ЖЕСТОКИТЕ МИТОВЕ

Кирил Велев

 

 

            Един от най-експлоатираните паравани на източния социализъм е освобождаването на трудещите се от заплахата на безработицата. Това е един от най-жестоките митове насаждани от апологетите на режима. По тази причина той се издига най-високо и се използува като основно сплашващо широките народни маси средство, когато се търси алтернатива на така наречения социализъм. Дейсвително ли е така?

            В една своя публикация Енчо Мутафов (Погасяване на енергия, в. "Народна култура", 1988, Nо 44, с.4), прави анализ на тази заблуда от определен ъгъл. Въпреки, че разкрива същността на явлението, авторът не достига до анализа на неговата първопричина и го нарича просто "скрита безработица". Според мен по-правилно е реалното състояние у нас да се квалифицира като "узаконена неработица". Преди да защитя тази своя теза, ще се опитам, съвсем накратко да разкрия същността на обществото, в което безработицта е отстранена по изкуствен начин.

            Веднага искам да поясня, че под безработица разбирам обществено определена ситуация, при която определена част от това общество не притежава трудов договор. Казано по друг начин, обществото отказва да заплаща на определена своя част труда, който тя предлага. В този смисъл у нас безработица няма. Наложилият се обществен режим, принуждава обществото да заплаща определена парична сума на всеки свой член, без да се интересува от това дали получателят на парите въобще работи, а още по малко от количеството и качеството на евентуално извършвания труд. В това общество липсва пазар на трудовата сила, чрез който тази сила да получава определена част от обществения продукт, под формата на работна заплата. Всеки член на обществото получава определени парични средства, които не са в съответствие с произвеждания от него обществен продукт. Количеството на разпределяните парични средства се определя от управляващата олигархия, а самото разпределяне се осъществява чрез т.н. щатна таблица. Умишлено не разглеждам нерегламентираното преразпределение на тези парични средства по метода на индивидуалното договаряне между членовете на обществото.

            След като се изясни, че у нас действително няма безработица в класическия смисъл, нека погледнем как се върши работата. Един от аспектите на този анализ е частично реализиран във вече цитираната публикация на Енчо Мутафов. Става дума за това, че наложения у нас щат за разпределение на парични знаци поставя на едно реално работно място по няколко човека. Една трудова операция е разделена по неестествен начин на части. Във формираната от щата група хора, прикрепена към съответната трудова операция, не всеки взема равни части от работата, а още по-малко взетата част от работата съответствува на получаваната част парични знаци. В някои групи се намират ентусиасти (нерядко това е един единствен човек), които изпълняват цялата работа, но получават колкото тези, които не извършват реална работа. Не са редки случаите, когато реално работещите получават по-малко от другите, запълващи групата. По същия начин са организирани групите, които изпълняват само отчаст от трудовата операция, към която са щатно закрепени. Трети тип са групите, които въобще не изпълняват съответната трудова операция.

            Приетото от Енчо Мутафов определение на това явление като "скрита безработица" отразява само едната страна на процеса. Остава неотразена втората страна - съществуването на хора, които не работят, а получават парични знаци. В ежедневният език такива хора се наричат крадци. Но нека не изпадаме в крайности. По близко до реалната същтност на нещата е да ги назоваваме експлоататори. Тези, които влагат по-малко труд, или въобще не влагат труд, получават дял парични знаци за сметка на експлоатацията, която те узаконено налагат върху работещите.

            Както вече отбелязах това положение е неестествено. То е наложено силово от режима, който се опитва да интерпретира една социално-икономическа утопия. Точното разделяне на обществото на две групи - експлоататори и експлоатирани е силно затруднено. Между двете групи съществува силно разширен дифузионен слой. Съществуват полуексплоататори и полуексплоатирани. Огромна е групата на тези, които са едновременно и експлоататори и експлоатирани. Анализът на различните слоеве във фромиралата се експлоататорска класа маже да бъде проблем на специално проучване. За да се разгранича от проповедниците на национален нихилизъм, искам да отбележа, че проникването на явлението в широките народни маси не е същностна характеристика на народа ни. То не е същностна характеристика нито на един от народите поставени в пресата на режима.

