IX. ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА СРЕДНАТА КЛАСА

9.1. Средната класа на режима

9.2. Средната класа на трансформацията

9.2.1. Блокиране на реформирането на средната класа

Митът, че държавата трябва да създаде средната класа

Клиентелизмът като блокиращ фактор

Съхраняване на поведението и практиките на средната класа на режима

9.2.2. Трансформация на бюрокрацията на режима

9.3. Гражданското общество на трансформацията

9.3.1. Отсъствие на гражданско общество

9.3.2. Подмяна на гражданското общество с мрежа от казионни организации

Роля и място на не правителствените организации

Роля и място на социологическите агенции


IX. ТРАНСФОРМАЦИЯ НА СРЕДНАТА КЛАСА И ОТСЪСТВИЕТО НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

“При гражданското общество винаги става дума за това вакуумът между държавната организация и атомизираните индивиди да се запълни със структури, които придават смисъл на съвместния живот на хората.”

Ралф Дарендорф

В предходните глави беше отбелязано, че елитите на трансформацията се оказаха неспособни да внесат в обществото необходимите импулси за неговата интеграция и превръщането му в гражданско. Анализът би бил непълен, ако не се засегне темата за средната класа, която без съмнение е основен носител на гражданското общество. Качествата на средната класа в едно общество са определящи за неговото състояние и развитие.

В годините на трансформацията темата за гражданското общество и средната класа е предмет на интензивни спекулации. Те се развиват главно върху два абсолютно неверни, но внедрени като норма на мислене постулата – “по време на режима нямаше средна класа” и “държавата трябва да създаде средна класа”. Тези изкуствено наложени спекулативни теми изкривяват дебата за средната класа на трансформацията и го правят безплоден. Блокират възможността за еволюция и развитие на средната класа. Спекулациите се пренасят и върху дебата за гражданското общество в посткомунистическа България.

9.1. Средната класа на режима

“... при комунизма узурпирането на капитала и на правото за лична стопанска инициатива (“социалистическия начин на производство”) са основата за запазването на осъществената вече узурпация на гражданските права и политическите свободи.”

Абдурахман Авторханов

Всяко общество, дори това на затворниците с особено строг режим има своята стратификация и респективно средна прослойка. По времето на режима средната класа се идентифицираше повече чрез професионален престиж, отколкото чрез материално благосъстояние. Съществуваха два пласта на идентифицирането на професионалния престиж. Първият, автентичният беше неформален – признание се получава в тесния професионален кръг. Вторият беше официалното включване в разни списъци на формалното професионално израстване или т.нар партийно признание. Режимът агресивно манипулираше и влияеше, както на състава, така и на качествата на средната класа. Общественото влияние на средната класа, както официалната, така и неформалната беше силно ограничено. Официалните нямаха куража да артикулират собствени мисли и издърдорваха само партийни повели. За тях житейската стратегия беше да запазят мястото си в партийните списъци. Другите бяха лишени от възможността да водят диалог с обществото. Пък и те самите не проявяваха зрелостта да желаят и търсят такъв диалог. Те търсеха своя житейски уют в тясната си професионална среда.

Специфично е и отношението към режима. В най-добрия случай неформалната средна класа е индиферентна. Нейните представители преживяват на островите на тяхната си вътрешна емиграция. Именно от средите на тази класа се захраниха формированията обявили се срещу режима при старта на трансформациите. Те не бяха двигател на промените, но по свой начин ги очакваха.

Двете страни на средна класа на социализма се трансформираха през годините след смяната на ръководството на режима.

Неформалната се втурна напълно неподготвена във вихрушката на процесите. Тя не успя да се организира и да намери сили да се противопостави на стратегията на трансформиращата се върхушка на режима. Бързо беше отстранена от влияние върху процесите и върната в състоянието си на вътрешна емиграция.

Официалната запази основната си функция – да бъде прислужник на стратезите на трансформацията. Тази изкуствено създадена класа продължи да бъде вредна за българското общество. Тези, които прислужваха на режима, след това прислужват на клановете на трансформиращата се върхушка на режима. За тях това е състояние на духа.

Ролята на средният ешелон не е детайлизирано планирана в стратегията на трансформацията. Разчита се главно на формираните в този ешелон рефлекси. Репресивната машина на режима и изкусно разработена система за разпределяне на материалните блага са формирали безотказни рефлекси в назначената от партията средна класа. Тези рефлекси я превръщат в гарант на устойчивостта на режима.

Средната класа на режима е силно свързана с неговата върхушката. Трансформацията не променя тази свързаност. Промените, такива, каквито са, не стартираха в съответствие с вътрешна потребност и желание на българското общество. В средната класа на режима отсъстват оформени идеи за реформи и промяна. При тези условия, съвсем логично е, в условията на трансформация да доминират консервативните нагласи. Доминират връзките с трансформиращата се върхушка на режима, респективно пълно съдействие в блокирането на промените.

