О Т Н Е Т А Т А   С О Б С Т В Е Н О С Т

Кирил Велев

 

 

            Още преди поредния "исторически" пленум на ЦК на БКП, управляващата върхушка пусна в обръщение идеята, че проблемите на нашата икономика са свързани със собствеността върху средствата за производство и се предлагаше леко позменение на отношението към формите на собственост. Разработи се и започна да се реализира поредния театрален етюд_-_предаване на собствеността на трудовите колективи.

            Пак тогава в дирижираната "дискусия" се процедиха трезви становища, в които се обръщаше внимание, че не държавната собственост е причина за неудачите. С тих глас се прошепваше, че първопричината е некомпетентното ръководство на така нареченото народно стопанство.

            Възръженията срещу тезата, че държавната собственост върху средствата за производство е причина за отчуждаването на хората от труда, изложени тук таме в нашата комуникационна система (използуването на това понятие ни освобождава от необходимостта да разсъждаваме за обективността на движещата се в системата информация) са следните:

            -_държавните предприятия в държавите с компетентно ръководена икономика живеят пълноценно и не отстъпват на другите предприятия;

            -_работниците в така наречените частни предприятия работят качественно и ефективно въпреки, че не са собственици на средствата за производство;

            -_фалират и частни предприятия - тези, които не се ръководят компетентно.

            Обобщаването на тези възражения подсказва, че освен собствеността върху средствата на производство има и други важни фактори за просперитета на дадена икономическа общност. Този извод се потвърждава и от съпоставянето на резултатите на двете икономически системи - едната, която се занимава с "философствуване" по проблемите за собствеността и другата, която се подчинява на диктатурата на естествените закони на общественото развитие. Особено важно е, при това сравнение да се откажем от опитите за умиване на срама от челото с размахване на локални във времето успехи. Тези практически едноактни успехи бяха свързани с конюктурата на световния пазар и предлаганата от нас специфична износна листа. Не обсъждам позициите в тази листа, защото не притежавам доказателства и ме е страх, че ще бъда обвинен в най-новия грях_-_политическо безкултурие.

            Къде да търсим тези скрити за нас (по-точно премълчавани) фактори за икономически просперитет? Натрапва се отговорът_-_компетентно ръководство. Приемането на този по принцип верен отговор автоматично поражда следните въпроси:

            -_Какво поддържа толкова дълго жизнеността на некомпетентно ръководената икономика?

            -_Може ли да се ръководят, макар и компетентно, незаинтересовани от икономически просперитет хора?

            Вторият въпрос съдържа в скрита форма част от отговора на първия въпрос. Дори в условията на държавно защитена некомпетентност се намират компетентни ентусиасти, които вървят срещу течението и залагат себе си в борбата да се сътвори нещо. Но къде отива това нещо? Точно на този въпрос ще се опитам да отговоря.

            Догмата за решаващата роля на собствеността върху средствата за производство е наследена от класиците на партиината и одържавена философия у нас. Смятам, че днес тази позиция е едностранчива (казвам днес, а не въобще за да огранича дълбочината на дискусията).

            Една от проявите на тази едностранчивост е, че в догмите на нашата икономическа "наука" не се третира проблема за собствеността върху продукта на производствения процес и въобще върху продукта на цялата обществена дейност. Предполагам, че пред Маркс и Енгелс този въпрос не се е проявявал в днешната си същност, защото те са живяли в общество, в което вероятно със закони се гарантира връзката собственост върху средствата за производство_-_собственост върху продукта на това производство.

            В системата, в която живеем ние тази връзка е разкъсана. Независимо от многото видове собствености, които непрекъснато се осмислят и уточняват от мобилизираните учени, продуктът на труда се притежава от от една малобройна олигархия. Разкъсването на спомената по-горе връзка е доведено до абсурдно състояние.

            Съгласно твърдението на официалната пропаганда собствеността върху средствата за производство е държавна, споменава се и кооперативната собственост. Фактически собственик върху средствата за производство няма. Няма реален физически обект, който да упражнява собствеността. Юридическите права са делигирани на фиктивни, имагинерни структури. Аргумент за този краен извод е състоянието на средствата за производство у нас. Това че те не са напълно разрушени поради указаната липса на техен собственик се дължи на реакцията на обществото на външните за системата икономически дразнители. Нека като допълнение си представим какво ще се получи, ако се реализира "нашата" (ясно е чия) заветна цел_-_всемирната победа на обществено икономическия феномен, неясно защо наричан социализъм.

            Въпреки имагинерния собственик на средствата за производство те съществуват в някакъв вид, обществото произвежда определен материален и духовен продукт. Основна характеристика на материалния (в духовната сфера има изключения) продукт е непрекъснатото намаляване на неговия обем и качество. Както вече споменах този продукт е притежание на една малобройна олигархия. Може ли да се посочат нейните членове? Може, но трудно. За целта е необходимо твърде дълбоко социално и икономическо изследване и разследване. Трудностите са свързани с факта, че тези хора са подчинили целия обществен живот на една цел_-_да замъгляват и размиват своята същност или по-общо казано да унищожават всички възможности за тяхното идентифициране.

