X. ВЪНШНОТО ВЛИЯНИЕ – МИТОВЕ И РЕАЛНОСТ

10.1. Легитимация на трансформацията от външния свят

10.1.1. Лековерието на интелектуалците

10.1.2. Мотивации на икономическите елити

10.1.3. Незаинтересованост на гражданските общества

Гражданското общество в демократичния свят губи позиции

Опасности в процесите на глобализация

10.2. Обществени нагласи и спекулации с външния фактор

10.2.1. Поляризация на възприятията

10.2.2. Спекулации с влиянието на външния фактор

10.2.3. Външният фактор и модела на реформите

Елитарен и граждански модел за реформа

Фактори определящи избора на модел

Възможно ли беше цивилизовано отстъпление на режима?

Реакции спрямо налаганите модели на прехода

10.3. Несъстоятелност на чуждофилите и чуждофобите

10.3.1. Спекулации с изхода от Студената война

10.3.2. Възможна ли беше декомунизацията?

10.3.3. Русофилия или трудна раздяла с комунистическата империя

10.4. Членството в НАТО и ЕС – митове и реалност

10.4.1. Емоции на подготовката за членство

10.4.2. Поляризация на възгледи и очаквания

Измерения на европесимизма

Идеализация на очакванията

Еврочленството и организираната престъпност

10.4.3. Горчивата реалност на членството в ЕС

Негативите на преждевременното членство

Трудна раздяла с илюзиите

Пропуснати шансове и спекулации с еврофондовете


X. ВЪНШНОТО ВЛИЯНИЕ – МИТОВЕ И РЕАЛНОСТ

“... онез гладички умовце, които внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация – без да виждат новите явления на живота нито там дето са учили, нито тук дето учат.”

Христо Ботев

Процесът на трансформацията неизбежно е съпътстван от постепенно отваряне на страната към света, макар и не съвсем подготвена за това. Два фактора предопределят тази съществена промяна в поведението на режима. Първият е международната обстановка – почти едновременно към промяна тръгнаха повечето подобни режими в Източна Европа. Вторият фактор е свързан с потребителските апетити и мераци на върхушката на режима. Идеологията на затвореното общество и оградената с бодлива тел държава е в остро противоречие с нейния консуматорски нагон. Ето защо анализът на същността на трансформацията ще бъде непълен, ако не се отдели специално внимание на взаимодействието с външния свят.

Неподготвеността на обществото за промените рефлектира и върху външните връзки. Болни от влиянието на старата империя ние не тръгнахме в посока на лекуване на болестта. Напротив развихме я в друга фаза не по-малко убийствена. Очакванията за помощ от Запада не беше нищо освен нова форма на синдрома “Дядо Иван”.

Световните сили имаха свои противоречия, свои интереси и свои цели. По някакъв безумно инфантилен начин тези, които имаха претенцията да се идентифицират като реформаторски елит насочиха своите блеещи погледи към една абстрактна, съществуваща само в техните глави субстанция наречена Запад. Няма логика да се очаква, че САЩ ще имат интерес Източна Европа и Югоизточна Европа да се развият и да се превърнат в световен фактор, какъвто е реалния им потенциал. Не е разумно да се мисли, че ЕС с 10-15 нови страни членки ще бъде същият Европейски съюз на 12-те. Няма никакви логически основания да се вярва, че Западът е заинтересован от възраждането на тези региони.

Без съмнение българското общество проявява подчертана податливост към външните влияния. Мнозина интелектуалци са критично настроени към тази податливост. Георги Мишев [10.1] вижда причината за това в дезинтеграцията на обществото:

“Врагът е вътре в нас. Ето защо непрекъснато се поддаваме на външни влияния. Ние, българите нямаме самочувствие, защото сме сбор от индивиди, а не от личности.”

Андрей Слабаков [10.2] подчертава странните ни нагласи към чужденците:

“Никой по целия свят не обича чужденците – само ние ги обичаме. Навсякъде чужденецът е чужд организъм, който иска да вземе хляба на някой местен.”

Не трябва да се забравя, че историята на България е силно обременена от външния фактор. По този повод проф. Андрей Пантев [10.3] отбелязва:

“Нашият исторически живот е относително кратък без подчинено спрямо другите положение.”

Трансформацията не прави изключение. Имитацията  на реформи доведе до пропускане на историческия шанс да постигнем едно по-достойно място на международната сцена. Подчиненото спрямо другите положение може да бъде робско, но може да бъде и отстояване на интереси с достойнство.

връщане в началото

10.1. Легитимация на трансформацията от външния свят

“... политическата идеология на Съветския съюз е напълно западно творение, родено от вярата, че универсалисткия тип абстрактно мислене е пътят към реалната истина и мъдрост и към откриването на законите, които ще разрешат проблемите на човечеството. Западът дава на света комунизма.

Роджър Осбърн

Приемствеността на посткомунистическото управление спрямо комунистическия режим, се потвърждава и от подчертаната приемственост в отношението на Запада. Едва ли някой ще оспори неочакваната (от гледна точка на демократите романтици) толерантност на западните демокрации спрямо върхушката на режима при старта на т.нар. промени. Точно по същия начин западните демокрации и институциите на тези страни припознават корумпираните управления от периода на трансформацията.

Независимо от различията в своите интереси и целите, които си поставят развитите западни страни отношението към тези, които претенциозно се наричат нови демокрации се предопределя от един общ принцип. В новите територии трябва да се упражнява власт. Те трябва да бъдат управлявани в съответствие с интересите и целите на новата метрополия.

Тази основна цел се постига като се работи, като се подкрепят тези обществени кръгове, които държат лостовете на властта и са склонни да служат на метрополията, а не като се подкрепят бунтарстващи демократи, чиито мечтан демократичен модел не само, че не съществува никъде, но и е недопустим за управляващите Запада елити.

Най-пригодни за целите на новата империя се оказаха именно старите елити на посткомунистическите общества, защото те имат опита, манталитета и рефлекса на опитни и предани служители на империята.

Външните фактори бяха оценили много добре това, което посткомунистическите общества не можаха да оценят или поне не са артикулирали. Елитът на комунистическият режим служеше вярно и предано на империята не поради заложена дълбоко в сърцето му обич към империята, още по-малко към идеологическата доктрина, а поради своята менталност, поради жизнената си позиция да се реализира именно като прислужник на империята.

В резултат се получи ситуация, която наивните реформатори възприемат като парадокс. Тези, които десетилетия водеха своите страни в непримирима битка срещу традиционните демокрации бяха предпочетени за партньори при реализиране на целите на новите господари. Тези, които тайно слушаха радио Лондон и цялата им визия за нормален живот се изчерпваше със западния модел се оказаха толкова далеч от новите господари, колкото си бяха и при режима.

В основата на дългата поредица от факти, които предопределят подобно отношение е и исторически наслоения негативизъм към православието и в частност към българите. Книгите, в които на Запад се споменава България могат да се преброят на пръстите на ръцете. И всички споменавания са в негативен аспект. Цялостното отношение и нагласите към нас могат да се резюмират в написаното от Волтер.

“Една нация от скити, наречени араби, авари, българи или други скити, на които България дължи своето име, опустоши всички хубави области на Тракия.”

Иван Петрински [10.4] отбелязва вековното разделение на Европа, което определя днешните реалности:

“Никаква желязна завеса не беше събаряна през 1989 г., нито по-късно. Преградата от о. Рюген до Сицилия или от Шчечин до Триест си стои непокътната, независимо дали ще си показваме паспортите по границите или не. Стои си, защото е вътре в нас от много дълго време. Нашата Европа е друга.”

В днешно време нагласите на европейците не са съществено променени. Работещият в Германия писател Илия Троянов [10.5] отбелязва:

“... повече европейци пътуват към Индия, отколкото към нас. Въпреки че сме в Европа, от гледна точка на познанието, ние почти не съществуваме в съзнанието на чужденците. И това се дължи на факта, че рядко се появяваме на културната сцена, макар киното сега да има повече успехи от преди. Но е много трудно за един европеец без определени интереси към страната ни да получи правилна представа за нея.”

Проф. Иван Илчев [10.6] също отбелязва негативните нагласи на Европа към българите:

“... образът на българина никога не е бил положителен в Европа. Винаги е бил образ на човек, който е на ръба на Европа и с единия крак в Ориента.”

Той не вижда като причина за това някаква злонамереност [10.7]:

“За съжаление обичайния образ на българина в Европа е натоварен с отрицателни представи и емоции. И това не е плод на специална злонамереност. Плод е на историята. Българите са славяни. Не съвсем добре приети от латинско немска Европа. Те са православни. Синор е прокаран между тях и останалите християни.”

Независимо, че няма злонамереност, а само исторически наслоения приемането ни като равноправни партньори е проблематично и проф. Илчев [10.7] признава:

“Десетилетия ще ни трябват, докато в европейските учебници влязат храмът в Старосел, Боянската черква, докато Левски бъде поставен редом с Мацини, докато европейците започнат да гледат на България, като част от тяхното обичайно, обживяно и познато пространство.”

За Запада наложеният на Източна Европа комунизъм беше просто поредната страница от разказа за тези лошите,които живеят там. Абсолютна илюзия е да се очаква съчувствие и съпричастност.

Преди рухването на берлинската стена западните демокрации проявяваха грижи за човешките права в страните отвъд желязната завеса, като едновременно с това активно сътрудничеха на режима в икономическата сфера. Същността на тази загриженост е описана много точно от Саймън Дженкинс [10.8]:

Прословутото "повдигане на въпроса за човешките права" от западните посетители в Китай, преди да започне разговорът за пари, придоби фамилиарния характер на чаена церемония."

Макар, че Дженкинс говори за Китай, подходът е валиден за всички комунистически страни преди падането на берлинската стена.

В годините на трансформацията темата за човешките права беше заменена с темата за корупцията в страните от Източна Европа. Изразходват се огромни средства за провеждане на множество, изследвания, антикорупционни кампании и прочее безрезултатни мероприятия. В същото време най-корумпираните правителства се радваха на необяснимо дружелюбно отношение и подкрепа за удържането на властта. В това си поведение западните политици направиха компромиси, които меко казано, не са в синхрон с налагането на правов ред в новите демокрации.

Западната демократична мисъл непрекъснато отбелязва гибелта на 6 млн. евреи избити от Хитлер, но упорито не желае да спомене 60 млн. жертви от народите населявали СССР. Тази упоритост е толкова силна и последователна, че двойният стандарт на третиране все повече и повече заприличва на расова дискриминация. Една дискриминация започнала от времето на разделянето на Римската империя и продължаваща вече почти две хилядолетия.

Подобно е отношението на Запада и към жертвите на режима в завладените през Втората световна война страни. Нежеланието да се дискутира този проблем буди съмнението, че западните елити не желаят да накърнят колаборацията си с елитите на комунистическия режим.

В глава ІІІ беше отбелязано, че Западът се възприе като победител в студената война само въз основа на съгласието на комунистическата олигархия да се откаже от идеологическата доктрина. По този начин беше легитимирана мимикрията на една криминална шайка. Едновременно с това бандитите получиха карт бланш да продължават безнаказано практиката на перманентни репресии върху населението на своите страни. Така Западът не само не отдаде заслужената почит към жертвите на режима, но и създаде предпоставки за нови жертви. При тази легитимация новите жертви дори няма да бъдат в графата на политическите. Насилието осъществявано от трансформиращата се върхушка е легитимирано като ежедневие в съответните страни.

връщане в началото

10.1.1. Лековерието на интелектуалците

"Защото впрочем, глупостта е също тъй нужна на човечеството, както и най-големият гений."

Достоевски

Интелектуалците на западните страни в много по-голяма степен бяха жертва на пропагандата на режима, отколкото живеещите под нейното ежедневно въздействие. Те не просто вярваха на комунистическата пропаганда [10.9], те имаха потребност от голямата лъжа и дори когато истината проблясваше иззад някои ъгъл, я потулваха. Не би било пресилено ако се каже, че редица видни интелектуалци на Запада бяха съучастници в пропагандната дейност на режима. Много от тях бяха стреснати и объркани от процесите в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те.

Дори тези, които не са идеологически противници на режима имат своя версия за възприемането и легитимирането на трансформиращия се елит на режима. Един от патриарсите на либерализма Ралф Дарендорф [10.10] отбелязва:

“В Източна Европа старите лидери първоначално изчезнаха от сцената, но не за дълго. Екскомунистите често се прераждаха политически като социалдемократи. Онези, които се бяха борили срещу режима – като Вацлав Хавел в Прага, - трудно го приемаха. Обаче тези комунистически апаратчици вече не бяха същите хора, които са били преди. Обстоятелствата се бяха променили, с тях и хората.”

Подобна логика, за промяната на хората съобразно обстоятелствата, е обективно вярна за условията на нормален живот. Върхушката на режима обаче е престъпна, както като генезис, така и като манталитет и казаното от Ралф Дарендорф не важи за тях. Ако възприемаме неговите думи съвсем буквално, в света отдавна не би трябвало да има затвори. Борбата с престъпността ще се води като променяме обстоятелствата. Разбира се възниква и въпросът – наистина ли са променени обстоятелствата или само демократите романтици си мислят така?

Подобни вярвания на интелектуалци по душа и сърце са обективна реалност. Те битуват сред техните среди на Запад още от момента на установяване на комунистическия режим в Русия. След това преминават през епохата на т.нар. разведряване, което удължи живота на режима с най-малко десет години. В годините след 1989 унифицираното третиране на бившите комунистически върхушки във всички бивши социалистически страни и неспособността да се различават апаратчиците на режима от неговата върхушка способстват за блокирането на реформите в редица от тези страни. Те вярваха на режима, повярваха и на абсурда, че върхушката на режима може да се промени радикално.

Родените и формирани в условията на демокрация интелектуалци, в една или друга степен са ляво настроени. Те не само симпатизират на комунистическия режим, когато той се установява в Русия, но и решително и много твърдо се борят срещу показването на истината за комунистическите лагери. Тогава става дума за милиони жертви и интелектуалци като Жан Пол Сартър открито заявяват, че тази истина трябва да бъде спестена, за да не се разочарова френската работническа класа. През 1989-1990 практически няма жертви. Режимите се оттеглиха от официалната власт без кръвопролития. Не може да се очаква, че западните интелектуалци ще бъдат по-настойчиви в търсенето на истината за трансформацията на режима.

Към началото на 90-те масовите репресии и жертви в СССР са с давност поне 10-15 години. В страните от Източна Европа давността е малко повече от 20 години. Най-пресни са събитията в Полша, но дори там комунистическите престъпления не бяха осъдени.

Владимир Буковски, един безспорно доказан дисидент не без основание обвинява интелектуалците на Запада [10.11]:

“... тук не ставаше въпрос за качествата на съветските ръководители, а за съществуването на мощни сили на “мира, прогреса и социализма” на Запад, за които “оцеляването на социалистическата идея” беше въпрос на живот и смърт. Благодарение на тях светът затъна в абсурда на “постоталитаризма”, вместо да се излекува от комунистическата чума.”

“Не току-така човечеството не желае да разбере какво се бе случило. Не току-така не иска нито проучване, нито документи, извадени от кремълските архиви, нито спомени-изповеди на бивши палачи: всеки добре знае, че в тях ще открие не особено ласкави неща и за самия себе си.”

Не можем да очакваме повече от интелектуалците на Запада. В самите страни, изоставащи с реформите, интелектуалците не могат да видят зад “променените хора” властелините над престъпни банди. И за тях, както и за цялото общество криминалните прояви са плод само на “творчеството и фантазията” на круши, кокали, мечки и прочее биологични индивиди с прякори от флората и фауната. В българското общество дори няма дебат по фундаменталния проблем на неставащите реформи – трансформацията на насилието и неговият перманентен характер. Каква е логиката да очакваме, че интелектуалците на Запада ще прозрат същността на тези дълбоко замаскирани процеси? Това не им е необходимо. Не е логично те да осъдят трансформиращата се върхушка на режима, след като интелектуалците на место не правят това. Проблемите са наши, вътрешни. Те трябва да се решат от нас самите.

връщане в началото

10.1.2. Мотивации на икономическите елити

“В известен смисъл да живееш в комунистическа страна е голям урок. Веднага различаваш лъжата, сякаш си поел някакъв серум.”

Васил Симидчиев

В предходните части бяха дискутирани мотивите определящи отношението на политическите и интелектуалните елити към техните хомолози в бившите социалистически страни. Също толкова важен е прагматичния фактор дефиниращ интересите на оперативно ниво. Това са установените реални бизнес отношения между елита на режима и западните елити. В последното десетилетие от властването на режима тези връзки се засилиха и задълбочиха до такава степен, че тяхното прекъсване стана немислимо, а в редица случаи и опасно за някои среди от бизнес елита на Запада.

Обективно процесът беше икономически изгоден за Запада. Нещо повече, този процес беше стимулиран от него самия. Публична тайна е, че доминиращ процент от кредите отпускани на режимите се инвестираха именно в западните икономики. Лакомията на върхушката на режима предоставяше чудесни възможности за западните кредитори. Те раздаваха държавно гарантирани кредити, които се вливаха в собствените им икономики, а отговорността за изплащането лежеше върху поробените от собствените си криминални шайки народи.

