XI. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

За нас е само да правим опити. Останалото не е наша работа ...”

Томас Елиът

На края бих искал да отбележа, че всичко написано до тук не е оценка, още по-малко присъда. Това е просто една констатация. Това е един поглед върху това, което се случи в България през двадесетте години белязани с етикета на реформите. Добро ли е? Лошо ли е? Всеки българин има своя преценка. Знам със сигурност само, че България може да бъде на по-предно място в европейското и световното подреждане.

Вероятно това, което направихме е най-доброто, което можем. Такива са ни възможностите. Вероятно не трябва да се притесняваме от незавидните позиции, които заема страната ни. Тези позиции са ни по силите.

Вероятно трябва да се задоволим с парвенюшкото патриотарство и цялата ни българщина да се изчерпва с радостта, че някой българин е вдигнал много голяма тежест, скочил е най-високо или е преборил всички други борци.

Защо написах всички тези редове? Нима може нещо да се промени? Не е ли много по-добре, една сутрин да се събуди човек и като наложилият се млад журналист Мртин Карбовски [11.1], да разбере универсалната истина?

“Един ден разбрах, че това ще се случва винаги. Така е устроена планетата. Това ще се случва винаги и в повечето случаи е личен избор. И в този смисъл аз не мога да откажа от хероин трийсетте хиляди хероинови човечета в тая държава. Един ден разбрах, че всичко, което се случва е нормално. Можеш единствено да правиш кръгчета около себе си – заредени с добро или лошо. А те като концентрични кръгове във вода, би трябвало да дават отражение и нататък.”

Иван Черкелов [11.2] също призовава да се съобразяваме с реалностите на живота:

 “Животът е такъв какъвто е. И Ако в него има противопоставяне, измъчване, страдание, то има много по-дълбок корен. Това е противоречието между духа и средата. Но то е изначално. Винаги е било и винаги ще бъде.”

Може и така да е. Не знам! Знам със сигурност следното:

Историята на втората половина на отминалия век и първото десетилетие на настоящия показа, че много народи успяха да променят статута си. Успяха да променят коренно своите държава. От състояние на отчайваща мизерия, те се превърнаха в икономическо чудо. Със сигурност няма антропологически, психологически или каквито и да било други причини, България да не може да заеме едно по-предно място в световната класация. Не може да се оправдаваме и с външните сили. Единствената причина, другите да са преди нас е, че те са постигнали това си положение с по-голяма организираност, упоритост и труд.

Може и да можем. Просто трябва да опитаме. А, за да опитаме, първо трябва да повярваме, че по-доброто не е измислица. То съществува реално на други места в този свят.

Алтернативата е да си измислим един съвременен поп Кръстьо, с който да оправдаем нашето бездействие и да изплакнем съвестта си.

Някои анализатори търсят други, по-разширени критерии за определяне на случилото се. Например проф. Ивайло Знеполски [11.3] предлага анализ на проблема за прехода и неговият край като антропологичен проблем.

“Поставен в контекста на тезата за времевите пластове, преходът се разкрива не само като политически, административен или икономически, но преди всичко като антропологичен проблем.”

Вероятно са възможни и множество други, например народопсихологически, трактовки на проблема. Всички те обаче отразяват в по-голяма степен възприемането на процесите от индивидите и обществото като цяло. Възприятията и преживяванията обаче са вторични. Те са отражение на обективно измеримото, обективно съпоставимото спрямо останалия свят състояние на обществото. А основните, обективно съпоставими параметри са икономическите, мястото на страната в световната подредба. Говоренето за духовни върхове в условията на мизерен живот е превзето. То е нечестен опит за скриване от реалността. Когато хората се движат по мръсни и кални улици, в главите им се раждат мръсни и кални мисли, дори да са облечени в скъпи костюми.

В едно свое интервю  антропологът Харалан Александров [11.4] отбелязва:

“В умовете на повечето доминира усещането за загуба на смисъл в случилото се. Това преживяване се споделя и от преуспелите българи. За голяма част от тях светът не е станал по-добро място, въпреки, че те са си купили нови коли и къщи и бизнесът им процъфтява.”