В условията на режима без всякакво съмнение имаше оформена средна класа. Тя се определяше обаче единствено по признака на служебното положение. В резултат не притежаваше нито едно от другите качества характерни за средната класа – ясно артикулирана обществена позиция, организираност за отстояване на интересите и т.н. и т.н. Средната класа беше толкова заможна, колкото режимът прецени за необходимо. По същия начин се определяха и нейните свободи. Доминиращата съставка на средната класа на режима беше т. нар. средна номенклатура, която се назначаваше и освобождаваше от върхушката на режима и този и статут не беше тайна за обществото. То, обществото я възприемаше именно така, като посредник в действията на режима.

Особено показателен за качествата на средната класа е фактът, че неформалните движения от края на 80-те не се базираха нея, както би трябвало да бъде. Напротив средната класа на режима беше объркана, разтревожена и определено не много положително настроена към т. нар. дисидентски прояви. Нейният генезис и житейски стратегии не и позволяваха да бъде в противоречие с режима.

9.2. Средната класа на трансформацията

“Нашите патриоти, които сичките свои сили, чувства и знания са употребяли досега само за едни оплаквания и окайвания, не са могли да отговорят на потребностите на народът.”

Христо Ботев

В годините на трансформацията средната класа на режима определено претърпя структурни промени. Не се промениха обаче принципите на формиране и житейските практики. Средната класа на режима не се реформира и се разви само в рамките на трансформацията.

9.2.1. Блокиране реформирането на средната класа

“Противочовешката утопия се срина, но не видяхме върху руините и да ликуват нито свободата на духа, нито доблестта на мисълта. Само един фарс – абсурден, жалък.

Владимир Буковски

Перманентния терор, осъществяван включително и от държавата, който беше дискутиран в глава VIII значително ограничи, практически направи невъзможно формирането на средна класа на базата на икономическа активност и предприемачество. Най-отчетливо тази устойчива характеристика на трансформацията се наблюдава по времето на управлението на Иван Костов. Както по време на режима той впрегна всички механизми – партийни, държавни и силови за да създаде вярна и предана нему прослойка от бедни хора с много пари. В количествен аспект, Костов най-вероятно е успял. В качествен аспект обаче, претърпя пълен провал, което дава основания да бъде обвиняван в корупция и клиентелизъм. На практика този му подход предопредели и политическата му кариера.

В един свой позакъснял анализ Едвин Сугарев [9.1] отбелязва:

“Цената, която СДС плаща днес, се дължи на тогавашния егоизъм и политическо късогледство. На правенето на недемократична, лидерска и партиеподобна организация, прицелена много повече към възможностите за преразпределение на ценности и администриране, отколкото към реална политическа работа. Към правене на силна държава с всевластна администрация, която има много малко общо с християндемократическите представи за ролята на държавата и отделния човек. И към нещо много по-лошо:към използване на механизмите на приватизацията за създаване на предана към партията (или към нейните лидери) имотна прослойка – без оглед на илюзорността на този модел – и на простия факт, че реалните наименования на подобен процес са корупция и клиентелизъм.”

Това, а не условия за развитие на средната класа създаде прокламираното за най-успешно дясно управление. Другите управления в годините на трансформацията дори не си дадоха труда да поддържат мита, че създават средна класа. Такава не им трябваше и те не се интересуваха от нея. Те само говореха за средната класа и гражданското общество, но работеха за олигархията. Формиралият се ОФ политически елит е враждебно настроен към всякакво опониране от страна на обществото. Той има висока степен на нетърпимост към критиките.

Митът, че държавата трябва да създаде средна класа

Никога в човешката история държавата не е формирала средната класа. Вярно е точно обратното – държавите са формирани като отражение на възможностите на средната класа на съответните общества. Това важи за всички устойчиви демокрации, на който толкова често се възхищаваме.

Спекулациите с мита, че държавата трябва да създаде средната класа се коренят в погрешната представа, че средната класа винаги е прогресивна. Това не е вярно. Средната класа може да е инертна, бездейна и дори ретроградна. Нейните качества, положителни или отрицателни винаги рефлектират върху състоянието на обществото и държавата.

Идеята, че държавата трябва да създаде средната класа не е нищо повече от реминисценция на идеите от времето на режима, когато съставът на средната класа се определяше чрез различни списъци, които се заверяваха в някакви комитети. Именно по времето на режима средната класа се определяше от държавата. Тогава нормативно тази средна класа беше лишена от една от естествените си функции – да бъде своеобразен суровинен източник за попълване на елита. Назначаваше се средната класа, назначаваха се локалните елити и между тези назначения нямаше никаква връзка.

През всички години на т.нар. реформи, трансформиращата се върхушка на прехода не се отказа от този елемент на своята порочна обществена практика – претенцията държавата (разбирай управляващите) да създава средната класа. Методичното налагане на този подход по някакъв странен начин намери изненадващо много апологети. Само изброяването на разните семинари и форуми посветени на създаването на средна класа е стряскащо. Словесната еквилибристика около средната класа и нейното подкрепяне се превърна в доходоносен бизнес, но средна класа с качества, които да предопределят просперитета на обществото все още няма. Напротив, повечето от резултатите на трансформацията са такива, че блокират възможността за формиране на такава средна класа в един дългосрочен бъдещ период.