            Дълбоко маскираните експлоататори са "трудовите" маси, които защитават модела на социализма, в който за своя зла участ живеем ние. Ще бъде несправедливо да се твърди, че всички тези хора осъзнават своето положение. Но всички те инстинктивно защитават статуквото. Когато тази защита става зад паравана на светлите идеали, тя изглежда дори хуманна. Същността обаче е в инстинкта за самосъхранение. Този инстинкт кара тези хора да се страхуват и да проповядват срах от естественото обществено-икономическо развитие, наложило се в напредналите страни. Това развитие те наричат капитализъм. За тях самите има основание за страх. Но това основание не е в безработицата и прословутата експлоатация, а в това, че в една естествена обществено-икономическа ситема, те ще трябва да работят, а не само да заемат щат.

            След като установихме, че зад митовете за изкореняване на безработицата и експлоатацията се крият узаконеното неработене и маскираната експлоатация, ще бъде полезно да се направи един опит за очертаване на следствията от усърдно скривания статус на обществото ни. В какво се състоят престъпленията на тази необявена класа, към която съзнателно или несъзнателно, принадлежат много хора? Каква е първопричината тези хора да попаднат в тази класа?

            Хората не се задоволяват от това, че срещу нищожна работа или само служебно присъствие получават пари заработени от други. Раздаваните от режима пари за месечно преживяване са недостатъчни. Неприемливо е да се водиш на щат и да нямаш социалния минимум, който другите около теб имат и са на същия щат. Целта да достигнеш "имането" на другите не е неестествена. Неестествени могат да бъдат само средствата, с които се постига тази цел. В условията на режима, наречен социализъм, начинът за достигане на тази цел е кражбата и корупцията. В резултат в обществото се развиват процеси, които Енчо Мутафов правилно нарича деградиране на обществото. Той обаче не посочва първопричината за тази деградация.

            При наложения режим, отделният индивид няма реална алтернатива. Ако не се включи в играта, изпада в положението на Дон Кихот и се обрича на презрение дори от най-близките му хора. За да живее в такова положение е необходима висока нравственост, каквато дори в общочовешки мащаби притежават единици.

            Ето защо описаното явление може да се характеризира като едно от престъпленията на така наречения социализъм. Този режим насилствено принуждава широките народни слоеве да се превърнат в престъпници, или по-меко казано да са съучастници в престъпление. В един начален момент това насилие беше явно_-_колективизация в селото, национализация и на най-дребните частни производители. Залегналото в идеологията на системата насилие откъсна хората от естественото им социално място, където те можеха да работят според способностите си и да получават това, което заслужават.

            След акта на афишираното насилие, постепенно, чрез "скритата неработица", се наложи трайно във времето, прикривано насилие. Със своята репресивна машина режимът поддържа гарантирано количествено нарастване на щата осигуряващ неработене, пълно или частично. В такова общество, в което цари узаконеното неработене, целите на индивида се постигат чрез добиране до по-доходен щат. Търсят се места, на които не се работи, а само се имитира работа. Всичко това е възможно, защото узаконеното неработене лишава обществото от реалните критерии за обществена значимост. Домогването до определен щат ни най-малко не зависи от обществената значимост на индивида. Не е необходимо да обяснявам какви критерии се прилагат. Ще спомена само, че общество лишено от реални критерии е принудено да живее по законите на джунглата.

            Насилствено откъснат от своето място и лишен от реални критерии за себеизмерване индивидът е принуден да си служи с едно единствено средство, което обикновено наричаме пробивност. Лишен от алтернатива, всеки "пробива" според възможностите си в тази област. Тези възможности не са свързани с трудовите способности на индивида. Изключенията само потвърждават правилото. Пробивността зависи много повече от "способността" де се прави компромис със съвестта. Тези, които въобще нямат съвест се очертават като най-пробивни. В резултат се получава така, че полуграмотни профани се насочват към най-висшите ешалони на управлението. Индивиди със съмнителни знания по мятериала от средния курс поемат пътя на научната кариера, стават доктори на науките и академици.

            Най-трагичното в цялата тази ситуация е, че след като "пробивният" прескочи определено ниво, т.е. след като се раздели с преобладаващата част от съвеста си, той започва да си вярва сам. При споменатата по-горе липса на реални критерии, няма граници в мащабите на себеубеждението. В резултат обществото се запълва с висококвалифицирани майстори, произвиждащи само брак. Навъждат се стратези, теоретици и прочее ...ици. У някои се появява научно обоснованото желание да се управляват явления, които по своята природа са неуправляеми. Количеството на всезнаещите нараства лавинообразно. Народът ни наричаше такива хора дървени философи. Днес дървените философи имат дипломи и раздават истини от първа инстанция. Хора с два реда титли пред имената си сричат по радиото, пред телевизионните камери, сричат и на трибуната на Народното събрание. В резултат все по-широко се разпространява максимата "тоя ли ще ме учи!". Все по-дълбоко в прахта потъва принципът "аз знам, че нищо не знам", който е реален двигател в търсенето на истината.