Наивно е да се мисли, че икономическият и политически елит на Запада не е бил информиран за финансовите схеми на комунистическата олигархия. Те не се противопоставяха на ограбването на народите от Източна Европа защото определено имаха изгода от процеса, както глобално, така и в чисто персонален план. Западният елит съзнателно беше влязъл в комбина с комунистическата олигархия. Върхушката на режима беше техен партньор.

И по време на комунизма, и днес икономическият елит на традиционния свят сътрудничи или по-точно казано използва местните елити за да реализира печалба за сметка на народите на съответните страни. Като безродници комунистите са готови на всякакви комбинации за личното си облагодетелстване. Предаването и продаването на интересите на собствените народи за тях е ежедневие, върху което те дори не се замислят. Не случайно знакови фигури на върхушката на режима се изнесоха на Запад. Там те намериха подкрепа, там изнесоха заграбеното.

На практика Западът е удовлетворен от трансформацията, поне няма причини да е недоволен. Решени са неговите глобални проблеми – империята е победена, а бизнесът с “новите” партньори върви на пълни обороти. Ако перифразираме Марк Твен проблемът на ограбваните народи си е единствено само техен проблем.

Огромни финансови средства се изнасят от посткомунистическите страни и се вливат в икономиките на развития свят. Какво повече може да се иска? В предишни исторически времена за да се постигнат тези резултати са се водили битки с меч в ръка. След това завладените богатства са се товарели на кораби и кервани за да се пренесат в метрополията. Днес плячката на завоевателя сама пътува към метрополията. Движението и е осигурено чрез подкрепата и сътрудничеството с трансформиращите се елити на завоюваните територии.

Използването на комунистическата олигархия като средство за евтино ограбване на съответните народи е основната причина, поради която традиционният свят не допусна да се изобличи нито един комунистически престъпник. От тяхна гледна точка те дори не са престъпници. Те са партньори, сътрудници, евтино платени слуги.

За да се запазят евтините слуги, елитът на традиционния свят не само допусна, но и насърчи и подпомогна трансформацията на комунистическата върхушка в олигархия на посткомунизма. Разбира се не беше пропуснат и шансът в условията на хаотични промени, да се разшири кръга на евтино платените прислужници. Така, с привличането на нови лица, но само измежду тези, които са готови да изпълняват волята на припозналия ги господар, се завоалира споменатата трансформацията. Формално погледнато списъчния състав на новите елити не се припокрива едно към едно с комунистическата олигархия. Това несъвпадение се дължи на няколко фактора, главните от които са вътрешните борби на олигархията в два времеви аспекта: по времето на официалното властване на режима и в периода на неговата трансформация. Разбира се отражение има и отпадането на някои от ограниченията, налагани по време на официалното властване на режима.

Слабите общества непрекъснато генерират слагачи и прислужници. Служенето на новите господари е водещо във формирането на жизнената стратегия. Новата генерация също намира място в тези процеси. Така се гарантира социалното спокойствие и се поддържа критичната маса от предатели, готови да продадат народа си за жълти стотинки.

В същото време чужденците са пределно откровени и не крият своите намерения и оценки. В свое интервю Ален Фльори [10.12] казва:

“Малките страни винаги са били задължени да избират някоя от големите. Това ще остане и занапред. Историята на 20 век показва, че България винаги е избирала губещата страна. Това е страна, която не е имала шанс.”

Признаваният от всички погрешен избор винаги е отразявал вътрешни проблеми и дефицити. Вървенето слепешката по пътеката на най-малкото съпротивление показва отсъствие на достойнство и неспособност за отстояване на интереси.

Джордж Сорос е прагматично откровен за днешния ден [10.13]:

“Но трябва да се знае, че когато ние инвестираме, ние НЕ инвестираме за благото на България. Ние инвестираме, за да реализираме печалба.”

Проблемът с ползата и печалбата за България от чуждите инвестиции е проблем на българското общество. То може да използва тези инвестиции за своето развитие или да допусне тези инвестиции да го колонизират и маргинализират. Чуждите инвестиции не носят автоматично полезност за аксепторите. Дори в най-добрия вариант те не изграждат национална икономка. Тяхното привличане има смисъл, ако стопанският живот на обществото може да ги оползотвори. В това отношение символни са процесите с усвояването на еврофондовете. Дразнещият бандитизъм провокира тяхното блокиране от страна на ЕС.

Икономическият елит на Запада има свои интереси и не може да бъде винен за това. Проблемът за нас е в нежеланието да отчетем, че неговите интереси не са в противоречие с режима. Десетилетия преди стартирането на т.нар. реформи бизнесът с режима върви отлично. Колкото и грубо да звучи, режимът дели печалбата от своята криминална дейност със западните си партньори (директно или индиректно). За удобство това беше наречено мирно съвместно съществуване. В годините на посткомунизма принципите не се променят. Владимир Буковски [10.11] отбелязва:

“... престъпният режим, който бе накарал цялата планета да трепери повече от половин век, който бе удавил цели народи в кръв, изчезна безследно, но тези, които го бяха обслужвали както на Изток, така и на Запад, останаха на власт!”

Може само да се допълни, че едва ли режимът е изчезнал безследно, след като “тези, които го бяха обслужвали” продължават да са на власт. Това, което ни се привижда като “безследно изчезване”, като отстъпление е пълна заблуда. Режимът предприе процес на трансформация, който е съгласуван и подкрепян от елитите на Запада. Това, което се случва в страните от бившия социалистически блок, които не успяха да се защитят сами, е резултат от сговора на трансформиращата се върхушка на режима и партниращите и елити на Запада. Сговор, който се изразява във взаимно изгодно бизнес сътрудничество, получило силен импулс още в началото на 70-те с т.нар. процес на разведряване.

За да се преодолее това състояние обществата и държавите от бившия социалистически блок трябва да се организират и да предложат на бизнес елита на Запада алтернативна сделка. Сделка която пак да бъде взаимно изгодна, но страна в нея да бъде не трансформиралата се върхушка на режима, а съответните държави. С оплаквания и заклинания нищо няма да се промени.

връщане в началото

10.1.3. Незаинтересованост на гражданските общества

"По цял свят злото продължава да прави пакости, въпреки че информацията никога не се е разпространявала по-добре и че то непрекъснато бива заклеймявано."

Цветан Тодоров

Гражданското общество в демократичния свят губи позиции

Без съмнение елитът на западните общества беше свързан с комунистическия елит и тези негови връзки естествено се трансформират във връзки със самопровъзгласилите се нови елити. Тази колаборация не е в интерес на посткомунистическите общества. Не е в интерес и на обществата в развития свят. Колаборирацията на елитите е в интерес само на формиращия се в последните години глобален елит.

При така създалата се и вече установена ситуация, същественият въпрос е: биха ли могли посткомунистическите общества и обществата от традиционния свят да си сътрудничат и да изобличат не само престъпния характер на комунистическата върхушка, трансформирана в нов елит, но и престъпното сътрудничество на елитите? Възможно ли е въобще подобно пряко (не опосредствано от елитите) обществено сътрудничество?

Трудно и сложно. Едната страна (обществата в посткомунистическите страни) в този хипотетичен процес не е формулирала своя интерес, а втората (обществата на Запада) едва ли има интерес от такова сътрудничество. Прекомерно оптимистично е да се вярва, че западните общества могат да осмислят толкова дългосрочни жизнени стратегии, че да възприемат като реалност очакваните положителни резултати от взаимно изгодното сътрудничество.

Твърде наивно е да се вярва, че западните общества не си дават сметка, че тяхното охолство се дължи на експлоатацията на тези, които не могат да се защитят. От друга страна, потънали в постигнатото охолство гражданите на традиционния свят вече са неспособни да осъзнаят, че те губят своите демократични завоевания. Към настоящия момент те дори нямат защитни реакции и механизми за да бранят нивото на демокрация, до което са достигнали техните общества. Негласната сделка – повече власт за елитите срещу охолство е измамна.

Особено показателни в тази насока са резултатите от изборите за европейския парламент от средата на юни 2004 г. Те протекоха при много ниска активност и свидетелстват за отсъствие на съпричастност към някакъв мащабен европейски проект, възприеман като подялба на охолството. През 2009 г. активността е още по-ниска и крайните ксенофобски възгледи избуяват.

Демокрацията в традиционния свят губи позиции. Това се проявява все по-релефно след падането на комунизма.

връщане в началото

Опасности в процесите на глобализация

Не е случаен и фактът, че говоренето за глобализация се интензифицира едва след като стана ясно, че успешно е осъществен хаосът, наречен реформи, в посткомунистическия свят. Принципно, полезният за развитието на цивилизацията процес на глобализация не е еднозначен. Той не е защитен от изкривяване и подчиняване на користни цели. Цветан Тодоров [10.14] предупреждава.

"Икономическата глобализация, на която сме свидетели днес, не трябва да води до политическа; напротив, отделните държави или групите държави са необходими, за да възпират отрицателните последици от тенденцията към уеднаквяване."

Днес не може да се отрече тенденцията на утвърждаване на световна олигархия, която е заинтересована от ограничаване на демократичния процес. В значителна степен финансовата криза от края на 2008 г. е плод на криминални действия и неизпълнение на определени контролни функции от страна на държавата. Това не е дефект на капитализма, както някои побързаха да обявят, а криза на демокрацията и държавните институции. Принос за тази криза има и мащабното навлизане на т.нар червени долари във финансовите системи на развития свят. Една инвазия, която определено се възползва от спонтанното протичане на някои процеси в потока на глобализацията. Огромна част от този поток се насочи към сенчестата икономика. Тя получи мощен импулс за развитието си като световна мрежа.

Друга голяма опасност за развитието на глобализацията е развитието на мрежата на криминалните организации и структури. Това от своя страна обективно изисква изграждането на глобална правозащитна и право раздавателни системи. Необходима е и глобална полицейска мрежа. Определено тези процеси изостават. От друга страна самите те крият опасности. Няма гаранции, че силната глобална полиция няма да прекрачи границата на гражданските права и свободи. Напротив, събитията след 11.09.2001 г. свидетелстват за точно обратни тенденции и процеси. За разлика от криминалните банди и олигарсите, гражданското общество изостава в процеса на глобализация и не може да се противопостави успешно на тенденциите на отнемане на права и свободи. Общите граждански действия, до колкото ги има са спонтанни. Това дава възможности за манипулации и спекулативни влияния. Необходимото глобално гражданско общество не е изградено. Обществата на развитите демокрации са със силно отслабени защитни реакции. Отсъствието на съпричастност към проблемите на посткомунистическите общества е едновременно фактор обуславящ тази слабост, и следствие от нея.

Събитията от последните войни в Югославия и Ирак са едно от най-ярките свидетелства за отслабените защитни реакции на обществата в демократичния свят. Пропагандирането на войната, със средства, подходи и фразеология, които на живелите при комунизма са до болка познати, показа колко лесно се манипулират т.нар. демократични общества. В този контекст, но в другата крайност са масовите протести съпроводени от ексцесии Те са финансирани от заинтересовани кръгове и не отразяват гражданските интереси. Това е имитация на гражданска активност. Значителна част от гражданската енергия се хаби на празни обороти. Широки обществени кръгове са въвлечени в обслужване на енергийни лобита или в непочтения, меко казано, бизнес, наречен “опазване на околната среда”.

Комунизмът, фашизмът и прочее тоталитарни режими бяха своеобразен експеримент за налагане на тотално световно управление. Тези експерименти се оказаха несполучливи. Изводът от тях е, че не е особен проблем в това да се установи тоталитарна власт. Обществата са лесно податливи на подобни политически доктрини. Неуспехът на експериментите се състои в това, че установените тоталитарни управления блокират обществата в основната им функция, която представлява интерес за световната олигархия - производството на материални блага. Това, в крайна сметка не удовлетворява световния елит, защото макар и притежаващ тоталната власт, неговото обогатяване е ограничено. Отсъствието на икономическа инициатива и активност отслабва световната олигархия и би довело до нейния крах. За разлика от локалните тирани, глобалната олигархия не може да разчита на външна издръжка.

Световната олигархия има съзнанието, че абсолютното подтискане на обществото не е добро за нея самата. Натрупаният опит от експериментите с тоталитарните режими разви това съзнание. Тази способност (да се извличат поуки от експериментите) определено е нейно достойнство.

В човешката природа е заложен консерватизъм, стремеж за запазване на статуквото и то не само в собствения жизнен хоризонт но и предаването на това статукво по наследство. Една от причините световните империи да отстъпят своето влияние и впоследствие да загинат е затварянето не елитите и фокусирането им върху запазване на статуквото. Очевидно е, че само преодоляването на този вроден стремеж, чрез отварянето на обществените формирования, може да направи тези формирования по-устойчиви. В най-пълна сила това важи за световния елит. Към настоящия момент не е ясно дали той е достигнал до прозрението, че компромисът с неговата отвореност е неизбежен.

връщане в началото

10.2. Обществени нагласи и спекулации с външния фактор

Българинът винаги е имал тъмно минало и светло бъдеще, но никога ясно настояще

Станислав Стратиев

Обществените нагласи спрямо външното влияние винаги са били разнопосочни. Дебатът по въпросите свързани с външното влияние никога не е излизал от рамките на избор на по-големия приятел, някои дори го наричаха брат. Това е един дебат, в които доминират емоциите и страстите и по тази причина той е силно поляризиран. В общественото съзнание трайно са насадени необосновани филии и фобии.

10.2.1. Поляризация на възприятията

"Всеки народ си има свое собствено понятие за злото и доброто и свои собствени добро и зло. Когато понятията за добро и зло започнат да стават общи за много народи, народите отмират и самото различие между злото и доброто започва да се заличава и изчезва.”

Достоевски

В новата си история, българите никога не са сваляли погледа си от чужбината. В тази връзка проф. Иван Илчев [10.15] отбелязва:

“От Раковски насетне основната идея на всички апостоли е как да се привлече външна помощ. Не как да се справим сами. Има го усещането, че сме слаби, че трябва да разчитаме на печеливши за нас комбинации между западните държави.”

По времето на режима развитият свят беше обект на идеализации и стремежи с различна мотивация.

Широките обществени слоеве виждаха там, на Запад, решени всички свои битови проблеми. Там имаше хубави автомобили, цветни телевизори, магнетофони, касетофони и т.н. и т.н. Заплатите там се коментираха извън контекста на общите условия на живот и изглеждаха фантастични.

Върхушката на режима беше насочила към западния свят целият си потребителски нагон. Ползването на материални блага, соц. или не дай си боже родно производство беше угнетяващо. От друга страна заграбеното в родината се насочваше натам, към Запада. За осигуряване на всичко това в т.нар. Държавна сигурност имаше специални звена.

Тези нагласи и реакции се трансформираха, като разделението на възприятията и целите се запази. Трансформиралата се върхушка на режима осъвремени, ако може така да се каже, своя “новоговор”. От своя страна широките обществени слоеве трансформираха идеализацията на забранения плод в идеализация на сочените от елита “нови хоризонти”.

Илюзорните представи за живота в развитите държави са еднакво разпространени във всички слоеве на обществото от чистача до представители на интелектуалния елит. Това води до два основни ефекта във възприемането на света и съпоставянето на собственото ни положение спрямо този свят:

·          Всичко, което се случва у нас ни се струва неудачно, неправилно и различно от онази имагинерност, която наричаме нормалност. Това непрекъснато подхранвано чувство върви паралелно с бездейно и безидейно вайкане и самобичуване;

·          Развитите държави се възприемат като еталон за нормално случващи се неща, но паралелно с това се развива комплекс на подозрителност към техните цели и намерения във взаимоотношенията към нас – неразвитите и неудачните.

Ето например какво казва актьорът Марин Янев [10.16]:

“В европейския дом вече са ни определили мястото и при всеки случай то не е в хола. Мястото ни е в килера или в мазето и спрямо това място те ни поставят условията. Страхувам се, че те ни искат с определено културно и духовно наследство, но не такова, каквото ние искаме да бъде.”

Истината е, че мястото ни в европейския дом и в глобализиращия се свят е такова, каквото си го извоюваме сами. Ако представителите на интелектуалния ни елит не могат да обяснят тази проста истина на собственото си общество не можем да очакваме достойно място. Не трябва да виним другите, че не се грижат за нашето място. Естественото развитие на света се предопределя от това всеки да се грижи за своето място.

Разгорещените реакции и безсмисленото пъчене, като реакция на инсталацията на Давид Черни не са в посока на отвоюване на по-достойно място.

Освен, че се надяваме друг да определи нашето място в света, ние чакаме този друг да оправи и реда вътре в страната ни. Писателят Владимир Зарев дава свой принос в развитието на мечтата на интелектуалците за оправяне на ситуацията в страната отвън. В интервю [10.17] свързано с излизането на неговата книга “Разруха” той отбелязва:

“В “Разруха” аз развивам идеята, че редът в България може да бъде възстановен от самите пари. Считам, че големите, световни пари са жив организъм и притежават свой собствен разум, свой морал и съдба. Те управляват света. На тях им е нужен ред и дисциплина. От години храня надеждата, че тези над държавни, всевластни пари ще се намесят и в нашето битие и най-сетне ще възвърнат реда, смисъла на закона.”

Това е мечта, надежда отвъд хоризонта на синдрома “Дядо Иван”, отвъд фразеологията с цивилизационния избор, отвъд перманентното мечтателство за членство в разни съюзи и пактове. На крачка сме от очакването нещата у нас да се оправят с интервенцията на извън земен разум. Финансовата криза от края на 2008 г. подсказа, че подобни мечти, макар и добронамерени са несъстоятелни.

