани именно като продължават тази си битност.

Дълбоко неморален е поплака за духовната криза на обществото, защото духовното състояние на обществото се определя от същите лица, които бяха фаворизирани при официалното властване на режима. Духовните ментори и жалони са същите и все така идейно безплодни. Освен предложението за възобновяването на званията “заслужил” и “народен”, те не родиха нищо друго.

Подобно е положението и с политическия елит. На практика всички възлови политически позиции и позициите в държавните институции се държат от наследници на династиите на режима. Наследени са общественото поведение и политическите практики. Нищо не се променя.

Един външен наблюдател [8.42] скромно поставя въпроси:

“Комунистите по високите етажи на властта никога не са се изправяли пред истината. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху стар брой на “Работническо дело”, за да го разберем. А казват ли наследниците им чистата истина днес? Държат ли се по-коректно към Брюксел, отколкото едно време към Москва?”

Въпросът на Хайнц Брам е риторичен. Династиите на режима не проявиха особени държавнически качества. Управлението на наследниците в годините на трансформацията също не беше полезно за държавата. Макар и изучили се на Запад те носят в себе си предопределената им от произхода мисловна недостатъчност.

Обслужващият антураж е в същата схема на промени – приемственост и наследственост. За него спокойно можем да отнесем думите на Палми Ранчев [8.43], макар и казани по друг повод:

За мене тези важни хора са слуги на феодалната в същността си бивша комунистическа номенклатура, която загроби страната. И я направи исторически непълноценна. Опитвайки се да прескочим различни исторически периоди, постоянно се движехме към миналото. Пред очите ми са все едни и същи нахалници. Понякога се срамувам, че още живея с тях на една и съща територия.

Пропагандата на трансформацията работи методично в интерес на завръщането на фамилиите на режима. През януари 2006 г., във връзка с номинирането и избора на Борис Велчев за главен прокурор, в пресата се появи поредната апологетика на комунистическите фамилии. Вестник “Труд” дори направи поредица от материали за различни династии (както ги определят от вестника) на режима. Не изостана по-назад и вестник “Монитор” (например броя от 11.02.2006, е посветен на Живкови). Пропагандното мероприятие е подплатено и със социологическо проучване, което показва, че обществото, не само не е против завръщането на комунистическите династии, но и определено подкрепя този процес.

Възможността за завръщане на велможите на режима и техните наследници е обективно предпоставена от обществените нагласи. Негодуванието срещу това завръщане е обществено неприемливо и в днешните условия би прозвучало като лично заяждане. Обективно погледнато обществото не се е отрекло от велможите на режима. На първите свободни избори те бяха избрани като народни представители. Не е логично да очакваме, че обществото ще има различни нагласи спрямо наследниците.

При тази обществена реакция “завръщането” (кавичките са поради факта, че те никога не са си отивали) на децата на велможите на режима не трябва да ни учудва. Но и не трябва да имаме претенции към състоянието на държавата и към отношението на традиционния свят към нас като общество и държава.

Реабилитацията и завръщането на фамилиите на режима маркират завършването на трансформацията. Двадесет години след дворцовия преврат, това е една реалност. Тази реалност е индикатор за края на трансформацията. Това не означава края на прехода, а неговото пълно отсъствие. Тя e плод на 20 години имитации, театрален антикомунизъм и насилие над обществото.

8.3. Трансформация на обществените взаимодействия

"Отделният човек не приема рационалната арогантност, която го лишава от миналoтo му и от смисъла, който той е влагал в него, в името на чужди немо съображения."

Цветан Тодоров

8.3.1. Трансформация на социалните контакти и мрежи

“Че защо си станала министерша, ако за собствения си род не можеш да се погрижиш? Не е, да речем, кой знае колко голяма работа, та да не може.”

Бранислав Нушич

Принципите, върху които се изграждат и формират социалните контакти и мрежи, са точен индикатор за същността на процесите в едно общество. Режимът наложи една дълбока дезинтеграция на българското общество. Блокирана беше каквато и да е мотивация за изграждане на несанкционирани от режима социални и още по-малко граждански мрежи.

Реформата, обективно предполага съществени промени в принципите определящи тези процеси. За жалост и в това отношение българското общество остана затворено в рамките на трансформацията. Във втора и трета глава беше отбелязано, че още в началния период върхушката на режима предприе редица мерки, които да блокират една по-добра самоорганизация на обществото. В последствие, през годините на трансформацията, българското общество не намери сили да реформира структурата на социалните контакти и мрежи. Не промени техните принципи.

В края на септември 2002 г. са оповестени резултатите от проучването “Състояние на българското общество”, финансирано от фондация “Отворено общество”. Един от резултатите на това проучване сочи:

“Заможните по-рядко контактуват с роднини и съвсем рядко т. нар. стари приятели или остатъци от бившите им мрежи.”

Според авторите му, цялото изследване доказва , че има сериозна промяна в мрежите на контакт и взаимодействие в сравнение с периода на официално властване на режима. Това не е голямо откритие, защото е очаквано на фона на променените битови условия. Направената констатация не отразява резултати от реформата, а резултати от социалната миграция, които в цял свят си приличат.

По-важното, на което изследването не обръща внимание е, че принципите на формиране на контактите и съответните мрежи не са се променили. Принципите на формиране на тези мрежи днес са абсолютно същите както в условията на режима. Контактите и взаимовръзките се установяват за самоидентификация с определен социален статус, за преодоляване на комплекси за принадлежност. Системата на т. нар. социалистически връзки продължава да живее със същата социална мотивация. Разликата е в това, че бартерът “услуга за услуга” е изместен на по-заден план от плащанията кеш. Стремежът за придобиване на диплома добави само един нов нюанс – възможността за по-добра реализация извън страната или в краен случай работа в чужда фирма оперираща тук в България. В същото време купуването на дипломи замени записването във ВУЗ чрез системата на социалистическите привилегии. Мутрите и мутресите заслужават купените си дипломи, точно толкова, колкото заслужаваха своите дипломи децата на активните борци.

Ценностната система на обществото не е променена. Не са променени принципите на социалните контакти и взаимодействия, принципите на отстояване на социални и граждански позиции. И в това измерение на общественият живот не е осъществена реформа. Осъществена е само трансформация, която намира израз в промяна на формите на проявление. Представата за нормалното е както при режима – хаотична, митологизирана, имагинерна. Тази теза се потвърждава от някои от изводите на един от авторите на цитираното по-горе изследване Илия Илиев [8.44], въпреки, че като цяло изследването се стреми да докаже съвсем други тези:

“Представите за нормално потребление са комбинация от идеали, обещания и реални спомени за времето на социализма, съчетани с представи за въобразени западни общества, с представи как е там, в САЩ и Европа, но само с наши си представи.”

В своята същност и принципи, социалните въжделения, взаимодействия, връзки и контакти във българското общество днес са същите каквито бяха по времето на режима. Днес не могат да се формират, да се обединят групи за отстояване на обществени граждански позиции по точно същите причини, по които те не можеха да се образуват и по времето на режима – отсъствието на интерес и комуникация. Днес става ясно, че т.нар. силови структури на режима не са били единствената причина за тоталната липса на протест. Самите силови структури ясно си даваха сметка за това и през последните години на режима спокойно се отдадоха на икономическа активност, така както те си я разбират. Само от време на време призвеждаха врагове на режима, за да оправдаят съществуването си. По същите причини силовите структури на трансформацията не трябваше да полагат особени усилия за да разпилеят опитите за структуриране в началото на 90-те години.

Това продължаващо състояние на неспособност за формиране на гражданска позиция е един от основните фактори, определящи отсъствието на автентичен политически живот в страната. Политическите подредби и политическият избор са предопределени не от сблъсъка на политически визии, а от надделяването на едни или други тясно групови интереси.

В цитираното по-горе изследване, координаторът на проекта Ралица Пеева [8.45] отбелязва:

“… постепенно се е заличила разликата между отделните политици, между различните идеологии на политическите партии. И като че ли колкото по-активно политиците се опитват да се разграничат едни от други, толкова повече присъстват в общественото мнение като политическа класа.”

Тази констатация е в противоречие с тезата, която искат да наложат авторите на изследването, че в посткомунистическото българско общество социалните мрежи и контакти се изграждат на базата на нови принципи. Улавянето и извеждането на преден план на някои битови оттенъци не променя принципите. Вероятно най-интересното от цялото изследване е въпросът – кому е хрумнало да реализира изследване, което да докаже една невярна теза. Сигурно е само, че това са хора, които не са забравили стария комунистически принцип – “партия прикажет, наука докажет”

Най-яркото доказателство, за това, че принципите на формиране на социалните мрежи и контакти не са се променили е поведението на т.нар юпита, “завърнали” се в България за да ни покажат нов морал. Те формираха своите екипи на базата именно на старите връзки и контакти – съученици, съграждани, съмахаленци, роднини и т.н.. Няма никаква разлика с тукашните чичковци, които се уредиха около царя. Те работят в рамките на адвокатския колектив. Асистентите от учебните заведения станаха асистенти в политиката. Някои дори уредиха и незавършилите си аспиранти. Те пък от своя страна се уредиха с апартаменти. Къде са новите мрежи и новите социални контакти тук?

Обществото възприема за съвсем нормално уреждането по роднинска линия. Такава е ценностната система двадесет години след смяната на ръководството на режима. Още по-лошо е, че тези роднински, приятелски и махленски кръгове не работят като екип, като отбор. Това, което е прието за норма във взаимоотношенията осакатява мисленето и затова не възможно да се формулира и реализира някакъв смислен проект. Невъзможно е да се формулира и реализира визия, която да съчетава лични просперитет с обществения.

8.3.2. Трансформация на съсловни и социално икономически статуси

Нашият народ от ден на ден сиромашее и се парализира както нравствено, така и физически, защото управлението, което той търпи над себе си, е основано на кражби и на обири, на насилия и на всякакъв вид разврат.

Христо Ботев

Процесът на трансформация практически не рефлектира върху социалния и икономическия статус на различните съсловия в българското общество. Засилват се и стават по-видими само вътрешните разделения. Една от емблемите на социализма - угнетяващия статус на лекари, на учители, на интелектуалците е все още валидна. Единственото, което донесе трансформацията на тези слоеве са по-широките възможности за самозадоволяване, като ги принуждава да участват в порочни практики (споменатите в предходния раздел частните уроци, търговия с дипломи и прочее). Здравната реформа направи търгашеството със здравето на хората по-малко срамно. То стана неотменима част от нашето ежедневие. Както и по времето на режима обществото не изпитва никакъв срам заради неадекватното си отношение към значими професионални общности, които са определящи за общото състояние на същото това общество. Трансформацията само засили цинизма спрямо тях (учителите и лекарите редовно са сочени с негативен знак в многобройните анкети за корупцията).

В синхрон с тези обществени нагласи е и поведението на локалните елити на двете професионални общности. От съучастници на режима те се превърнаха в съучастници на трансформацията, което означава, че продължават да издевателстват както над народа, така и над останалата част от своята професионална общност. Това поддържа и казионността на съответните съсловни сдружения. Блокирана е възможността съсловните групи да формулират своите интереси, респективно да постигнат политическо представителство. Лекарите, учителите, артистите и прочее професии в Народното събрание не представляват съответните съсловия. Те обслужват клановете, които са ги назначили там, или в по-мекия вариант своите лични бизнес интереси (обезпечаване на собствената болница, академично развитие, някоя и друга награда и т.н. и т.н.).

Друг индикатор за незначителните промени в социалния статус на различните съсловни групи е ниското ниво на услугите, въпреки че този сектор е почти 100% в частни ръце. Поддържането на локални монополи прави обслужването в магазини и ресторанти, сервизните и ремонтните услуги и най-вече в туризма все така откъснати от клиента. В това отношение сме далече дори от съседните страни. В същото време съответните професионални съсловия са с необяснимо по-висок статус от лекари, учители, научни работници и прочее.

Не са се променили съществено и взаимоотношенията между съсловните групи. Все още тези отношения се изчерпват с тъжния виц от времето на режима, където един човек възкликва: “Като знам какъв адвокат съм, как да отида на лекар?”. Локалните елити не се припознават един друг. Нямат адекватни взаимни връзки. Затова не се ползват с общественото уважение, което им се полага в една нормална ситуация.

Задълбочаването на бедността е естествено следствие от блокиране на промените в съсловните и социални статуси. Това състояние е много добре описно от Теню Пиндарев [8.46]:

“В годините, през които живя нашето поколение, се случиха много превратности. От дясно на ляво, от ляво на дясно. Социалния пейзаж на България обаче не се промени много. Кръпките по потурите на Бай Ганьо не изчезват.”

8.3.3. Трансформация на ценностната система

"Най-лошото отчаяние, което може да сполети една нация, е знанието, че е безсмислено да се живее честно"

Корадо Алваро

В годините на посткомунизма българското общество не промени своята ценностна система. Подобна промяна въобще не е поставяна като цел. Много от негативите от времето на режима се съхраниха и станаха по-релефни и по-видими.