Възприятията и преживяванията по-скоро обуславят именно допускането в обществото на определени релации между структурните единици на елита и между елита и широките обществени слоеве.

В цитирания по-горе материал проф. Знеполски отбелязва:

“Живеенето в преход е схващано като съществуване в едно неавтентично състояние, неопределеност и незавършеност. Това в повечето случаи предизвиква имагинерни бягства в миналото или в бъдещето, пълно неглижиране на миналото или омраза към потенциалното бъдеще.”

Ще си позволя да допълня, че съществуват подобни нагласи и спрямо географското разположение на страната ни. Уредбата на обществото се схваща като неудовлетворителна и вечно се съпоставя със състоянието в други страни. Въведен е дори един сам по себе си безсмислен термин “белите държави”. Огромна маса от индивиди, а така също и елитът живеят с имагинерни представи за уредбата и устройството на “белите държави”. В двата полюса на тази имагинерност са крайният нихилизъм към всичко собствено и изблиците на омраза и отрицание спрямо по-напредналите, по-развитите.

Една измъчваща ни двойственост пронизва живота ни. Не ни дава покой. Живеем с тревожността на откриватели, но нищо не откриваме. Тревожно оплакваме сами себе си, но нямаме ясен собствен критерии за оценка на състоянието ни. Едновременно с това упорито отказваме да повярваме, че онова, което виждаме като толкова хубаво навън, може да се случи и тук – в нашата държава. Травматичната мнителност е хипертрофирала до такава степен, че във всяко начинание се вижда опит за далавера. Вече не може да се повярва, че може да има добри и чисти намерения. Не може да се допусне, че може да се случи нещо различно.

Проф. Ивайло Знеполски [11.5] отбелязва съпротивлението, с което възприемаме света.

“Според мен българското общество проявява един странен рефлекс. То е много жадно да се отвори външно, а вътрешно все още седи затворено. То възприема цивилизационните стандарти на външно поведение, еманципираност, консумативни блага, дори американски гангстеризъм, а в същото време остава потопено в традиционната си култура и някак си консервативно. За мен основният белег на това противоречие е пълната липса на самокритичност.”

Иван Кулеков [11.6] смята, че неудовлетворението идва от нежеланието да се променим:

“Социализмът си отиде, но ние продължаваме да живеем в абсурда. Сега вече си мисля, че причината за това винаги е била една – отказът ни да приемем реалността за собственият си живот. Което пък ни кара да се чувстваме постоянно нещастни.”

Що се отнася до края на прехода проф. Знеполски [11.3] вижда в лансирането на тази теза своеобразен призив.

“... може да заключим, че лансираната напоследък теза за края на прехода в прагматичен план притежава характера на призив да се примирим с настоящето, да го приемем и да се съсредоточим върху непосредствените реални задачи.”

Не би трябвало да отхвърляме с лека ръка този оптимистичен възглед. Аз обаче считам за по-приемлива тезата, че обявяването на краят на прехода обслужва определени групови интереси. На всеки етап от процеса съществуват групи, които са доволни от състоянието и се стремят да запазят статуквото, да се увековечат на достигнатата позиция. Най-яркото доказателство за това е цикличността, с която се лансира тезата за края на прехода. Горчивата истина е, че не може да е свършило нещо, което не е започнало. Не случайно България не е включена в клипа "1989-2009: Двайсет години свобода", направен във връзка с годишнината от падането на комунизма по поръчка на ЕК [11.7]. Просто са преценили, че такова събитие в България не се е случило.

Обективно, всяко едно общество винаги е в състояние на процес, на преход но възприятията за тяхното качество се определят от мащаба на промените, от съпоставянето с други общества и от съпоставянето със собствената история. Основният фактор, който определя възприятията обаче са взаимоотношенията в обществото. Двадесет години след смяната на ръководството на режима, в България доминира чувството на неудовлетвореност, както от развитието на обществените процеси, така и от състоянието на държавата.

Другият дискутиран въпрос на това, което наричаме преход е: ще се оправим ли? В отговорите на този въпрос преобладава песимизма, а бодряшкия оптимизъм се среща само в предизборните речи на политиците.

