КЪДЕ СЕТЕ ВИЙ?

Кирил Велев

 

 

            Преди повече от век великият Ботьов питаше - къде сме ний? Днес, в края на второто хилядолетие, аз средностатистическият българин, си позволявам да питам - къде сте вий? След почти двегодишно участие (според силите ми) и наблюдение на социалистическата мърлявщина наречена мирен преход все не мога да ви видя, не мога да ви чуя, не усещам съзидателния ви труд. Та затова питам_-_къде сте вий способните, образованите, интелигентните и трудолюбиви българи.

            Когато червеният фашизъм, който някои за по-кратко наричат комунизъм властваше официално, вярата ми в националния потенциал ме крепеше и се чувствах добре като част от своя народ, въпреки и поробен. И как да не е спокоен човек като гледа как жестоката машина крепяща диктатурата на посредствеността прави всичко каквото трябва за да не се промъкне някой кадърен българин до ръководен пост или до свещенните научни степени и звания. За да те допуснат до участие в конкурс за асистент се правеха проучвания в родните места на родителите (не за кандидата, а за тях, за родителите). За по блажните длъжности и местенца да не говорим. По-важното е, че машината работеше с необходимото настървение и озлобление. В тази ситуация нормалната човешка логика подсказваше, че щом некадърниците са превърнали цялото си съществуване в едно пазене, то има от какво да се пазят. Това ме успокояваше. Щом толкова ги е страх сатрапите и изпадат в истерия даже, следователно има ги някъде в природата кадърните, образованите, трудолюбивите българи. Пък и като се огледаш, на всички системата им беше докривяла. Къде в кафене, къде в битова обстановка пред ракийката всички, и тези с големите дипломи, и тези с по-малките дипломи и тези съвсем без дипломи не само критикуваха но и знаеха, кои са тези важни две три неща дето трябва да се направят за да се оправят нещата.

            Е, блатото се разклати и всички с надежда очакваха помията да бъде отмита бързо. Сякаш беше настъпил моментът преследваните и мачкани, кадърни и трудолюбиви хора да заемат полагащото им се място в обществото. Но какво стана в действителност?

            Масмедиите (фактически комунистическата пропагандна машина) ни сервираха една групичка лидери на опозицията формирана по незнайни пътища. Без да се взира в тази малка подробност, желаещата промяна част от българския народ прие с отворено сърце свойте нови водачи, довери им се напълно и ги дари с безрезервна подкрепа. Това разбира се не е лошо, защото има моменти когато е необходимо да се дава вяра в аванс. Ако авансираната вяра не продължи по-дълго от необходимото време, тя е признак за благородство. Но надхвърлила своята мяра във времето, тя се превръща в признак на найвитет. А според мен изминалият двегодишен период говори повече за осъществяване на втория вариант. Имитацията на преход към неясното найстина преминава мирно, без капка кръв в буквалния смисъл на думата. За сметка на това общественият ни организъм непрекъснато преживява вътрешни кръвоизливи. На повърхността на мирното е непотърсената отговорност от опропастителите на държавата. Вътрешният кръвоизлив се проявява в това, че тези, които идват след тях също се чувстват така безнаказани и следователно безотговорни. Каквито и ивици и ленти да сложм на изборните бюлетини, при изборно гласуваната безотговорност, в крайна сметка ще получим нюанси на червеното. Дребните шмекери и престъпници са окуражени и действат нагло, защото виждат, че на баш бабаитите никой не им търси сметка, та на тях ли. На лице е вече официалната носталгия по живковото време, защото тогава зад официално прикриваните престъпници се криеха и по-дребните и всичко изглеждаше мирно и тихо.

            То ние може да си ги търпим престъпниците и да ги наричаме компетентни политици и икономисти, но какво ще си помислят тези, от които очакваме помощ за България? Нас като цяло може и да не ни интересува, кой опропасти страната ни, но света знае много добре, кои са идеолозите на комунизма у нас, кои са пропиляли милиардаите заеми. Знаят ги персонално и докато ги виждат на българската политическа сцена ще се пазят не само от тях, но и от България като цяло. Остава само да гадаем за още колко зими са заредени с алтруизъм хората на запад и кога ще сложат чертата, която ще отдели мърлячите от Европа. Черта, която за разлика от желязната завеса, спусната от самите нас, сигурно въобще няма да преодолеем.