Одобрение и съучастие в престъпленията

След смяната на ръководството на режима в обществените процеси се включиха много и различни хора. Голяма част от тях, по една или друга причина не са били свързани с властта и нейните структури до този момент. Дори измежду тези, които са били членове на партията, повечето не са били преки съучастници в престъпленията на върхушката на режима. Тук е една от изненадите на прехода – учудващо много хора, бързо, без всякакво замисляне станаха съучастници на престъпните шайки на трансформацията. Изразът – “безпартиен комунист”, който беше една от многото безсмислици на новоговора на режима, сякаш придоби реални очертания, но вече в негативна светлина. За тях Палми Ранчев [8.43] казва:

Хората, които изповядваха както чист и светъл комунизъм, така и развит, зрял и много зрял социализъм, се оказаха алчни, жестоки и по детски безотговорни.

Цялата маса на индивидите дифундирали в облака, който се нарича политическа класа, сякаш е чакала с нетърпение именно тези процеси, който да им дадат възможност да се уредят със статута на прислужници на престъпниците. Без съмнение те са били готови да бъдат прислужници и на режима, но системата тогава беше някак си по-затворена. Не са били поканени. В условията на режима главатарите бяха по-мнителни. Трансформацията на режима разшири възможностите за уреждане със статута на прислужник. Ако трябва да сме точни, разшири се значението и мястото на статута прислужник. Разшириха се възможностите за съучастие в престъпленията.

Проблемът е, че този статут се ползва с обществено уважение. В условията на режима беше модно да се разказват вицове, осмиващи режима, сега е модно да се артикулира неприязън и омраза спрямо т. нар. политическа класа. В същото време, и тогава партийната върхушка, и сега политическата класа са обект на обществено и индивидуално ухажване. Върхът на социалното парадиране и позьорство е да можеш да врътнеш един телефон на някое лице от списъка – тогава на номенклатурата, сега на политическата класа – и да говориш с него на малко име. Повече от очевидно е, че няма реформа и в тази обществена нагласа.

Вярно е, че във всяко общество, дори и в тези на държавите, които наричаме “бели държави” кокетниченето със силните на деня носи определени предимства и вероятно по-добри материални успехи. Проблемът у нас е, че това е почти единствената възможна стратегия за оцеляване. Тези извън руслото на клакьорите практически нямат шансове за независима реализация, те биват маргинализирани и обявени за неудачници. И управлението на официално властващия режим и управлението на трансформирания режим държат монопол върху всяка човешка дейност и не допускат форма на живот извън своята програма. И тогава и сега, с много малки изключения, изразяваното недоволство не е спрямо същността на режима, а спрямо недостатъчните възможности за съучастие. Някои са недоволни от заплащането за съучастието им.

Преобръщане на моралните репери

Наложената в българското общество ценностна система от времето на режима не се реформира, тя само се трансформира. В условията на перманентно насилие това е ценностна система на приспособяването - една амалгама от търпение спрямо насилието, придружено от принудително и доброволно съучастие в престъплението.

Деградиралото общество реагира и определя своето поведение, своята ценностна система на базата на инстинктите. Тези инстинкти подсказват на народа, че няма защо да негодува от своя политически елит и на практика няма негодувания спрямо този елит. Негодуванието, което намира израз в медиите е плод на вътрешните борби в самия политически елит и перманентната самоидентификация на базата на взаимното охулване и омраза. Народът наблюдава вътрешноклановите борби в елита и съобразно своите битови интереси се ориентира към един или друг клан.

Деградацията на обществото върви ръка за ръка с пълното обръщане на ценностната система спрямо това, което се счита за нормално. Да си честен и почтен е смешно. Ако не си забогатял, не си се награбил докато си бил на високи държавни постове, ставаш случаен, ставаш loser, нереализирал се човек. Трагедията се усилва от това, че деградацията е проникнала и в най-малката клетка на обществото – семейството. Дори малцината, които изпитват уважение към честността и почтеността, крият своето уважение зад плътната завеса на присмеха и иронията. Изразът на уважението е по-скоро съжаление и съчувствие към “неудачника”. Масовизира се наложилото се още от времето на режима определението “хубав човек, ама не се вписва в обстановката”.

Най яркият пример на човек бил на върха на държавната власт и пропуснал шанса да се обогати от това е президентът Желю Желев. Нито един мошеник, нито един кредитен милионер, нито един убиец не е обект на толкова злостни и жлъчни нападки от страна на журналисти и политици, колкото е Желев. Всякакви вонящи на помия политиканстващи биологични индивиди не пропускат възможността да го обвинят във някакъв грях. И тук не става дума за политическо опониране, нито дори за политическо обругаване. Методичния садизъм е именно, защото Желев не е станал милионер. Но не това е най-лошото. Най-лошото е в това, че злостта и озлоблението се попиват с охота в обществото. И най-дребния и незначителен индивид, който не само, че няма обществен принос, но и никога не е имал идея за такъв, с удоволствието на палача хвърля своите стрели по предложената му мишена. Омразата предопределя състоянието на обществото и неговото движение.

Честността и почтеността предизвикват само пренебрежение. Келепирът и далаверата са реперите, които определят възхищенията и омразите в българина от времето на трансформацията. Изключително точно отбелязва това Михаил Неделчев [8.47]:

“Средният български човек в момента не е добър човек. Той не се опитва да рационализира ситуацията, а напротив, опитва се да се намести на трапезата. Той не мрази никого за това, че макар да участва в три борда, е некомпетентен, мрази го, защото получава пари за участие в три борда.”

Средният български човек не промени своята ценностна система. Той се оказа най-инвариантния обществено политически елемент. Не само не се реформира, той дори не се трансформира. Промените в средния български човек са много трудно забележими. По тази причина, на фона на трансформиралите се вече елити, средният българин ни изглежда много по-озлобен и дори понякога жесток. Той е формиран като такъв по времето на режима, но тогава това не се забелязваше така релефно. Обективността изисква да се разделим с митологията, за трудолюбието и гостоприемството на българина. В тази връзка, кинорежисьорът Иван Добчев [8.48] отбелязва:

“Все повече застиваме в калъпа на една псевдоистина за самите себе си и за света около нас.”

Едно от неоспоримите достижения на режима беше способността му да прикрива своята същност. Живееки в условия на постоянна лъжа, хората привикнаха умело да прикриват своите недостатъци. В годините на трансформацията тази прикритост беше разрушена в една или друга степен. Определени обществени нагласи станаха по-видими. Това не означава промяна. Просто има отказ да се признае реалността.

Корупцията като елемент на ценностната система

Явлението, което във времето на режима се наричаше връзкарство в годините на трансформацията смени името си. Нарича се корупция и се превърна в тема на официалното говорене. Умело ориентиращите се местни активисти усвоиха огромни средства, отпуснати от Запада премятайки из устата си тази дъвка. Няма да бъде пресилено да се каже, че се корумпира самата борба с корупцията.

Корумпирани са най-висшите нива на управление в страната. Това обезмисля борбата с явлението на по-ниските нива. Блестящ в това отношение е примерът от 2001 г. с полицайте от Елин Пелин, които отказаха рушвет от по 15 хил. DM на човек и арестуват наркотрафиканти. Само няколко дни след това трафикантите са пуснати под гаранция срещу смешни суми. Няма съмнение, че рушветът е взет на по-високо ниво и доблестната постъпка на обикновените полицаи се обезсмисля.

Корупцията се превърна в тотална обществена, политическа и държавна практика. Дори членството ни в ЕС не промени нищо. Тревожно е възприемането на корупцията от обществото и вплитането и като елемент на ценностната система. Ако критичните доклади на ЕС констатират отсъствие на политическа воля за борба срещу корупцията, ние трябва да признаем, че липсва и обществена воля.

Румен Даскалов [8.49] отбелязва:

“Големите и абсолютно безнаказани злоупотреби и корупция у нас подреждат хората в две фундаментални категории - мошеници и балъци (които се оставят да бъдат мамени). Понеже досега осъдени за корупция няма.

"Джентълменското" споразумение на политиците е да не си търсят сметка един на друг, като напуснат властта, за да могат да правят каквото си искат, докато са на власт. Най-вбесяващото дори не е самата корупция, а че поради нейното широко разпространение и безнаказаност човек се чувства изтласкан в категорията на балъците.”

През май 2001 г. се публикуват [8.50] резултатите от изследване на общественото мнение за корупцията, изпълнено от Института за политически и правни изследвания. Според изследването 60% от анкетираните приемат подкупа като нещо естествено. Такъв висок процент поставя под въпрос легитимността на официализирания обществен договор и по този начин проблематизира подкупа като корупционна практика. Той се е превърнал в норма. Очевидно е, че обществото е проникнато от съзнанието, че официалните заплащания за различни видове дейности са недостатъчни. Официализираният от управляващите обществен договор не се приема за справедлив и широки обществени слоеве се съгласяват да живеят и реализират своите действия и взаимни обмени по друг, паралелен обществен договор, който политическата система е неспособна да осмисли, приеме и реализира.

Най-ярко изразена е тази тенденция, когато се говори за корупция в здравеопазването и образованието. В значителна степен е застъпена и при корупционните практики при осъществяване на контролни функции от страна на държавни и общински органи.

В случаите на здравеопазването и образованието, обществото просто заявява, че заплащането на работещите в тези сфери е неадекватно съгласно официалния обществен договор и практиката се налага по друг, паралелен обществен договор.

Корупционните практики при преодоляване на санкции при констатирани нарушения от страна на контролните органи, или при преодоляване на лицензионните и разрешителните бариери е друг тип паралелен договор. Този тип договор се реализира в тесни обществени групи, например собственици на магазини, търговци – вносители и износители и т.н. Съгласието е тайно в ограничен кръг, за сметка и във вреда на обществото. Обществото обаче приема тези групи с техните вредни практики.

Участието в корупционните процеси е масово и на практика, няма протест срещу това явление. Шумът, който се вдига е за това кой да се докопае до по-голям келепир от ставащото. Това, което изглежда като негодувание срещу корупцията е ропот срещу ограничаване на възможностите за участие в тези процеси. Това е състояние отвъд корупцията – нищо не може да се случи без корупционни практики. Състояние, при което няма обществен договор и обществените процеси протичат на базата на множество динамично променящи се локални сделки.

В тази посока са констатациите на Стоян Костадинов [8.51]:

“За съжаление се наложи разбирането, че да се подчиниш на корупцията е само един приятен начин да се убедиш, че имаш някаква стойност.”

и политологът Мирослав Попов [8.52]:

“… наред с клиентелизма на върхушката има и масов, битов, народен, клиентелизъм. Това е клиентелизмът, който иска от политиката битови резултати, но без да се произнася за пътя към тяхното постигане.”

Непрекъснато търсене на възможности за “малки кражби” се е превърнало в норма на ценностната система.

Този процес се развива и задълбочава в два аспекта. Първият аспект е свързан с факта, че т.нар. “малки кражби” са се превърнали в битово ежедневие. Присвояването на чуждото, незачитането на правата на собственост се възприема също толкова нормално, колкото изхвърлянето на боклук през прозореца и плюенето по улиците. Разрушителният нихилизъм се е превърнал в елемент на възпитанието и без съмнение е елемент от състоянието на българския дух.

Вторият аспект е свързан с разширяващата се агресивност. Никой не иска да се ограничи в периметъра на своите “малки кражби”. Несанкционираното престъпление никога не се локализира. Стремежът, идеалът е докопването до административен, властови пост, който да разшири възможностите за присвояване. Всичко се подчинява на този стремеж, на този идеал. Вече и образованието е повече възможност за разширяване на хоризонтите на присвояване, отколкото стремеж към знания или интелектуална реализация. То е превърнато в търговия, в инвестиция с ясно калкулирана възвращаемост.

Лицемерието е обхванало обществото във всички негови брънки. Социологическите проучвания показват висок процент на нетърпимост към корупцията, но на практика всички участват в това явление. Който не участва, не се вписва в обстановката, за него е разработена специалната “теория” за случайните хора. Неучаствалите, необлажилите се, са обявени за неудачници. Обществото им се присмива. Достигнато е състояние при което дори не се вярва във възможността да съществуват честни и порядъчни хора. Цветозар Томов [8.53] е убеден в това:

“Това с честните и порядъчни хора ще остане неосъществен мит и корупцията - тази сладка язва на властта, ще я има докато общественото негодувание не се насочи към тези, които подкупват.”

Писателят Христо Бойчев [8.54] формулира отсъствието на промяна в нагласите към порочните практики по следния начин:

“Намираме се в същата ситуация като преди да падне комунизмът. Тогава всички виждаха, че плановата икономика е ялова, но я бранеха. Сега всички виждат корупцията, но пак я бранят, защото им е удобна.”

Никой не търси честни и порядъчни хора. Водени от своите инстинкти електоралните маси избират съзнателно този, който според техните преценки ще им даде най-много възможности за нерегламентирано облагодетелстване и присвояване. В годините на трансформацията политическият избор винаги е бил на страната на този, който предлага по-широки възможности за участие в далаверата.