Клиентелизмът като блокиращ фактор

Средна класа създадена от държавата, означава само и единствено клиентелистки кръг около тези, които са на власт в момента. Кръг, който се изпарява моментално със смените във властта и по тази именно причина не съответства на дълбокомислените научни изследвания на разните казионни всичколози.

Още веднъж ще подчертая, че развитите страни са създадени такива каквито ги познаваме от средната класа, а не обратното. Това е неотменим принцип на общественото развитие – състоянието на държавите се определя от средната класа. Това е естествената функция на средната класа – да влияе най-силно върху формирането на държавата. Държавата е консервативна конструкция, която иска да запази статуквото. Тя няма интерес да създава двигатели на промени. Лошото държавно управление създава клиентели, никога прогресивна средна класа.

В годините след смяната на ръководството на режима съставът на средната класа продължава да се определя чрез назначения, чрез вписване в някакви листи или включване в приятелски кръгове. Твърде слаб е елементът на естествено формиране и това е една от главните причини за пораждане на чувството, че средната класа отсъства.

Без съмнение периодът на трансформацията има своята средна класа. Средната класа на трансформацията, такава, каквато е, има определяща роля развитието на процесите в обществото и държавата. Твърденията, че нея я няма са прикрит израз на недоволството от това, което става. Другата причина за отричането на нейното съществуване е откровена неграмотност и разбира се захранване на непочтения бизнес с темата.

На рефлекторно ниво, неосъзнато, неорганизирано и неартикулирано, средната класа на трансформацията действа в синхрон с върхушката при блокирането на реформите. Трансформиралата се средна номенклатура не пожела да се освободи. Тя продължи да обслужва интересите на клановете.

Господарите никога не могат да се изпълнят с любов към прислужниците. Временно те са пуснати на свобода, дадена им е възможност да “откраднат по нещо”, но на тях се гледа като на обикновени крадци. Трансформацията не предвижда промяна в статуквото на този обществен слой. Той ще бъде основен източник на прислужници на завърналите се велможи.

Съхраняване на поведението и практиките на средната класа на режима

Формираната на базата на професионален признак средна класа на режима се трансформира в средна класа на т.нар. преход, доминирана от държавни чиновници. Този процес препятства формирането на средна класа, която да даде импулс за обществено развитие. Очевидно е, че трансформацията не можа да “произведе” действена средна класа. Изминалите години са белязани от ретроградна и консервативна средна класа. Продукт получен от трансформацията на средната класа на режима.

Средният бизнес се развива бавно, както количествено, така и качествено. Още дълго време той няма да може да заяви, а още по-малко да постигне необходимото обществено влияние. Още дълго време ролята на средна класа ще изпълнява прослойката на държавните служители бюрократи и назначените от клановете бизнесмени. Такава я наследихме от режима и тя се възпроизвежда в годините на трансформацията.

В България има само наченки на прогресивна средна класа. Този обществен слой е много тънък и крехък и за жалост не е придобил основното качество на средната класа – да бъде относително неуязвим от политическите промени. Да бъде мотора на гражданското общество.

Клиентелисткия слой, който политици и политолози се опитват да лансират като средна класа, у нас е най-уязвим от смяната на управляващите банди, която претенциозна наричаме политически промени. На практика, през всичките години на т.нар. реформи, е пряка рефлексия на самозвания политически елит. Ментално и поведенчески той наподобява средната номенклатурата на режима. Едно по-внимателно вглеждане в прослойката на клиентелата показва, че тази прослойка почти изцяло се формира от бивши номенклатурни кадри, техни роднини или наследници. Съхраняването на поведението и практиките на средната класа на режима е питателната среда на клиентелите

9.2.2. Трансформация на бюрокрацията на режима

“Духът се е оттеглил от територията на България, останали са бесовете, непрекъснато срещаме грозните им проявления, всеки ден, навсякъде.”

Теодора Димова

Бюрокрацията на режима беше доминиращ елемент в неговата средна класа. Трансформацията превърна средната номенклатура в инвариантен среден ешелон, който може и да се мести от учреждение в учреждение, дори да прехожда в частния бизнес но без да променя позициите си и разбира се нравите си.

Литераторът Йордан Ефтимов [9.2] отбелязва тази инвариантност по следния начин:

“… държавната администрация, която е в ръцете СДС, се държи по сходен начин с Виденовата такава навремето.”

При управлението Доган – Сакскобургготски, Милена Цветкова [9.3] отбелязва:

“У нас пък се наложи една особеност на разюзданите демокрации. В продължение на 12 години мнозинството и опозицията се споразумяваха да “деперсонализират” незаконните практики, като заедно контролират назначенията в администрацията. Именно в такива случаи корупцията се покрива с анонимност.”

Художникът Емил Стойчев [9.4] възкликва:

“Тук в България живеем в абсурдна държава, където администрацията ще погуби демокрацията.”