            Остава въпросът_-_къде са ентусиастите? Историята на човечеството показва, че и при най-мракобесните режими е имало светли личности, които са бутали колелото на прогреса. Не прави изключение и последното издание на мракобесието - диктатурата на посредствеността наречена социализъм. Условно тези хора може да се разделят в три групи:

            -_Убити от режима_-_умни но не достатъчно разумни хора, чиито сили са изтощени в безплодната борба с лепкавия мрак. Диктатурата на посредствеността ги е натикала в миша дупка. Освободени от диктатурата, тези хора биха били полезни за възраждането на нацията.

            -_Храбри и силни_-_умни хора с разум и воля, които водят открита борба с диктаторите. Тях не ги сломиха нито затворите, нито хулите посипвани от пропагандната машина. Те са лидерите на възраждането.

            -_Живи в джунглата_-_умни и разумни хора. Благодарение на комбинацията на тези две качества те са успели да съхранят своята съвест и да намерят скрити за масите пътечки в джунглата, които водят до изява чрез реален труд. Тук са честните труженици от града и селото, поели своя кръст да бъдат експлоатирани но да намерят изява на способностите си чрез труд. Тук са способни и честни стопански ръководители, учени и творци, които въпреки тоталната борба на режима срещу тях са успяли да се съхранят като човеци и да проникнат в престижните слоеве на обществото. Те са фундамента, на който трябва да се опре борбата за демокрация. Те са тези, които ще играят ролята на енергиен източник, захранващ мотора на съвременното възраждане. В условията на демокрацията ще се освободи голяма част от тяхната енергия, която в условията на режима отива за личностно съхраняване.

            Нека се спрем и върху въпроса за новите, а всъщност забравените стари критерии, по които да различаваме описаните по-горе групи в нашето общество. Във всички епохи тези реални критерии са имали една същност__обективните резултати от труда. Една от основните задачи на демокрацията_е_да изведе на преден план този реален критерий на обществените ценности. Всеки опит за подмяна на този критерий може да доведе до един единствен резултат_-_реставрация на диктатурата на посредствеността. Веднаж реставрирала се тази диктатура може да измисли нови фалшиви критерии, които ще и дадат възможност за още по-уродливи прояви.

            Нека разгледаме и митовете, които допълват разгледаните до тук. Те се отнасят до живота на другите. До тези, в чиято градина всички ние се вглеждаме. По-наивните виждат там земния рай, където както си лежиш получаваш всичко. На другия край са заклетите, съзнателно или несъзнателно, защитници на "нашия" режим. Основно тяхно оръжие са митовити за експлоатацията и неизбежната безработица. Тези митове имат своя реален исторически корен. Всяко крайно противопоставяне звучи като ерес и не бих посмял да влизам в дълбините на една такава дискусия. Ще отбележа само, че развитите общества са такива, защото поставят повишени изисквания към всеки свой член. В епохата на научно-техническия прогрес, за да се движи обществото напред са необходими все по-голями усилия от всеки негов индивид. Утопично е да си мислим, че в едно високоразвито и продължаващо да се развива общество, може да се започне работа с дадена квалификация и да се достигне до пенсия със същата квалификация. В напредналите страни, за тези които изостават чувствително от темпото, се гарантират социални мерки. Не твърдя, че тези мерки са идеални, но твърдя, че тези общества вървят напред, защото се стремят да намалят съпротивлението пред можещите.

            Що се отнася до експлоатацията на човека от човека, ще си позволя да отбележа, че в обществата с гарантирани равни права на различните видове собственост, всеки труженик може сам да избере къде да бъде "експлоатиран". Едни избират да бъдат "експлоатирани" в държавни предприятия, други в кооперативни, трети в акционерни, а пък някои се съгласяват да ги "експлоатират" дори проклетите частници.

            Безкрайни са преходите от демокрация към тирания в човешката история. Безкрайни са и причините за тези преходи. Едно нещо обаче винаги е съществувало при тези преходи_-_живите хора, със всички свои човешки и не съвсем човешки качества. Ето защо преди да реши как иска да живее, всеки от нас трябва да се отърси от митовете, да се изправи честно пред самия себеси и да прецени какви са обективните резултати от неговия труд. Преди да съдим другите е необходим размисъл за собствената ни същност.