Страната обаче последователно и методично обеднява и надеждата, че следващия избор по горния критерии ще бъде по-удачен също така последователно и методично се превръща в мит. Това е същността на трагедията на едно деградиращо общество. Общество, за което Светослав Ставрев [8.55] отбелязва:

“Ние сме една морално разпусната общност от хора, която не се и опитва да разбере колко е важно за всички ни да оценим почтеността, независимо, че това може да ни коства нещо. За нас чест и достойнство са житейски екстри, които могат да си позволят само богатите. За нас добър живот означава материално осигурен живот и всичко, което ни води към него, е оправдано. За нас корупцията не е зло, с което си струва да се борим, а среда, в която ако сме умни (разбирай хитри!), ще си намерим изгодното място. Затова роптаем срещу нея само когато тя пряко ни засегне или пък когато да отместим някои от мястото, което сме си харесали.

Затова май никога няма да се преборим с корупцията. Защото ако ми е позволено една гадна перифраза – ние сме в корупцията и тя е в нас.”

Във все по-обедняващата държава обикновения човек, все повече губи възможност за участие в корупционно преразпределяне. Със задълбочаване на обедняването се задълбочава и усещането към корупцията като към репресия. Никой обаче не се оплаква от тази репресии, защото таи надеждата, че и на него ще му се отвори възможност за участие.

Големият въпрос е: има ли граница този процес? Има ли критична точка, след която на всички става ясно, че вече не е изгодно само да се преразпределя, че трябва да се създадат условия за градивен труд, за създаване на продукт?

8.4. Емиграцията като форма на дезинтеграция

"Никоя битка не е последна. Всяко поколение трябва само да извоюва свободата си - този свещен и безценен дар."

Роналд Рейгън

В съвременния глобализиращ се свят понятието емиграция придобива все по-архаичен смисъл. Днес, дълги години след като са паднали всякакви стени и завеси на разделението, по-точно е да се говори за контакти и трансфер на идеи, културни достижения и ценности.

За жалост, имитацията на реформи, затварянето в рамките на трансформацията, блокира същинското отваряне на страната ни. Актуалният проблем за нас все още е оставането и напускането, заминаването и връщането. Отиването там, на другото място се изживява повече като нвъзвращенство, отколкото като посланичество. Връщането тук, непременно трябва да се превърне в събитие. Оставането също. И отиването и връщането, натрапчиво се представят за своеобразно жертвоприношение. За жалост и обществото ги възприема като такива (справка – резултатите от избори 2001).

По тази причина, това, което става там, навън е все още абстракция за българското общество. Може би най-яркия израз на тази обществена нагласа е степента на заинтересованост и резултатите от изборите за евродепутати.

8.4.1. Класическото напускане на страната

“Културната идентичност не може да съществува като затвор, тя може да съществува на базата на контакти.”

проф. Юлия Кръстева

Ако има някаква по-осезателна промяна в свободите на обществото, то тя се отнася само до разширените възможности за напускане на страната. Напускането на страната обаче е далеч от контекста на свободното движение, като белег на глобализиращия се свят. В своето движение в света българинът продължава да бъде еднопосочен – от България навън. Еднопосочността е и физическа и ментална. Все още напускащите страната се изживяват като невъзвращенци, макар и да могат физически да навестяват страната си от време на време. Отсъства обменът на идеи, отсъства връщането обратно в страната на знания и идеи от станалата вече голяма маса емигранти. На практика българското общество понася предимно негативите от свободното движение на човешкия ресурс – загуба на огромни инвестиции в образование и професионална подготовка на напусналите.

От друга страна д-р Николай Михайлов [8.56] смята, че напусналите са произнесли своята присъда към случващото се тук.

“Милион и половина българи напуснаха страната, разубедени вероятно в таланта на българите да живеят живота си с критичен минимум достойнство, и връчиха съдбата на България в ръцете на неразкаяното поколение, на тъгуващите по най-милостивото социално устройство. Освободиха се от случайното условие на Родината и избраха свободата. Такава е тяхната присъда.”

В подобни позиции винаги има елемент на политическа спекулация. Други наблюдатели [8.57] виждат в емиграцията стратегия за оцеляване:

“Неверието, безсилието, отчаянието на хората от всички поколения започва да става толкова силно, толкова видимо, толкова необратимо, че скоро държавата няма да има граждани, а само потенциални емигранти. Защото дори да обичат страната си, дори да искат да живеят в нея, те трябва да имат и шанса да оцелеят – денем по задните улички, нощем – и по булевардите.”

Почти същата е и позицията на Георги Господинов [8.58]

“Идва сериозна криза на смислеността да се живее днес тук. Люшкането между гняв и апатия, национализъм и срам ... и накрая отвращение, напускане, омерзение.”

Зорница Илиева [8.59] вижда като причина за масовата емиграция някакъв вроден нихилизъм:

“Като народ ние имаме най-развития негативизъм към собствената си държава, справедливо или не масово изразяваме своята неудовлетвореност от официалните ни институции. Напускаме при първия удобен случаи родината си и даже не се обръщаме назад.”

Подчертаването на социалните проблеми или някаква абстрактна народопсихология като фактор за масовизиране на емиграцията също има спекулативен оттенък. Причините са сложни и многопластови. Много по-важни от причините за имиграцията са въздействията, които оказва тази емиграция върху обществото и държавата.

Общо е мнението, че българите се реализират успешно в чужбина. Примерите за това не са малко. Гастролите на навестяване на страната от тези успели българи обаче не носят привнасяне на външни положителни енергии и потоци. В повечето случаи тези гастроли са демонстративно избиване на комплекси, подтискани там, в структурираните общества. Диалогът между емигранти и общество не съществува. Останалите в границите на държавата продължават да поддържат идеалистичната си представа за живота там. Животът там е все още олицетворение на лични абстрактни въжделения за добрия и лошия живот.

Единственият позитивен резултат изглежда е финансовият поток, който постъпва от емигрантите в българската икономика, във форма на помощи за останалите тук роднини. Инвестициите от емигрантите обаче са незначителни.

Отиването в чужбина, успехът там, са абсолютизирани, наложени и приети като единствен критерии за успеха, за реализацията въобще. Естрадният изпълнител Бисер Киров [8.60] откровено споделя своя възглед.

“Тук останаха тези, които не можаха да се продадат навън. Тези, които са некадърни, хората, които никой не ги искаше никъде, а не героите, които останаха да разорават целините на българския дух. Те не искаха да отидат навън, защото нямаше кой да ги чуе там.”

Емиграцията, напускането на собственото общество, махането от тук, изчерпват ценностната система на националния елит. Всичко вътрешно, което се случва в рамките на българското общество се отрича. То просто не съществува. Подхранването на този негативизъм блокира формирането на адекватна ценностна система. В него има голяма доза провинциализъм. Не би било пресилено да се твърди, че провинциалния дух в началото на третото хилядолетие не се е променил съществено от времето описано в “Преспанските камбани”.

Това фиксиране на погледа натам, към чужбина е същностно различно от търсенето на по-широко признание. Естественият стремеж на всеки творец е да получи признание от колкото се може по-широка публика. Стойностните творци успяват да “продадат” своята продукция и без акта на напускането. Някои от тях обикалят света, сменят мястото на постоянно живеене, но по същество не напускат своя народ и страна. Те обикалят света, но не са заминали, не са се махнали. Тук са.

За по-голямата част от българския елит по-важното е напускането, махането, и разбира се заемането на позата – “виждате ли мене ме признаха там”. Много често това “там” е по-ограничено и по-неясно от родния ареал, където въпросният емигрант е бил припознат в една или друга степен. По тази причина “махащите се” емигранти не са същински космополити. В повечето случаи те са комплексирани хора. Творците, които са постигнали по-широко международно признание, са постигнали това заради стойността на своето творчество, а не защото са станали емигранти.

8.4.2. Емиграцията на място

“Трябва да направим първо българи, сетне България”

Иван Богоров

Трансформацията извади на показ един друг вид емиграция – виртуалната емиграция или емиграцията на място. Този тип емиграция се практикува от индивиди или много малки затворени групи. Изразява се главно в две основни направления.

Първото направление са специалисти, които намират прием за работа в малкото чужди компании, които оперират в България. Повечето от тях са добре образовани и главно - владеят чужди езици. Това не изчерпва обаче тази група на домашните емигранти. Портиерите в “Шератон” и “Хилтън” и персонала в бензиностанциите на “Шел” и “ОМВ” се самоизживяват по един и същи начин, както и финансовите експерти в някоя престижна чужда банка. Сърцевината на това самоизживяване е във възприетата, излъчвана от всяка пора на тялото, декларация към останалите – “ние сме избрани от чужденците и работим за тях, следователно сме нещо по-висше”.

Далеч съм от мисълта да оспорвам критериите, по които чуждите фирми подбират своя персонал. Без съмнение избраните да работят там притежават добри професионални умения. Проблемът на българското общество идва от позицията на взаимодействие на тези хора със собственото им общество. Способността да пишеш добри компютърни програми или да продаваш добре стоката на чуждия работодател все още не означава висока култура. Не означава и способност да допринесеш за обмена на идеи и културни ценности. Разбира се поведението на повечето от наетите от чужденците се подобрява, дори шлифова. Не са единици обаче тези, за които можем да перифразираме Алеко Константинов – “Бай Ганьо работи за Европа”.

Работещите за Европа (и не само за Европа) са емигранти, които само физически живеят тук. Дистанцират се от обществото си и дори ограничават до колкото е възможно физическото си присъствие като ограничават движението си само до местата, в които се движат техните началници – чужденци. Това обаче не е обмен на ценности и култура. В доминиращата част от случаите, това поведение е сложна амалгама от примитивно подражателство и демонстрация на породеното от комплекси желание да се демонстрира, че си “като тях”. Така процесът на привнасянето на положителни елементи на чуждата култура се свежда до неизбежната естествена дифузия. Взаимните прониквания и обмен на информация са спорадични и случайни. Не са осмислени. Волно или неволно този тип емигранти стават допълнителен източник на митологизиране и неадекватни представи на обществото за обкръжаващия ни и проникващ на нашата територия външен свят.

Сред този тип емигранти можем да намерим съвременният Бай Ганьо. В края на 20-ти и началото на 21-ви век, там в Европата пътуват по рафинирани хора или откровени криминални престъпници. И двата типа са далеч от развеселяващата простотия на Алековия Бай Ганьо.

Днес главната роля на Бай Ганьо е да бъде евроинтегратор. Евроинтеграторите са обучени, изучили са метаезика на еврокрацията и изглеждат доста прилично докато продават безпрекословно интересите на страната си в т.нар. интеграционен процес. Умелото рецитиране на клишета съвсем не означава способност за мислене. Ако европеецът от края на 19-ти век посрещаше Бай Ганьо с почуда и недоумение, днешният еврократ умело прикрива омерзението си и погнусата си от контакта с напористите евроинтегратори. Макар да е с ограничен мироглед, еуфорията на т.нар. промени не замъгли съзнанието на днешния европеец. Той много добре си дава сметка, че тези, които предават рода си са способни да предадат всекиго.

Във времето на официално властване на режима, европеецът или е бил индеферентен към източноевропейците или е изпитвал някакво подражателско съжаление. Само няколко години след т.нар. падане на режима европеецът установи, че напористите евроинтегратори носят много по-скъпи костюми от неговите, те не миришат, защото ползват много по-скъпи парфюми и т.н. и т.н.. Контрастът между външния блясък и душевната и умствена пустота на прииждащите е впечатляващ.

Откровените криминални престъпници също са далеч от познатия ни образ на Бай Ганьо. Те фактически са първите реално интегрирани източноевропейци. Интегрирани са със съответния криминален контингент, спокойно може да се каже с европейския криминален контингент. Пришълците са схванали много точно слабите места на демокрацията и демократичната институционална система и с нахлуването си в ЕС те вляха свежа кръв и нови сили на местните криминални контингенти.

Изключително важно е да се отбележи, че огромният брой глутници от криминални типове, не биха могли да шетат толкова безнаказано из Европа, ако не са подкрепяни от наивността и разбира се, от корупцията в институционална система на същата тази Европа.

Съвременният Бай Ганьо може да бъде намерен сред вилнеещите в чужбина евроинтегратори и откровени криминални банди. Той може да бъде намерен и сред работещите за чуждите фирми, тук у нас. В известна степен той се различава от своя прототип. Не е непременно обвързан със старите си социалистически дрешки. Може да е скромно облечен, може и по-излъскано. За разлика от прототипа си днешният има диплома и в допълнение сертификати за квалификация. Без съмнение притежава определени способности и затова е избран да служи на чужденците.

Връзката на съвременния Бай Ганьо с онзи от книгата на Алеко е в манталитета. Момчето или момичето, израснали в дълбоката провинция, не са се променили съществено за 4-те години на следването си в по-големия град. За разлика от емигрантите, които са там, в другия свят, тук няма институционална система, която да ги вкарва в релсите. Новите ганьовци са със самочувствие. Те имат дипломи, назначени са на скъпо (относно националните стандарти) платена работа. Участват в създаването на продукт, който става част от някакъв по-сложен и най-важното, чуждестранен продукт.