В следващите години администрациите са с постоянен персонален състав. Както беше отбелязано в раздел 8.5.3. държавните институции не изпълняват своите функции. Служителите в тях претенциозно се наричат държавни служители, но те са подчинени на волята на клановете. Затова държавните институции действат като феодални владения. Откровеното и цинично неспазване на законите се е превърнало в практика. И ако се случва нещо положително, то е въпреки общата среда, благодарение на индивидуални усилия от страна на служители, които общия хаос не е успял да завлече. Всичко друго е или злоупотреби със служебното положение, или отказ от изпълнение на функциите, които отразяват пълната морална деградация на бюрократа на трансформацията. Практически той е неразличим от средната номенклатура на режима. Безбройни са свидетелствата за липсата на морални задръжки сред представителите на тази прослойка.

Чиновническото своеволие беше елемент от репресивния механизъм на режима. Безнаказаността на чиновниците от държавната и общинска администрация е един от аспектите на правния нихилизъм наложен в обществото от режима. За жалост през годините на т.нар. преход безотговорността и безнаказаността на този особен слой на обществото се разшири и задълбочи. Трансформацията в тази област не смекчи уродливите черти на режима, а напротив, усили ги и ги направи още по-вредни за обществото и държавата.

Това е огромна инвариантна спрямо политическите доминации маса. Заедно със своите роднини и близки, на практика тази маса в значителна степен предопределя политическият избор в страната.

Ако трансформиралите се банди на върхушката на режима инвестират пари и влияние за постигане на политикообразна доминация, то инвариантната маса на чиновника се води от непогрешимия си инстинкт на кой господар да служи. Те улавят баланса на силите в противостоенето на различните банди и чрез избора си придават на тези доминации формата на политически избор.

Комунистическият режим спокойно може да се определи като диктатура на посредствеността. Реализацията на тази диктатура се осъществяваше на масово ниво чрез специално подбрана и култивирана през годините прослойка на обществото, формирана от апарата на държавната и общинската администрация.

Тази прослойка беше масовият инструмент на репресията, трансмисия в преразпределителните процеси и олицетворител на облика на режима в масовото съзнание.

В процеса на трансформация тя някак си се скри. На преден план, главно чрез медиите в съзнанието на обществото навлязоха т.нар. политически лидери и най-висши държавни служители – министри, зам. министри и други подобни. С това се изчерпва целият резултат от трансформацията. Създадоха се определено по-добри условия за вредителското битие на държавния и общински чиновник. Медиите навират в очите на обществото разни политически персони и стоварват всички грехове на техния гръб. Основният изпълнителен механизъм на репресията обаче остава скрит. Дори и корупцията по тези нива се приема като нещо естествено и се предпочитат дълбокомислени разсъждения за корупцията по висшите етажи на властта.

Що се отнася до правния нихилизъм, то инвариантния слой на чиновниците засили своите позиции и едновременно с това безотговорност и безнаказаност.

През годините на т.нар. реформа тази обществена прослойка е основен фактор при изготвянето на новите законови текстове. По-голямата част от избраните и призвани да вършат това – депутатите, не се допускат до подобна дейност и с това се обяснява масовото гласуване с чужди карти. На тях е отредена само ролята на вносители и гласуващи.

В така наложената от трансформацията ситуация законите се изготвят с умишлено заложени капани, чиято основна цел е засилване на неформалните властови позиции на чиновниците и гарантиране на тяхната безотговорност. Всеки съществен закон е с препратки към допълнителни административни правилници, които се изготвят от същите чиновници. Този целенасочено създаден хаос е един от факторите, които дават възможност съдебното производство масово да прилага двоен стандарт.

Както и по времето на режима, така и във времето на трансформацията тези, които пишат и създават законите са най-големите техни нарушители. Всяка административна канцелария налага процедурна практика в съответствие с моментните си интереси и като правило в противоречие и крещящо неизпълнение на писаните от самата администрация закони и правилници.

Още по-тежко е положението с общинските администрации. Там феодализацията е тотална. Всичко зависи от личната воля на чиновника. Дори в големите градове персоналното обновление е незначително. Липсата на ограничение в мандатите е превърнало някои персони в пожизнени феодали.

В по-малките общини процесът е станал необратим. Там местната власт е превзета от бизнес структури, много от които са съмнителни. Общинските съвети са наситени с откровено криминални елементи.

Около година време след местните избори през 2007 г., Петър Петров [9.5] пише:

“Местната власт се оказа територия, удобна за навлизане на организираната престъпност. Дори в известен смисъл тя се оказа превзета от нея - най-вече в крайморските, планинските общини и по-големите градове. В тях се въртят огромни и бързо оборотни сделки - и приватизационни, и чрез общинските дружества, и чрез замени и продажби на терени, и чрез разрешения за един или друг голям строеж ...”

Вечните влиятелни чиновници са специфична бариера срещу спонтанно възникнала политическа воля за реални промени. Чрез умело жонглиране с понятието професионализъм те парират всяко начинание, което може да промени руслото на трансформацията и да доведе до реални реформи.

В същото време те са тотално безидейни и некадърни. Администрирането на европейските пари е най-яркото доказателство за това.

Това са хора с отработена поза в обществото. Те имат готовност винаги да разкажат поредица от случки и събития, които да свидетелстват за тяхната важна и значима роля в процесите протичащи в страната, като умело се подчертава и тяхната непреходност. Притежават завидна рутина в бълването на заучени фрази и клишета и са изкусни майстори в занаята да говорят дълго без да кажат нищо. Те не блестят с особена ерудиция, определено са тъпи и самото им мащабно присъствие в държавния апарат поражда въпроса за качествата на държавната администрация като цяло.