            В така описаната обществено-икономическа система не може да се търсят, а и да се търсят няма да се намерят сили заинтересовани от развитието на средствата за производство и на икономическото състояние въобще. Е, ентусиасти има винаги и навсякъде, но както вече отбелязах, в разглеждания случай, те не решават проблема. Формално, заинтересовани от увеличаването на продукта трябва да са неговите трудно идентифицируеми собственици. Но на практика тяхната философия е следната:

            -_притежавания продукт е безплатен, независимо от това каква е цената, която обществото плаща за него. Важното е да се гарантира неговото пълно притежание_-_обществото плаща и тази гаранция.

            -_колкото и малко да се произвежда, колкото и некачествено да е то - "нашето не се губи".

            Нека отбележим в най-общи линии пунктовете формиращи обществената цена на тази философия.

            -_всички форми на бригади;

            -_използуване на редовната армия на трудовия фронт;

            -_емисия на непокрити със стока пари;

            -_понижаване на стандарта на живот на тези, които не могат да се оправят сами (разчитат само на труда си);

            -_външни заеми.

            Цялото това положение се чувствува, макар и неосъзнато от народа. В резултат се определя и неговото отношение към продукта на труда и въобще към всичко онова, което се води като обществена собственост, а фактически е собственост на олигархията. Израз на формираното отношение е принципът "граби каквото ти падне". Всеки, който действува по този принцип се оправдава по различен начин. Същността на тези оправдания е една_-_ако не взема аз, ще го вземе друг или казано по друг начин това което няма да взема, все едно няма да отиде в обществения казан, само ще обогати богоизбраните и техните слуги.

            Да, редовите хора живеят с остатъците от продукта на труда си. Количеството на тези остатъци ни най-малко не зависи от количеството и качеството на техния труд. Освен това разпределението се осъществява не както се твърди чрез вътрешнотърговска дейност, а чрез мрежа на разпределение. При движението в каналите на тази мрежда продуктът също се топи и до получателя се процеждат нищожни количества от най-некачествените стоки.

            Разпределителната система е създадена от притежателите на продукта, не от някакви филантропски подбуди, а за постигане на основната цел_-_запазване на привелигированото си положение. Неписаните закони на разпределителната дейност са сложни и динамични. Чрез тях целенасочено се постига хоризонтално разслоение на обществото. Всяко вертикално ниво_-_работници, селяни, научно-техническа интелигенция, художествено-творческа интелигенция и т. н._-_е разделено на две основни групи_-_пролетариат и аристокрация. Изкуствено се напрягат противоречията между вертикалните нива. Пред работниците се изтъкват големите хонорари на интелигенцията, като се прикрива факта, че тези с големите хонари нямат нищо общо с истинската интелигенция. Профанизираната обслужваща "интелигенция" се насъсква като и се посочват големите заплати на работническата аристокрация.

            Целият наш живот, във всички свой сфери, е резултат от описаното третиране на продукта на труда. В комуникационната система са се процеждали редица материали, показващи уродливите резултати от действието на разпределителната система. Аз ще се опитам да изясня нейната същност чрез анализ в светлината на изложената теза, на положението в нашето село. Там нещата изпъкват най-релефно.

            Фактически земята е била винаги на селяните. Никой не е взимал от тях земята за да я обработва. На селяните се отнема продуктът на техния труд. Ето защо добивите от земята, чиято реколта се изземва са по ниски от добивите получавани от малките порченца земя, чиято реколта остава за селянина. Когато селянинът иска земя за лично ползуване, той има предвид преди всчко това, че реколтата от тази земя ще бъде в негово разпореждане. Конкретния израз на изземването на реколтата е монополът в изкупуването. Не трябва да се заблуждаваме обаче, че изкупвателната организация става собственик на продукта. Това въздържа селянина от желанието да разпростре своя труд върху по-големи площи. Той не желае да произвежда продукт за изземване.

            Тази съвсем схематично очертана картина ни подсказва, че изземването на продукта на труда се осъществява чрез тоталния монополизъм (това е нещо различно от анализирания от Ленин монополизъм). Изземването на продукта на труда поражда разпределителната мрежа и така леляните социалистически пазарни отношения ще си останат един мираж.

            Без пазар, в условията на разпределителната мрежа, единственият начин за постигане на по-добър живот се основава на принципа "спасявай се по единично". В това е същността на целият ни обществен живот. Стремежът ни да подобрим условията си на живот не може да се удовлетвори с повече и по-качествен труд. Последните правителствени актове подвърждават този извод_-_увеличават се заплатите на всички научни работници, на всички лекари, на всички учители. На всички, на кадърни и на некадърни. Още по-парадоксално е положението на фирмите, които уж са на стопанска сметка. И там заплатите се определят от правителствен декрет по таблици. Еднакво се променят заплатите и в печелившите фирми и в тези, които живеят от държавни дотации.