За да се схване проблема на тези измикяри на по-големи или по-малки чуждестранни компании трябва да се погледне работното им място. Макар и настанени в сравнително по-лъскави офиси, след много кратко време свинщината в тези офиси добива съвсем реални балкански измерения. Разбира се най-яркият индикатор за състоянието са тоалетните – техните тоалетни са също толкова мръсни колкото и на работещите за нашите фирми специалисти.

Това е основният проблем на емигрантите, тук, на място. Огромната част от тях нямат качествата да бъдат трансмисия на културни и морални ценности. Техният принос за развитието на страната е също толкова, колкото е и приноса от пътуването на Ганьо Балкански из Европата.

Един друг аспект на това явление е побългаряването на привнесените в страната реномирани марки (независимо дали става дума за стоки или услуги). Например, веригите магазини, които се появиха у нас (не са много, но ги има – Metro, Billa, Office One и т.н. и т.н.). За година и половина, максимум две години асортиментът на предлаганите стоки и обслужването в тези магазини спада драстично. Всеки, които е имал възможност да пътува в чужбина е установил например разликата между Billa – Прага и Billa – София. Те  е толкова голяма, че възниква въпросът, дали двата магазина са от една верига.

Изкушен съм отново да засегна болната за нас тема за тоалетните. Новите магазини от световните вериги стартират с блестящи тоалетни, които за броени месеци се превръщат в отвратителни и неугледни места.

***

Второто направление на емиграция на място са различните сдружения и институции, които са установили връзки, вписали са се в съответните глобални мрежи. Манталитетът на тази група не е по-различен от тези на първата група. Стремежът им да бъдат носители на “знания и истини от най-висша инстанция” ги прави определено вредни за обществото. Тук се наблюдават огромни претенции за монопол в преноса на знания, информация и култура, съчетани с точно обратен практически резултат – блокиране и манипулиране на този процес.. Тази група се е превърнала в монополен филтър на информация, знания и представи в обмена между българското общество и държава и външния свят. Претенциозността, ревнивостта и установеното монополно положение на този тип домашни емигранти ограничават, затрудняват и забавят отварянето на българското общество към обективно случващия се процес на глобализация. Външният свят също получава изкривена, субективна информация за състоянието и процесите в българското общество и държава. Навътре проникват субективни интерпретации за това как е в “белите държави”, които целят манипулиране на обществените нагласи в тясно групов интерес или в интерес на финансовите донори на тези своеобразни емигранти.

Способностите на тези хора не са под съмнение. Очевидно е, че те притежават необходимите качества и са проявили умения за комуникации в глобалната мрежа. Дейността им обаче не носи на обществото позитивен ресурс, не способства за повдигане на нивото на други групи, до включването им в мрежата. Напротив те са ревниви и яростно пазят своето монополно положение. Те се превръщат в по-голяма степен в елементи на интернационалната мрежа, отколкото елемент на националното общество. Започват да се отнасят към обществото и държавата си като външни наблюдатели и неприкрито се стремят към положението на шамани. Мнозина от тях не изпитват притеснение да импровизират по всякакви теми – от политика, през здравеопазване, брането на домати, приемането ни в НАТО и футбола. В тази си претенциозност шаманите на трансформацията надминаха щатните обяснители на нещата от живота от времето на режима. Тогава имаше ясно дефиниране на сферите на действие – едни обясняваха за гнилия капитализъм, други за наследствеността в професиите, трети за новите икономически механизми и грижите за човека. За всичко си имаше отделни щатни обяснители. Режимът беше довел тази игра до съвършенство и много от обяснителите изглеждаха съвсем истински. Изглеждаха като начетени и знаещи хора и до днес се числят към интелектуалния елит.

Групите домашни емигранти не са новост за нашето общество. Те присъстваха и по времето на режима, но бяха много по-малобройни и с много по-ограничено обществено присъствие. Те бяха избраните от режима. За правилния им подбор, системата беше създала специални организации. Трансформацията на режима увеличи тяхното количество и даде възможности за по-кресливи прояви. Презрението на тези хора към собствения народ и държава станаха натрапчиво видими.

8.4.3. Емиграцията вътре в себе си

“Не си народен, виждаш злото, а не го казваш, оставяш го да вреди и да зрее”

Васил Левски

Трансформацията не промени релациите между различните групи в обществото. Ценностната система се гради върху същите принципи както по времето на режима. В резултат емиграцията вътре в себе си е все така широко разпространена, както по времето на режима.

Трансформацията промени само формите на емигрирането навътре в себе си. Своеобразното отшелничество е по-силно затворено, по-самотно. По времето на режима тези, които се свиваха в килийката на професионализма си имаха своите малки отдушници. Можеше да се пусне статия в годишника на института или да се изнесе беседа пред колегите, да се участва в някаква художествена самодейност или “нещо там, по линията на техническия прогрес” или “художествено творческата интелигенция”. Днес тези хора са много по-самотни и изолирани. Агресивността и репресията спрямо тях е по-силна отколкото по времето на режима. Загубата за обществото е много по-дълбока и невъзвратима.

Това е един от факторите да се появи нов вид героизъм – декларацията “аз оставам тук”. Емигриралият вътре в себе си човек, си дава сметка, че светът, за който той мечтае е неосъществим блян, само мечта. Те просто няма къде да заминат. За него декларацията “аз оставам тук” е едновременно защитна реакция и присъда към това, което се случва тук и сега. Разбира се, този тип хора не изчерпват пространството на позата “аз оставам тук”.

Както и другите видове емиграция, споменати по-горе, така и емиграцията вътре в себе си не е полезна за обществото. Тя само отнема енергия. Михаил Неделчев [8.61] много точно я определя като дезинтегрираща.

“В един по-усложнен план липсата на интегритет на общността се дължи и на това, че голяма част от българите виждат своята реализация по-скоро в чужбина дори когато остават тук. Съществува много лошият шаблон “аз оставам тук”, който има два смисъла: първо, аз ви удостоявам с моето оставане тук; второ – този избор, който правя, е труден, невъзможен.”

***

Българското общество не намери сили да превърне свободното пътуване на хората в ресурс на напредъка и развитието. То не е заявило дори потребността от подобен ресурс. Заминаването за ТАМ, пребиваването ТАМ и завръщането ТУК са сведени само до личния интерес. Обществото ни не обменя информация и енергии с онова ТАМ. То продължава да бъде митологизирано. Афишираното оставане тук е опит да се прикрие духовното ни отсъствие от тук и фактическо пребиваване в един мит, някъде по средата на пътя между ТУК и ТАМ.

8.5. Държавата във времето на трансформацията

… И това върху фона на една разрушена,

разграбена, дрипава и опустошена,

със съдба предрешена,

от достойнство лишена

и за гаври мишена,

наша, бедна, нещастна, злочеста страна …:

Валери Петров

8.5.1. Трансформация на социалистическата държава

“Зад всяко историческо явление се крие по една финансова тайна.”

Найъл Фъргюсън

Комунистическият режим се налага чрез разрушаване на правовата държава и замяната и с мафиотска структура, претенциозно наречена социалистическа държава. И след смяната на ръководството на режима, държавата продължи да изпълнява функциите като социалистическа държава – да служи на върхушката на режима, а не на гражданите.

В годините на трансформацията българската държава отказва да осъществява своите функции в защита на граждани, като гарант на техните права и свободи. Тя обслужва интересите на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Социалистическата държава се трансформира в държава на трансформацията. Стратезите на трансформацията успешно блокираха изграждането на автентични държавни институции и съграждането на модерна европейска държава.

Държавните институции не изпълняват своите функции. Те са напълно дезинтегрирани, в постоянни противоречия помежду си, които отразяват противопоставянето на клановете, които ги владеят. В това е смисъла на изрази като “държавата рухна”, “разпад на държавата” и др. подобни, а не в клишетата, който се използват като поплак по социалистическата държава. Поплак, от който често се възползват политическите спекуланти, както отбелязва Бойко Пенчев [8.62]:

Явно работи една-единствена голяма система - която осигурява комфорта на сенчестия бизнес и политическите му покровители. А ако някой освети част от тази система, премиерът Станишев обявява това за "разграждане на държавността". Навярно защото пречи на точно тази държава, която олигархията си е съградила.

Общество, което живее извън нормите на какъвто и да било договор няма нужда от държавност и не може да съгради държава. Това, което наричаме разпад на държавата е разголване същността на социалистическата държава, съградена и доминирана от престъпна шайка. Държавата на трансформацията също ни изглежда разградена, защото в нея също доминира престъпността. За нея Чавдар Николов [8.63] казва:

“Въпреки събитието “1989” и европейското членство на България картината прозираща зад закърпената с етикети българска държавно-политическа фасада е до толкова тягостна и безизходна, че поражда преки препратки към епохата на социализма.”

Николай Фенерски [8.64] посочва причината за това състояние на държавата:

“Наследниците на комунистите успяха да наложат сурогата вместо оригинала във всички области на битието ни.”

8.5.2. Блокиране изграждането на модерна държава

“И никое правителство не може да прави каквото и да е, ако не мине през хората. А хората първо да погледнат себе към си.”

Маргарет Тачър

Стартегията на трансформацията не включва изграждането на нова, демократична държава. Този процес е блокиран. Факт, който се прикрива с агресивна спекулативна пропаганда. За не станалата държава се обвиняват някакви безлични, абстрактни субекти. Например Илия Илиев [8.65] ги нарича синьо-червено управление:

“… у нас е победила криминалната революция. На смяна на развития социализъм синьо-червените управници след 10 ноември успешно изграждат криминален обществен строй.”

Видния функционер и потомствен адепт на режима Георги Пирински [8.66] хвърля вината върху новопоявилите се политически сили.

“... дълбоко лъжовна се оказа една теза, насадена от самото начало, тезата, че за реформите първо е нужна всеобхватна ликвидация на завареното. Ликвидаторският манталитет, който страстно прегърнаха новопоявилите се политически сили, отприщи стихия с невероятен разрушителен ефект.”

Разбира се той не си дава труда да обясни от къде се появиха тези нови политически сили. Те и затова се повиха, за да се оправдава с тях блокирането на реформите.

Проблемът не е в ликвидацията на завареното. Такава няма. Това за ликвидацията е най-нагла лъжа. Управленските практики на социалистическата държава се съхраниха като се трансформираха, т.е. съвсем леко промениха формите на своето проявление.

Друг нюанс на тази спекулативната пропаганда е прехвърлянето на вината за случилото се върху либерализма. Запазването на социалистическата държава с минимални промени, в рамките на трансформацията, прави дискусията относно същността на либерализма спекулативен. В глава VII беше отбелязана неавтентичността на партиите, присвоили си етикета либерални. В годините на трансформацията не са прилагани либерални управленски практики. Спекулациите с либерализма намират почва от усещането за неставащата промяна, за неслучващото се по-добро състояние на нашето общество. Същинският дебат обаче е блокиран и не можа да се състои.

Спекулативно се твърди, че у нас действа ултра либерализиран пазар, който “очевидно” ни носи негативите на икономическата несправедливост и липсата на прогрес. Тази спекулация затруднява дискусията за свободата, за либерализма в икономиката, защото предпоставя едно невярно твърдение. Неразвития, осакатен от монополи пазар се представя като либерализиран. Митологията за либерализирания пазар е една от големите лъжи на трансформацията. През всичките двадесет години икономическите процеси в България са доминирани от монопола на престъпни банди, разположени и вътре в държавните институции.

Вода в мелницата на обругаването на либерализма наливат и гръмогласните ерзац либерални, които агресивно прокламират някакъв, конструиран от самите тях либерален фундаментализъм. Това е една агресивна група от “copy paste” поколението, която като стара латерна повтаря изкривени, доведени до крайност либерални позиции.

Трансформиращата се върхушка на режима успешно блокира изграждането на модерна българска държава. В резултат имаме нещо, което Генко Генков [8.67] характеризира по следния начин:

"Това държава и правителство ли е? Блудна сянка, отражение на комунизма.”

По подобен начин възприема получилото се творение и Николай Майсторов [8.68]:

“В България въобще няма демокрация. Има манипулация, скрит диктат, който определя жестоките граници на социалното и духовното съществуване. Живеем в мътилка, от която България скоро няма да се измъкне.”

8.5.3. Дезинтеграция на държавните институции

Съдът не трябва да премахне терора; да се обещае това би било самоизмама или измама, а да го обоснове и узакони принципно, ясно, без фалш и без украсяване."

В. И. Ленин

Отказът от изпълнение на традиционните функции на държавата става паралелно с тоталната дезинтеграция на държавните институции. В някаква цинична паралелност на ширещата се престъпност се развива и задълбочава войната между институциите – изпълнителната власт срещу съдебната, прокуратурата срещу полицията и обратно. С две думи всеки срещу всеки. Едно отвратително кълбо от противопоставяне и спазаряване за подялба на плячката. Състояние, което отразява противоборствата между клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Дезинтеграцията на държавните институции придоби официален характер с подялбата, която си направи т.нар. тройна коалиция.

Особено болезнено за обществото е блокирането на правозащитната и правораздавателната системи.

