ПОЛОВИНАТА НАРОД ИЗБРА АГОНИЯТА КАТО НАЧИН НА ЖИВОТ

 

 

            Осем месеца живяхме с надеждата за освобождение. Част от народа ни зепретна ръкави и започна да работи за превръщането на тази надежда в реалност. Насрочиха се избори, определяни като първите свободни избори през последния половин век. Еуфорията предизвикана от вкуса на свободата растеше. Така наречения социалистически лагер се рушеше пред очите ни. Ние закъснявахме осезаемо, но това не ни тревожеше особено, все пак предстояха свободни избори. Всичко изглеждаше от ясно по-ясно. Първо никъде по света и никога в хилядолетното развитие на човечеството комунистите не са печелили избори и второ във фолклора на нашия народ има една приказка, в която се разказва как лъжливото овчарче загубило доверието на хората.

            Сентенцията на Монтескьо - "Всеки народ има такова управление, каквото заслужава" си обяснявахме с факта, че нашето управление ни е наложено със сила и не отразява заслугите на народа ни. Що се отнася до лъжите на лъжливото овчарче, които сякаш бяха ясни и преди раздвижването, то те сега излязоха наяве. Едва ли остана българин, които да не е разбрал, че българският комунизъм надминава по всички характерни за него показатели комунизма в другите европейски страни - корупцията, икономическата некомпетентност и финансовите престъпления всички отдавна изпитваме на гърба си, а за малцината непосветени се откри и истината за лагерите на смъртта.

            Въпреки титаничните усилия на последното висококомпетентно комунистическо правителство, то не можа да ни лиши от най-разпространената прелест на комунистическият експеримент - постоянният дефицит на стоки от първа необходимост. В послените дни преди изборите се оказа, че българският народ консумира захар и олио и благодарение на тези му неестествени желания тези стоки изчезнаха от пазара.

            Ето такава беше атмосферата в страната ни в дните преди изборите. По диагнозата - тежко икономическо, екологическо, социално и т.н. заболяване, нямаше особени спорове. Чрез своя глас народът на тази страна с тринадесет вековна история (седем от тях под робство) трябваше да избере как да се лекуваме.

            Лечението по принцип е сложно нещо, а в нашият случай особено сложно. Но в този сложен процес има няколко елементарни предпоставки. Болният трябва да осъзнае, че е болен; болният трябва да осъзнае че му е необходимо лечение; болният трябва да пожелае да бъде лекуван и да избере един от предлаганите му начини за лечение (обикновено този избор се свежда до това дали да се лекуваме въобще или да си изживеем преброените от бога дни в това състояние в което сме). За по-сложните неща, като спазване на лекарските предписания тук няма да се говори.

            Дълбоко съм убеден, че това не бяха избори на политически плотформи или личности, както ни убеждаваше официалната пропаганда. Българският народ трябваше да избере лечение и оздравителен процес, като другите народи по света или приказките на знахарите и вегетиране в състоянието, в което се намира, като приеме за истина думата на тези, които го убеждават, че нищо му няма.

            За добро или за зло половината от нашия народ гласува доверие на шаманите. Единствен в света, той избра илюзорната социална сигурност на непрекъснатия дефицит, на опашките пред магазините, на мизерното здравеопазване, на унищожената природа. С две думи българският народ избра агонията и призна официално, че не желае да се приобщи към европейските народи. Лишен от възможността да живее в социалистически лагер, поради напускането на лагера от другите му обитатели, този народ реши да се приобщи към социалистическия зоопарк в географските очертания на Европа за да могат другите народи от континента, като им доскучае да се разхождат до тук и да гледат сейр.

            Защо стана така? Това е главният въпрос сега. В момента този въпрос излиза на преден план в групата въпроси, които са тежко бреме за нашата нация. До сега се питахме, защо последни в Европа се освободихме (ако трябва да сме точни, освободиха ни имперските амбиции на руския император) от турците, защо търпяхме толкова дълго време управлението на Живков.