Те са превърнали консерватизма си и препятстването на всяко ново начинание в рефлекс. На тях не им е необходимо да мислят за да реагират на обстановката. Както се казва и на сън да ги бутнеш ще реагират “правилно”.

Присъствието им и имунитетът, с който те се ползват могат да бъдат обяснени само със скритото за обществото покровителство от страна на трансформиращата се върхушка на режима. По един парадоксален начин те не признават авторитети и в същото време са готови да служат различни господари.

Във взаимодействието си с гражданите, там където съответния пост го изисква, индивидите от тази прослойка са безмилостно жестоки. Няма земна или космическа сила, която да ги нагара да изпълнят служебните задължения на поста, който заемат, ако това не е свързано с лична облага или с изпълнение на господарска заповед.

Това статукво, този своеобразен имунитет на държавната администрация от времето на режима е заложен още при старта на реформите. Петко Симеонов, един от видните функционери в първите години на прехода, дори през 2004 г. запазва своите академични заблуди. Той смята [9.6], че:

“С отпадането на член 1 от действащата конституция (средата на януари 1990 г.) и разформироването на ППО по месторабота (пролетта на 1990 г.) държавната администрация беше освободена от политическо вмешателство.”

Тази наивност на “бащите” на българската демокрация е една от причините държавният чиновник да се превърне в непреодолима сила. Трябва да си живял на Марс през всички години на комунизма за да вярваш, че с декларации от кръглата маса ще освободиш когото и да било от мъртвата хватка на режима. Социалистическият държавен чиновник е подбиран внимателно. Методично у него са култивирани рефлексите на термитите и макар, че в предприятието няма ППО, той много добре знае на кого да служи.

След известно разместване в първите години на трансформацията, което в по-голямата си част беше отражение на войната на клановете, административния апарат се превърна в инвариантна маса. Неговата инвариантност е едно подчертано отражение на наложения ОФ политически модел, описан в част 7.7. Независимо, че в много случаи административни служители, официално не са ангажирани с партии, те функционират като партиен апарат. Обикновено това става скрито и не се афишира, но не са редки случаите и на открити, цинични действия. Например, лице от следствието уличено в изнасяне на информация в полза на разследвани, след скандала се повяват в ролята на говорители на политическа партия.

Това е прослойката, която действа в своя измислена законова среда. За тях законите нямат никакво значение и те са най-използвания инструмент за станалото ежедневна практика самоуправство в нашето общество. Чрез тях се затваря заведението, което пречи на някой големец, преместват се маршрути на градския транспорт или пък брутално и безцеремонно се ликвидира конкуренцията на този, който си е платил за това. И всичко това, те съумяват да правят без да засягат по какъвто и да било начин интересите и спокойствието на господарите си. Отклонения почти няма, а дори и да има отстраняването на сгрешилия става тихомълком. В подобни случаи не се вдига шумотевицата за политическа чистка или други подобни.

Качествата на бюрокрацията на трансформацията предопределя и управленските практики в държавата. За тях проф. Димитър Чавдаров [9.7] отбелязва:

“България днес се управлява с мурафети, посредственост и болшевишки цинизъм. ... Посредствеността - посочете ми повече от двама-трима министри, които се открояват като интелигентни и културни хора и ще си отговорите на въпроса за посредствеността. А болшевишкият цинизъм е в това, че винаги казват - "Ние сме най-великите".”

Тази прослойка е тумор за обществото и когато този тумор нарасне над определена норма обществото загубва защитните си сили. В поразеното от този тумор общество могат да избуят всякакви доктрини и обществени практики – от хаосът на псевдодемокрацията, до най-тиранични диктатури. Туморната прослойка е универсална. Тя може да свива и разширява кръга на своите интереси в зависимост от изискванията на господарите. Универсалността и се изразява и по отношение на паразитирането за сметка на обществото. Безкрайни и необозрими са механизмите и формите, чрез които този тумор изсмуква обществен ресурс. За ролята на този тумор проф. Андрей Пантев [9.8] казва:

“Тази параноя, която тресе ежедневието ни, е рожба на вечния неутолим стремеж на бюрократите – самонадеяни некадърници от всички етажи на властта – да се превърнат от слуги на народа в негови господари. В цивилизованите страни този стремеж се е ограничаван от механизмите на демокрацията. В страни като нашата той се превръща в национално бедствие.”

Фактът, че прослойката, която преди се наричаше номенклатура не беше ограничена в степента на нейното влияние, а успешно се трансформира, запази и разшири своето вредно влияние е още един аргумент в подкрепа на тезата, че в България не се осъществи реформа, режимът не е разграден, а само трансформиран. При социализма, средната номенклатура беше инструмент на режима. След смяната на ръководството на режима тя се трансформира в бюрокрация на трансформацията и е инструмент на клановете.

9.3. Гражданското общество на трансформацията

"... да се залага на убедеността, на предаността и на други такива превъзходни духовни качества е нещо съвсем несериозно в политиката."