Правният нихилизъм като норма на поведение

В условията на официално властване на режима правозащитната и правораздавателната системи бяха затворени. Зорко се следеше за допуска вътре в системата, като ограниченията започваха още на образователно ниво. За да се запише специалността право се изискваха множество специални бележки от разните му там партийни комитети, включително и от родните места на родителите. Проучваше се верността към режима, не само на кандидата, но и на родителите. След това движението в йерархията също се следеше внимателно и не се допускаха отклонения от предопределените от режима граници.

Кадровата политика в годините на трансформацията въобще не се променя. Дори недипломатичните забележки на външните наблюдатели не стряскат родните прокурори, съдии и прочее юристи ангажирани с правосъдието. С откровен цинизъм, персони на най-високи постове продължават да спекулират с абсурдната теза, че в съда са се събрали най-непорочните най-умните и най-професионалните юристи, а всички останали институции са просто сборище на глупаци и некадърници. В същото време кадровият подбор продължава родово общинната традиция от времето на режима [8.69]. Кадруването в съдебната система е не прости родово патриархално, то е откровено мафиотско. Прокурорът във Висшата административна прокуратура Анна Банкова [8.70] признава:

“Сега ръководителите в съдебната система се излъчват така, че е възможна намеса на партии, бизнеса, даже и на организираната престъпност.”

Председателят на съюза на съдиите Стоил Сотиров [8.71] също признава:

“За съжаление всички избори досега са били политически. След като председателите на ВКС, ВАС и главният прокурор се избират от ВСС, половината от които се избират от политическите сили, нямам никакви съмнения, че този избор е политически. Да не се заблуждаваме – изборът на главен прокурор също беше политически, независимо, че ВСС го избра почти единодушно. Политически беше изборът и на Никола Филчев, на Иван Татарчев. ... Ако можем да се освободим от тази политическа опека ще е най-хубаво.”

Румен Янков [8.72] отбелязва порочната практика и в кадровата политика на по-ниските нива:

Политиците са в основата на назначенията във върховете на системата. Но проява на посткомунистически синдром е седемнадесет години (за предишните 45 е ясно!) да унижаваш редовите магистрати, чийто живот изцяло е преминал в системата и да не посочиш един от тях за ръководно място.

Проблемът с кадруването е толкова силен, че шефът на ВАС Константин Пенчев е принуден да реагира публично [8.73]:

“Всяко неправилно назначение е ракова клетка и не знам докога ще издържи на метастази организмът на съдебната система”

В началото на трансформацията бяха взети мерки за изолиране на системата от обществото. Под привидния лозунг за демократичност, за независимост на съдебната система, бяха гласувани такива промени в законите на режима, че тази система беше освободена от отговорност пред обществото. Силно консервативна в същността си, системата не допусна характерните за една реформа значителни персонални промени и обновяване. Не трябва да ни учудва, че Васил Гоцев беше министър на правосъдието, а след това конституционен съдия, че Васил Мръчков периодично се появява в ролята на шеф на съвета по законодателство към парламента и дори беше предложен за орден “Стара планина”. Моделирани по калъпа на Вишински юристи на режима все още доминират в съдебната система. Мозъци, които измислиха да облекат в закон ограничението “едно семейство – един апартамент”, се наместиха да тълкуват конституцията.

В съдебната система няма реформа, трудно е да се говори дори за трансформация. Двадесет години след смяната на ръководството на режима, тя е като реликта от онези времена. Тогава тя изпълняваше повелите на партията, а сега обслужва клановете на трансформиращата се върхушка на режима, която има много силно присъствие вътре в системата.

Относно въдворения в страната правов ред, секретарят по юридическите въпроси на Президента Първанов, Пламен Киров [8.74] отбелязва:

“Освен това някои от приеманите от парламента закони са доказателства за лобизъм или по-скоро за клиентелизъм и не правят чест на сегашното мнозинство.”

За съдебната власт той казва:

“Ние я направихме толкова независима, че тя стана безотговорна. Това е една от причините у нас да бъде изключително неефикасна борбата срещу престъпността.”

За борба срещу престъпността не може и дума да става, защото самата съдебна власт е част от престъпността.

През 2003 г. дори главният прокурор на държавата е отчайващо откровен [8.75]

“Организираната престъпност е проникнала във всички държавни органи и влияе върху взимането политически решения. Нараства корупционния натиск, а част от него е отнемането на правомощия от прокуратурата по законодателен път.”

Няколко месеца преди да стане шеф на Върховния административен съд, Константин Пенчев [8.76] казва:

“Може би цялата тази еуфория, която се е получила в годините на прехода, е довела до една съдебна система, която не е удобна никому и не е нужна никому.”

По времето на режима властта беше в ръцете на криминална шайка, връзкарството беше норма на живот, правото прислужваше на режима, на практика гражданите бяха лишени от правна защита. Трансформацията на тези три основни характеристики на режима, ги преобразува в основни проблеми на посткомунизма. Съобразно новоговора на трансформацията тези проблеми са – организираната престъпност, корупцията и неефективната съдебна система. Тези проблеми са основна характеристика на трансформацията. Заложени са още в условията на режима, провокирани са веднага след смяната на неговото ръководство и умело са направлявани за блокиране на позитивните обществени процеси. Така бандитските шайки на режима гарантират своето господство и след трансформацията, гарантират възможността си да ограбват своя народ безнаказано.

В средата на 2003 г. Съюзът на юристите в България, Центърът за изследване на демокрацията и Американската асоциация на юристите “Правна инициатива за Централна и Източна Европа” организират кръгла маса под надслов “Морал и етика в юридическите професии” В тази връзка зам. председателя на съюза на юристите в България Йсиф Герон предлага своя анализ [8.77], който е свидетелство за вътрешно институционалната дезинтеграция.

“В коридорите си коментираме адвокати срещу съдии, съдии срещу адвокати, прокурори срещу съдии, говорим си чрез медиите. Липсва всякакъв институционален контрол между отделните гилдии, липсва дори регламент за това.”

В същото време еврокомисарят по разширяването Ферхойген недвусмислено заяви, че без промени в съдебната система няма да ни приемат в Европа. Веднага започна нещо като дебат за спешни промени в конституцията, което беше своебразно признание, че с Конституцията от 1991 г. се даде възможност за създаване на една затворена клика. Няколко човека се въртят на най-висшите постове в съдебната система и не изпитват никакви притеснения да демонстрират политически пристрастия и да афишират, че те управляват не само правосъдната система, но и държавата.

Две години след интервенцията на Ферхойген, главният прокурор на държавата е принуден да признае [8.78]:

“Съдебната система на България е парализирана. Тя не изпълнява своята задача да защитава гражданите и обществото от престъпни посегателства, като наказва престъпниците.”

Години след това, когато вече сме пълноправни членове на ЕС, един анализ на Института “Отворено общество” [8.79] констатира:

“Българската съдебна система е доста различна от традиционно европейската в резултат на лоши конституционни решения.”

Медиите отразяват, а по-често подклаждат някакви негативни нагласи спрямо съдебната система, но всичко остава на битово ниво –бавното разглеждане на делата, пускането на заловени престъпници, дразнещ двоен стандарт на издаваните присъди и т.н. и т.н.. В голямата говорилня, старателно се избягва засягането на принципните проблеми, които карат хората все повече да възприемат съдебната система като част от престъпните групировки.

Едва ли Ферхойген е загрижен българското народонаселение да получава ефективно и адекватно правосъдие. Очевидно нещата са стигнали до там, че кликата окупирала съдебната система демонстративно работи против интересите на европейските и задокеанските ни партньори. Кризата е толкова силна, че е забравен всякакъв дипломатичен тон, както от страна на еврокомисаря Ферхойген, така и от страна на посланика на САЩ (Джеймс Пардю) в България. Не съм адепт на подобни намеси, но очевидно язвата е много видима, за се стигне до прекрачване на добрия дипломатически тон.

Съдебната система последователно и методично се капсулира през всичките години на трансформацията. Замислена, като такава или не, тя стана нещо като държава в държавата. Абсолютно безконтролната власт на съдебната система много напомня абсолютно безконтролната власт на комунистическата партия по време на официалното властване на режима. Най-трагичното в това състояние е, че вече цяло едно поколение млади юристи се формира под силно облъчващия манталитет на недосегаемостта на абсолютно безконтролната власт.

Бележките от страна на чуждестранните партньори и емисарите на ЕС по отношение на съдебната система много напомнят напъните на Запада да защитава правата на човека в комунистическия блок след т.нар Хелзинкски договорености.

В навечерието на приемането ни в ЕС няма никакви промени в съдебната система. В края на септември 2006 г. списание Economist се появява статия за България, в която се казва:

“Съдебната система, автономна до степен на беззаконие, е голям проблем”

Периодичните доклади на ЕК за реформите в България постоянно посочват съдебната система като основен проблем и винаги констатират липса на каквито и да било промени в положителна насока.

Имитациите на промени не минават пред партньорите от ЕС. За този аспект на взаимоотношенията Светослав Терзиев [8.80] отбелязва:

“Истината е, че не те, а Брюксел се е променил, защото е прогледнал. Той е на крачка да направи и следващото си голямо откритие - че съдебната система не работи срещу престъпността, защото е част от нея.”

Системата е толкова консервативна и затворена и притежава толкова неограничена власт, че трудно се вижда път за промени в този изключително важен и специален бастион на режима, трансформирал са в бастион на клановете на трансформиращата се върхушка. Прокурорът от Върховната административна прокуратура Анна Банкова [8.70] не споделя оптимизъм относно реформирането на системата:

“Националното сдружение на българските прокурори отдавна алармира, че реформата съзнателно се препятства от определени среди в съдебната система, превърнали се в своеобразна номенклатура на съдебната власт.”

За ролята и мястото на съдебната система Иван Кулеков [8.81] казва:

“Срастването на мафията с политиката разруши България, а нейното срастване и със съда разруши българите.”

Ако гледната точка на интелектуалеца може да бъде оспорвана, то пред изявлението на Главния прокурор [8.82] можем само да се замълчи.

“Правосъдието в България не върви, защото в него има олигархия, която се опитва да диктува политиката и да подкупва магистратите. Прокурорите са изправени пред избор – от една страна е абстрактната служба на закона, а от другата големите пари на богаташите и опасностите, които носи изпълнението на служебните задължения.”

На практика гражданите на България са лишени от правосъдие, но плащат за една от най-скъпите скъпите съдебни системи в Европа [8.83].

Правният нихилизъм започва още на нивото на законодателството. Уличният бандитизъм, законодателството и съдебните решения са в една плоскост. Изразът “дупка в закона” доби гражданственост и стана популярен. Това е ефимизъм. Законите съвсем целенасочено и умишлено съдържат текстове, които дават възможност да се реализират престъпни практики. Трудно е да се намери Закон, който да не е прокаран в определен тясно групов интерес. Трансформацията съхрани и продължи практиката на режима на законово уреждане на престъпленията.

Цитираната по-горе Анна Банкова [8.70] признава този факт:

“Често се приемат закони, провокирани от казус, свързан с дадена личност. Така законодателството обслужва конкретни политически цели и лични интереси, подменяйки истинския смисъл на реформата.”

В свое интервю прокурорът Петър Раймундов [8.84] обяснява защо не може да се осигури правна защита на собствеността на гражданите, да се спрат незаконните строежи или да се решават ефективно споровете между икономическите субекти. Просто законите не предвиждат подобни възможности. Те са написани в защита на престъпленията.

Зам. председателя на съюза на юристите Йосиф Герон [8.85] обръща внимание, че вместо да защитава собствеността на гражданите, държавата е съучастник на имотната мафия.

Своеобразен връх в тази практика на законодателна защита на престъпността е Законът за амнистията, гласуван в края на мандата на 40-то Народно събрание [8.86].

Важно е да се отбележи, че поръчковото законодателство, не е акт на някакви самостоятелни злонамерени елементи. Всички противообществени и противодържавни закони са гласувани с мнозинство в парламента и всички гласували са били с ясното съзнание за съучастие в престъплението. Тези, които прокарват законотворчество в интерес на определени тесни кръгове не са сами. Всичко минава и се гласува, защото всички са в играта. Днес подкрепят далаверата на колегата си, утре той ще им върне като гласува за тяхната далавера.

Отсъствието на правораздаване е съществен фактор в процеса на раздробяване на обществото, процес, който неизбежно води до личностно разрушаване. Българинът наистина е разрушен. Всички сме вътре в разрушението. Разрушаваме се сами. Разрушаваме нашите деца и поставяме непосилни задачи за възстановяване пред следващите поколения. Личната ни алчност, късогледство и завист ни убиват всеки ден. В този хаос диктатурата на посредствеността, която наричахме комунистически режим се трансформира в диктатура на престъпността. Проблемите се решават с улични престрелки, бомбени атентати и отвличания. Правният нихилизъм обхванал всички фибри на обществото превръща страната ни в територия, в която е наложена волята на престъпни групировки. Целият обществен живот се регулира от клановете на трансформиралата се върхушка на режима.

Друг резултат от трансформацията не може да се очаква. Режимът наложи кражбата като норма на поведение. Чрез перманентен терор над обществото, една шайка криминални престъпници обезсмисли правните норми.