Общото между всички тези мечти и надежди е, че никой не изяснява защо въпросните външни субекти трябва да оправят нещата точно в България, след като света е препълнен с подобни, дори още по-проблемни страни. Какъв е интереса на тези митични субекти да оправят нещата точно в България?

Твърде вероятно е външните субекти да са заинтересовани от определен ред и дори дисциплина в страни и общества като нашето. Не е ясно обаче дали техните интереси диктуват установяването на ред и дисциплина съобразени с мечтите и надеждите на родните интелектуалци. По-вероятно е да не е така. По-вероятно е именно редът, който имаме в момента да отговаря на интересите на външните фактори.

Смущаващо е това, че националния елит говори за реда и дисциплината абстрактно, вместо ясно и на висок глас да заяви какъв ред и каква дисциплина са полезни за България и българското общество.

Неспособността на националния интелектуален елит да формулира по разбираем начин принципите на взаимоотношенията ни с външния свят дава възможност т.нар. политически елит да провежда отвратителна, отблъскваща дори партньорите ни, външна политика. Йордан Величков [10.18] отбелязва:

”Дивидентите” от поредното ни присламчване към “най-силния”, този път САЩ, са все още неизвестни. Очертава се обаче със сигурност да спечелим приза за най-безгръбначен, безличен и сервилен субект в международните отношения.”

Общественият дебат за външната политика отсъства. Политиците демонстрират единомислие, което поразително много прилича на социалистическото единомислие, т.е. пълно отсъствие на идеи. Именно външната ни политика е провокирала чешкият художник Давид Черни да изобрази България като турска тоалетна в своята инсталация наречена ентропия. Едва ли Черни познава вътрешният живот в България. И това е добре, защото ако го познаваше щеше да ни изобрази, като много по-примитивната и отблъскваща сибирска тоалетна.

Редица представители на интелектуалния елит считат, че преувеличаването на външните фактори е национална черта. Например Иван Ничев [10.19] казва:

“Ние вечно търсим някъде подслон. Това наше нагаждачество, тази пластичност, понякога е шанс за оцеляване. И тези неща са оставили трайни следи в нашия народ. Като се връщам в последните 100 години от нашата история назад, виждам малко прояви на единен дух.”

Прекомерната пластичност обаче прави оцеляването все по-съмнително. Стратегията да се оцелява с нагаждачество размива същността на оцеляващия субект и той престава да съществува като различим такъв.

Проф. Андрей Пантев [10.20] отбелязва тоталната безидейност на нагаждачеството:

“Няма нищо укорително, че някога тези, които са възпявали Съветския съюз и са укорявали, разбивали и разобличавали американския империализъм, днес са захласнати от САЩ.

Поразително е, че се прави по същата методика, със същата лексика. Темането не е само чисто физически жест, то е духовно преклонение, което до голяма степен притъпява нашите имунни възможности да бъдем достоен партньор дори на велика сила.”

Търсенето на господари и тяхното обслужване се е превърнало в състояние на духа. Това състояние на духа води до едно натрапчиво възприемане дори на лошото в чужбина за по-добро от нашето. Например Росен Върбанов (успял аниматор в САЩ, работещ там от началото на 90-те години) [10.21] казва:

“Тяхната завист е по-полезна за обществото. Човек се напряга да покаже повече от себе си, а не да дръпне обществото назад.”

Този синдром не е от вчера, дори не е резултат единствено и само на управлението и действията на режима. Отчаянието и себеотричането сякаш са заложени генетично в нас. Дори великите ни поети не са пощадени от представата, че чуждото е някак си по-добро, по-хубаво, по-възвишено. В драмата си “В полите на Витоша” Яворов казва:

“В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори и в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата. Не че другаде не стават страшни работи. Напротив! Но дори и когато убиват, убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.”

Почти един век след това в националната мисъл няма и най-малка промяна. Във връзка с наводненията от юли и август 2005 г., мнозина журналисти не пропускаха да отбележат, че понеже сме тъпи и загубени тук и наводненията са някак си по-дивашки. Не са така възвишени като тези дето показват по CNN. Това не е виц. Това е чуто в телевизионни и радио репортажи. Разбира се не се изричаше в употребения по-горе прав текст.

Животът в условията на режима се изнизваше в илюзорни блянове за начина на живот на Запад. След трансформацията той минава обсебен от не до край изяснено чувство за неудовлетворение, за несправедливост. Потопени сме изцяло в това чувство, но то е неясно защото не сме си формулирали критериите за удовлетвореност и справедливост. В същото време по никакъв начин не искаме да възприемем формулирани от друг такива критерии, дори и от тези, на чийто живот завиждаме.

Упорито не желаем да научим подробности, да вникнем в същността на живота в развитите държави. Пазим се внимателно да не се разруши една вечна илюзия, че там някъде е по-справедливо и по-добро. Единствената ни опора е безплодната надежда, че това по-добро, за което нямаме ясна представа, все някога, все някак си ще дойде тук при нас без да е необходимо ние да се променяме. Тази надежда е илюзорна, защото нещата в живота не се случват, за да се постигне нещо са необходими усилия и труд.

Именно психологията на очакването нещата да се случат ни направи възприемчиви към трансформацията. Тази психология няма нужда от промени, никога не може да подкрепи реформи, още по-малко да ги породи.

Външният фактор се е превърнал в неотменима участ в новата история на България. Комплекса за малоценност намира отражение в измислянето на уродливи изрази като “бели държави”, “нормални държави” и прочее. Изрази, които са претоварени с илюзорно възприемане, което не пречи същите “бели”, “нормални” и прочее да бъдат обвинявани за всички злини сполетели страната ни. Вече повече от 130 години упорито не искаме да се поучим от собствената си история. Дори най-старателните ученици и студенти не са на ясно с отношението на Запада към славяните в отоманската империя от XVII и XVIII век. Не знаят какво е донесъл на съседите гърци възродения интерес към елинската култура – ограбване на огромна част от паметниците на тази култура.

Илюзорните представи за външния свят ни отнемат възможностите да опознаем другите. Така се получава една сложна амалгама от отказ от познание, непрекъснато подхранване на илюзии и комплекси, която плавно преминава в неспособност за действие, в обществена парализа. На практика елитите и българското общество като цяло не виждат в себе си способност за каквито и да било самостоятелни действия. Всичко се очаква отвън. От чужбина се очаква доброто, с чужбина се обяснява злото.

Журналистката Галина Стоянова [10.22] вижда вината за това състояние в политическата класа:

“Надеждата, че винаги някъде далеч има сили и хора, които ще дойдат, ще се намесят и нещата ще тръгнат, е израз на трайно обществено съзнание, резултат от целенасочената и дългогодишна дейност на политическата класа у нас.”

Проф. Минчо Драганов [10.23] обобщава дискутираната характеристика, като обща черта на всички българи:

“Българинът обича да получава одобрение от чужбина. Не само това – одобрението от престижния чужденец го издига в собствените му очи, то е като санкция от висша сила.”

Все пак не бива да се забравя, че подобна констатация, заредена с дълбок негативизъм по същество е израз на същите комплекси, за които тя самата говори. Та нима всяко човешко същество не търси оценката и одобрението на възможно най-широк кръг себеподобни. Множеството международни състезания, включително олимпийските игри от най-дълбока древност до днес са бизнес именно с тези стремежи в определени индивиди. Същността на международната търговия не се изчерпва само с обмена на стоки. Тя е и форма на признание и одобрение, защото може да се обменят само тези стоки, за които чужденците (независимо от каква гледна точка ги идентифицираме) са дали своето одобрение.

Проблемът е в това, че ние напълно игнорираме собствените си оценки и живеем само и единствено с външните оценки и одобрения. Непрекъснато констатираме това си качество като недостатък, но също толкова сме настойчиви в отказа си да преодолеем артикулирания недостатък. Живеем в една уродлива дуалност – масово да се докарваме пред чужденците (лафът “да не се изложим пред чужденците” е станал нарицателен) и масово да се обвиняваме в недостойно чуждопоклоничество.

В този дух, възгледът на писателя Янко Станоев [10.24] не се различава принципно от цитираната по-горе горчивата въздишка на Яворов:

“Вацлав Хавел беше талантлив и Чехия е талантлива. А нас ни управляват бездарници. Това е най-големият недъг на демокрацията в България.”

Макар и със съжаление Ивайло Христов [10.25] споделя подобно мнение:

“България няма ресурс да бъде извън света. Или трябва да сме в ЕС, или да сме с Русия или със САЩ. За съжаление, няма начин да сме сами.”

Подобни са и позициите на Теди Москов [10.26]:

“Обречени сме да бъдем зависими от два гиганта – или от Щатите или от Съветския съюз. Хвани единия, удари другия.”

Възприемането на външния фактор като обреченост в подчинение, показва неспособността на националния елит да формулира проект за достойно национално партниране на международната сцена. Идеите за националната самобитност и националното достойнство остават само в рамките на вербалното. Никой дори не желае да се замисли, че и подчинеността може да има различни характеристики. Може да бъде унизителна, но може по своему да бъде изпълнена с достойнство.

връщане в началото

10.2.2. Спекулации с влиянието на външния фактор

"Една цивилизация винаги привлича варварите. те са по-силни и за съжаление вместо да се приобщят към тази цивилизация, я разрушават"

Сър Стивън Рънсиман

На сцената на вътрешния обществен и политически живот влиянието на външните фактори е предмет на различни типове спекулация. Спекулира се с всичко, с представите, с изказа, с това как е ТАМ и как не трябва да бъде ТУК.

Множество мъдри мисли за развитието и състоянието на посткомунистическа България се изказват и пишат в безлична форма. Говоренето и писането в безличната форма “беше доведено”, “беше ограбено” и т.н. внушава недвусмислено идеята, че всичко, което ни се случва е плод на външни злонамерени сили. По време на режима, макар и някак си тайно на преден план излизаше тезата, че социализма във вида, в който го преживяхме е наложен отвън, от империята на комунизма. Формалният исторически факт се превърна в повод за спекулация, с която да скрием собственият си принос за устойчивостта на режима. Непрекъснатото повтаряне и натякване на Българо – Съветската дружба носеше и от оправдателен оттенък. В началото на 90-те този мит се експлоатираше интензивно с цел да се оправдаят безсмислените действия на режима и практическата благоразположеност на обществото към него. В последствие трайно се наложи паралелния живот на два противоречащи си мита. Първият обещава, че присъединяването ни към НАТО и ЕС ще реши всичките проблеми и ще сложи край на мъките, в които живеем през дългите години на т.нар. преход. Вторият мит обяснява протичащите разрушителни процеси с недобронамереното въздействие на същите тези външни сили, които са обект на нашия “цивилизационен избор”.

Единият аспект на митологията се поддържа от интелектуалци, които смятат, че с евроантлантическата ни интеграция нещата у нас ще се оправят от самият акт на членството. Например Слав Бакалов [10.27] казва:

“Аз много искам да влезем в Европа заради едно – установих, че българинът разбира само от принуда. Както едно време Петър Първи е стригал бради и е слагал европейски дрехи, така и нас ще ни принудят да си свалим в преносен смисъл потурите, партенките, миризливите мисли, провинциалното мислене. Европа ще ни принуди да спазваме нормални човешки закони. Просто вече не вярвам, че това ще стане със сменяне на чипа, както е казал Царят. Чипът ще ни го сменят други.”

Във връзка с втория мит дори има опити да се формират претенциозни социално – икономически теории. Дончо Дончев [10.28] смята, че външните сили, които той нарича господари на света искат да ни затрият от лицето на земята.

“След 15 години мизерия трябваше да ни стане ясно, че управляващите не са заинтересовани от икономически просперитет на нашето общество, каквото и да бъде то – дали социалистическо, дали антикомунистическо, дали либерално или пък постлиберално – няма значение, на тях им трябваше слаба и деморализирана България.”

Ако приемем, че на тези “тях” им е трябвала слаба и деморализирана България, защо НИЕ я направихме такава. Деморализацията е единствено и само вътрешен проблем. Единствено и само резултат от нашите собствени действия.

В подобен дух, но с елемент на самокритичност е позицията на Борис Димовски [10.29]:

“В бъдеще Европа няма да ни помогне, защото там не залагат на държава, която няма традиции. За тях ние сме сбъркани, защото имаме най-хубавата земя на Балканите, а никой не я обработва.”

Самото лансиране на идеята, че лошите неща идват отвън е израз на дълбок комплекс, породен от ясното усещане, че нещата вътре в държавата не са на ред. Произвеждането и възприемането (с очакване и наслаждение) на подобни внушения показва, че няма промяна и по отношение на обществените нагласи към митовете и възприятията на отношенията с външния свят. И в това отношение е на лице само една трансформация. Макар и вторачени в хубавата чужбина, дори приели някои чужбински неща като притурка в бита си, ние си оставаме все така привързани към родово общинската патриархалност. Оставаме дълбоко провинциални в мислите и житейските си практики. В края на първото десетилетие на 21 век, не може да се приеме един смислен закон уреждащ конфликтите на интереси. Ефективното прилагане на подобен закон е в сферата на фантастиката.

Елитите възприемат външните фактори като господарите, към които трябва да се нагласят и да прислужват. Широките обществени слоеве са индиферентни и се водят от отработения с времето инстинкт, че при който и господар да ни заведе елита, положението ни няма да се промени съществено. Разбира се дълбоко в недрата на тази повтаряна във времето реакция стои илюзорната надежда – този път пък може и да случим на по-добър господар. Това именно е първопричината българското общество последователно и методично да излъчва и следва именно такъв тип елит, елит които го води като разпиляно стадо от господар на господар.

Термини като “Запада”, “развития свят”, “великите сили” и т.н. са амортизирани и в значителна степен загубили смисъла си от прекомерните спекулации на родния политически елит. В тази връзка Галина Стоянова [10.30] отбелязва:

“С ясното съзнание, че електоратът има извечен страх от великите сили, политическият елит безотказно експлоатира именно този страх. Но и подхранва надеждата на всеки избирател, че ако си трае, точно тези велики сили ще му изведат държавата от кризата. Този мит се крепи учудващо дълго в нашето общество и политическите абракадабри съумяват да укрият простичката истина, че нито Брюксел, нито МВФ се интересуват от политическата философия на българската власт, от манталитета и или от политическата култура на българина.”

Към спекулациите с външния фактор се отнасят и свръхочакванията от чуждите инвестиции. Дълго време блокирани, с цел постигане на желани от клановете вътрешни разпределения, след това те са фетишизирани. Загърбен е основен икономически принцип – устоите на националната икономика не могат да се изградят на базата на чужди инвестиции. Те могат да бъдат само допълнителен импулс за развитие на нещо, което вече съществува. Тяхното фетишизиране има един единствен резултата – обезценяване на националния ресурс, материален, финансов и човешки.

Обикновеният българин, пределно ясно е разбрал, че перманентно излъчва елит, които е по склонен да възприема чужди културно-политически модели, отколкото да бъде в диалог със собственото си общество. По тази причина, този елит, също толкова перманентно, му налага чужди модели. Народът е разбрал, че на този етап не може да се самоорганизира до степен да противостои на външните интереси и влияния. И както методично и постоянно тези външни интереси и влияния усложняват неговия живот, така методично и постоянно българинът прави политически избор, който ще му гарантира минимално увеличение на несгодите. Просто българинът винаги е бил принуждаван да избира по-малката от две злини. Той никога не е избирал между доброто и злото.

връщане в началото

10.2.3. Външният фактор и модела на реформите

"Милостинята развращава и този, който я дава, и онзи, който я взема, и отгоре на всичко не постига целта си, защото само усилва нищетата. Лентяите, които не желаят да работят, се трупат около даващия милостиня като комарджии около игралната маса, надявайки се да спечелят. А трябва да го знаете, че жалките подхвърлени грошове не покриват дори една стотна от надеждите им."

Достоевски

Широко разпространено е общественото мнение, а и редица анализатори считат, че наложеният в страната модел на реформи, в значителна степен е предопределен от външни фактори. Един от основните аргументи в подкрепа на тази теза е фактът, че българското общество не е демонстрирало идея за промени, нито при старта на трансформацията, нито двадесет години след това. Получилата се реалност е една сложна амалгама от нагласяване към изискванията на новите господари и трудно, почти незабележимо откъсване от менталността на предишните. Икономическите взаимовръзки са силно преплетени, но никога в интерес на България.

За същността на външните фактори, определящи българския модел на прехода Михаил Мирчев [10.31] казва:

“… целият преход в България става не като вътрешно движение от обществото, а под някакъв външен натиск. Това продължава, то не може да не продължава, особено в центъра на Балканите, ние бяхме прехвърлени от една в друга геополитическа орбита, и сега трябва да ни нагодят към себе си.”

Комуникацията и взаимодействието с външния свят са обективно необходими. Естествено е развитият свят да желае да комуникира и взаимодейства с някаква приемлива за него форма на държавно и обществено устройство. От друга страна ние декларираме, че правим реформи именно в тази насока – приобщаване към традиционния свят. Проблемът не е в самото нагаждане, а в пътя и средствата за това нагаждане, избрани от българското общество. Правим го уродливо, защото не сме декларирали ясно, че имаме ли потребност да живеем в синхрон с външния свят. Упорито отказваме да възприемем взаимодействието с външния свят като съжителство. Там виждаме само заплаха от насилие върху нас и същевременно очакваме да получим милостиня.