В. И. Ленин

В годините на трансформацията поплака за отсъствието на средна класа върви ръка за ръка с крокодилските сълзи за не състоялото се гражданско общество. Както средната класа, така и гражданското общество са обект единствено на спекулации от страна на пропагандната машина на трансформацията. Определени кръгове превърнаха говоренето за средната класа и гражданското общество в доходоносен бизнес.

9.3.1. Отсъствие на гражданско общество

“Гражданското общество вече е съществувало, когато централизираната държава още не е била създадена.”

Ралф Дарендорф

Без съмнение качествата на средната класа определят общественото поведение и наличието или не на граждански позиции и отговорности в това поведение.

По-голямата част от наблюдателите и анализаторите са на мнение, че в годините на трансформацията гражданското общество в България не се състоя.

Даниела Добрева [9.9] дава следната характеристика на състоянието:

“гражданското общество е също токова виртуално колкото и комунистическото общество”.

В следващите години нищо не се променя. Констатациите [9.10] са едни и същи:

“В общество с разпадаща се патриархална култура като нашето има слаба готовност за колективно гражданско действие.”

Обясненията защо е така имат различни нюанси. Може да се цитират безброй подобни констатации, които разнищват дефектите на българското общество. Но констатациите сами по себе си няма да доведат до преодоляване на тези дефекти. Националните елити не са формулирали проект, който да си е поставил за цел преодоляване на родово общинния характер на обществото. Напротив със своето говорене и действия, много често са в синхрон с онзи битов уют, в който нашата несъстоятелност се скрива зад прехвърляне на всички грехове върху главите на елита (главно политическия и икономическия). А прехвърлянето на вината съвсем не е гражданска позиция.

Реалността е, че обществото ни няма потребност от граждански действия, защото живее в условия на перманентно насилие и това предопределя други жизнени стратегии на оцеляване. Дори близки до трансформиралата се комунистическа партия политолози [9.11] признават, че обществото ни не се чувства свободно:

“Липсата на свобода, разбирана като право за сносен живот, довежда до отказ от политическо участие. Това е най-дълбоката причина гражданското общество така и да не се появява.”

Друг съществен фактор, препятстващ развитието на гражданското общество е корупцията. Срасналият се в едно политически и бизнес елит са инвестирали много в корупционните си практики, както финанси, така и взаимовръзки и позиции. Направените инвестиции разбира се им носят и огромни приходи. По тези причини олигархията ще се съпротивлява със всички свои сили на развитието на гражданското общество.

Перманентното насилие и масовизирането на корупцията са наложили орбитирането около властта в единствено възможната стратегия за оцеляване. В българското общество не се дискутират обикновените житейски проблеми. Респективно не са формулирани общоприети позиции. Целият дебат е фокусиран в големите политически проблеми. Там са се вторачили всички от разсилния до академика. Българското общество не може да живее с ежедневните си проблеми. Не може да ги дефинира, да търси простите, ежедневни решения за тях. Не може да постигне взаимно разбиране на простите човешки проблеми. Тази липса на взаимно разбиране не дава възможност за обединение, за действие и ефективно решаване. Това е пълно отсъствие на гражданско поведение в неговия традиционен смисъл.

Българското общество е до такава степен дезинтегрирано, че говоренето за гражданско общество губи смисъл. През 2008 г. се провежда европейски изследване на ценностите. Член на българския екип социолози, участвали в това изследване е проф. Георги Димитров. Той споделя своите впечатления от изследването [9.12]:

“Става дума за двойна липса на мрежа от свързващи интереси, но и дефицит на човешка заинтересуваност към другите; липса на морални ориентири и на ангажираност в усилията по съвместното ни съществуване - грижи за уязвимите групи, за образованието, за здравето, за околната среда, за културната среда...”

Слабостта на авторитетите, на интелектуалците, на елита като цяло, породи несбъдването на гражданското общество. От него няма дори потребност. Двадесет години след смяната на ръководството на режима проблемът на България е изграждане и консолидиране на обществото. Формирането на гражданското общество остава за неясното бъдеще.

9.3.2. Подмяната на гражданското общество с мрежа от казионни организации

“Тези хора не пожелаваха зло никому, но през целия си живот бяха вършили злини"

Василий Гросман

След като дълги години беше отнета възможността за свободно сдружаване на гражданите, след смяната на ръководството на режима се получи бум на учредяването на т.нар. неправителствени организации. В началото се създаде впечатление за възраждане на гражданската активност, за формиране на гражданско общество. В последствие, постепенно се изясни, че и този процес е под контрола на трансформиращата се върхушка на режима и е подчинен на нейните интереси.

В годините на трансформацията процесът се разви в две направления – масовизиране на фондации и сдружения от една страна, и социологическите агенции от друга.

Роля и място на неправителствените организации

В общия хаос на трансформацията се нароиха множество фондации, сдружения и прочее “независими” институции. Всички те отнесени към графата – неправителствени организации (НПО).