Все по-голяма част от обществото, съзнателно или не, става съучастник и поддръжник на тези процеси. В съвременното българско общество липсва нетърпимост към тези, които пътуват без билет в транспорта или към тези, които преминават с автомобилите си на червен светофар. Повече съпричастност се проявява към престъпника, отколкото към жертвите на престъплението.

Такива бяха обществените нагласи и в условията на официално властване на режима и точно по тази причина обществото прие като нормални обясненията за престъпленията на режима с фразата – “такива бяха времената”. Повече от сигурно е, че след време отново ще се оправдаваме с подобен израз и бодро ще влезем в следващия кръг на падението. Такава е участта на обречените общества. Обречеността е обослувена от илюзорната вяра, че може да се надхитри хаосът, който сами създаваме. В резултат на това хитруване, което е превърнало правния нихилизъм в норма са често случващите се масови катастрофи, масовото избиване по пътищата и неспособността да се справим с най-елементарни отклонения от нормата на природните процеси.

Всички ние в една или друга степен станахме съучастници на престъпниците и създадохме общност, която се управлява извън нормите на обществения договор, извън нормите на правото. За това състояние проф. Георги Димитров, който участва в европейско изследване на ценностите през 2008 г. [8.87] отбелязва:

“Данните, с които разполагаме, са повече от категорични - българите са, най-меко казано, морално неангажирани и за тях моралните норми не са особено съществени. Прекаленият индивидуализъм намира израз и в едно подчертано лежерно отношение към нормите на поведение особено към писаните публични норми.”

Правният нихилизъм е обзел цялото общество до степен, при която разликата между законното и незаконното не интересува никого. Масовото нежелание да се спазват най-елементарни правила се трансформира в неспособност да се съблюдава какъвто и да било ред. Отдавна проблемът не е само до морал, той вече застрашава живота на гражданите в страната.

Системата на МВР – източник и покровител на престъпни практики

През всички години на трансформацията, вътрешни и външни наблюдатели отбелязват, че структурите в системата на МВР, не изпълняват своите функции, работят в интерес на престъпния свят и дори самите те са генератор на престъпления. Например в [8.88] е цитиран евроекспертът Брайън Дейвис, който отбелязва, че системата на МВР е проядена от корупция и шуробаджанащина.

На направените констатации не се обръща внимание в системата на МВР нищо не се променя. Логично само след няколко години се стигна до мегаскандалите в МВР, които не отминава и лично министъра Румен Петков. Не можаха да се скрият неговите преки връзки с “оперативно интересни лица”.

Констатациите в духа на цитираните по-горе продължават. В средата на октомври 2008 г. в International Herald Tribune, излиза материал посветен на тези проблеми в България, който е препечатан в New York Times [8.89]. Цитирани са оплакванията на европейската структура ОЛАФ:

“От ОЛАФ се оплакват, че подробностите от докладите им все още “текат” точно към хората, за които се отнасят. Новият вътрешен министър Михаил Миков призна, че това си остава сериозен проблем. Отдава го на трудното наследство от комунизма.”

Стряскащо е мнението на Цвятко Цветков - бивш офицер от ДС и настоящ висш функционер на БСП [8.90]:

“Вместо стожер на държавността, МВР се превръщаше в чадър и проводник на недържавни интереси и играч в разпределянето на власт и възможности (главно икономически и финансови, включително в сивата и престъпна икономика). В деформирания инструмент на сивия консенсус на ползвателите на прехода.”

Борислав Цеков [8.91] вижда отсъствието на полицията в комплект с правосъдната система:

“Ако има нещо, заради което първите седем години на прехода да се нарекат пропуснати, това е своеобразното предателство, което правосъдната система и полицията извършиха спрямо обществото, поставяйки го на колене пред развихрилата се престъпност – битова и организирана. Чувството за безнаказаност и безконтролност закрепости в известни периоди цели градове към бандитските кланове”

След пропуснатите първи седем години нищо не се е променило. Парализирането на МВР като държавна институция, сливането му с мафията е един от най-ярките примери на блокиране на държавността. То не може да бъде дело на втурнали се в политиката литератори и прочее романтици от началото на трансформацията. През всички години на трансформацията МВР и неговите структури са подвластни на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Дори функционери на бившата комунистическа партия [8.92] са принудени да признаят, че състоянието на структурите на МВР е заплаха за обществото:

“...ако политическият елит в България не се заеме с прочистване на собствените си редици и на държавните структури, включително на МВР, очевидно е, че държавата е изправена пред тежка криза. И това не е възпалителен процес, това е гангрена.

Ако всичко цитирано до тук за състоянието на МВР може да се отнесе към графата – оценки на наблюдателите – и по тази причина да бъде оспорвано, то едва ли може да се оспори разказа на един бивш ръководител в структурите на това министерство [8.93]:

“В далечната 1999 г., когато детекторът вече е добил по-голяма популярност в родните служби, ръководството на МВР взима решение да подложи на тест за лоялност всички служители на Гранична полиция, които обслужват ГКПП-ата. Оказва се, че повече от половината граничари лъжат, че не приемат подкупи. Неочаквано година по-късно Институтът по психология е натоварен с нова задача - да направи полиграфски изследвания на над 65 полицейски шефове от различни звена в цялата страна. "Резултатите тогава бяха отчайващи. 47-48% от висшия ръководен състав на МВР пропадна на директните въпроси - имате ли връзки с контингента, получавате ли пари и подаръци от тях и продавате ли информация?" ...

Съдбата на детектора след този случай изглежда решена. Забравят го. Много години след това намери приложение в едно телевизионно шоу.

В цитираният материал бившият шеф на Института по психология Людмил Стоянов допълва:

"Мисля, че това беше последният такъв опит, защото ръководството на МВР се уплаши и тези резултати бяха покрити и не се взеха никакви мерки"

След комунистическият преврат, структурите в системата на МВР не са имали за задача да пазят държавата, а да пазят интересите на шайка престъпници, които последователно и методично блокират държавността. Стратезите на трансформацията носят в генезиса си влиянието и покровителстването на структурите от системата на МВР и никога не са се разделяли с тези структури. Затова МВР не е държавна институция, а институция на клановете, която блокира държавността.

Тотално блокиране на държавните институции

Изграждането на модерни, демократични държавни институции е тотално блокирано. Блокирани са здравеопазването, образованието, изграждането на инфраструктурата.

Например за българското здравеопазване Харалан Александров [8.94] прави следното обобщение:

“В момента българското здравеопазване е вредно за физическото и душевно здраве на нацията и по това си прилича с правосъдието, образованието, политиката, медийната среда.”

Тоталното оттегляне на държавата от здравеопазването го мафиотизира. Огромна част от лекарското съсловие се занимава с отваряне на болници и болнички, клиники и клинички, разни отделения. Всичко това се прави с една единствена цел – гешефтът със здравната каса. Системата на здравеопазване не се занимава със здравето на гражданите, а с преразпределяне на пари.

***

Малко по-обилните валежи от лятото на 2005 г. и практически нормалните валежи през пролетта на 2006 г. доведоха до трудно обясними наводнения. Така наяве излезе още един аспект на разрушаването на обществото и държавата. Деградацията е до такава степен, че са занемарени най-елементарните инфраструктури на едно съвместно обществено живеене в рамките на една държава.

Зад високопарните лозунги за европейските комуникационни коридори, тръбопроводи и прочее енергийни проекти, зад илюзорни представи за географската значимост на страната ни, дупките по пътищата и извозването на сметта в столицата са централна тема на обществения дебат. Зад това безрезултатно говорене малко по-суфистицираните но неотменимо необходими инфраструктурни съоръжения като дренажни и отводнителни системи са до такава степен забравени, че дори след трагичните наводнения никой не се сеща за тях.

Трагедията на хората породи единствено и само поредната манипулация целяща ново, по-мащабно преразпределение на средства. Породи се абсурдната идея за задължителното застраховане на недвижимото имущество. Тези, които призовават гражданите към по-висока данъчна култура, небрежно забравят, че срещу плащането на данъците народонаселението трябва да получава поне най-елементарните инфраструктури, необходими за съвместно обществено и държавно живеене.

Каква атомна централа? Какъв енергиен център? Те са невъзможни в една държава, която не може де се оправи със сметта си.

***

В предходните глави, по различни поводи беше упоменато разрушаването на образователната система в България. На всички нива на образованието държавата е абдикирала тотално. Образователната система се е превърнала в най-обикновена сергийна търговия.

Огромна част от училищата са закрити, а останалите да функционират са в пълна разруха. В тях не се преподава нищо. Те служат само като вход към системата на частните уроци.

В началото на процесите, улисани в демократичните си мечти обществото пропусна да забележи как нашите деца станаха предмет на една неморална и брутална спекула. Вниманието на обществото беше приковано от рекетьори и застрахователи. За тях се измисляха имена – борци, мутри и т.н и т.н. Фокусът беше върху фрапантните външни изяви на новите “герои”. Така не се обърна внимание на разрушителните действия на друг тип мутри, които монополизираха образованието.

И до днес всички се правят, че не знаят, че бизнесът с т.нар. частни уроци е още от времето на режима. Тогава този бизнес имаше статут на полулегалност – не се регистрираше официално, но и никой не го преследваше. Още преди сакралната 1989 г. този бизнес се беше институционализирал и беше набрал финансова мощ. След старта на т.нар. реформи той направо избуя. Обществото така свикна с този бизнес, че дори не го отнася към сивата икономика, какъвто е по същество.

Дори когато не са имали своя държава българите са съумявали да имат свои училища. Трансформацията обаче разруши държавността до такава степен, че българското училище е обезсмислено. Проф. Михаил Виденов [8.95] дава изключително точна оценка на състоянието:

“Училището се превърна в едно увеселително заведение, където учениците ходят да се видят, да уговорят купони.”

Гражданите, които имат съответните материални възможности се ориентират към новите частни училища. Най-вероятно там те решават проблема с образованието на техните деца. Другият вариант е обучение в чужбина.

По-съществен е проблемът, че т.нар. спечелили от трансформацията не осъзнават необходимостта от добро ниво на образование за всички в държавата. Частните училища или обучението в чужбина решават проблема на техните деца, но не решават проблема с работещите в техните фирми. По тази причина, липсата на квалифицирани кадри ще бъде все по-честа тема в разговорите на winner-те. И като се отчита, че глобализиращия се свят ще бъде доминиран от икономиката на знанието, може да се перифразира известният израз – “пирова победа” в “пирови winner-и”. Изучените в частните училища или в чужбина отрочета, ще поемат фирмите на своите родители, но тези фирми все повече ще се отдалечават технологично от тези в развитите страни. Макар и добре изучени, макар и ръководители на фирми, те все повече ще бъдат обслужващ персонал на обществата, които не са подценявали ролята и значението на качеството на общото образование.

В условията на режима хаотичното откриване на филиали на различните ВУЗ беше в зачатъчно състояние. Процесът беше подчинен на личните амбиции на един или друг другар и в една или друга степен се възприемаше като някакво отклонение от нормата. Независимо от това базата на това необуздано клониране е създадена в условията на режима. След 1989 г. процесът просто се разви бурно и неудържимо. Зад благообразните поводи – развитие на града, даване по-големи шансове на младите и т.н., се криеха лични користни цели, финансови и домогване до академични титли. В резултат не само, че висшето образование се масовизира, но и силно спадна средния успех (от следването) на професорите в България. То с този показател никой не се занимава, но е достатъчно да се чуят няколко изречения от произведените по време на трансформацията професори, за да стане ясно с какъв успех са завършили висшето си образование.

Като допълнение се разви и доби почти официален характер плащането на изпитите или директното купуване на дипломи. И този процес се масовизира, а за някои ВУЗ стана емблематичен. Един процес, който беше публична тайна, но беше признат и то поради неизбежна необходимост едва през 2009 г. [8.96]. Въпреки неоспоримите факти [8.97], ректорът на учебното заведение не признава масовостта на тази практика [8.98].

В резултат младите хора са напълно демотивирани да полагат усилия за трупане на знания. В последните години дори смятания за престижен Софийски университет не може да попълни обявената предварително бройка нови студенти. Проф. Знеполски обръща внимание на този проблем някъде по средата на трансформацията [8.99]:

“А нашият студент не е мотивиран. Дали дипломата е с тройка или шестица – просто няма никакво значение. На нашите студенти им липсва увереността, че натрупаните знания и старанието имат някаква стойност за бъдещето им.”

Това е горчивата истина – българското общество не може да посочи примери на успешна житейска реализация постигната на базата на добро образование. В България примирите за успех нямат нищо общо с образованието. Други са winner-те.

Ако в годините на официално властване на режима се полагаха основите на финансовото укрепване на бизнеса с образованието, то в годините след това се формира социалната база на това търгашество. Социална база съставена от два главни компонента – тълпата от гастролиращи хабилитирани в хаоса лица и тълпата от другата страна на сергията, тези които пазаруват документи за образование. И двете страни са инвестирали много в процеса и са готови със всички сили и средства да бранят своята територия.