При това положение следващите 45 години в условията на мирния преход едва ли ще ни вразумят. По-вероятно е да излинеем мирно, само от вътрешните си кръвоизливи, а иначе без капка кръв. Мирната безметежност на Любен Каравеловия Хаджи Нено му донесе смъртта от единственото творение на постигнатите от него мир и спокойствие - Николчо. Преди век Каравелов се опитва да събуди българина и до го извади от измамното състояние на мир и спокойствие. Днес някои се опитват да приспиват българина с мир и спокойствие и да превърнат целия народ в Николчо.

            Всъщност за кръв въобще не трябва да става дума, става дума да има преход, да се събудим, да се опитаме да живеем като човешки същества. Необходимо е да превъзмогнем повърхностното разбиране на "гениалното" ни "прозрение", че не трябва да се борим с престъпниците като използваме техните методи и средства. Естествено, че демократът няма да прибегне до нечовешките похвати на комунизма, но това съвсем не означава, че той трябва да стой мирно. Противостоенето срещу крадеца не е да откраднем от него. От друга страна мирната борба с него не се изразява в подписване на съглашения, че ще крадем заедно с него и няма вече да го наричаме с истинското му име. Мирното противостоене се изразява в безпощадното му преследване на законова основа. Алтернативата е след време да отчетем изминалия двегодишен период като зараждащия се мирен преход. След това ще дойде времето на развития мирен преход, зрелия мирен преход и т.н. и т.н.. Просто защото властващия комуунизъм едва ли може да измисли нещо друго.

            Особено смущаващо е, че през изминалите две години големите, творчески личности на България не заявиха открито своята гражданска позиция. Те или не говореха или нямаше кой да ги чуе? Набързо демократизиралите се и станали надпартийни български журналисти (същите тези, които до вчера се самоизмерваха по верния тон в псалмопенията за социализЪма) не промениха качествено подхода си. Интервюта и репортажи за едни и същи хора. Пак познатото затворено множество, независимо от това, че сега освен комунистите то включваше тхените опоненти и спициално подставени лица, които да играят ролята на опоненти. И така от есента на 89-та до днес. В резултат българинът днес се изправя пред новите избори без да опознал всички свой духовно извисени синове (не твърдя, че част от тях не са получили своята трибуна, твърдя само,че направеното не е достатъчно).

            За да не бъда обвинен в мнителност спрямо тези, които събират, обработват и ни представят информацията за нашето общество ще разгледам и другата страна на въпроса. Направиха ли необходимото българските интелектуалци и интелигенти, за да бъдат чути, за да заемат полагащото им се място в общественият ни живот? Едва ли. Ако тях въобще ги има ще трябва да приемем, че те отново са се се сгушили някъде и си мълчат. Без да твърдя, че мълчанието в условията на диктатура на посредствеността е оправдано, твърдя, че спотайването през изминалите две години е направо престъпление. Една от характерните черти на интелектуалеца е способността му да отстоява своята идея, своя продукт. Големи творци в човешката история са горени на кладата, неразбирането и неприемането на техния продукт ги е водило до самоубийство но въпреки това те са оставили този свой продукт на човечеството.

            Върховете, с които се гордеем защото реално са прославили българското име по света, също сякаш са изчезназнали. Преди години намираха начин да участват в галаконцертите посветени на поредния конгрес на партията обсебила властта и държавата. Днес ги няма, само една Райна Кабаиванска намери сили да подкрепи демокрацията. Това естествено и отрежда място сред най-великите българи не само като талант но и като гражданин. Но къде са другите? Къде сте Вие г-н Вайсенберг, който преди години махахте с цвете (верно не със ентусиазъма на домораслите гении) към ложата на правешкия тарикат? Къде сте Гена Димитрова, Ана Томова Синтова, Николай Гяуров, ... да продължавам ли? Къде сте прокудени художници, архитекти, физици, математици, инженери, къде сте творци? Каквато и да е вашата позиция, тя ни е необходима, защото хора като вас трябва да бъдат ориентир на българина в това време разделно.

            След това да обърнем поглед към безспорните творци, живеещи сред нас, към тези, които са писатели, поети, художници, учени, инженери, защото са го доказали със създаденото от тях, а не защото комунистите са им залепили съответния етикет. Къде сте вий? Сомо Блага Димитрова и .... Просто няма и. Другото е крачка напред две назад та до Валери Петров понесъл тежкия кръст на своята Голгота. Човек, който отстоява благородната позиция за помирението. Но обични ни поете, на Вас ли да напомням, че едно е имаш желание да направиш нещо, друго е да знаеш как да го направиш, а трето и четвърто да го осъществиш. Със своето добро сърце Вие станахте параван на безспорни престъпници. Ако този ваш жест ги накара да се покаят, народът ще Ви целува ръка не само като поет но и като гражданин. Но две годишните Ви усилия са очевидно безполодни. Нима не го виждате? Комунистие не жалят баща и майка, та Вас ли. Ще Ви окалят, ще Ви омърсят. Ръка се подава на покаялия се грешник за спасение. Престъпникът ще Ви дръпне в калта при себе си. Вие ли не сте чели Достоевски?