Количествените натрупвания не преминаха в качество и много бързо разните фондации и сдружения мутираха в следните основни насоки:

Романтиците, вярващи в силата на гражданското общество, което обаче го нямаше, загинаха финансово и практически останаха само с акта си на регистрация. Още в началния период, тези, които не бяха в синхрон с интересите на стратезите на трансформацията бяха изтласкани от общественото пространство. Огромна част от тези формирования се оказаха мъртво родени.

Прагматиците, които бързо се ориентираха, че за реформи само се говори и насочиха своята дейност към лобиране в частен, личен интерес. Те бързо усвоиха техниката на писане на проекти и заработването на пари по тази линия. Ресурсът се използваше за създаване на добри връзки с властта, респективно домогване до парчета от баницата. Технологията на това поведение не е нещо ново. Тя е добре отработена още при комунизма. Тогава се пишеха проекти и се правеха разработки по ТНТМ (Техническо и научно творчество на младежта). Подобни на ТНТМ бяха и схемите с разработките финансирани по линия на ДКНТП (Държавен комитет за наука и технически прогрес) и с етюда наречен Хай-тек. Резултатите от упражненията ТНТМ, ДКНТП и Хай-тек за социалистическата икономика са вече добре известни - България в продължение на две десетилетия не може да се съвземе икономически. Точно такива ще бъдат и резултатите за гражданското общество от ерзац неправителствените организации. В много от случаите, действащите лица са същите, които изпълняваха описаните по-горе сценки. Например, опитът да се повтори отново етюдът с Хай-тек се реализира от почти същите лица, които пръснаха (голяма част от тях присвоиха) огромни пари пак за Хай-тек в края на 80-те. Резултатите разбира са същите. Информация за една малка част от имитациите на иновационна политика може да се намери в [9.13], [9.14].

Третата група са тези, които нито за миг не са и помисляли дори да се променят. Те просто преминаха от предишните казионни службички и организации в днешните казионни НПО. Това са познатите на всички придворни политолози, социолози и прочее “–лози”, които най-много обичат да се изявяват като всичколози. Тях можем да отнесем, както към интелектуалния елит, така и към “освежения” политически елит. На практика, въпреки показната си агресивност те са на ничия земя.

Тяхна е основната роля в поддържането на манипулативната митология на пропагандата на трансформацията. За тях Антоанета Христова [9.15] казва:

“Те стъпиха на трона поради медийното им експониране, като предлагаха модели на нашето развитие, казваха ни какво мислим и даже как се чувстваме. Така се родиха митовете на прехода, които изиграха доста печална роля за общественото ни развитие (разбирай и политическото ни развитие).”

Техни основни характеристики са желанието да лансират идеите си сред управляващите и пълната им безотговорност за резултатите от тези идеи. За разлика от политическите и административни функционери те дори формално не носят каквато и да било отговорност. Никой дори не се е постарал да съпостави противоречивите им и понякога взаимно изключващи се анализи и пророчества.

Ежедневната натрапчива проява на тяхната логорея е проява на това, което народът нарича гьон сурат.

Що се отнася то службата им в интерес на клановете на трансформиращата се върхушка на режима, тя беше отбелязана в раздел 8.3.1. Ролята им на бариера пред отварянето на българското общество беше отбелязана в раздел 8.4.2.

С течение на годините останаха само тези организации, които обслужват интересите на клановете. На практика те се превърнаха в елемент, механизъм на процеса на срастване на политическия и икономическия елит. Те се превърнаха във формирования обслужващи икономически и властови интереси. Тяхната неправителственост е силно ерозирала. Сред оцелелите във времето на трансформацията организации е много трудно да се намерят такива, които да не са “привлекли” в управителните си тела висши държавни функционери, депутати или общински величия. Обратното също е вярно – почти няма висш държавен функционер, депутат или общинско величие, които да не са се обзавели с подходяща НПО.

Макар и прокламирани от пропагандата на трансформацията като основа на гражданското общество, тези формирования бяха създадени и използвани за блокиране на развитието на гражданското общество. За тях Мария Стефанова [9.16] казва:

“Любопитен също е и фактът, че почти всички изброени по-горе “независими” политолози си приличат по едно – ако не лично, то посредством своите бащи са свързани солидно с ЦК на БКП.”

Разните ръководители на организацийки, които не са ангажирани пряко в политиката, държавното и общинското управление, се опитват да влияят на политически управленски решения. Разбира се техните позиции на уж независими го освобождава от каквато и да било отговорност. Те са тези, които успяха да превърнат дори борбата срещу корупцията в нечист бизнес.

Още със старта на трансформацията, се налага спекулацията гражданското общество да се замени със създаването на огромен брой фондации, сдружения и прочее организации под общото определение НПО. Трябва да се признае, че стратезите на трансформацията успяха и в тази подмяна.

Няма съмнение, че въпреки огромния брой подобни организации, в България гражданското общество не се е състояло. Въпросните сдружения не работят в насока развитие на гражданското общество. Напротив, те по същество са инструмент на непрозрачния лобизъм и на практика блокират развитието на гражданското общество.