Тъжна е констатацията, че научният елит на нацията не е родил за двадесет години никаква нова идея за своето самоорганизиране и легитимация. Анахронизмът ВАК е непоклатим. Незаинтересоваността към образованието е трайно пренесена към науката. Българското общество не проявява интерес към българската наука.

***

Начинът, по който се управляват парите от европейските фондове е ярко свидетелство за несъстоятелността на съответните институции. Те са превърнати в престъпни организации, надянали мантията на държавността.

Цинизмът на управляващите по време на т.нар. тройна коалиция стигна до там, че се самообявиха за глупави и некадърни, само и само да не признаят състоянието на държавата. В началото на октомври 2008 г. вицепремиерът Плугчиева е на поредно посещение в Брюксел. Българският вицепремиер отива в една недопустима крайност в молбите си за помощ към ЕС. Наблюдателите на събитията информират [8.100]:

“Плугчиева апелира към европарламента и комисията да й окажат техническа и експертна помощ по програмите ФАР, САПАРД, съдебната реформа, борбата с корупцията и разследването на измами. "Смятам, че еврокомисията ни дължи тази помощ, тя трябва да бъде постоянна", каза вицепремиерът.”

Разбира се евтиният трик не минава. Отсъствието на държавност в България не е тайна. Полския евродепутат Богуслав Либерацки, заместник-председател на бюджетната комисия не се сдържа и задава тона в една от дискусиите (по доклада на група евродепутати посетили България в началото на октомври 2008 г.) с репликата – “Все пак, не забравяйте за коя страна говорим”

8.5.4. Криза на държавността

“Премахнете бариерите, които законите създават! Нахалната и безочлива способност на хората да причиняват пакост, тяхната страст да задоволяват собствените си желания и пориви ще се развилнее напълно и ще бушува изцяло.”

Св. Августин

Във времето на трансформацията държавата ни е абсолютно неконтролируема и тотално безотговорна. Самозвания политически елит не съгради държава, а имитира управление. Най-яркото доказателство за това е поръчковото законодателство, за което стана дума по-горе. Често изказваното становище, че държавата трябва да намали намесата си в икономиката, фактически е провокирано от протеста срещу директното участие на управляващата банда в бизнеса. За каква държавна намеса в икономиката може да се говори при положение, че държавата не е декларирала своите позиции относно икономиката, няма своя икономическа програма. Държавността е подменена с пряко участие на вилнеещите в държавните институции банди, в търговските сделки.

Перманентното възникване на неясни за обществото бизнес кръгове с екзотични названия и винаги в близка орбита до властта, не е просто резултат на модерната дума “корупция”. Това е свидетелство за липса на държава. Свидетелство е за това, че откровено мафиотски структури се докопават до властта, чрез процедурата на свободни и демократични избори. Казано по-кратко това е състояние отвъд корупцията. България се е превърнала в територия с формално присъстваща държава.

Доказателство за липсата на държава е фактът, че и залязващите и ново появяващите се т.н. бизнес кръгове са еднакво съмнителни и неясни за обществото. Държавните структури в лицето на правозащитната и право раздавателната системи не функционират и не са се произнесли относно статута на въпросните кръгове. Обществото е лишено от възможността да изгради своите позиции въз основа на правните норми.

Всяка шайка успяла да узурпира държавно управление продължава по същество зародилото се с налагането на комунистическия режим престъпление – противопоставя се, не допуска възцаряването на какъвто и да било обществен договор. За бандитите това е особено важно и необходимо. Само при липсата на обществен договор те могат да си гарантират тотална безотговорност за своите действия. А действията им, ако не можем да определим като престъпни, защото по въпроса, няма становище на липсващия съд, то поне са нелегитимни.

От смяната на ръководството на режима нито една банда докопала се до властта не е осигурила каквито и да са правила на икономическата игра, нито защитата на изначалните човешки права и свободи, по-специално защита на собствеността на гражданите и икономическите субекти и неприкосновеността на живота на гражданите.

В тези условия не може да се говори за никакъв пазар. Нелепо е при пълната липса на обект да се обсъждат прилепени му характеристики, а още по-малко да се анализират последствията от действието на липсващия субект, независимо колко и какви характеристики сме му прилепили. Свободният пазар означава: ясни правила на “играта”, т.е. ясна законова рамка и ефективни институции гарантиращи приложението на законите; гарантиране на основните свободи и права на гражданите. В днешния си ден българското общество и държава са далеч от тези елементарни предпоставки за развитието на свободния пазар.

Едва когато съумеем да гарантираме наличието на споменатите основни предпоставки и започнат да функционират пазарни механизми ще има смисъл да се дискутира относно това трябва ли да се абсолютизира свободния пазар и до каква степен според либералите, държавата може да се намесва в пазарния процес.

В момента България изпитва крещяща нужда от съграждане на държава, която да изпълнява своите функции. Това е неотменима предпоставка за нормализиране на обществения дебат, който липсваше при властването на комунизма и така и не се появи през посткомунистическите години. В условията на държава, която не изпълнява своите функции, идеологически, икономически и прочее дискусии губят своя смисъл. Те се превръщат в надничане в чуждия двор или разказ на “пътешественици” за далечни приказни земи. Често използвания, дори от интелектуалци, уродлив израз “ненормална държава”, ще придобива все по реално значение докато не усетим, че проблемът е в пълната липса на държава на нашата територия.

Официалните държавни институции и законодателството са поставени в служба на неофициални, неидентифицирани структури. Това е голямото обръщане на взаимоотношенията, което поставя страната в състояние отвъд корупцията.

Кризата в държавността непрекъснато е обект на пропагандни спекулации. С реализирането на проекта “връщане на царя” тези спекулации се активизираха. На практика те отразяват разприте между тези, които искат царя и тези, които не го искат. В началото на септември 2004 г. Антоний Гълъбов [8.101] обвинява управляващите към момента.

“Белезите на кризата може да бъдат разчетени навсякъде – от предложенията за черезвичайни мерки за борба с организираната престъпност до пълната липса на прозрачност и отговорност в поведението на министрите и народните представители от управляващата коалиция. Причините за тази криза не се изчерпват нито с липсата на политическа легитимност на управляващото мнозинство, нито с демонстративната безотговорност и некомпетентност на управлението.”

Това е перманентно състояние за цялото време на трансформацията. При управлението на т.нар. тройна коалиция отказа от държавност дори не се скрива. Решенията се вземат от измислен политически съвет, който не фигурира в конституцията, написана от стратезите на трансформацията.

През 2008 г. Светослав Ставрев [8.102] отбелязва:

“Накъдето и да погледнеш, виждаш едно и също: глупост, грабеж и наглост отгоре и недоволство, мълчание и безверие отдолу. Икономика, образование, здравеопазване, обществена сигурност… навсякъде, почти без изключения, срещаш хаос, беззаконие, неефективност, потискащо ниско качество, безразличие… или както се пееше в един тъжен блус - all day, every day.”

Управленията са неразличими едно от друго, защото са олицетворение на един и същи политически режим – трансформиращия се комунизъм. Режим, който погрешно се смята за рухнал. Рухнаха държавите където властваше този режим, защото се блокира тяхното изграждане. Само степените на пораженията са различни.

Например Робин Шепард отбелязва [8.103]:

“... печалната история за кръвопролития, диктатура и корупция в икономиката и политиката, която с еднаква убедителност разказват на Балканите, в Чечня и клановата диктатура в Средна Азия, все още не изчерпва всички грешки на прехода.

В Централна Европа нещата се развиват съвсем различно. Може да се каже, че в тази част на бившия комунистически лагер преходът е завършил успешно. Реалността обаче не е толкова категорична.”

Реалността у нас е такава, че някои наблюдатели определят държавата като мутра [8.104]

“Истината е, че бизнесът на групировките просто премина в други, държавнически ръце. Днес мутрите ги няма защото самата държава е мутра.”

Тази констатация говори за това, че тръгвайки от държавата на комунизма, организирана като еднолично ООД, след дълги години на т.нар. реформи сме отново в същото положение – държавата и бандитизма са неразличими. Държавата беше партия, партията беше държава. Сега държавата е заприличала на мутра, защото мутрите определя облика на държавата.

Същото мнение за същността на официалната власт споделя и Николай Слатински [8.105]:

“Тя (държавата бел. К.В.) не може да бъде решение на проблема с криминализацията, защото е част от него и спомага за падането на задръжките и на цената на човешкия живот.”

В държавата на трансформиращия се режим всичко, включително и борбата с криминалните явления е имитация. Писателят Георги Мишев [8.106] отбелязва:

“Постигна се мечтата на най-големия имитатор Тодор Живков. Той създаде имитационна държава, имитираща всичко. Сегашната държава е пряко следствие на предишната държава.”

Кризата на държавността е дълбока. Държавата присъства формално от гледна точка изпълнението на основните си функции. На практика тя обслужва клановете на трансформиращата се върхушка на режима.

8.5.5. Обществени нагласи към държавата на трансформацията

“Народът си отиде. Отиде си онази вяра, която го крепеше. Сега живеем със заблудите си, къде по-малки, къде по-големи. Пътят ни се разбишка.”

Рангел Вълчанов

Като се наблюдават качествата на корумпираните и безотговорни политици, като се има предвид полуграмотното говорене на повечето от тях, не е много логично да мислим, че те са някакви супер тарикати, които успяват в продължение на две десетилетия да лъжат и премятат цял един народ. Не е логично и не е вярно. Мутрите, които разрушиха държавата не са умни и не са хитри. Те притежават само едно качество – безкрайна безскрупулност и жестокост. Техните номера и тарикатщини минават, защото са постигнали неписаната сделка с обществото. Обществото ги приема и е намерило реализация на своите интереси именно при тяхното присъствие и доминиране.

Трябва ясно да си дадем сметка, че българският избирател не желае да избере нещо различно от това, което е избирал през всички години на трансформацията. Всички дебати за вида на избирателната система, за референдуми и прочее демократични пикантерии са безсмислени. Например, кметските избори са мажоритарни, но може ли някой да твърди, че за кметове се избират честни достойни граждани. По същата причина референдумът за АЕЦ ще даде отговор не на въпроса за енергийното бъдеще на страната, а на въпроса: кое лоби (ядреното или другото) е по-предпочитано. Далаверата с ядрената енергетика е много по-голяма, следователно изходът от референдума е ясен предварително. Купуването на гласове и т.нар. контролиран вот са естествено отражение на приетите за норма обществени нагласи.

Политици, медии, социолози и политилози съвсем официално коментират резултатите от изборите през призмата на това, коя групировка колко свои представители е пратила във властта. Формираните лобита са публична тайна.

Отсъствието на държавата е публична тайна. Обществото обаче отново проявява двойственост в поведението си. Мрънкане и постоянно оплакване от реалността но само на вербално ниво. Като житейска практика обществото ни се чувства много уютно в това, което с мазохистично удоволствие нарича разградена държава. Тези реминисценции на миналото отбелязва Теодора Димова [8.107]:

“... ние отново се върнахме в генералната си апатия, в чувството, че нищо не зависи от нас, в чувството, че пребиваваме в поредното свое блато и колкото повече не го гледаме, толкова повече то не се отнася до нас.”

Тези житейски нагласи не остават незабелязани и за външните наблюдатели [8.108]:

“Вие може да страдате повече финансово и да се борите, но сте по щастливи хора.”

Точно както по времето на режима, обществото възприе стратегията на сътрудничество с върхушката. Тя се трансформира, като блокира реформата на държавата и обществото също се трнсформира, като активно съучаства в този процес и не прявява интерес към идеите за провеждане на реални реформи и изграждане на модерна и ефективна държава. Обществената апатия е ефимизъм, който прикрива приспособяването към целите на трансформиращата се върхушка на режима.