връщане в началото

Елитарен и граждански модел за реформа

Според Духомир Минев [10.32],още в началото на трансформациите в бившите социалистически страни са възникнали две различни, дори противоположни мнения за желания модел на трансформация.

Според едното мнение трансформирането на икономиките е трябвало да се извърши бързо от една група реформатори, която е изолирана от обществото, за да не попада под какъвто и да било вътрешен натиск. Естествено, желае се тази група да действа в тясна връзка с международната среда, която да осигури “правилното” насочване на промените.

Очевидно този подход е доктринерски и в същността си не се отличава от социалния експеримент, наречен комунизъм. Авторът прави много сполучлив паралел с лениновата теза за малката група професионални революционери, които променят обществото. Без съмнение сполучливата аналогия е още един повод да се помисли над версията, че комунистическият експеримент е инспириран от определени кръгове на развития свят. Това обаче е съвсем друга тема.

Другият възглед за реформите схваща политическата демокрация като фактор от първостепенно значение за хода на промените и подчертава ролята на институциите, отвореността, прозрачността, свободното движение на идеите и диалога.

На базата на приемането, че трансформациите в посткомунистическия свят са осъществени именно чрез прилагането на тези два подхода, Духомир Минев прави следното заключение:

“Трансформациите в Европа показват, че всички неуспешни трансформации са непременно елитаристки, макар че не всички елитаристки трансформации са неуспешни. … не разполагаме със случай на провалена граждански основана трансформация.”

Без съмнение това, което се прилага в България е именно елитарния подход. Остава открит въпроса, който Минев не засяга - защо развитият свят приложи спрямо България елитарния подход?

Просто е преценено, че гражданският модел на реформите е неприложим за България. Легитимацията на трансформиращата се върхушка на режима и сътрудничеството с така произведения нов елит са приети като по-реалистични, отколкото възможността за консолидация на раздробеното от репресията на режима общество. Направена е оценка, че нашето общество не притежава ресурса, който да бъде база на една граждански основана реформа.

връщане в началото

Фактори определящи избора на модел

Едва ли посткомунистическите страни имаха възможност да избират подхода за осъществяване на реформите. Те просто бяха разделени на две групи. На едната група е предоставена възможност сама да избира подхода за реформа. Към тази група се отнасят Полша, Чехия, Словения, Словакия и Унгария. В другата група са всички останали посткомунистически страни, на които не е предоставен избор, а е преценено, че единствено възможния подход за реформиране е елитаристкия. В зависимост от състоянието и качествата на местните елити се получават и съответните резултати.

За разликите между посткомунистическите страни е писано и говорено много. Тези разлики съществуват още на стартовите позиции при приобщаването им към комунистическата империя и са на лице през цялото време на битуването им в рамките империята. В Чехия, Полша и Унгария комунистическият режим не успя да нанесе поражения в такъв размах, както в страните от другата група. Обществата в тези страни не деградираха до степента до която деградираха обществата във втората група страни. Всяка една от страните в първата група има своите мигове на съпротива срещу комунистическия режим. Не е за подценяване факта, че империята държеше в тези страни постоянен военен контингент, докато в Румъния и България такъв контингент не се поддържаше. Извън рамките на метрополията комунистическият режим е нехомогенен. В основата на тази нехомогенност стои фактът, че чешките, полските и унгарските комунисти са били първо чехи, поляци и унгарци и едва след това комунисти. Точно противоположно е състоянието на комунистическите елити във втората група страни. Комунистите там са преди всичко комунисти и нищо друго. Те са безродници. С горчивина трябва да се отбележи, че безродството в тези страни беше обхванали не само върхушката на режима. В една или друга степен то проникваше в широките обществени слоеве.

Защо традиционният свят прецени, че за втората група страни реформите трябва да стартират чрез прилагане на елитарния подход, а установяването на устойчива политическа демокрация да се остави за по-късен етап, ако въобще се стигне до такъв етап?

Например Атанас Славов [10.33] предлага следния отговор

“Западните стратези, които гледат промяната в Източна Европа и искат тя да стане по-бързо, изпращат помощи, които знаят, че се крадат от горе до долу от маргиналите, но го правят, за да може старата интелигенция криво-ляво да си мълчи и да не вдигат бунтове.”

Дори симпатизиращия на комунистическата партия журналист Илия Илиев [10.34] е принуден да признае:

“Подбраният от Андрей Луканов и Александър Лилов перестроечен елит беше дискретно подпомогнат от Запада и успешно успя да се консервира на върха, отстранявайки нежелателната конкуренция ...”

Независимо какви са точно мотивите за разделянето на посткомунистическите страни има една важна страна на разделението още от времето на студената война. Традиционния свят възприема първата група страни като поробени, а втората група страни по-скоро като неделима част от империята, приобщила се и живееща с желание в рамките на империята. Затова след края на студената война първата група страни е отнесена към победителите, а втората към победените. Първите са освободени. За вторите терминът “освобождение” няма смисъл. Те не са освободени, те само са откъснати от предишната империя. Победителите решават как ще ги променят. На победените се налагат готови решения, такива, каквито победителите преценяват за целесъобразни.

Не е изключено в началния период на промените да е присъствал момент на допълнително наблюдение, да е имало шанс да завоюваме правото на избор. След двадесет години обаче разсъжденията по тази тема нямат особено значение. Те остават в рамките на определено изследователско любопитство. Днес е по-важен резултатът – България се третира като страна от втората група страни – групата на победените в студената война.

Интересен е въпросът – само за периода на реформата ли е наложеният елитарен модел? Не се ли предвижда този модел в един по-дългосрочен план за посткомунистическа България? Както отбелязва Духомир Минев, елитаристичния модел се свързва повече с американските идеолози на реформите, докато гражданския модел се свързва повече с европейската реформаторска мисъл. България е под по-силно американско влияние. Следователно, с голяма степен на вероятност може да се очаква, наложеният в България елитарен модел да не е само трансформационен, а да е за едно по-дългосрочно управление на България. Такива са моделите в почти всички страни на Латинска Америка, които са под силно влияние от страна на САЩ. След двадесет години трансформация този модел придобива все по-видими очертания на олигархично управление.

Шансът на България да излезе от този модел на управление е в това, че се намира в Европа, а не в Латинска Америка. Шансът е в нашата евроинтеграция, стига да успеем да я направим реална, а не само по документи. За да се реализира обаче този шанс е необходима огромна работа от страна на българския народ. Преди всичко обществото трябва да преодолее дезинтеграцията си. Трябва да преодолее гнета на трансформиралата се върхушка на режима. Да създаде условия за формиране на реален национален елит, който да го представя адекватно в Европа.

връщане в началото

Възможно ли беше цивилизовано отстъпление на режима?

Дали наистина хаосът в посткомунистическа България не можеше да се избегне? Вероятно това би било възможно, ако върхушката на режима притежаваше поне капчица национална отговорност и държавническо мислене.

Вярно е, че като държава (абстрахираме се от режима на управление), България е от тези, които загубиха студената война. В този аспект България може да се разглежда и като една окупирана страна. Окупирана, като следствие на това, че беше на губещата страна в студената война. Окупирана, защото за да съхрани режима, т.нар. държавна сигурност предаде държавата.

Подобен фатализъм спрямо външните фактори не може да обясни всичко, което се случва в България. Обществото възприе случващото се като неизбежна обреченост. Не бяха положени усилия за промяна и победителите бяха приети смирено.

Решаваща е предателската роля на комунистическата върхушка. Тя организира личното си съхранение и предвидливо завоюва позиции в новия статут на страната. Те служеха на чужди господари и предадоха държавата за да въдворят режима в България, за да съхранят режима те са готови да служат на новите господари, като пак предават държавата. За тях държавата винаги е била разменна монета, и при въдворяването на режима, и при неговата трансформация.

Всички апологети на ДС изтъкват, че там били работили професионалисти, които са служили предано на държавата и са защитавали националните интереси. Вероятно голяма част от служителите са били наистина верни на партията и правителството, както се казваше в онези времена. Върхушката обаче предаде държавата и народа към когото принадлежи. Възможността да се осъществи това предателство, обезсмисля честността и предаността на редовите служители. Излиза, че те са били ограничени в овчата си преданост и честност до степен, която ги прави неспособни да изпълнят своята задача в единствения момент, в който това се е налагало реално. Просто те са били честни и предани спрямо една криминална шайка. Работили са за сигурността на режима, но не и за сигурността на държавата.

На практика се реализира до болка познатото ни от историята предателство, характерно за всеки тоталитарен, авторитарен и прочее недемократичен режим. Една сложно организирана структура като ДС, създадена специално да защитава режима е в основата на предателство спрямо държавата. През цялото време на своето съществуване този тип структури развиват безсмислена имитационна дейност за да оправдаят присъствието си. Непрекъснатият стремеж да демонстрира преданост разгръща репресията спрямо собствения народ. В първият и на практика единствен момент на поява на реална заплаха за държавата те я предават, предават и своя народ, за да съхранят режимите, на които служат.

В случаят на страни като България, Румъния и Албания, режимът и неговия механизъм за репресии – съответните т.н. специални служби, са довели обществата до такава деструкция, че тези общества не могат да се ориентират в ставащото, вече две десетилетия след края на студената война. Репресиите са лишили обществото от защитни реакции. То не може да се защити и да организира прехода си от управление на предишната империя към управление на новите завоеватели.

Към факторите за дезориентация се добавя и ролята на самите завоеватели. Определено те не са завоеватели в класическия смисъл на думата. Няма нахлуване на войски, няма пряко насилие, няма дори пряк контакт със завоюваните. За победителите в студената война всички тези атрибути на завоевателя не са нужни. Тоталитарните режими са довели обществата си до такова състояние, че завоевателната мисия може да се осъществи дистанционно. Този процес се способства от два основни фактора:

·         Първо – обществата на завоюваните страни са деструктурирани, с отслабени защитни реакции и в резултат лесно податливи на манипулации.

·         Второ – туморното образование (формирано от върхушката на партията и специалните служби), подготвило и осъществило предателството е в служба на новите господари. То продължава да служи като изпълнителен механизъм на завоевателите. Способно да върши само едно нещо – да репресира и манипулира собствения си народ, то върши същото, но вече в полза на новите завоеватели.

Защо трябва да се учудваме, че днес всичко в страната ни се руши? Та кога тези хора са били градивни? Кога те са имали грижа и отговорност за здравеопазване, образование, икономика, култура и т.н.? Тук дори не можем да виним завоевателите за някаква целенасочена разрушителна дейност, както е било в историческото минало. Съвременните завоеватели имат друга цел – страната ни да се държи в състояние, което да гарантира тяхната безопасност, или още по-просто казано – в състояние, което да не им нарушава рахатлъка. Всичко друго е следствие от тази главна цел – налагането на техните организационни матрици за здравеопазване, образование и прочее атрибути в завоюваните територии. Именно заради това новият модел е наложен в армията безапелационно, докато интересът към институциите на вътрешния ред е само в рамките на критични бележки и подканяния.

Студената война не разруши комунистическия режим. Разрушени бяха държавите загубили студената война. Разрухата идва от престараването и предателския характер на трансформиращата се върхушката на режима. Тя не е ограничавана във все по-настървено ограбване на своя народ. Новите господари се отплащат с безнаказаност за престъпленията. Те се възползват от характерните за подобни състояния вътрешни борби. Всеки гледа да се докара като по-предан и услужлив прислужник.

връщане в началото

Реакции спрямо налаганите модели на прехода

Когато укоряваме бързо пренасочилият се към новите господари национален елит трябва да се отчитат и положителните страни на този подход. Без съмнение елитът на съседна Сърбия избра друг подход на пазарлък и търгуване на интереси с новата империя и това доведе много бедствия на народа там.

В определен смисъл условията в България бяха по-подходящи за силова интервенция, предвид на проблема с подмяна на имената на турското малцинство. Геостратегическите интереси обаче бяха други. Влияние оказа и бързата преориентация на огромна маса от елита. Новите господари намериха достатъчно много верни прислужници и прецениха, че в България нещата ще вървят добре и без силови изпълнения.

По време на военната атака срещу сърбите нашият народ им симпатизираше за да компенсира овчедушното полагане на собствената му глава на дръвника на новите господари.

Разбира се дискусионно е кой подход е по-добър от гледна точка на цената, която плаща народа – този на сръбския елит или този на нашия. За да се отговори на подобен въпрос е необходим по-задълбочен анализ на това, чия икономика, чия инфраструктура и чий национален ресурс е по-запазен след установяване на новото владичество. Към кой народ ще бъде по-благосклонен новият господар. За такъв анализ обаче е необходим по-голям времеви интервал.

Към днешна дата България изглежда по-добре що се отнася до интеграцията ни в НАТО и ЕС. С това се изчерпват всички позитиви. Проблемите на т.нар. преход идват не толкова от наложеният ни модел на промени, колкото от качествата на националния елит. Елитарният модел не означава автоматично разрушаване на държавата. Държавността беше разрушена, защото обществото не се противопостави. Нещо повече, то изгради житейските си стратегии в синхрон с разрушената държавност.

връщане в началото

10.3. Несъстоятелност на чуждофилите и чуждофобите

“Българите не могат да бъдат сами субект на съдбата си. Което не може, не може!”

Атанас Славов

Както беше отбелязано по-горе, националния елит е възприел влиянието на външния фактор като някаква обреченост на подчинение. Чувството за обреченост го хвърля в крайни форми на фобии и филии. Настроенията и реакциите на елита рефлектират в обществените нагласи и трайно са се настанили в народното съзнание. Вместо да се радваме на обикновените човешки неща ние непрекъснато сме във вихъра на филии и фобии. Една отрова, която сами произвеждаме и сами консумираме.

10.3.1. Спекулациите с изхода от Студената война

“Съчиненията от класическия свят очертават пред тях границите между онези, които са цивилизовани, и онези, които не са. За римляните те минават по териториалната граница на империята; за западноевропейците се определят от самия край на латинското християнство.”

Роджър Осбърн

Едно от често срещаните “прозрения” относно външния свят е това, че там не ни обичат. Един от адептите на тази теза е проф. Гиндев [10.35], който казва:

“Като народ така и не осъзнахме, че сме победена страна в студената война и че поради много причини не ни обичат и не сме симпатични на повечето европейски държави.”

Без съмнение имаше студена война и по общо мнение тя е приключила, следователно има победители и победени. Като страна от социалистическия лагер България е сред загубилите студената война. Всичко това е така, но това не е първата война, която страната ни губи. Новата ни история е такава, че България може да се отнесе към страните, които са се научили да губят войни. България е губила стотици хиляди свои чеда във войни. Губила е територии и вероятно никога няма да бъде в границите, които очертава внедреният ни също от вън национален идеал. Никога обаче българското общество не е изпадало в състояние като днешното. Никога България не се е отдалечавала на такава дистанция от развития свят, както днес, когато изтича първото десетилетие на третото хилядолетие.

Ето защо може да се твърди, че състоянието на държавата и обществото не е плод на това, че бяхме на страната на загубилите студената война. Още по-малко е резултат от това, че европейците не ни обичат. Състоянието ни е резултат от успешната трансформация на режима - този режим, които в продължение на 45 години методично налагаше подчиненото, васалното положение на страната. Ограниченият суверенитет беше част от неговата доктрина. Същият този режим обезсили и пречупи българското общество, отслаби до краен предел резистентните му сили. Процесът на неговата трансформация нанесе допълнителни поражения. В края на студената война режимът жертва държавността за да може да запази своите позиции като се трансформира.

Студената война трябва да се разглежда в два аспекта, в две плоскости. Единият аспект е: студената война кто война между държавите от двата блока. Вторият аспект е: студената война като война на идеологиите – демокрацията срещу комунистическата доктрина.

Без всякакво съмнение в светлината на първия аспект, страните, държавите от бившия социалистически блок загубиха войната. Това предизвика масова еуфория и практически никой не се запита: как завърши войната на носителите на идеологиите? Много леко се прие като клише словосъчетанието “режимът рухна”. Като правило клишетата родени в условията на тотална еуфория не са истинни, нещо повече, те са измислени и наложени за да прикрият истината.

Истината е, че рухна държавността, а не режима. В едно интервю, дадено във връзка с кончината на Роналд Рейгън, първият и последен президент на СССР [10.36] признава:

“СССР го развалихме ние. На 19 август 1991 г. – ден преди подписване на съюзния договор, който трябваше да демократизира страната чрез съхраняване на съюзната държава – тези, на които това не им харесваше и щяха да загубят властта заради ликвидиране на монопола на КПСС, тръгнаха да правят пуч. ... Ние съветските политици носим отговорност за това.”

Горбачов говори за разваляне на държавата СССР, не за партията, не за идеологията, още по-малко за режима.

Няма никакви основания да се мисли, че върхушката на режима в България е имала друго поведение освен това, да предаде, да развали държавата си само и само да може да се трансформира с минимално отстъпване на позиции. Това беше заложено още в корените на трансформацията. Държавата, това беше цената, която върхушката плати на довчерашните си “врагове” от Запада. Една сделка, която и даде възможност да съхрани своите позиции и да преоформи собствеността върху активите на същата тази държава.

В разрушената, предадена държава елитите на обществото са се отдали на разюздан стремеж към търсене на господари, на които да прислужват и да принасят в жертва своя народ. А народът наистина вече е с изцедени сили и не може да формулира други стратегии за оцеляване освен този да се приспособява към случващото се и да оцелява без да живее.