Едмонд Демирджиан [11.8] не е оптимист:

“И държавата ни не може да се оправи за това, защото егоцентризмът на българина е много голям, космически. И няма скоро да се оправим. Никаква надежда не храня. Това не зависи от това има или няма пари. Това е до характер, до човешка философия. Има много човешки егоизъм и егоцентризъм.”

Явор Милушев [11.9] предлага малко оптимизъм:

“Но някъде дълбоко в душата, освен чувството за самосъхранение, дреме чувството за национално достойнство. И за да не ни спира дъхът при мисълта, че трябва да живеем и утре, сами трябва да търсим формулата, иначе ще останем завинаги извън обществените процеси, а това значи да поканим тиранията вкъщи.”

Повече оптимизъм изразява Иван Методиев [11.10]:

“Единствената светлина в тунела е невероятната жизненост на българина. България е продавана много пъти, но българинът никога не е успял да се продаде, както и своята жизненост.”

Малко по-особен е оптимизма на Константин Павлов [11.11]:

“Господ е заложил някакъв много разумен баланс – винаги трагедията да бъде двустранна, да няма абсолютен победител. Абсолютният победен парадоксално може да се окаже победител, и обратно. Благообразните и благородни маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по-демократична, по-честна.

***

Бих желал този текст да се възприема като едно участие в разговора за това какво се случи. Ако в текста е изразено някакво недоволство, то това е недоволството от липсата на доблест нещата да се назовават с истинските им имена. Това се случи и толкоз. Ние всички сме участници в процесите и имаме своя принос за случилото се. Ако то не ни харесва, нека положим усилия и постигнем нещо по-добро.

Аз лично съм противник на тоталното недоволство. Вечното недоволство е профанизирано. То подхранва един неосмислен имагинерен стремеж за промяна на света. Имагинерен, защото неутолимото желание да се направи света по-добър, по-справедлив, никога не е съпроводено от ясно заявен критерий за доброта и справедливост. Вечното недоволство заедно с манията да се промени света е обикновен комунизъм.

Да се бориш за да промениш изцяло света, означава със сигурност да загубиш или да деградираш до степен да станеш разрушител на изначалния ред в света.

Вярата в доброто и малките стъпки към него обаче са необходими. Всеки трябва да формулира ясно и открито своя критерий за доброто и да положи максимум усилия за да направи своите стъпки за постигането му. Просто трябва да опитаме.

Написах всички тези редове с надеждата те да имат принос към това да се амбицираме и да положим усилия да придвижим България няколко места напред в световната подредба. Написаното е просто един разказ. Нищо повече.


Цитирани източници:

11.1.        Деян Енев, Мартин Карбовски: Не разбирам какво става в тази държава, но престанах да я псувам, Сега, 11 Януари 2003, стр. 11

11.2.        Люба Кулезич, Иван Черкелов: Политиците ни имат абстрактна представа за обществото, Монитор, 27 Септември 2006 г., стр. 17

11.3.        Ивайло Знеполски, Преходът в антропологична перспектива, Култура, 20.06.2003

11.4.        Анелия Башева, Харалан Александров: Оповестяването на края на прехода е зловредно и арогантно действие, Сега,16-Декември-02, стр. 12

11.5.        Елена Кръстева, Ивайло Знеполски: Все още сме жертва на културата си, Монитор, 18 Декември 2004 г.

11.6.        Кристина Патрашкова, Иван Кулеков: Не успявам да напиша дума, която нещо да промени, Монитор, 27-февруари-2001, стр. 16

11.7.        Никола Лалов, Полша ще получи подобаваща роля в клип за падането на комунизма. България обаче не възразява, че е пропусната, Mediapool, 19 май 2009

11.8.        Анна Димитрова, Едмонд Демирджиан: не приемам флирта политик – интелектуалец, Пари, 10-март-2000, стр. 18

11.9.        Явор Милушев, Управляващата партия изврати смисъла на обществения договор, Монитор, 26-февруари-2001, стр. 18

11.10.    In Memorium, Иван Методиев: У нас шумът е много, но диалогът - нулев, Пари, 18 Юли 2003 г., стр. 17

11.11.    Румен Леонидов, Константин Павлов: Миналото ще ни причаква, Труд, 12 Юни 2006 г., стр. 12