            До този момент ние като народ не сме отговорили на нито един от въпросите вписани в страницата на нашия национален позор. Българските творци се опитваха със своя талант да повишат самочувствието ни и да ни накарат да забравим за тежките въпроси и за страницата на позора в националният ни статус. Това обаче напомня поведението на щрауса, които при опасност си скрива главата в пясъка.

            Поради тази причина, в края на двадесетия век ние отново не можахме да отговорим на тежките въпроси. Ние просто вписахме нов въпрос в страницата на позора.

            Веднага искам да подчертая, че заслуга за позора имат всички, които претендират да се наричат българи. Всеки трябва да потърси отговор на тежките въпроси, защото всички ние сме народа български и водачите и водените.

            В исторически аспект трябва да отидем до корените на нашето племе. Нека не се ограничаваме с приказката за снопа с пръчките, а да стигнем до принципите, с които Кубрат е управлявал своята държава. Да разкрием причините накарали Аспарух да поведе своите хора към чуждите земи. Нека трезво оценим народностното поведение през петстотинте години на робството. Нека се преклоним пред саможертвата на апостолите на свободата, но и да преценим мащабите на освободителното ни движение и как е възприемано то от широките народни маси. Защо не знаем гроба на светеца Левски, чието име днес употребяваме за щяло и за нещяло. Фактът, че днес българският народ позволява имената на Ботев и Левски да се използуват за удовлетворяване на извратени политически амбиции е също от позорната страница на нашето битие.

            Ако погледнем назад през последните петдесет години, можем да се запитаме съизмеримо ли е прословутото партизанско движение с това в Югославия, Чехия или Франция например. Съпоставими ли са привилегиите на истински и мними наши поборници с тези на борците за свобода в другите страни. Къде е нашата Будапеща от 1956, къде е нашата Прага от 1968? Виж, репресирани и концентрационни лагери имахме и то такива, с каквито другите народи подложени на експеримента не могат да се похвалят. Какво беше обаче отношението на народа към тези явления?

            Дълго време, като отговаряхме с щампи на тези въпроси, фактически скривахме същностните черти на българската народопсихология. Липсата на отговори на старите въпроси, естествено води до вписването на нови такива.

            Днес продължаваме да се питаме, защо от този народ се пръкнаха лидери, които ясно съзнаваха, че водят страната ни към изолация, но предпочетоха да жертват държавните интереси за да запазят личните вили и социални придобивки, за които те самите казват, че са единствения резултат от честният им труд (непризнатия резултат е разрухата на страната ни, вероятно защото последното е резултат от техния нетруд).

            Въпросите стоят и пред тези, които искат да поведат страната по пътя на приобщаване към цивилизования свят. Защо не намериха общ език със своя народ? Защо интелигенцията не можа да накара своя народ да и повярва?

            Оправданието с всявания сред народа страх е неприемливо, защото съществуват реални подходи да се разсее всеки страх и е позорно за интелигенциата на един народ да позволи този народ да бъде уплашен и излъган от самозвани оракули.

            Всичко това е само част от въпросите, които чакат своите отговори. Тези отговори ще ни доведат до отговора на главния въпрос - как стана така, че се оказахме уникална в световен мащаб страна, чийто народ гласува доверие на тези, които му осигуриха най-ниския жизнен стандарт в Европа?

            В края на моя въпросник ще си позволя да предложа на обсъждане и един извод. Не пожелахме приобщаването към Европа, защото не сме готови да бъдем там. Прикриването зад фразата "народът е прост" е престъпно. Статуса на един народ се определя от нивото на неговата интелигенция и степента на интегрирането и с широките народни маси. Горчивата истина е, че в този уникален и неповторим исторически момент българската интелигенция не можа да достигне необходимата висота.

            Ако за някого моите думи звучат обидно, нека смята, че няма нищо позорно в поведението на българския народ (управляващи, опозиция, широки народни маси), просто това сме ний. А ако някой иска да знае къде сме, отговорът е един - там където трябва, там където всички ние заедно отидохме. Превърнахме България в обект за научни изследвания в областта на социалната база на комунизма и неговите носители.

            Остава ни да се надяваме, че с тази си уникалност ще бъдем полезни за другите народи.

 

София-13.06.1990 г.