Днес не се говори за принципът на ограничения суверенитет, но за сметка на премълчаването, действията в тази насока са доразвити и обогатени.

връщане в началото

10.3.2. Възможна ли беше декомунизацията?

“Ако в една държава се смята за нормално да си работил за политическа тайна полиция, това означава, че демократичната й култура е повредена.”

д-р Хубертус Кнабе

Друга подкрепа на тезата, че посткомунистическите реформи не са нищо друго освен преоформяне на собствеността е отношението на развития свят към комунистическия режи и неговата върхушка. Проблемът за декомунизацията е старателно отбягван от нашите западни партньори. Елитът на Запада с охота контактуваше и си сътрудничеше с представителите на комунистическия режим. Нещо повече, те бяха предпочитаните партньори, защото бяха богати и по-добре пасваха на традиционните представи за обществено положение и влиятелност. Случайно попадналите реформатори - романтици, които си въобразяваха, че ще реформират своите страни и ще ги направят равноправни играчи на световната сцена, бяха досадни бедняци и по редица причини (имаха собствено мнение и не бяха пригодни за прислужници) бяха нежелани за партньори.

Много е изговорено и изписано за паралела денацификация – декомунизация. Повечето от тях са емоционални и не излизат от рамките да поставят въпроса – защо развития свят прилага двоен стандарт. Един моного точен отговор дава проф. Георги Бакалов [10.37].

“… комунизмът не е осъден официално. Не е осъден, защото Западът не е пожелал. Западът осъди нацизма, защото беше претърпял щети от него. Но той по никакъв начин не беше засегнат от комунизма и реши да го остави на съвестта и на изживяванията на източните народи, за които разбира се нехае.”

В [10.11] Владимир Буковски разказва за свои разговор с Харолд Макмилън (тогава министър председател на Англия). В този разговор Макмилън казва:

“Нашата грижа не е да се опитваме да променим съветската система. Това е работа на самите руснаци. Нашият дълг е да стигнем с тях до споразумение, което ще осигурява равновесието в света.”

Нацизмът беше само политическа система, която не беше посегнала драстично върху собствеността. Затова след победата над тази политическа система, демократичният свят предприе действията, наречени денацификация. Тогава не се налагаше преразпределение на собствеността и анатемата срещу чисто политическите играчи не предизвикваше никакви проблеми. Демократичният свят не беше икономически свързан с политическия елит на хитлерова Германия. Въпреки денацификацията, капиталът сътрудничил на хитлеровия режим беше тихомълком оневинен. Нацистката политическа камарила можеше да бъде отстранена и съдена без това да се отрази съществено върху икономическите взаимодействия.

В случая с комунистическата върхушка нещата стоят по коренно противоположен начин. Още с установяването на режима в Русия, кръгове от демократичния свят влизат в икономически взаимодействия с новите “собственици” – комунистическата върхушка. В края на 80-те това сътрудничество е толкова многостранно и дълбоко, че определено може да се говори за вплитане на комунистическите лидери и представителите на комунистическата олигархия в икономическа система на развитите страни. Установяват се сложни отношения на взаимна зависимост и взаимни интереси. Очевидни комунистически престъпници намират резидентен прием в страните на демократичния свят. За декомунизация не може дори да се говори, още по-малко за преследване на комунистическите престъпници, някои от които са откровени убийци. След падането на берлинската стена велможите на режима се изнасят на Запад заедно със семействата си и разбира се, заедно със заграбените пари. Нито един не се изнесе в Москва, без това да означава,че връзките му с метрополията са прекъснали.

Друг аспект на разликата в третирането на комунизма и нацизма е недостатъчното героизиране на антикомунистическите движения. Чувства се силна недостатъчност на пропаганда в положителния смисъл на думата. За жертвите на фашизма са изписани тонове мастило. В тази насока огромен принос има пропагандата на комунистическия режим. За антифашизма се говори много, той е актуален и до ден днешен. В някои отношения е доведен до абсурдното състояние, по нетърпимост, която започва да прилича на самия фашизъм. За антикомунизма е написано твърде малко. А дори и малкото написано не е популяризирано сред западното общество. Комунизмът взе много повече жертви от фашизма, но героизираните антикомунисти са отчайващо малко. Просто пострадалите от комунизма нямат на своя страна богато и мощно лоби, което да финансира една непрекъсната пропаганда.

Мемориалите на жертвите на комунизма, там където ги има отдавна са потънали в бурени. Много бързо стана някак си неинтелектуално да се говори антикомунистически. Много бързо намери прием отвратителната фраза - “пещерен антикомунизъм”. Стана модерно да обявиш някого за “пещерен антикомунист”. Да се говори за пещерните комунисти се счита за некоректно. Много бързо заживяхме с едно неписано и неизказано съгласие - за комунистите да се говори внимателно или по-добре да се мълчи. Вероятно защото още бият.

Незаинтересоваността на ЕС към проблемите свързани с декомунизацията е обрисувана много точно от е директора на Мемориала за жертвите на ЩАЗИ в Берлин - д-р Кнабе [10.38]:

“В Европа дори и формата на банана се определя от директива, но не и важният въпрос как да се подходи с документите на бившите служби, как да съдействаме за смяна на елитите, така че демократичните институции действително да се освободят от старите зависимости, как да се обезщетят жертвите, как виновниците да бъдат подведени под отговорност.”

Специално за България, в същия материал д-р Кнабе изразява учудването си, че няма мемориал на жертвите на комунизма.

“И тук държа да отбележа учудването си, че в България няма нито едно подобно място. Бях във Вилнюс, в Талин, навсякъде видях мемориали и мисля, че е време и тук да се построят.”

Обективността изисква да се отбележи, че след влизането в ЕС на първата вълна посткомунистически страни, постепенно започна осъзнаването на проблемите, които може да предизвикат прегрупиралите се вече сили на бившите тайни служби, политически полиции и прочее организации с тъмно минало. Малко повече от две години след голямото разширяване, през 2006 г., на международна конференция в Прага е приета т.нар. Пражка декларация. Близо три години след това Европейският парламент приема резолюция за “Европейската съвест и тоталитаризма”. Този документ призовава националните парламенти към приемане на закони, които да дадат на съдилищата възможност да съдят и осъждат извършителите на комунистически престъпления, признати за престъпления срещу човечеството.

Тази хронология на поява на документи осъждащи комунизма показва недвусмислено, че Европа се сети за тези действия, едва когато се почувства застрашена от комунистическата мафия. Разбира се, реакцията е твърде закъсняла и особен ефект от въпросната декларация няма. И главната причина за това не е толкова закъснялата реакция на Европа, колкото апатията и незаинтересоваността към този проблем в самите посткомунистически общества. Те не произвеждат необходимия импулс, още по-малко натиск за да накарат развития свят да се дистанцира от комунистическите династии. Тези дефицити доведоха до избирането за ръководител на UNESCO представител на знакова фамилия на комунистическа България. Един избор приет нееднозначно не само в България. Един контрапункт на парадната еуфория от факта, че българин заема висок международен пост изразява Едвин Сугарев [10.39]

“... изборът е наистина срамен – но не с това, че е избрана Ирина Бокова. Срамен е с дълбинните нравствени деформации, срамен е с гузната съвест и двойния аршин, които се крият под повърхността му. Срамен е – иначе казано – не толкова със своето персонално въплъщение, колкото с неговите политически, нравствени и – държа да подчертая, не на последно място! – естетически основания.”

Дори едно дистанциране от емоциите, не може да отрече, че въпросният избор е своеобразна поанта в отношението на развития свят към комунизма. Дори за най-предубедените, вече не би трябвало да има съмнение, че колаборацията с комунистическите фамилии се предпочита пред осъждането на режима и декомунизацията. Трансформиралата се върхушка на режима е международно легитимирана и е неотменима част от съвременния свят.

За нас по-важен е въпросът - защо чакаме Западът да осъди комунизма? Защо ни учудва това, че като не са засегнати от комунизма, не проявяват инициатива за неговото осъждане? Логиката на човешкото и обществено поведение е точно такава – когато не са засегнати интереси, не се предприемат инициативи. Не само, че не трябва да ни учудва, но в това не трябва да търсим мотиви за обвинения към Запада. Лидерите и обществата на посткомунистическите страни не предложиха на Запада алтернативен проект. Проект, който да е в синхрон с интересите на двете страни, за да направи оправдана евентуална реакция срещу комунизма.

Важно е, веднъж за винаги да се разбере, че проблемът с осъждането на комунизма е проблем преди всичко на обществата и индивидите засегнати от този режим. Посткомунистическите общества трябва да покажат в действие своята нетърпимост към “елегантното” преоформяне на комунистическия елит в нов, самоопределил се като демократичен елит. Проблем на тези общества, на техните граждански структури е да провокират западните общества към съпричастност, към съдействие и подкрепа за осъществяване на декомунизацията. Съпричастност е единственото, което можем да търсим и да очакваме. Но и за съпричастността е необходима борба. Импулсът за декомунизация трябва да дойде от пострадалите от режима. Обществата в посткомунистическите страни определено не произведоха такъв импулс. Не беше проявена дори потребност от декомунизация.

Някакви процедури бяха предприети в Чехия, но те не намериха необходимия отзвук. Не намериха отзвук сред обществата на другите посткомунистически страни и още по-малко сред обществата на демократичния свят. В резултат политическите формирования наследили съответните комунистически партии, участват активно в управлението на т.н. бивши комунистически страни. Не е по-различно положението дори в Германия. Там след обединението, проблемът някак си се премълча. Надеждата е, че огромните инвестиции и гарантирания успех на реформата ще обезсмислят декомунизацията като формален акт. Този подход се оказа неефективен и най-яркото доказателство за това е формирането на парламентарна фракция на комунистите в германски парламент.

Елитите на обществата в демократичния свят не са съпричастни към проблема за декомунизацията. Дори напротив, те са в колаборация с определени слоеве на комунистическата олигархия още от времето на официалното властване на режима. По тази причина те са заинтересовани от “елегантната” трансформация на комунистическата върхушка и легитимацията и като нов елит. Това е своеобразно изплакване на съвестта им.

Логично след това се търси и задълбочава сътрудничеството с този “нов” елит. Наивно е да си мисли, че това сътрудничество в интерес на народите по света. Те сами трябва да отстояват своите интереси.

връщане в началото

10.3.3. Русофилия или трудна раздяла с комунистическата империя

“... ще го държат за нозете и ще плачат, додето им даде няколко рубли, или някоя рекомендация до друга жертва, или някое ходатайство ... Тези негодници са в състояние да опозорят името на цяла нация!”

Алеко Константинов

Възстановяването на новата българска държава е предхождано и съпровождано от впереният с надежда поглед към Русия. Новата ни история е един низ от пристъпи и отливи на любовта към Русия, която е възпята от великите ни писатели. Независимо от това, въпреки наложеното дълги години премълчаване, не трябва да се пропусне позицията на великия Христо Ботев [10.40]:

“... а Русия тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, са да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя немска строгост и подлост под законът на “общата повинност” и когато ние ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се върнем в своето старо отечество, изпроводи няколко черни български души, за да ни отвърнат от това намерение. Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици (вид копия б. К.В.) и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът.”

Написаната история, носи дълбоките белези от криво разбирана признателност, която налага премълчаването на фактите и поддържането на една розова митология. Отношенията с Руската империя до въдворяването на режима в България са обширно дискутирани, пък и не се отнасят пряко към настоящето изследване. Историята на двадесети век се разви така, че империята на комунизма получи възможност да наложи своя режим в България. Любовта към Русия премина в любов към СССР и неговия политически режим. Криворазбраната признателност беше допълнена от васалното раболепие в синхрон с доктрината на режима.

В годините на трансформацията, макар и показно отказала се от своята идеологическа доктрина, върхушката на режима трудно се разделя с любовта си към своите съветски братя. Матрицата на мисленето и възприемането на Съветския съюз се пренася върху Русия и Европейския съюз. Голяма част от тези хора, а и от интелектуалния елит са получили своето образование там и са превърнали любовта си към съветския съюз в част от своята същност. Васалността е превърната в състояние на духа. Династиите на режима са генетично увредени и нямат алтернатива за запазване на властови позиции.

Въпреки, че официално се е преориентирала към новите господари, значителна част от върхушката на режима е силно свързана със своите трансформиращи се съветски братя. Субординацията на подчиненост е запазена. Много силно е присъствието на руския бизнес в България. Голяма част от т.нар. успешни бизнесмени са на служба при руските олигарси. Самите руски олигарси имат силно присъствие в редица сектори на българската икономика.

Развитието на националната енергетика е изцяло под руско влияние. Но с това не се изчерпва руското присъствие. То е както в легалния икономически сектор, така и в сенчестата и черната икономика. На ниво държавна политика се проявяват необосновани апетити за завладяване на елементи от националната инфраструктура.

В същото време още със старта на трансформацията съвсем тенденциозно руските пазари бяха затворени за български стоки (приложени бяха всички възможни тарифни и нетарифни ограничения). Тази тенденциозна рестрикция се запазва през всички години след това.

Регламентираната и нерегламентираната икономическа експанзия, естествено преминават в експанзия в културата, спорта и цялостния обществен живот.

Независимо, че в годините на трансформацията беше разпространена значително количество информация относно реалностите на Руските и Съветските интереси в България, симпатиите към Русия и руснаците са дълбоко вкоренени в обществените нагласи. От друга страна русофобството е крайно и също доминирано повече от емоции, отколкото от реализъм. То е неграмотно и отблъскващо. Не рядко то е и плод на специални мероприятия на пропагандата на трансформацията, целяща поддържането на огъня на русофилството.

Макар и да артикулират своя европейски цивилизационен избор, повечето българи се чувстват по-уютно при общуването си с Русия. Без съмнение основната причина за това е менталната близост, която често се крие зад езиковата близост. Българите говорят точно толкова лошо руски, колкото лошо говорят и английски, френски и немски. Обяснението с общия славянски корен също е спекулация, защото ако това беше причината, би трябвало да питаем същата любов към чехи, поляци и словаци, а това определено не е така.

Менталната близост е почвата върху която е избуяло клишето за любовта към Русия, която повечето българи се чувстват задължени да декларират. Това е и една от причините трансформацията в България да прилича много повече на това, което става в Русия, отколкото на реформите в другите посткомунистически страни.

Разбира се и в годините на трансформацията презрителното отношение на Русия към нас се е съхранило и дори намира по-фрапиращи изяви. Политизирането на тези отношения е чиста спекулация, защото Руските интереси са се реализирали безпрепятствено при всички управления в последните двадесет години. От своя страна обслужването на руските интереси не е допринесло с нищо за развитието на България.

На фона на тази реалност съпоставянето на една политическа персона със Стамболов е на границата на гротеската.

Шутовете около въпросния политик, които предпочитат да се наричат имидж мейкъри или политолози, не пропуснаха да погъделичкат  най-чувствителната струна на неговия маниакален нарцисизъм – самоизживяването му като втори Стамболов.

Примитивното схващане за ролята и мястото на Стамболов в българската история естествено се изчерпва с фиксиране върху т.нар. русофобство. Повърхностното познаване на явлението Стамболов неизбежно води до една първична логическа схема – втори Стамболов може да бъде само този който се бори срещу руското влияние. И този примитивизъм се експлоатира именно защото трябва да се прикрие истината, че въпросната персона обслужва прекрасно руските интереси.

Камарилата от шутове около “великия държавник”, която е съставена от не по-малко нарцистични примати се уплаши, че демонстративната омраза към Русия ще остане незабелязана и взе да пише и анализира. Нароиха се писания изобилстващи с несъстоятелни логически конструкции, обясняващи величието на мисълта на вожда. Както всяка шутовщина в тях има повече хумор отколкото логика. Не може да не се отбележи невежеството по отношение на Стамболов, което е характерно за всичколозите научили това име след 1989 г.

Т.нар. русофобство на Стамболов е извадено от контекста на тогавашния исторически момент. За основните характеристики на тогавашното разположение на силите въобще не се говори. Не се обсъжда. То е чуждо на новите стамболовисти.

Същината на процесите в онези времена е следната. България съвсем скоро се е откъснала от една империя – отоманската. Въпреки подвизите на националните герои, въпреки въстанието от 1876 и участието на опълченците, не се откъсваме, ако искате освобождаваме, сами. Освобождението ни носи друга империя, водена от свои цели и интереси.

В тези условия прозрението на Стамболов, което го отличава от политическата маса и от други също достойни политици е заплахата от прегръдката на НОВАТА ИМПЕРИЯ. Всичко, което той прави е насочено към това, България да постигне максимално допустимата от Великите сили независимост и да не погине в прегръдката на НОВАТА ИМПЕРИЯ. Тук дори нямат такова голямо значение имената на старата и новата империи. Важното е, че Стамболов се противопоставя на схемата, която ни обрича на преход от робство към задушаваща прегръдка. Той се противопоставя на безпаметното преминаване от една империя в друга. В това е същността, а не в русофобията.

Възможностите, които му предлага ресурса на малката и неукрепнала още държава не са големи. Съобразно възможностите Стамболов извлича максимума. Обсъждан е вариант да се вземе за княз турски (на старата империя) принц. В крайна сметка се намират малко пари и от виенските кабарета е купен безличния благородник Фердинант.