            Да отидем по-нататък. Къде сте вий учени, инженери, агрономи, стройтели и т.н.? Къде сте хора, срещу които работеха високоплатените биологични индивиди от полицията на мисълта? Къде са вашите нереализирани поради естеството на социалистическата система проекти. Защо не се борите за благото на България според вашите убеждения сега когато зъбите на многоглавата ламя не са така остри и отвратителните и хватки поне не са смъртоносни? Къде сте вие изобретатели готови да наложите своя проект на пазара? Какво чакате?

            Ами ако погледнем мита за хилядите честни комунисти? Къде сте вий? Има ли поне един от вас, който с критика да помогна на вашата партия да се промени? Или отново вас ви приобщава непогрешимата партия с непогрешимото ръководство (то, ръководството си е същото). Не давате архивите си на държавата - добре. Но има ли поне един от вас, който в качеството си на партиен член да е проявил желание да прочете нещо от тях, за да разбере чий правоприемник става. Как не ви заболя за държавното имущество обсебено от партията ви? Преди ужким не сте знаели за мюзеверлъцита на обичаните от вас вождове. А, днес не знаете или не се интересувате как уж новите ви вождове се разпореждат с партийното имущество (да оставим на страна, че то е повече народно отколкото партийно)? Или вашата честност се изразява в това, че не сте убийци в буквалния смисъл на думата и не сте откраднали точно толкова колкото най-близкия до вас червен велможа.

            Може и да не съм прав но моят отговор на горните ми питания е - няма ги, не се виждат, не се чуват. След дълги години кокетничене с Бай Ганьо, в края на второто хилядолетие ние отново сме на неговото равнище. Днес българите с диплома са повече от времето на Алеко, но са обсебени отново от Ганьовата максима "и едните и другите са маскари". За голяма жалост интелектуалното позиране не можа да се издигне дори с два пръста над това ниво. Не се чу дори един галс, който да каже, че това какви са едните и другите зависи най вече от нас самите. Зависи от личната ни отговорност към позицията която заемаме. Зависи от това дали сме направили всичко което е по силите ни да прозрем заобикалящата ни действителност, преди да заемем определена позиция. Това изисква труд и усилия, а не унизителното позьорство при което нещата се обясняват с качествата на народа. Народът ни е като всички народи по света и ако интелигенцията, която е част от него, няма глас или въобще отсъства, то това е преди всичко нейн проблем.

            Интелигентстващите отново хленчат. Този им бил крив, онзи бил властолюбив и т.н. и т.н. Ами вие къде сте? Какво направихте да докажете вашите твърдения, да попречите на изметта да продължи да плава на повърхността. Като не ви харесват тези и онези, направете ваши граждански сдружения за отстояване на интересите си. Борете се, искайте, бъдете коректив на тези, които се стремят към властта водени от користни цели. Животът не е само партии и политика, животът е преди всичко труд и създаване на блага. Ако някой ви пречи борете се срещу него, притискайте го. От вас зависи дали бъдещите ни политици ще са слуги на народа или ще сменим селския тарикат с друг тарикат, макар и с лекарска диплома. Въпросът за избора не е толкова в това, кой точно лидер ще овластим, колкото в това да не му позволим да се превърне в поредния Димитров, Червенков, Живков, Лилов или Луканов. В това се състои възраждането на обществото ни - в самите нас. Взискателност преди всичко към самите нас. Непрекъснато да се питаме дали когато вземаме определена позиция можем да я защитим с аргументи и факти, а не само с емоции.

            В миналото нашите деди чакаха Дядо Иван. Преди години хленчещият български разбирач на политиката чакаше Горбачов да се оправи със своите вътрешни работи та да ни докара преустройството на тепсия. За повече и дума не ставаше. Сега марсианците ли трябва да чакаме?

            Не българино! От теб самият зависи дали профани с академични титли ще живеят дерибейски, както до сега или ще намериш и уважиш по достойнтво свойте синове. Зависи от избора ти не само на 13.10.91 г., а от избора ти всеки ден, всеки час, всеки миг. Зависи от това колко си се потрудил щото твоят избор да е такъв, че да не се оплакваш след време, че са те излъгали за пореден път.

София-08.10.1991 г.