            Единственият изход е движението по вертикалата на разпределителната мрежа. Най-изгодно е да се приобщиш към съответната аристократична прослойка или както се казва да се включиш в играта. Тази игра е добила такива размери, че е трудно да се намери човек, който съзнателно да се е отказал от устие в нея. Перефразирайки Толстой можем да кажем_-_"няма етюд в играта, в който ако не съм участвувал, то поне да не съм си помислил да участвувам".

            Целият обществен живот е превърнат в игра. Основна характеристика на тази игра е пълната липса на обществена заангажираност. Обществото не притежава продукта на своя труд и по тази причина отсъствува обществената поръчка за такъв продукт. Без обществена поръчка никакви декрети, виждания и програми, макар и след "всенародно обсъждане", няма да оправят състоянието на просветата, на здравеопазването и т.н. и т.н.. Например, без обществена поръчка, целта на образованието е получаване на диплома, а не на добра квалификация. Дипломата, а не добрата квалификация, е необходим атрибут, предпоставка, за по-успешно участие в играта. Ето защо всички изказани в "дискусиите" мнения и промени чрез "всеобхващащи" постановления, решения и т.н. се отнасят не до образователната система (такава система по принцип липсва), а до "правилата" на играта за получаване на диплома.

            В последно време твърде много се разчита на ценова реформа. Твърде съмнително е, че в условията на разпределителна мрежа, при монополно притежаване на продукта понятието цена, изразена в парични единици, има някакъв реален смисъл. Разпределението на паричната маса между хората не е резултат на оценката на техния труд, а от това кой как се е включил в играта. Натрупването на непокрита със стоки маса от пари не е поради това, че не са заработени раздаваните на трудовите хора парични помощи, за които ползуваме займстваното от другаде понятие "работна заплата". Съвсем наскоро от движещата се в комуникационната система информация разбрахме, че и заплатките на най-висшите ръководители са мизерни.

            Източниците на "фалшивите пари" трябва да се търсят в правилата на играта. Тези правила, създадени от управляващата върхушка и поддържани от огромен апарат, дадоха възможност на върхушката и апарата да изконсумират повече от цялото национално имане. Резултатът е огромния вътрешен и външен дълг. Смятам, че е ясно, кой пред кого има дълг. Сега всички ние трябва да запретнем ръкави и с труд да изплатим чужди дългове. Ако направим това без да мислим и без да говорим ще рискуваме да се превърнем в предмет на поредния експеримент с живи хора.

            В последните партийни документи се посочва, че изходът от създалото се положение е преминаването към социалистически пазарни отношения. Т. е. отново ще се опитваме да претворяваме някакъв теоретичен модел. Най-вероятно е този експеримент да продължи до следващия "исторически" пленум. Основание за такава прогноза ни дава и названието на това което правим в момента_-_демонтираме командно-администратимната система. Самият процес на демонтиране предполага ново монтиране, само не е ясно кога.

            Нека се запитаме_-_защо не преминем към реални пазарни отношения, такива каквито някъде съществуват като реалност и тази реалност има положителни резултати. Ако отговорим положително на този въпрос ще е необходим нов градеж на нашата икономика, а не преустройство на едно устройство със съмнителни качества. А за да можем да започнем градежа е необходимо:

            -_персонифициране на физическия обект - собственик на средствата за производство;

            -_гарантирането със закон равните права на всички видове собственост, включително и върху продукта на труда. Човешката история е показала, че Платоновия принцип за равните възможности носи най-голямата, известна ни за сега, социална справедливост. Следователно не е нужно да допълваме принципа за равните права с "... при спазване на принципите на социалната справедливост.". Това допълнение може да се превърне в предпоставка за подтискане на реалната социална справедливост - равните права - от бъдещи "гениални" теоретични прозрения. Изразявам тези свои опасения, защото през последните дни много хора получиха прозрения.

            В съответствие с принципа за равните права трябва да са и конкретните икономически мерки на новия строеж. Не бих желал да засегна всички наши икономисти, но ще припомня, че всички ние сме продукт на системета, в която живеем. Ето защо изразявам съмнения, че в започналата дискусия за конкретните икономически мерки, път ще си пробият идеите на най-компетентните. Примитивно е да обясняваме фалита на практикуващите у нас икономисти с действията на императора. От друга страна тези, който са били в сянка нямат практически опит (не са допускани до практиката) и реално могат да предложат само теоретични постановки.

            В своята статия "Изходът от кризата" (в. "Поглед" от 18.12.89 г.) ст.н.с. I ст. Иван Ангелов изразява опасенията си, че, ако не се оправим, може да се наложи чуждестранните кредитори да ни поучават от позицията на икономическата си сила. Този изход наистина ще бъде трагичен. Не е трагично обаче, сега когато има надежда за спасение, да поканим екип от чуждестранни експерти, които да ни предложат пакет от конкретни икономически мерки за излизане от кризата.

 

София-декември, 1989 г.