Така България получава шанса да се еманципира постепенно от старата империя и да търси, относително свободно, своето място в Европа. Задушаващата прегръдка на новата империя е отложена с няколко десетилетия.

Нека оставим душевната нищета да мечтаеш да си втори Александър Велики, Наполеон, Сталин или еди какъв си. За тези, които избиват своите комплекси с претенцията да бъдат втори Стамболов трябва да се отбележи, че за да приличат на него те трябва да парадират не с профанизирано русофобство, а да се борят не срещу задушаващата прегръдка на която и да било империя. Схемата днес е същата като преди повече от сто години. България се нуждае от държавник, който да еманципира страната от старата империя и да извоюва достойно място в рамките на НОВАТА ИМПЕРИЯ.

В Русия комунистическият режим се трансформира в олигархия и е също толкова далече от демокрацията, колкото и преди трансформациите. Руският хуманист Александър Хинщайн [10.41] описва промените в Русия по следния начин:

“Олигархията в Русия не е спечелила богатството си, а се създаде, когато държавното богатство беше предадено в частни ръце. Първата десетка от най-богатите хора в Русия е станала такива благодарение на нефта, газта, металите - на това, което до този момент е принадлежало на държавата и народа. Най-уродливите явления в този процес на прехвърляне на собствеността бяха различни икономически механизми, чрез които държавата предаде фактически безплатно на олигархичните структури пакетите с акции на най-големите национални предприятия. Порочната схема беше разиграна чрез банките във всички най-мощни отрасли на промишлеността и държавата изгуби контрола върху най-сериозните си активи.”

Ето защо агресивното русофилство, извън границите на културния и информационен обмен не е полезно за процесите в България. Не можем обаче да не се съобразяваме с него, защото както беше отбелязано по-горе, то е дълбоко вкоренено в българското общество и неговите елити. То съществува реално. Всички посткомунистически правителства на България са били проводник на руските интереси.

Русофобията също не ни е необходима. Необходима е обществена и политическа воля за отстояване на достойнство във взаимоотношенията.

връщане в началото

10.4. Членството в НАТО и ЕС – митове и реалности

Да бъдем европейци, но все пак българи.

Проф. Иван Шишманов

10.4.1. Емоциите на подготовката за членство

“... западната цивилизация не е възнамерявала, но и не би си позволила да съжителства на равни начала с друг тип социалност.”

Роджър Осбърн

Дебатът за членството на България в НАТО и ЕС практически не се е състоял. По отношение на НАТО той въобще отсъства. Относно приемането ни в ЕС дебатът не прекрачи рамките на емоциите. Самите емоции са многолики и крайни, и се простират в диапазона от вълнението – ще ни харесат ли или не, до пълното отрицание на европейското. Всеобщото възприятие е, че ТЕ ни взимат, а не, че ние се приобщаваме.

Елитите се оказаха неспособни да проведат състоятелен предприсъединителен диалог с европейските партньори. Наложената практика  на преговорите (обгръщане с мистицизъм и секретност) за присъединяване към ЕС, тревожно натрапва чувството, че Европа се мисли като Съветския съюз – хомогенна, завършена и застинала. Прието е, че е важно да ни вземат там, без да се питаме за това как точно ще влезем и като какви. Словоблудството със съчетанието от думите “цивилизационен избор” показва пълната безидейност на елита. Европеизиращият се елит няма идеи за достойно присъствие и участие в европейската общност. Той е способен само на спекулации. Спекулации, които Галина Стоянова [10.22] резюмира по следния начин:

“Българските партии очевидно не могат да намерят национално алиби за претенциите си към властта. Не го и търсят, защото доставката на политически авторитет, произведен в Америка и Европа, колкото и ниско да е качеството му, у нас продължава да се продава като елитна политическа стока.”

На форума в Давос (27.01.2001) президентът Стоянов лансира своята идея за шоково разширяване на ЕС. Една идея, която не е нищо друго освен израз на комплексираност на домораслия политик. Това е механичното пренасяне на практикуваното безсмислено бърборене от домашната сцена на международната. Липсата на адекватна обществена реакция на логореята на домашния любимец, хвърля този любимец в трагичното заблуждение. Той си е повярвал, че е реален политик и му е позволено да се упражнява на международната политическа сцена. Изговореното от Стоянов за шоковото разширяване на ЕС е логическо следствие от липсата на обществена реакция към спекулациите с цивилизационния избор. И в двата случая трагедията е колкото на т.нар. политически елит, толкова и на цялото общество. В единия случай имаме пълно неразбиране що е това обществен избор и обществен процес. В другия се демонстрира пълно неразбиране на европейския процес и сложността на вътрешния европейски дебат. Това е личен егоизъм представян като национален, а всъщност е израз на тотален национален нихилизъм.

В радио предаване на програма "Хоризонт" (28.01.2001), водещата Лили Маринкова в разговор с вицепремиера Петър Жотев, много точно определи явлението, като зададе въпроса: "за кого е шока от шоковото разширение на ЕС, за нас или за данъкоплатците в страните членки?" Отговор разбира се не беше даден.

По същество идеята за шоково разширяване на ЕС не се различава от идеята да България да стане 16-та съветска република. Обществото реагира на поредната недомислица на Стоянов, точно така, както реагира на официалното оповестяване на публичната тайна за мераците на Тодор Живков. И в двата случая нямаше реакция.

Точно двадесет дни след голямото разширение (приемането на 10-те нови членки в ЕС), се появяват първите реакции на уплах относно перспективите за българското членство. Появяват се съобщения [10.42], че Европейската комисия подготвя план за стриктен мониторинг над Румъния и България. Коментарите не изключват и отлагане на присъединяването на тези две страни с година две.

Година след това идва френското “НЕ” на разширението. Въпреки, че вече сме членове на НАТО, перспективите за приемането ни в ЕС на са много оптимистични.

В края на 2005 годината евроинтеграторските духове в България отново са разбунени. По BBC и в немския вестник “Билд” се появяват материали провокирани от някакъв поверителен доклад (нонпейпър) обрисуващ тъжната картина в България. Германските журналисти обръщат внимание на своите депутати да помислят доста преди да гласуват за ратификация на договора за присъединяване с България. Отбелязани са масовите улични убийства, неефективната правозащитна и право раздавателна системи. Отбелязан е и фактът, че икономиката на страната е в ръцете на бившите комунистически величия и хора от държавна сигурност.

Много показателно е, че се акцентира върху участието на БСП в далаверите със Садам Хюсеин и на това, че тогавашния председател на партията, сега е президент, а тогавашния завеждащ външните връзки, сега е председател и премиер министър.

Извън съмнение е, че отношението на европейските граждани към нашето членство не е еднозначно. Лошото е, че техните тревоги са съвсем основателни и ние много добре знаем това. Още по-лошо е, че тези проблеми не тревожат българското общество. България е с ясното съзнание, че приемането и в ЕС може да стане само на базата на политически компромис.

В средата на май 2006 г. е поредната истерия около еврочленството. Очаква се доклада за готовността за членство на България и Румъния

Животът и атмосферата в България през тези дни приличаха на животът и атмосферата около честването на кръгла годишнина от Великата октомврийска революция. Много по-рано, за тази атмосфера Иван Теофилов [10.43] казва:

“Отчайва ме познатата от времето на социализма мазохистична говорилня. Това отвратително блудство с думите. Слухът ми е затъпял от нескончаемите еуфорични брътвежи за Европейския съюз и НАТО, макар че се моля на Бога да видя страната ни озована в моралната карта на света.”

От всякъде се говореше само за членството ни в ЕС. Всички политически спекулации се основаваха на декларации относно готовността ни, респективно неподготвеността ни за членство. Нормалният разговор отсъства напълно. Вътрешно политическите спекулации доминират. Всяка диващина се аргументираше и оправдаваше с изискванията на ЕС.

Всяко по-дълбоко въздъхване на европейските фактори ставаше предмет на дълбокомислени коментари, а лекото покашляне довеждаше родния политически и медиен елит до истерия. Тя вървеше на талази, които следваха вълните на гостуващи в страната европейски фактори.

Опозицията стана жалка и смешна в опитите си да обясни несъстоятелността на правителството, без да формулира собствени мисли, а единствено и само с подходящо тълкуване на думите на различните евро фактори.

От друга страна управляващите също станаха смешни и жалки в молбите си към евро факторите, да приемат България за член на ЕС. Опитите да плашат Европа с дестабилизация в страната, с демотивация на обществото и прочее сълзливи истории, подразниха дори еврофакторите от най-висше ниво. Председателят на комисията по външните работи, на европарламента, германецът Елмар Брок дори организира специална пресконференция за да заяви в прав текст, че аргументацията на българските управляващи е неприемлива. [10.44].

Въпреки, че позицията на българското общество относно членството не е хомогенна доминират нагласите за подкрепа. Мотивацията на различните слоеве разбира се е различна. Тук намират място свръх очаквания, песимистична обреченост и разбира се сметки за това как да се присвои очакваната финансова помощ.

Проф. Ивайло Знеполски [10.45] вижда мотивацията за членството по следния начин:

“Мисля, че българинът подсъзнателно иска да влезе в Европа, защото иска да избяга от себе си.”

Картината, която обрисува проф. Валери Стефанов [10.46] не е по-оптимистична:

“... днес на прага на европейската интеграция, е застанал един унил народ, неспособен да се справи с посттоталитарните си стресове. От една страна, той плахо вярва в европейското си бъдеще, а от друга, се оглежда да си намери патриархалния “бащица”, който да крещи от негово име “Булгар!”.”

Политологът Антоний Гълъбов [10.47] смята, че народът възприема членството като спасение от родните политици:

“За съществена част от българските избиратели, перспективата страната ни да бъде поета на “ръчно управление” от Брюксел, не изглежда като заплаха, а по-скоро като избавление.”

В навечерието на членството еуфорията достига своя апогей. Макар и малко, не липсват трезви позиции. Например, Теодора Димова [10.48] не е съгласна с еуфорията:

“Но еуфорията от присъединяването ни към ЕС, тези тържества, хора, пляски, фойерверки, които ни очакват на Нова година, ще прозвучат крайно оперетно, кухо, сламено, безсилно на фона на трагедията в Бяла, на фона на зловещия взрив от детска престъпност, на фона на сакатия закон за досиетата, на фона на онова ледено дихание, което се носи над България.”

връщане в началото

10.4.2. Поляризация на възгледи и очаквания

"Никога още не е бивало всички или много народи да имат един общ бог, всякога и всеки е имал своя собствен. Когато боговете стават общи, умират и боговете, и вярата в тях заедно със самите народи."

Достоевски

В реалностите от края на 20-ти и началото на 21-ви век, България няма друг път освен интегрирането в съответните евро-атлантически структури. Големият проблем, голямото предизвикателство е как точно ще се интегрираме, с какви позиции. Наистина ли ще имаме ползи, или трябва да се съобразим с възможните загуби?

Измерения на европесимизма

Песимизмът към членството в ЕС е многопластов. Едни въобще не вярват в Европа, други са песимисти относно ползите от членството, а трети относно интеграционните способности на българското общество и държава.

Не е без значение да се отбележи, че европейският модел е бил дискусионен за българските интелектуалци още от времената преди освобождението от турско владичество. Тази проблематичност е съпровождала цялата история на новата българска държава, както интелектуално, така и политически.

Проф.Никола Георгиев [10.49] е изразител на крайния песимизъм:

“Национален грях е да се обявява Европа за наш образец. Това руснаците и сърбите, които са народи с голямо достойнство, не правят. Идеята да бъдем в Европа се поддържа от управляващата класа, която има интерес от това.”

Теди Москов [10.26] е песимист относно ползите от членството:

“А Европа е една измислица. Всички смятат, че като влезем в Европа, тук ще завалят пари. Не. Тук ще си сложат мръсните производства и ще ни наемат за елементарна работа, която те се срамуват да я вършат ...”

Споменатият вече проф. Никола Георгиев [10.50] също не очаква особена полза от еврочленството:

“Няма какво да се лъжем, че ЕС е създаден за доброто на българите. Едва ли нещо добро ще видим и си го знаем.”

Христо Димитров [10.51] вижда в интеграцията духовно робство:

“Мисля, че нашето време е много близко до онзи период. Разликата обаче е, че не сме под османско подтисничество, а под духовно робство на чужда култура.”

Георги Чапкънов [10.52] внася положителен елемент в песимистичната картина.

“Естествено, че пак ще бъдем на края на опашката. Но няма да сме дълбоко под опашката, както сега. И нещата ще бъдат други, тъй като ще се спазват европейски закони, за които европейски хора ще наблюдават.”

От по-малко лошото място започва позитивизма, който се предхожда от песимизма към собствените възможности.

Стефан Цанев [10.53] посочва моралната деградация като препятствие за приемането ни в ЕС:

“Един морално деградирал народ не е годен за нищо, не е желан от никого. Помнете ми думата – ако не ни приемат в прословутия Европейски съюз, главната причина ще бъде моралната деградация.”

Проф. Андрей Пантев [10.54] споделя своето убеждение, че в Европа не ни искат:

“Има нещо величествено в това парвенюшко стремление да вървим натам, откъдето са ни отписали.”

Песимизмът на проф. Пантев [10.3] поставя под съмнение реалността на самото европейско единение:

“Все още светите места на европейските митове – полета на сражения, паметници на паднали, гробници на крале или катедрали, библиотеки и университети, ще бъдат по-често почитани, отколкото протоколите на европейското единство. Новата Европа още няма привлекателен арсенал от символи, които да облагородят европейската историческа памет.”

Както се вижда полюсът на песимизма обхваща диапазона от недоверието в самата Европа и нейното единение, преминава през съмнението, че въобще ни искат, за да стигне до отреждането на незавидно място за България в този съюз, като едновременно с това силно се съмняваме, че заслужаваме дори това незавидно място.

Що се отнася до песимизма на широките обществени маси, той не е ясно артикулиран, но е неотменима част от житейските практики. Макар и да не са заявени открито, нагласите са, че без да е необходимо да се променяме и да полагаме особени усилия, ще можем да се домогнем до келепира. Тази двойственост между обществено говорене и житейски стратегии и практики отвежда в другата крайност – тази на свръх очакванията.

връщане в началото

Идеализация на очакванията

За Европа, ЕС и нашето членство там се говори повече от едно десетилетие. През цялото време говоренето за Европа е свързано само с изграждането на хиперболизирани очаквания. От членството ни в ЕС очакваме да оправи политиците, да ни освободи от бандитите, да оправи съдебната система. Живеем сякаш политиците, мутрите и магистратите не са деца на български майки, а пришълци от космоса. Затова очакваме сътворените тук, в България неуредици, да бъдат оправени от чужденците.

По отношение на евроинтеграцията интелектуалният елит е разкрачен между отчаянието и надеждата. От евроинтеграцията се очаква да се решат вътрешните проблеми и в същото време се подхожда с обречеността на хора втора категория.

Поетът Румен Леонидов [10.55] вижда в европрисъединяването спасението от мутрите:

“Но не европейските ценности, а европейските глави на икономическата ламя ще излапкат един подир друг некадърните мутриоли.”

Други [10.56] са убедени, че еврочленството ще реши проблемите ни с елита:

“А най-голямата надежда свързана с ЕС, е, че той ще ни даде така необходимата ни стабилност за по-дълъг период от време, която ще осигури условия за култивиране на истински елит. И традицията у нас на всеки 40-50 години властта да се сменя и всичко да започва отначало ще остане само в учебниците по история.”

Едва ли можем да очакваме, че ще се култивира елит различен от този, който се култивира при пребиваването ни в лоното на предишните империи, като се започне още от Византия.

Митко Новаков [10.57] пък е готов да низвергне всеки, който не вярва в чудотворността на еврочленството.

“България е едно митическо животно, сфинкс някакъв и химера, което си живее по чудовищен начин в предмодерните времена – сбъркано и уродливо толкова много, че чак се задъхва, хърка и хрипти. И няма за тази астма друг лек, освен Европейския съюз; всеки, които мисли иначе, е също такова чудовище, каквото са българската държава и общество в настоящия момент – хидра с много глави, ала нито една мислеща.”

Има нещо трагично в това безкрайно упование, че членството в ЕС ще оправи всичко у нас. Вместо да се води дебат по същество за готовността на България да бъде член на ЕС, нашите изтъкнати интелектуалци съзнателно или не заеха позата на сеирджии – да влизаме там в Европата за да се оправим.

Те не пожелаха да говорят за горчивата истина, че за да има ред, ние сами трябва да формулираме принципите на този ред. И ако тези принципи са същите или поне близки с европейските, само тогава можем да очакваме положителни ефекти от присъединяването ни към ЕС.

Тези настроения по един съвсем естествен начин се пренесоха върху нагласите на широките обществени маси. Малко е да се каже, че обществото е готово на пълен отказ от национален суверенитет. Обикновения човек, макар и доста абстрактно, се надява от Брюксел да решат всичките му проблеми, включително и тези с настинката на децата му. И всичко това ще стане без той да се напряга и без да променя навиците си.