Цитирани източници:

8.1.            Деян Енев, Палми Ранчев: На изборите ще протестирам срещу 12-годишната безнаказаност, Сега, 24 април 2001, стр. 13

8.2.            Милена Розова, Краткият път към от гангстерската слава до куршума, Монитор, 28 август 2005, стр. 11

8.3.            в телевизионното предаване “В десетката”, 9 ноември 2003

8.4.            Емил Йотовски, По следите на един изчезнал вид, Труд, 02 октомври 2002, стр. 4

8.5.            Деян Енев, Надежда Захариева: Ако законът не е еднакъв за царя и бедняка не е закон, Сега, 13 февруари 2004, стр. 13

8.6.            Стоян Костадинов, Борбата с престъпността има и морално измерение, Пари, 09 февруари 2001, стр. 15

8.7.            Деян Енев, Иван Методиев: Преди царуваха колячите, сега действат удушвачи, Сега, 08 юни 2001, стр. 14

8.8.            Ива Йолова, Борис Димовски: Разбити сме като олио в центрофуга, Труд, 16 юни 2001, стр. 9

8.9.            Духомир Минев, Технология на злото и на манипулациите, Сега, 19 февруари 2001, стр. 12

8.10.        Копринка Червенкова, Mea culpa, culpa illius …, в. Култура, 09 февруари 2001

8.11.        Десислава Ризова, Главният прокурор Никола Филчев: В България има криминална диктатура над обществото, Монитор, 02 септември 2003, стр. 1

8.12.        Момчил Методиев, Машина за легитимност. Ролята на Държавна Сигурност в комунистическата държава, С., Сиела, 2008, стр. 303

8.13.        Петър Петров, Нека най-сетне амфетаминът да преседне на властта, Сега, 17 януари 2008, стр. 10

8.14.        Проф. Калин Янакиев, Новият български популизъм - справедливост против истината, Сега, 07 март 2006, стр. 11

8.15.        Спас Спасов, Ревизия на гузната съвест, Дневник, 08 април 2009, стр. 8

8.16.        Наделина Анева, доц. Сергей Игнатов: Българинът живее по-уютно от западняка, Сега, 01 ноември 2003, стр. 11

8.17.        Елена Кръстева, Иван Кулеков: Днес изборът е да имаш или да бъдеш, Монитор, 07 януари 2006, стр. 21

8.18.        Неда Попова, Иван Маразов: Елитът се срамува от народа, Труд, 30 октомври 2003, стр. 10

8.19.        Петър Волгин, Измамната носталгия, Сега, 08 септември 2006, стр. 11

8.20.        Румен Леонидов, Константин Павлов: Миналото ще ни причаква, Труд, 12 юни 2006, стр. 12

8.21.        Драгомир Драганов, За Живков - 10 години след кончината му, Труд, 2006 август 2008, стр. 16

8.22.        Митко Новаков, Вера Мутафчиева: Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма., Сега, 11 октомври 2008, стр. 10

8.23.        Елена Кръстева, Борис Димовски: На народа му омръзна от усмихнати политици, Монитор, 09 юли 2005, 21

8.24.        Мариана Първанова, проф. Никола Георгиев: Идват трудни времена за капитализма, Монитор, 13 октомври 2008, стр. 15

8.25.        Свобода Недева, Вили Цанков: Има страхотна душевна криза в България, Монитор, 15 април 2006, стр. 21

8.26.        Людмила Габровска, Георги Константинов: Държавата ни рухва, а ние зяпаме "Биг брадър", Монитор, 15 ноември 2008, стр. 12

8.27.        Елена Кръстева, Младен Киселов: Превърнали сме се в егоистична страна, Монитор, 25 юни 2005, стр. 21

8.28.        Милена Димова, Кирил Маричков: Гражданското общество не се прави от бройлери, Сега, 01 октомври 2005, стр. 10

8.29.        Анелия Башева, Социолози: Преходът свърши, роди се нов човек, Сега, 03 декември 2002, стр. 4

8.30.        Емил Райков, Пардю каза истината, властта се прави на умряла лисица, Сега, 2003 декември 2002, стр. 11

8.31.        Гергана Загорова, Преходът се оказа лотария, в която повечето участници губят, Монитор, 19 април 2004, стр. 11

8.32.        Веселин Стойнев, Оставете губещите, заложете на печелившите. Или обратно?, Сега, 13 април 2004, стр. 11

8.33.        Кольо Колев, Защо хората не се интересуват от политика, Труд, 18 декември 2004, стр. 10

8.34.        Гергана Загорова, Рискове дебнат и левите, и десните партии, Монитор, 29 май 2004, стр. 15

8.35.        Емилия Карабоева, Изследване на неминалото, Дневник, 06 декември 2007, стр. 18

8.36.        Яна Йорданова, Един от десет българи извървя прехода, Монитор, 13 декември 2007, стр. 15

8.37.        Марияна Кирова, проф. Георги Марков: ДПС си остава етническа партия на верска основа, Монитор, 28 януари 2004, стр. 13

8.38.        Сима Владимирова, Комунистическата номенклатура атакува чрез деца и внуци, 168 часа, 25 октомври-2002, стр. 11

8.39.        Ива Николова, Ген. Бриго Аспарухов: Лустрацията в обществото ни тепърва предстои, Монитор, 21 април 2008, стр. 14

8.40.        Валерия Велева, Проф. Андрей Пантев: И интелигенцията може да заблуждава, Труд, 24 август 2006, стр. 12

8.41.        Тодор Токин, Червените династии, Труд, 27 юни 2004, стр. 10

8.42.        Хайнц Брам, Какво ги чака левите и десните в България, Дневник, 30 май 2008, стр. 12

8.43.        Деян Енев, Палми Ранчев: Книгите на Георги Стоев не са ми интересни, Монитор, 14 април 2008, 14

8.44.        Веселин Стойнев, Илия Илиев: На малкия българин му умряха връзките, Сега,27 септември 2002, стр. 16

8.45.        Ралица Пеева, Добрите и лошите новини на българския преход, Капитал, 28 септември 2002, стр. 56

8.46.        Людмила Първанова, Теню Пиндарев: Кръпките върху потурите на Бай Ганьо са вечни, Стандарт, 23 март 2006, стр. 23

8.47.        Мария Стоянова, Михаил Неделчев: Идеалът на нашето време е дебел, тъп и остриган, Монитор, 29 декември 2000, стр. 16

8.48.        Милен Нанков, Иван Добчев: Застиваме в калъпа на псевдоистини, Труд, 17 август 2004, стр.15

8.49.        Румен Даскалов, У нас, Култура, 15, април, 2001

8.50.        Нели Чолашка, 60% от българите приемат подкупа като нещо естествено, Сега, 14 май 2001, стр. 13

8.51.        Стоян Костадинов, Борбата с престъпността има и морално измерение, Пари, 09 февруари 2001, стр. 15

8.52.        Мирослав Попов, Властта в менгемето на народния клиентелизъм, Банкеръ, 29 Септември 2001, стр. 34

8.53.        Цвтозар Томов, За българина корупцията е изява на властта, Монитор, 19 април 2001, стр. 13

8.54.        Елена Кръстева, Христо Бойчев: Аз и Кулеков сме днешните Кирил и Методий, Монитор, 24 май 2003,стр. 17

8.55.        Светослав Ставрев, Защо никой не се бори с корупцията, Дневник, 26 февруари 2008, стр. 12

8.56.        Юлиана Ончева, д-р Николай Михайлов: Опасни са политиците без "жълта книжка", Стандарт, 08 февруари 2006, стр. 13

8.57.        Лиана Панделиева, Гражданското общество у нас потъна в четене на вестници, Монитор, 03 февруари 2001, стр. 17

8.58.        Георги Господинов, Изчерпване на залежите от смисъл, Дневник, 09 януари 2007, стр. 8

8.59.        Зорница Илиева, Имаше ли въобще избори?, Монитор, 16 ноември 2007, стр. 15

8.60.        Мария Димитрова, Бисер Киров: Социализмът беше похлупак на тоалетната, наречена българска духовност, Монитор, 20 март 2004, стр. 31

8.61.        Руен Руенов, Михаил Неделчев: Голяма илюзия е, че животът може да се промени радикално, Пари, 27 юни 2003, стр. 18

8.62.        Бойко Пенчев, "Си работим с него максимално", Дневник, 02 април 2008, стр. 12

8.63.        Чавдар Николов, Днешният български феодализъм е закъснял с векове, Монитор, 16 април 2007, стр. 15

8.64.        Николай Фенерски, Държава от картон, Монитор, 01 май 2008, стр. 15

8.65.        Илия Илиев, Липсата на морал в обществото уби Елеонора, монитор, 01 февруари 2001, стр. 15

8.66.        Георги Пирински, Лъжата, за която платихме скъпо, Труд, 05 юни 2004, стр. 17

8.67.        Руен Руенов ,Генко Генков: Трябва ни национално съзнание както по турско, по времето на Караджата, Пари, 03 януари 2003, стр.23

8.68.        Руен Руенов, Николай Майсторов: Живеем в мътилка, от която няма скоро да се измъкнем, Пари, 11 юли 2003,стр. 23

8.69.        Елена Енчева, Избират съдийки, майките им в журито, Труд, 14 май 2009, стр. 4

8.70.        Анна Банкова, Ологарси в Темида стопират реформата, Труд, 06 юни 2005, стр. 40

8.71.        Светлана Георгиева, Стоил Сотиров: Грешката от 1990 г. обрече съдебната система на политическо кадруване, Дневник, 22 октомври 2007,стр. 9

8.72.        Росен Босев, Румен Янков: Правосъдието лесно се превръща в банка за услуги, Капитал, 29 март 2008, стр. 28

8.73.        Павлина Желева, Трети шамар за съдебния съвет, Дневник, 18 септември 2009, стр. 2

8.74.        Красимир Добрев, Пламен Киров: Някои нови закони са пример за клиентелизъм, Сега, 01 октомври 2002, стр. 12

8.75.        Екатерина Терзиева, Главният прокурор Филчев проговори: Мафията влияе на политиката, Сега, 04 февруари 2003, стр. 1

8.76.        Евелина Гечева, Константин Пенчев: Очаквам мълчаливо противодействие на съдебната реформа у нас, Монитор, 30 януари 2004, стр. 13

8.77.        Йосиф Герон, Дефицитен ли е моралът в работата на юристите?, Монитор, 19 юли 2003, стр. 18

8.78.        Никола Филчев, Правосъдието е в парализа. Защо?, Труд, 29 септември 2005, стр. 10

8.79.        Светлана Георгиева, С пълна газ на ръчна спирачка, Дневник, 26 май 2009,стр.  8

8.80.        Светослав Терзиев, Съдът, нашата свещена крава, излезе ялова в ЕС, Сега, 12 август 2008, стр. 9

8.81.        Даниела Добрева, Иван Кулеков: Българинът трябва да стане една работеща система, Монитор, 22 юни 2002, стр. 12

8.82.        Елена Енчева, Филчев: Избираме между абстрактната служба на закона и парите на олигарсите, Сега, 14 май 2004, стр. 1

8.83.        Александър Колев, България е с най-скъпото и най-слабото правосъдие в Европа, Сега, 20 май 2009, стр. 1

8.84.        Анна Заркова, Петър Раймундов: Законът позволява размяната на куфари с пари под масата, Труд, 01 октомври 2008, стр. 15

8.85.        Александър Александров, Държавата обслужва имотната мафия, Сега, 07 ноември 2008, стр. 10

8.86.        Екип на Капитал, Amnesty governmental. Законът за амнистията ще смекчи сблъсъка на тройната коалиция с правосъдието., Капитал, 22 август 2009, стр. 16

8.87.        проф. Георги Димитров, България: родината на Люк Скайуокър, Дневник, 17 март 2009,стр.  8

8.88.        Емил Кошлуков, Отвън ни казват истината за бандитизма, Труд, 15 септември 2004, стр. 10

8.89.        Политиката в България се играе до смърт, Труд, 17 октомври 2008, стр. 31

8.90.        Цвятко Цветков, Какво [да] се прави. (след доклада на ЕС), Труд, 06 февруари 2008, стр. 14

8.91.        Борислав Цеков, Политическите корени на престъпността, Монитор, 06 септември 2006, стр. 15

8.92.        Неделина Анева, Костадин Паскалев: С 2 млрд. лева мафията може да купи всеки политик, Сега, 03 април 2008, стр. 10

8.93.        Борис Митов, Половината МВР не издържа на тест с детектор на лъжата, Сега (притурка Законът), 11 март 2009, стр.  І

8.94.        Харалан Александров, Разпада се политическия модел на прехода, Труд, 15 март 2006, стр. 14

8.95.        Ива Йолова, проф. Михаил Виденов: Политиците са царе на шаблона и популизма, Монитор, 23 февруари 2004, стр. 13

8.96.        Ирина Ценкова, За двеста марки и едно прасе, Капитал, 01 август 2009, стр. 32

8.97.        екип на “Сега”, МВР най-сетне разби схема за купуване на изпити в УНСС, Сега, 26 юли 2009, стр. 1

8.98.        Десислава Колева, Ректорът на УНСС отрича мащабна схема за корупция, Сега, 27 юли 2009, стр. 3

8.99.        Елена Коцева,Проф. Ивайло Знеполски: "Да си доволен от себе си е почти неприлично", Банкеръ, 27 октомври 2001, стр. 41

8.100.    Ирина Новакова, Помощ! Помощ!, Капитал, 08 ноември 2008, стр. 21

8.101.    Антоний Гълъбов, Кризата на държавността в България се задълбочава, Пари, 02 септември 2004, стр. 21

8.102.    Светослав Ставрев, А не можем ли без тази държава?, Дневник, 22 август 2008, стр. 10

8.103.    Робин Шепард, Призракът на комунизма още броди в Източна Европа, Пари, 26 август 2004, стр. 20

8.104.    Капка Георгиева, Да не би да са държавни групировките, които се бият, Монитор, 03 февруари 2001, стр. 15

8.105.    Николай Слатински, Политиката се оказа най-печелившият бизнес, Пари, 05 февруари 2001, стр. 19

8.106.    Татяна Явашева, Георги Мишев: Носталгията ме кара да пиша, Пари, 13 юни 2003, стр. 18

8.107.    Елена Кръстева, Теодора Димова: В България са останали бесовете, Монитор, 27 август 2007, стр. 14

8.108.    Таня Петрова, Д-р Менис Юсри: Българите са по-бедни, но по-щастливи, Сега, 30 май 2009, стр. 10