НПО са призвани да бъдат коректив на официалната политическа власт, като възможност за реализация на правата и проектите на тези части от обществото, които не желаят тясното обвързване с властите. В посткомунистическа България въпросните организации постепенно се израждат в откровени лобистки организации, върху които обществото няма никакъв контрол. А безконтролните формирования винаги са вредни за обществото. Явлението е толкова всеобхватно, че дори омбудсмана, който трябва да е страж на правата на гражданите се ангажира с прикрито лобиране е интерес на едни от най-порочните кръгове на трансформиращата се върхушка на режима.

Към възобновената казионност на тези организации, се добавят и тенденциите на възобновяване на спекулациите с различни идеологически доктрини и налагане на диктат в интерес на тесни групи от хора наречени NGO-висти. Имитацията на служба в името на гражданското общество се превърна в професия. Професия, изцяло превзета от хора, които през живота си не са работили друго. В тези среди се оформи цяло поколение ерзац анализатори от типа copypaste.

Същността на тази професия обаче е да се обслужват интересите на трансформиращата се върхушка на режима.

Роля и място на социологическите агенции

Другото направление – социологическите агенции също избуяха изкуствено след смяната на ръководството на режима. Самият режим дълго отричаше социологията като наука въобще. Едва в последните години на официалното му властване няколко специалисти понаучен комунизъм се преименуваха на специалисти по социология. На тази база (преименуването на специалисти по научен комунизъм) се осъществи и интензивната поява на социолози и политолози в началните години на трансформацията. Тези ерзац специалисти наложиха нормите и морала в това поле на обществената активност. В последствие се появиха и хора със съответното образование. Тези, които изучаваха съответните специалности тук, в страната, бяха обучавани от преподаватели специалисти по марксистко ленинска философия и научен комунизъм. Тези, които завършиха в чужбина на практика са малцинство. Измежду тях, в бранша се вписаха само тези, които се вписаха във вече наложените норми, морал и практики.

В правния мир социологическите агенции са регистрирани като търговски дружества, но поради специфичният предмет на тяхната търговия, от системна гледна точка е по-редно да се отнесат към казионните обществени организации на трансформацията.

Предмет на тяхната търговия са социологическите изследвания и всичко свързано с тях. Там всичко си има ценоразпис – от повята в анкетните листове до получения рейтинг. Именно по тази причина социологическите прогнози у нас не са много точни. Независимо от това, социологическите агенции са неотменим елемент от пропагандната машина на трансформацията. Разбира се мнозина от тях не се ограничават само с търговията в областта на социологията. За тях един от функционерите на комунистическата партия [9.17] казва:

“Вижте как някои социолози, които се въртяха около Жан Виденов, около Симеон, около Иван Костов ... изведнъж си купиха голф игрище. Е как става тази работа? Ами като се използват политически връзки за обогатяване.”

Такава е ролята на по-голямата част социолози на трансформацията – тъмен лобизъм, скрито политическо влияние и бизнес. Това роди трансформацията на научния комунизъм в социология.


Цитирани източници:

9.1              Едвин Сугарев, Голямото сбогуване, Сега, 19 Януари 2004 г., стр. 9

9.2              Деян Енев, Йордан Ефтимов: Всяко предаване на Явор Дачков отблъсква хиляди симпатизанти на СДС, Сега, 17-февруари-2001, стр. 13

9.3              Милена Цветкова, Премиера го тресе на тема корупция, Банкеръ, 05-Октомври-2002, стр. 15

9.4              Валерия Велева, Емил Стойчев: Корабът на държавата е без капитан, Труд, 09 Август 2004 г., стр. 10

9.5              Петър Петров, Местната власт е превзета от сенчестия бизнес, Сега, 08 Октомври 2008 г., стр. 10

9.6              Петко Симеонов, Къде сбъркахме?, труд, 25-май-2004, стр. 12

9.7              Петя Бахарова, Проф. Димитър Чавдаров: Българският политик е абсолютно агресивен, Монитор, 05 Юли 2008 г., стр. 11

9.8              Андрей Пантев, Всеки реставрационен опит е обречен, Труд, 12-февруари-2001, стр. 17

9.9              Даниела Добрева, Голямата манипулация с идеята за граждански движения, Монитор, 31 януари 2001, стр. 15

9.10          Харалан Александров, Разпада се политическия модел на прехода, Труд, 15 Март 2006 г., стр. 14

9.11          Йоана Гъндовска, Андрей Бунджулов: Свърши не преходът, а утопичният разказ за него, Сега, 14 декември 2002стр. 11

9.12          проф. Георги Димитров, България: родината на Люк Скайуокър, Дневник, 17 Март 2009 г.,стр. 8

9.13          Цветелина Соколова, "Информационно обслужване" досега обслужва само властта, Сега, 29 Септември 2009 г., стр. 10

9.14          Мариела Балева, Тошо Недялков: 10 000 000 лева за преписване на интернет, Труд, 31 Август 2009 г.

9.15          Антоанета Христова, Сривът на партийността - а сега накъде?, Дневник, 23 Ноември 2007 г., стр. 8

9.16          Мария Стефанова, Аграрните хитрости на съвременните андрешковци срещу царя, Монитор, 08-март-2001, стр. 18

9.17          Валентина Петкова, Павел Писарев: В началото БКП правеше митингите на СДС, Труд, 25 Октомври 2008 г., стр. 18