Някак парадоксално звучи, но от друга страна е напълно в унисон с националните нагласи, че тази крещяща брюкселомания не води до никакви промени в посока на поевропейчването ни, такова каквото го говорим. Артикулираното брюкселопоклонничество не се отразява на житейските нагласи на политици, интелектуалци и обществото като цяло. С неизчерпаемата си балканска адаптивност ние вече сме погълнали и пречупили европейското към нашия бит и потребности. Отдавна Брюксел не е нищо повече от място, където да изпратим децата си да поработят на хубави служби, място за изгодни командировки на родната бюрокрация. На всичко отгоре, ако успеем да си измием ръцете и не миришем много силно от там ще потекат и съществени финансови средства. Трябва просто да успеем да ги излъжем, което в нашите представи не е чак толкова трудна работа.

връщане в началото

Еврочленството и организираната престъпност

В началото на прехода се живееше с илюзорните надежди, че добрите хора от Запада ще дойдат да разгонят комунистите или казано по-просто ще оправят държавата ни. Двадесет години след това производството на илюзии не е престанало. Разчиташе се, че членуването в НАТО и ЕС ще реши въпроса с организираната престъпност. Просто ей така само защото България е член на тези организации бандитите ще се разбягат и ще отидат незнайно къде. Реалистичният подход изисква да се признае, че престъпниците са най-космополитната част на обществото ни. Те отдавана са се вписали във всички възможни световни и европейски мрежи.

За жалост българският елит отказва да проумее, че организираната престъпност е част от света в който живеем, включително и този, който наричаме развит. Там също има организирана престъпност и като такава тя има своето влияние върху съответните официални институции. Корупцията не е патент нито на посткомунистическите страни, нито на слаборазвитите страни. Вероятно масовостта на явлението в т.нар. развити страни не така голяма, както в другите, но пък мащабите на операциите там са несравними с тези в страните, които по-често се сочат като корумпирани.

Друг аспект на външното влияние за развитието и настъпването на организираната престъпност в страни като България е фактът, че престъпния свят се интегрира много по-бързо и ефективно от официалния свят на държавните институции. Еврочиновниците са страшилище и спирачка за обикновените граждани. Мутрите нямат никакви затруднения при получаването на каквито и да са визи, разрешителни и прочее.

Нелогично е и трудно може да се обясни как хора, които българското общество, без всякакво съмнение, поставя в графата на престъпния свят, безпрепятствено, с лекота получават визи и дори гражданство в Европа и САЩ. Не са редки случаите, когато тези “привилегии” на развития свят са отказвани на интелектуалци, общественици и спортисти. Тези, които искат да учат в “приятелския” Запад трябва да минат през иглени уши, а за Косьо Самоковеца не е проблем да има апартамент в престижен лондонски квартал. Илия Павлов е и американски гражданин още от началото на 90-те. Американски гражданин е и показно убития през октомври 2004 Димата Руснака.

Възможно ли е нарко дилър като Димата Руснака да пробие сам сложната система за защита на националните интереси на САЩ (именно във връзка с националната сигурност се отказват визи)? Едва ли! Остава да си зададем въпроса - колко високо в системата на американската държавна администрация са проникнали гаулайтерите на режима? Защо една толкова чувствителна към сигурността си система приема за свои партньори, безспорни световни престъпници?

Дори да си представим, че успеем да ликвидираме всички български престъпни групи и елементи, със сигурност това няма да означава, че страната ще бъде свободна от престъпни влияния и действия. Напротив, много бързо ще станем плячка на чужди банди. Няма никаква гаранция, че те ще бъдат в някакъв смисъл по-добри от нашите си родни такива. Обратно, със сигурност те ще са по-брутални и жестоки.

Реалистичното решение на проблема с престъпността може да се постигне, когато обществото и държавата намерят сили да ограничат престъпността в някакви приемливи рамки. Държавните институции трябва да принудят престъпните елементи да станат по-малко забележими. А за да стане това, държавните институции трябва да започнат да работят.

Извън идеалистичните хипотези, реалните резултати от членството на страната в НАТО и ЕС са своеобразното по-дълбоко поевропейчване и на нашите бандити. Може само да се гадае в каква насока ще се развият те в новите условия. По-интелигентните, вероятно ще станат по европейски рафинирани и перфидни. По-първичните, вероятно ще станат по-агресивни и брутални. За втората група са възможни три перспективи – да изчезнат, да ограничат периметъра на своите действия (да станат периферни шайки) или да се радикализират и влеят в някоя от крайните световни терористични организации.

Членството в НАТО и ЕС няма да реши проблема с мащабите и влиянието на организираната престъпност в България. Във връзка със злоупотребите с европейските пари стана видно, че дори когато от ЕС ни информират за престъпления и конкретни нарушители, българските институции отказват да работят. Също така стана видно, че липсва и политическа и обществена воля за справяне с проблемите.

Проблемът с престъпността може да се реши само и единствено с огромна и непреклонна политическа воля. Такава политическа воля може да се постигне само след съществено обновление на политическия елит. От своя страна такова обновление може да се осъществи само ако българското общество пожелае това.

Единствено при тези условия членуването на държавата в международни организации и съюзи може да има принос към борбата с престъпността и тероризма. В противен случай сме обречени да се превърнем в черна точка на всеки съюз, на всеки алианс.

Марко Семов очертава лоши перспективи, ако не решим тези проблеми [10.58]:

“Тогава България ще се превърне от европейска държава, каквато е от 14 века, в една причерноморска зона. Само дето няма да има вакантно място за българския политически елит в управлението на тази причерноморска зона ...”

Така, разхвърляни между песимизма и свръх очакванията, без реален дебат и подготовка се втурнахме в еврочленството. А още Ботев предупреждава за опасностите от евроинтеграцията без необходимата подготовка [10.59]:

“... ние възприемахме сичко, което ни трябваше, за да се намираме в това същото положение, в което сме били преди 4 – 5 века. Както с приемането на византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдем робове на азиатските варвари, така и със сляпото подражание на Европа ние ще да достигнем да бъдем робове сами на себе си.”

Не трябва да забравяме, че случващото се в “Криво разбраната цивилизация” не е просто художествен разказ, а реален случай.

връщане в началото

10.4.3. Горчива реалност на членството в ЕС

“... всеки героичен акт поражда подозрението на скритите мотиви – подозрение потвърждавано от следващото ревностно направено изследване.”

Роджър Осбърн

Между възторзите и черния песимизъм на интелектуалния и политическия елити, зад драматичните просълзявания на продажни политици, за които Калуди Калудов [10.60] прави сравнението: “Едно време не сме се дали да бъдем потурчени цели 500 години, а сега се поевропейчваме безропотно.”, стои реалността. И тази реалност не е никак ласкава за България.

Негативите на преждевременното членство

Че България е приета преждевременно в ЕС не е тайна, както за нас, така и за европейските ни партньори. Преждевременното приемане на България в съюза става все по-голям и по-голям проблем.

Светослав Терзиев, който наблюдава от близо процесите на нашата евроинтеграция, [10.61] вижда в преждевременното ни приемане политическа сделка:

“Брюксел се тревожи да не лъсне позорната сделка, в която е заложен позорният компромис за приемането на България в ЕС: ние затваряме очите (уж не виждаме, че държавата ви служи на престъпността), а вие си затваряте устата (не се обаждате, когато ви искаме това, онова). Сделката, която има характер на “джентълменско споразумение”, е сключена на Европейския съвет в Хелзинки на 10 декември 1999 г., когато България получава съгласие да започне присъединителни преговори, след като правителството на Иван Костов дава съгласие на 29 ноември 1999 г. за затваряне до края на 2002 г. на 1-ви и 2-ри реактор на АЕЦ “Козлодуй”.

Германският политолог д-р Хайнц Брам [10.62] отбелязва:

“.... мнозина депутати от Европейския парламент сега признават, че страната твърде великодушно е получила входния билет за ЕС.”

Макар и вече пълноправен член на ЕС, но със старата си ценностната система, България предизвиква меко казано, недоумение у нашите партньори. Малко повече от година време, откакто сме членове на ЕС и дебатите около нашето присъствие вече се водят около това – какво да ни правят. От анализ на списание Economist [10.63] се вижда, че този въпрос е стоял и преди приемането ни в ЕС:

“Най-добрият аргумент в подкрепа на това, че на страни като България и Румъния беше позволено да влязат в ЕС по-рано, отколкото по-късно, е може би този, който звучи най-непретенциозно. Ако тези две страни бяха оставени да чакат още няколко години, това нямаше да доведе до нищо добро.”

Присъствието на България в ЕС предизвиква проблеми на всички нива. В края на март 2009 г. председателят на ЕК Жозе Барозу е принуден да изпрати специално писмо до премиера Станишев, в което заявява – В ЕС има “умора от помагане” на България.

На фона на тази реалност аплаузите и сълзите от радост в очите на високопоставени чиновници предизвиква погнуса и отвращение. Само година след фойерверките България е нарочена за страна, в която е опасно да се изливат парите на европейските данъкоплатци защото в нея се краде. Това е много по-обидно отколкото да си бяхме признали, че към датата на приемането ни в ЕС не сме покрили критериите за пълноправно членство. Звучи някак си по абстрактно – критерии, пълноправно и не е така дразнещо. Докато посочването ни като крадлива нация (крадат не само джебчиите и автокрадците, които изпратихме на Запад, но и управляващите в страната) е конкретно и подтискащо. Ние си го знаем, защо трябваше да го тикаме в очите на хората в Европа. При завършване на Берлинския конгрес Бисмарк ни е определил като конекрадците от долен Дунав. Повече от сто години след това, решихме да разсеем всяко съмнение, че е бил прав.

връщане в началото

Трудна раздяла с илюзиите

Дори краткото време на пълноправното ни членство е достатъчно за да започне постепенната раздяла с илюзиите. Не закъснява и огорчението от несбъднатите свръх очаквания [10.64]:

“Моята надежда беше в Европейския съюз – след всички други изгубени илюзии. Но за жалост еврочиновниците се държат доста милозливо към България за сега.”

Но както се вижда изтрезняването не пълно – вместо претенции към себе си, продължаваме с претенциите към еврочиновниците. Ако те са милозливи, ние какви сме?

Дори наблюдатели, които следят от близо нашенската евроинтеграция, продължават да се надяват [10.65]:

“Поради липсата на политическа воля България вече има нужда не от съветници, а от надзиратели. Управляващите трябва не да бъдат научени, а да бъдат накарани да си вършат работата. Дошло е време нещата да се наричат с истинските им имена. Замитането на проблемите даже с немски метли няма да допринесе за изчистването на държавата.”

Ако ние българите не можем да накараме управляващите да си вършат работата, очакването немците да сторят това е илюзия. Дори когато казваме, че наричаме нещата с истинските им имена, ние очакваме отвън да се въдвори ред, без дори да сме формулирали какъв точно ред искаме. Формулировката “да бъде като в Европа” е куха и безсмислена. Тя показва, че не схващаме колко колоритна и разнолика е Европа. Българските елити и българското общество като цяло не са формулирали своята идея за живота на България в ЕС.

Светослав Ставрев [10.66] също настоява за по-голяма строгост от страна на ЕС:

Критиките от страна на ЕС към България трябва да станат по-недвусмислени, по-точни, ако ще и поименни, за да се алармира навреме, да се подготви и да се активизира общественото мнение у нас, както и да не се отъждествяват дефектни държавници, пишман лидери и фалшиви елити с България и българското въобще.

Основният проблем е, че общественото мнение не се активизира. Апатията, с която обществото посрещна спирането на парите по европейските програми показа, че очакванията за активизиране са нереално оптимистични.

Както трансформацията направи по-видими редица наши недъзи, които се прикриваха по времето на официалното властване на режима, така и еврочленството направи по-видима нашата отдалеченост от европейските стандарти. Направи видимо нежеланието да се работи по тези стандарти. В края на август 2009 г. за пореден път са върнати т.нар оценки за съответствие [10.67]. Не може да се скрие отсъствието на политическа воля да се приемат европейските стандарти. Такава е и волята на родната администрация, която вижда в евроинтеграцията единствено и само възможност за облагодетелстване при разпределението на парите по различните програми. И за политиците и за администрацията евроинтеграцията се изчерпва с разходките до Брюксел. У нас никой, дори не е попитал какво допринесоха за България депутатите ни в европейския парламент.

Постепенно животът ни в ЕС се превърна в живот между докладите. След т.нар. промени, в България израсна вече цяло поколение, което се формира около трепетите и вълненията с методично повтарящите се доклади на брюкселската бюрокрация за развитието на България, като се започне с асоциирането ни в началото на 90-те години и се стигне до докладите, които очакваме в близките месеци с трепета, дали ще ни наказват или не.

След приемането ни в ЕС самите доклади, се превърнаха в последна опора за европейските политици и чиновници, която им служи да оправдаят неуспешните въздействия върху България за насочването и към реални промени.

връщане в началото

Пропуснати шансове и спекулациите с еврофондовете

Горчивата истина е, че трансформиралата се върхушка на режима е заинтересована само от очакваните от ЕС пари.

Светослав Терзиев [10.68] констатира тези настроения в управляващите държавата:

“Евроентусиазмът на българските власти продължи малко повече от година, докато Брюксел не започна да им спира финансирането и да им показва публично греховете. Щом ги плесна през ръцете и поиска да не крадат дори от националния бюджет, сърцата на управляващите затупаха от национализъм, представян като патриотизъм. Станаха чувствителни, започнаха да показват зъби на по-взискателните европейски експерти, обвиниха ЕК, че не ги дооценява.”

В този дух е и “откритието” на Ахмед Доган, че европейските пари не може да се управляват (крадат) както националния бюджет [10.69]. Едно спонтанно откровение, което след това беше замазано с ловко прехвърляне на вината върху 300 – 350 държавни чиновници [10.70].

Някои наблюдатели [10.71] смятат, че спирането на парите е стреснало бандитите:

“Държавата губи не просто пари за пътища. Държавният елит и производните й обръчи губят същинския смисъл от присъединяването на България - парите. Това им е като цивилизационен шок.”

Да се вярва, че за тези субекти е възможен цивилизационен шок е просто подценяване на степента на срастване на държавата и мафията. Никой не е стреснат и нищо не се променя. В началото на 2009 г. се очаква поредния доклад. Този път междинен. Светлана Георгиева [10.72] отразява очакванията от него:

“... нищо, ама абсолютно нищо, не се е променило от предишната проверка и констатациите на поредния междинен доклад с нищо няма да се различават от предишния. Защото продължава да няма истинска конкуренция между проектите, които се състезават за финансиране от ЕС, спонсорите на властта продължават да печелят, администрацията продължава да не говори "брюкселски", да не говорим, че осъдени за измами с европари все така няма, ако не броим смешната глоба от 2500 лв., наложена на лице, използвало документи с невярно съдържание при подаване на декларация и обвинено в присвояване на 300 хил. евро.

.... едни пари непрекъснато се насочват към подходящи роднини, земляци, консултанти и какви ли не още бенефициенти. Групи от хора и фирми впрочем от години биват организирани и подготвяни как да станат щастливите ползватели на "яките европейски кинти, дето ще ни ги отпуснат безвъзмездно". Цялата управленска енергия очевидно е съсредоточена там (защото задачата никак не е лека). Затова истинската работа никак, ама никак, не върви.”

Месец по-късно същата авторка [10.73] ще отбележи:

“... мерките спрямо нас за безпрецедентни, както безпрецедентни са масовите случаи на корупция при разпределянето на европейски средства. В нито една от новите държави в ЕС не се е стигало до подобно проникване на престъпността във високите етажи на властта. Абсолютно никъде другаде в ЕС няма такава безнаказаност на престъпленията, както в България.”

Светослав Терзиев [10.74] смята, че мераците на мафията да обсеби европейските пари няма да се реализират.

“Главната грешка на българската мафия (определяна в Брюксел като съчетание на организирана престъпност и висша корупция) бе, че допусна България да влезе в ЕС. Тя се стремеше към милиардите от еврофондовете и възнамеряваше след 20 години криминален преход да се легализира чрез европейски сертификат, но се случи обратното.”

Не е съвсем сигурно обаче, че се е случило обратното. В предходните части беше отбелязано, че Европа легитимира трансформиращата се върхушка на режима. Не трябва да се забравя, че модерният свят съвсем съзнателно хрантути и поддържа разни сатрпи из Африка, Азия и Латинска Америка. Не би било чудо, ако ЕС е решил да поддържа вътре в своите рамки несъстоятелни режими и държави. При този вариант е много вероятно да се реализират целите на клановете на българската мафия.

При присвояването на европейските пари се проявява, характерната тоталната безидейност. Нищо ново не е измислено. Похватите са същите като тези прилагани при разграбването на държавата през всички години на трансформацията. Родово фамилни паралелни фирми, НПО-та и всевъзможни структури за присвояване на средствата. Едно кълбо от братя, братовчеди и прочее родственици, в едно общество, което въобще не може да повярва, че животът може да протича по различен начин.

Пропагандните маньоври също не блестят с особена находчивост. Те са също толкова прозрачни и пошли, колкото цялата пропаганда на трансформацията.

Политикът Мария Капон [10.75], съзнателно или не, е изразител на направлението, което смята, че след приемането ни ЕС няма инструментариум за влияние:

“Българските граждани много силно се надяваха, че Европа ще създаде правила и у нас и ще помогне на страната ни да живее в по-справедлив и уреден свят. Но след приемането на България в ЕС Европа няма други механизми да постигне това, освен да наблюдава развитието ни чрез тези доклади.”

Тази теза е силно вредна, защото внася успокоение в средите на крадците. От друга страна тя не е до край издържана. Вярно е, че свръх очакванията не се сбъднаха, но е много съмнително, че ЕС няма инструменти да наложи волята си. Достатъчно е да си припомним реакциите и действията спрямо властта на крайно десния Йозеф Хайдер в Австрия. Нито един от олигарсите на посткомунистическа Европа не е бил подложен на подобен натиск.

След ратификацията на Лисабонския договор, които дава мощни инструменти за налагане на волята на общността, дори формалните оправдания трябва да отпаднат.

Първите неудачи с безнаказаното присвояване на европейски средствата, наложи друга спекулация - тази за административната неспособността да отговорим на изискванията. Румяна Коларова [10.76] споделя подобно мнение:

Ситуацията е в някаква степен безизходна, когато става дума за взаимоотношения между България и ЕС. По инерция си мислим, че проблемът е единствено и само в МВР и съдебната система. А залогът е огромен. Защото залогът е финансирането, което страната ни получава. Истината е, че в България цялото правителство в този смисъл групово се е провалило. Финансовото министерство на Пламен Орешарски например не само се е отнесло изключително безотговорно към критериите и изискванията на ЕС, но и е в състояние на впечатляваща управленска безпомощност, сравнима с тази във вътрешното министерство. Да не говорим за земеделието, пътищата, екологията, горите.

Спекулацията се състои в замяната на липсата на желание с управленска безпомощност. Това, което ни изглежда като управленската безпомощност е следствие от кризата в държавността, която целенасочено е наложена от клановете на трансформиращата се върхушка на режима. Бюрократичната машина, която през 90-те години манипулираше навлизането на чуждите инвестиции в България сега се използва за манипулиране на европейските пари.

Не случайно правителството на Станишев хареса театъра наречен “управленска безпомощност” и се втурна в него като поиска европейски чиновници да вършат неговата работа. Поиска ги, защото трябва да скрие зад това престъпните си намерения и защото беше сигурно, че подобно нещо няма да се случи. Едновременно с това премиерът даде недвусмислен сигнал към своите авери, като заяви, че няма да хвърля жертви на вълците. Сиреч планът за грабеж на евросредствата не се променя. Има засечка, но ние ще успеем да ги излъжем.

За каква управленска немощ може да става дума? ЕС не иска от нас чудеса на държавното управление и финансов мениджмънт. ЕС не иска нищо повече от това да не се краде, а тези които крадат да бъдат наказани съгласно законите. Изисква се просто да се съблюдават най-основните елементи на държавността.

Към параграфа дребни хитрости се отнася и назначаването на специален вицепремиер, който да отговаря за еврофондовете, както като идея, така и като персонализация. Миглена Плугчиева имаше едно единствено европейски качество – добре говори немски език. Действията и като зам. министър на земеделието, отговарящ за горите, меко казано, не блестяха с особен европеизъм. С този си ход управляващите се опитаха да придадат по-цивилизован, по-европейски вид на замислените кражби. Номерът обаче не мина. Безсмисления вицепремиер [10.77] не можа да прескочи рамката на куртоазните усмивки и любезност на европейските партньори.

Очакванията, че ЕС ще се втурне да възстановява държавността са абсурдни. Те просто спряха парите. В допълнение се иска продължаване на мониторинга, а не се изключва и прилагането на предпазна калуза. В началото на 2009 г. Гунтер Крихбаум, председател на Европейската комисия в германския парламент посещава България за да предупреди [10.78]:

“... едно е сигурно - ако нещата са такива, каквито са в момента, ние ясно ще се застъпим за продължаване на мониторинга.”

След дълги години вълнения около приемането ни в ЕС, главно свързани с това дали ще успеем да излъжем европейците или няма да успеем, след приемането ни емоциите се преместиха около това дали европейците ще се сетят пост фактум, че сме ги излъгали и ще можем да продължим успешно да ги лъжем. На нашият политически елит вечният проблем е дали ще успее да излъже. Друга жизнена позиция и визия няма. Ние живеем върху лъжата, за лъжата и от лъжата.

Отношението на Европа към нас недвусмислено показва, че не сме успели да излъжем никого. Приемането ни в ЕС е политическо решение, с ясното съзнание какви сме и що сме. Ясен им е и театъра с управленската безпомощност. В свое интервю Франс Тимерманс [10.79] недвусмислено заявява:

“... изтече времето на обещанията, създаването на нови структури или поставянето на нови личности на определени постове. Вече искаме да видим конкретни резултати. В противен случай взимането на мерки става неизбежно.”

Конкретни резултати обаче, не може да се очакват. България беше приета за член на ЕС без да има национален проект, още по малко свои европейски проект. Отсъствието на визия за нашето евро членство, на практика превърна членството ни в старт на процеса на отдалечаване от Европа. За всички е ясно, че поне в краткосрочна перспектива не могат да ни изгонят от ЕС и дори трудно забележимите наченки на приемане на европейските ценности изчезнаха. Цялата енергия е насочена към това как да не се променим.

Родните политолози [10.80], са принудени да признаят:

“По всичко изглежда, че се движим в обратна на правилната посока. И е необходимо допълнително усилие, за да напуснем коловоза, който ни тласка към незавидната роля на азиатска периферия на Европа.”

Констатациите на нашите партньори от Европа [10.81] продължават да бъдат в същия дух:

“Управлението не се е интересувало или не е искало да поеме отговорност, за да се променят тези неща още в началото на членството. Сега, след блокирането на евросредства, обаче се активизираха и постигнаха напредък. Но той не стига. И смятам, че не след дълго пак ще сме в същата ситуация, тъй като съдебната система и администрацията се променят бавно. Затова вярвам, че ще бъдат блокирани още средства, за да се поддържа натискът. Ако само това работи, то трябва да се случи.”

Това са реалностите на членството на България в ЕС – абсолютна неспособност да се възползваме от предимствата, които предоставя това членство (блокирането на финансовата помощ е само върхът на айсберга) и безотговорно поставяне на партньорите ни в безизходно положение.

След близо три години безплодно членство в ЕС е повече от ясно, че е проигран историческия шанс да направим крачка напред в развитието си. Единствения резултат от пребиваването на България в ЕС са разходките на политици и чиновници до Брюксел, Страсбург и прочее европейски центрове.

Неспособността да се възползваме от предимствата, които ни дава членството в ЕС, невъзможността да усвоим келепира, така както ние си го разбираме, обрича членството на България. То ще бъде временно явление и това е неизбежно.

връщане в началото


Цитирани източници:

10.1.        Татяна Явашева, Георги Мишев: Носталгията ме кара да пиша, Пари, 13 юни 2003, стр. 18

10.2.        Татяна Явашева, Андрей Слабаков: Вече не различаваме кое е добро и кое лошо, Пари, 22 август 2003,стр. 21

10.3.        Проф. Андрей Пантев, Зависимата свобода, Стандарт, 25 март 2006, стр. 38

10.4.        Иван Петрински, Желязната завеса в Европа си стои непокътната, Сега, 28 май 2009, стр. 13

10.5.        Людмила Габровска, Илия Троянов: София е най-западналата столица в Европа , Монитор, 09 март 2009, стр. 15

10.6.        Пепа Витанова, Проф. Иван Илчев: Свикнали сме да ни бият и да се кланяме, Стандарт, 30 януари 2006, стр. 20

10.7.        Иван Илчев, Малкият лош българин, Сега, 27 януари 2006, стр. 14

10.8.        Саймън Дженкинс, Самозваните пазители на демокрацията, Монитор, 01 април 2008, стр. 13

10.9.        Фридрих А. Хайек, Интелектуалците и социализма, С., МаК, 2005, 63 стр.

10.10.    Ралф Дарендорф, Отново за войната и мира, Демократически преглед, книга 51, 2003, стр. 5

10.11.    Владимир Буковски, Един дисидент сред архивите на Кремъл: Измамата на века: Операция "Перестройка", Албор, 1997, 318 стр.

10.12.    Елена Кръстева, Ален Фльори: С глобализацията България става все по-малко българска, Монитор, 18 октомври 2003, стр. 17

10.13.    Иван Димов, Джордж Сорос: Няма да атакувам лева, но ..., Труд, 03 юли 2003,стр. 10

10.14.    Цветан Тодоров, Памет за злото, изкушение за доброто, С., ЛИК", 2002, 381 стр.

10.15.    Пепа Витанова, Проф. Иван Илчев: Свикнали сме да ни бият и да се кланяме, Стандарт, 30 януари 2006, стр. 20

10.16.    Патриция Николова, Марин Янев: Мястото ни в Европа е в мазето, Сега, 25 Септември 2003, стр. 16

10.17.    Деян Енев, Владимир Зарев: Линчът на бандюгите замени държавността, Сега, 09 октомври 2003, стр. 16

10.18.    Йордан Величков, Външната политика не трябва да се гради върху сервилност, Монитор, 02 февруари 2004, стр. 11

10.19.    Елена Кръстева, Иван Ничев: Липсва ни анархистичен дух, Монитор, 28 септември 2003, стр. 11

10.20.    Андрей Пантев, Нашите американофили, Сега, 30 септември 2003, стр. 14

10.21.    Елена Кръстева, Росен Върбанов: Българинът уважава само чуждото управление, Монитор, 16 юли 2005, стр. 21

10.22.    Галина Стоянова, Външни игри за вътрешна употреба, Пари, 26 април 2004, стр. 20

10.23.    Минчо Драганов, За догонването, политическия елит и балканското свалигащничество, Монитор, 25 май 2004, стр. 11

10.24.    Деян Енев, Янко Станоев: Литературата е най-великото изобретение на човечеството, Сега, 09 октомври 2004, стр. 10

10.25.    Кристина Стамболова, Ивайло Христов: Влезем ли в съюза, ще оздравеем, Монитор, 22 януари 2005, стр.21

10.26.    Елена Кръстева, Теди Москов: България прилича на стенопис на Страшния съд, Монитор, 27 септември 2003, стр. 17

10.27.    Елена Кръстева, Слав Бакалов: Чудовищно е, когато млади хора мислят като шимпанзета, Монитор, 29 октомври 2005, стр. 21

10.28.    Дончо Дончев, Излишните, Сега, 03 септември 2004, стр. 12

10.29.    Румяна Братованова, Борис Димовски: Нежната революция бе дело на сатаната, Труд, 18 април 2004, стр. 7

10.30.    Галина Стоянова, Изкуството да управляваш, Монитор, 03 юли 2003, стр. 11

10.31.    Зоя Димитрова, Михаил Мирчев: Диктатурата може да е най-легализираната форма на зловеща корупция, Монитор, 24 септември 2002, стр. 17

10.32.    Духомир Минев , Гражданственост, политическа демокрация и икономическа трансформация, сп. “Демократически преглед”, книга 44, 2000, стр. 49

10.33.    Кристин Димитрова, Атанас Славов: По чехли сме, а мислим, че караме самолети, Труд, 24 септември 2004, стр. 15

10.34.    Илия Илиев, Станишев и обкръжението му изострят кризата в БСП, за да я управляват, монитор, 16 Август 2006, стр. 15

10.35.    Евгени Гиндев, Защо България е марионетна държава, Монитор, 23 октомври 2002, стр. 15

10.36.    Момчил Инджов, Михаил Горбачов: СССР го развалихме ние, Труд, 08 юни 2004, стр. 10

10.37.    проф. Георги Бакалов: На България и липсва национализъм, Сега, 19 януари 2001, стр. 13

10.38.    Драгомир Иванов, Д-р Хубертус Кнабе: Социалистическото минало още ни парализира, Дневник, 24 юни 2009, стр. 7

10.39.    Едвин Сугарев, Бокова и срамът, Mediapool - септември 2009

10.40.    Христо Ботев, Дописки из България, в. Знаме, г. І, бр. 14, 2 май 1875 (Христо Ботев, Съчинения - том 2, С., Български писател, 1986, 535 стр, стр. 358)

10.41.    Ива Николова, Александър Хинщайн: Абрамович управлява милионите на Елцин, Монитор, 21 май 2008, стр. 14

10.42.    Диляна Стоянова, Строг мониторинг на ЕС отлагал приемането ни, Монитор, 21 май 2004, стр. 6

10.43.    Руен Руенов, Иван Теофилов: Цензура няма, но образът на българската демокрация е все още зле фокусиран, Пари, 08 август 2003, стр. 23

10.44.    в. Монитор, 11-май-2006, стр. 1

10.45.    Кристин Димитрова, Проф. Ивайло Знеполски: Никъде не смесват чалга с патриотизъм, притурка на в. Труд, 12 ноември 2005, стр. 3

10.46.    Николета Топалова, Бойко Панов, проф. Валери Стефанов: Лъжем себе си - това ни е драмата, Сега, 15 април 2006, стр. 11

10.47.    Антоний Гълъбов, Властта у нас се придобива като стока - срещу заплащане, Монитор, 02 Септември 2006, стр. 13

10.48.    Елена Кръстева, Теодора Димова: Трагедии като тази в Бяла имат значението на поличба, Монитор, 11 декември 2006, стр. 18

10.49.    Мариела Балева, проф. Никола Георгиев: Европа образец за нас? Това е национален грях!, Труд, 17 ноември 2008, стр. 12

10.50.    Люба Кулезич, Проф. Никола Георгиев: Обединена Европа не съществува, Монитор, 27 февруари 2007, стр. 18

10.51.    Елена Кръстева, Христо Димитров: Сега сме под духовното робство на чужди култури, Монитор, 20 Август 2005, стр. 21

10.52.    Елена Кръстева, Георги Чапкънов: Нека помолим Бог да е милостив към нас, Монитор, 31 декември 2003, стр. 11

10.53.    Кристина Патрашкова, Стефан Цанев: Настръхвам, когато управляващите ни заприличат на комунистически дерибеи, Монитор, 28 октомври 2000, стр. 19

10.54.    Андрей Пантев, Хранителната среда на демокрацията, Монитор, 13 октомври 2004, стр. 13

10.55.    Румен Леонидов, Що е СДС и има ли той почва у нас, Пари, 20 януари 2004, стр. 20

10.56.    Любен Обретенов, Не стреляйте по елита, той си е наш!, Сега, 14 януари 2006, стр. 9

10.57.    Митко Новаков, България, митическо животно, Сега, 27 март 2006, стр. 12

10.58.    Марко Семов, Елитът - като на Запад, държавата - оглозгана, Труд, 08 юли 2003, стр. 12

10.59.    Христо Ботев, Излечима ли е нашата болест, в. Знаме, г.1, брой 11 от 16 март 1875 г. (Христо Ботев, Съчинения - том 2, С., Български писател, 1986, 535 стр, стр. 97)

10.60.    Августа Манолева, Калуди Калудов: Не сме обединени нито в мъката, нито в радостта, Монитор, 23 юли 2005, стр. 21

10.61.    Светослав Терзиев, Гърнето и камъкът мерят сили в ЕС, Сега, 31 януари 2008, стр. 9

10.62.    Хайнц Брам, България и ЕС пред избори, Дневник, 07 април 2009, стр. 8

10.63.    Сп. Икономист, Вярвай ми!, Сега, 31 май 2008, стр. 9

10.64.    Люба Кулезич, Владимир Зарев: Властта е корумпирана до истеричност, Монитор, 07 юли 2007, стр. 12

10.65.    Светослав Терзиев, Ще ни оправят ли германците?, Сега, 19 Август 2008,стр. 9

10.66.    Светослав Ставрев, България и ЕС - към нормализация или към криза, Дневник, 21 май 2008, стр. 12

10.67.    Ирина Новакова, "Не съответствате ... ", Капитал, 29 август 2009, стр. 16

10.68.    Светослав Терзиев, Станишев се извъртя за ЕС като апостол Павел за Исус, Сега, 04 април 2009, стр. 9

10.69.    Юлиана Бончева, Троен гьонсурат, в. Сега, 29 юли 2008, стр. 9

10.70.    Валерия Велева, Ахмед Доган: Европа очаква от нас наказания и корекции, Труд, 04 август 2008, стр. 12

10.71.    Диян Божидаров, Нещо интимно се пречупи в тройната коалиция, Сега, 28 ноември 2008, стр. 9

10.72.    Светлана Георгиева, Време за отрезвяване след преяждане, Дневник, 14 януари 2009, стр. 8

10.73.    Светлана Георгиева, Необходимостта да се учи немски, Дневник, 12 февруари 2009, стр. 10

10.74.    Светосалв Терзиев, Как да излезем от ЕС незабелязано, Сега, 04 март 2009,стр. 9

10.75.    Мария Капон, Морковът е изяден, тоягата - счупена, Монитор, 06 февруари 2008, стр. 13

10.76.    Росица Цонева, Румяна Коларова: Статуквото се запазва, Монитор, 23 април 2008, стр. 14

10.77.    Ана Миланова, Юлиана Николова: В структурите за еврофондовете просто няма място за вицепремиер, Дневник, 08 май 2008, стр. 11

10.78.    Драгомир Иванов, Гунтер Крихбаум: Спирането на европарите се изчерпа като мярка, в. Дневник, 4 февруари, 2009, стр. 2

10.79.    Деница Каменова, Франс Тимерманс: Свърши времето за обещания от България, Дневник, 10 септември 2008, стр. 11

10.80.    Антоний Гълъбов, Консумирането на властта прави гражданите поданици, Монитор, 16 ноември 2007, стр. 13

10.81.    Ирина Новакова, Нилс Лундгрен: Вярвам, че ще се блокират още средства, за да се поддържа натискът, Дневник, 12 ноември 2008, стр. 11